Джоузеф Р. Лало
Белязана (31)

* * *

Три парцаливи и окъсани фигури трескаво вървяха в нощта, отправили се към разнебитена барака, скътана сред гъстак вечнозелени дървета. Когато я достигнаха, блъснаха вратата и се шмугнаха вътре. Лампа бе несръчно запалена, осветила стени с влажни карти и маса, покрита с листове хартия във всякакъв оттенък, качество и състояние.

Трите фигури се струпаха около светлината. Първата, водачката на Подронието Кая, разчисти масата с ръка и постави кожена торба отгоре й, заменяйки бележките с нови. Партньорът й, Тус, стори същото. Третият им спътник нервно поглеждаше през цепнатина на вратата.

— Кел, не се размотавай. Покажи какво си донесъл.

Кел бе един от по-новите членове, издигнал се доста бързо до трети в йерархията, главно по причина на бързо оредяващите редици на организацията. Мъжът се зарови из джобовете си и извади няколко мърляви снопчета.

— Само това? — запита Кая. — Защо не донесе още?

— Няма повече. Обичайните места са празни. Всички пунктове. Всичко. Пол-половината места изобщо ги няма — нервно заекна Кел. — Командире, струва ми се, че чух нещо.

— Спокойно, Кел — рече тя, разглеждайки бележките.

След като опипва масата достатъчно дълго, за да намери перо и мастилница, Кая се опита да нанесе маркировка върху една от картите, само за да установи, че мастилото е замръзнало. Постави бутилката върху лампата и погледна към картата.

В разцвета си Подронието бе разполагало с агенти почти във всеки град. Това бе по времето, когато баща й бе движил нещата. В седмиците сред изникването на Миранда на сцената, почти се бяха изравнили с тогавашното състояние. Сега нещата се разпадаха. Докато мастилото се топеше, Кая поглъщаше страниците, които бе донесла със себе си. Едно по едно, имена биваха зачерквани. Градове, убежища и информатори биваха премахнати от картата. В крайна сметка бяха останали само няколко имена, а се мъдреха само два белега. Кая бе унила, но останалите я гледаха с очакване.

— Е! — заговори тя. — С всички тези дезертирания, жертви, предателства и арести… членството намалява.

— В каква степен? — запита Кел, хвърляйки нов боязлив поглед към вратата.

— Свършени сме! — рече Тус, вперил очи в обновения списък.

— Не съвсем, но скоро и това ще стане. Предполагам ни е било позволено да съществуваме, защото Сините не са ни смятали за заплаха… а сега ни смятат — каза Кая.

— Крайно време беше — вметна Тус.

— Хе. Да. Поне ни вземат насериозно. Кел, прекалено много неща се случват сега. Брат ми Хенри носи запаси на Уолоф. Ако Елитните все още претърсват Рейвънууд… Бих предпочела тази работа да бъде вършена от по-заякнала ръка. Искам ти да се погрижиш.

— Да, Уолоф. Къде точно е той? — поинтересува се Кел.

Кая се поколеба. Тъй като Уолоф бе вероятно единственият бял магьосник, който не служеше в Съглашенската армия, местонахождението му бе ревниво пазена тайна. С изключение на обучените от чародея, само Тус, Кая и брат й Хенри знаеха къде се намира кулата му. Повечето от учениците на Уолоф не се отличаваха с продължителен живот, заради склонността си да опитват да дезертират след края на обучението — и склонността на Тус да подсигурява мълчанието им, когато подобен опит бъдеше засечен. Това бе осигурило запазването на тази информация в тайна. По тази причина желаещият да се превърне в ценен информатор за Съглашенската армия би бил особено заинтересуван от целителя.

— Той… — поде Кая.

Далечният екот на копита привлече вниманието й. Тус също се заслуша.

— Къде!? — настоя Кел.

— Някой идва… и то от грешната посока. Не бяхме проследени. Ние… — започна Кая, преди да бъде прекъсната.

— Кажи ми къде е Уолоф! — изкрещя Кел.

Двамата се обърнаха към него. Мечът му бе изтеглен. Кая изглеждаше повече разочарована, отколкото уплашена.

— Всеки път… всеки път! Знаеш ли, Тус? Тъжно е, но единствените хора, които привличаме в Подронието днес, са предатели.

— Кажи ми и ще се погрижа да се отнесат добре с теб! — настояваше Кел.

— Тус, ако обичаш? — въздъхна Кая.

С едно плавно движение Тус изби оръжието му, обви месестата си ръка около лицето на предателя и хрясна главата му в стената. Доносникът замаяно се строполи на земята и успя да зърне за последно едрото туловище, преди да загине от собствения си меч.

Кая и Тус пристъпиха в студената нощ. Водителката държеше лампата. След няколко мига двамата бяха заобиколени от войници в нови брони на Елитни, но самите бойци не бяха такива. Произволното им въоръжение ясно издаваше какви са.

— Наемници? Дори не ни се полагат истински Елитни? Така да бъде! — каза тя, хвърляйки лампата в бараката.

Пламъците лакомо започнаха да поглъщат временната главна квартира, а Тус и Кая изтеглиха оръжия. Наемниците се приближиха. Битката бе забележителна, макар и кратка. Човек би очаквал сила от някой като Тус. Не и бързина. По тази причина едрият боец успя да забие оръжието си до дръжката в гръдта на все още намиращ се на седлото войник. Последващите удари срещнаха щита на по-подготвен ратник, накрая срязали егидата на две.

По времето, когато вихрената му атака бе приключила, Тус бе успял да счупи меча си, убивайки втори войник и коня му. Кая вдигна оръжието си, предизвикала идентична реакция у мъжа, който я нападаше. Миг по-късно болт прониза бронята му. Кая захвърли арбалета, който бе прикривала под наметалото си, и се подготви за бой с хладни оръжия, но войниците вече се бяха окопитили. Тус успя да ги разблъска, за да откърши парче от горящата барака, което да използва като оръжие, но Кая поклати глава.

Тя бе опитен боец, но и добър тактик, така че когато се озова от неправилната страна на три арбалета, водачката знаеше, че битката е приключила. Захвърли оръжието си, Тус стори същото. Затворът предоставяше шанс за бягство. Същото не важеше за смъртта.