Джоузеф Р. Лало
Белязана (24)

* * *

— Спокойно. Ела на себе си! — каза Лео, успокоявайки ужасеното момиче, постепенно отърсващо се от кошмара.

Миранда се стараеше да успокои дишането си.

— Предупредих те за тези сънища — рече той.

— Беше ужасно. Не мисля, че ще заспя отново.

— Надявам се. Спа цяла вечност! — вметна лисугерът. — Драконът ти започна да се притеснява.

Мин вече се намираше в скута й, душейки и облизвайки лицето й.

— Колко дълго съм спала?

— Трудно е да се каже без слънцето или звездите, но тези факли обикновено издържат половин ден, а трябваше да запаля нова, когато се събудих преди около час.

— Струва ми се, че съм склопила очи само за миг — каза тя. — Магията е много силна.

— Така изглежда. Най-добре да продължим. Сигурно ще останеш доволна да узнаеш, че чух приятелите ни да трополят наоколо от другата страна на стената. Пропусна няколко.

— В опасност ли сме? — запита тя, скачайки на крака, за пръв път от седмици освободена от сковаността и болката.

— Още не. Бих казал, че ще мине поне ден, докато намерят обратния път от погрешния завой, който направиха и още няколко часа, за да стигнат това място. Което означава, че ако не изпееш приспивната си песничка още два пъти, няма да имаме никакви затруднения да поддържаме преднина. Ако разполагаш с някакви думи, които могат да ме отърват от тази рана, без да ме приспиват, бих го оценил — рече той, сочейки рамото си.

— Разбира се — каза тя.

След сграбчване на медальона и няколко слова, раната бе излекувана и отичането изчезна.

— Забележително. Вършиш чудесна работа! — похвали я Лео, докато събираше незапалените факли. Вече можеше да носи всички. Изхабената бе лишена от овъглените парцали и получи ново назначение като тояга.

— Ако има някакъв проблем с краката ти, трябваше да ми кажеш — рече Миранда.

— Не можеш нищо да сториш. Вече са излекувани. Макар и не по начина, по който трябваше. Неколцина познати бойци имат същия проблем. И те нищо не можеха да направят, със или без лечители — отбеляза малтропът с обезоръжаващо весел тон.

— Колко ужасно.

— Не плачи, мила. Там, където отиваме, никаква болест не ще остане.

— Това ми звучи познато — каза тя. Прозата бе размърдала паметта й.

— Пиеса, „Един последен поход“, изречена тъкмо преди героят да се отправи в битка, която не може да спечели, носейки рана, от която не може да се възстанови.

— Това не говори много добре за целта ни.

— Не се притеснявай. Някои от най-скъпите ми спомени са именно от тази земя. Но няма да говоря повече. Трябва да се убедиш с очите си, за да повярваш. В интерес на истината, ако нямаш нищо против, много бих искал да чуя как е протекла съдбата ти след последната ни среща.

— На обичайната тарифа. Ще разменя историята си за твоята.

— Естествено! — отвърна Лео.

Докато крачеха по хлъзгавия, неравен път, Миранда описа събитията от последните няколко месеца. Разказа историята за пленяването й в църквата, срещата с мистериозните създания в полето и бягството с помощта на Подронието. Лео кимваше, изричайки проницателни коментари. Наистина изглеждаше заинтересуван от случилото се с нея, качество, което Миранда откриваше за изцяло липсващо сред хората.

По времето, когато появата на Мин и обучението под ръководството на Уолоф бяха описани, Миранда се чувстваше, сякаш говори с най-стария си приятел. В известен смисъл наистина беше така.

— Небеса! — възкликна спътникът й. — Това се казва история. Водиш забележителен живот.

— Не беше винаги така — отвърна тя. — Но достатъчно за мен. Ти също имаш история.

— Тъй е. Да видим — започна Лео. — Сбогувах се с теб и влязох в Мелорнския лес. Плячката беше малко слаба, но достатъчна. Преди да е изминала седмица, реших да подиря следващия си турнир, така че пораздуших малко на север. Беше тихо, но все пак дочух за малък турнир, провеждан наблизо. Неформален, неколцина съглашенски ветерани и отпускари, опитващи се да преценят кой е най-добър в изкуството на битката. Тъй като бях външен, не горяха от желание да ме допуснат, особено като се има предвид нежеланието ми да разкривам лицето си. Извадих късмет, тъй като един от войниците бе внезапно призован, така че заех мястото му. Един от организаторите ме видя. Дръпна ме настрана, когато залагах на себе си.

Бях в бойното си снаряжение, така че той не можеше да види какво съм, но ми каза, че ме виждал да се бия преди, знаел, че лесно съм можел да спечеля. Благодарих му за комплимента. Той продължи да ми обяснява как един от другите участници, едър мъжага, бил нещо като местен герой. Бил участвал в повече победни битки, от който и да е било войник и дори си спечелил място в отряда на „Елитните“. Много вероятно било да се изправя срещу него във финалния сблъсък. Победата ми била още по-вероятна. Разклати торба сребро под носа ми и вметна, че една вихрена победа щяла да се отрази добре на морала.

Щях да получа много повече, ако нарочно изгубех битката, отколкото ако спечелех и приберях собствения си залог, затова се съгласих. Не ми беше за пръв път. Борбата започна и първите няколко рунда бяха смехотворни. Имаше един старчок, който искаше да провери дали още го бива. Не го биваше. Имаше един зелен новак, който някак бе преминал първия тур и още не беше виждал битка. Падна лесно. Накрая се изправих срещу местния герой.

Няма да лъжа, беше си заплашителен. Мъж-планина. Надминаваше ме по големина и по сила. Обаче беше бавен. Ако поисках, можех да му нанеса сума ти удари за времето, което му отнемеше да пропусне един. И бе много стриктно обучен. Като че се сражавах с учебник. Чел съм упътванията, по които ги обучават, така че техниките му не можеха да бъдат по-очевадни. Бях десет хода пред него, гледайки го как опитва всяка атака по ред. Оставях го да нанесе удар понякога, за да стане интересно, но скоро започна да се уморява, така че беше време да действам.

Блъснах рамото си в един пропускащ ме удар и паднах на земята. Това, в комбинация със сериозните на вид удари, които вече бях понесъл, трябваше да е повече от достатъчно да убеди тълпата. Той се изправи над мен и аз се приготвих да се предам, но нещо не беше наред. Мъжагата издигна меча си и стана ясно, че се кани да нанесе завършващ удар. Реагирах инстинктивно. За съжаление войник с такива габарити, вложил сила в удара си, не може да спре лесно, дори и да иска. В резултат предупредително допряното до гръдта острие прониза сърцето му.

Сред изблик на необуздана омраза успях да избягам. Тълпата бе лесна за отърсване, ала времето показа, че другарите по оръжие на убития Елитен бяха друга работа. Оказаха ми честта да отделят от натоварената си програма и се впуснаха след мен. Изплъзвах им се в продължение на няколко седмици, преди да ме приклещят. А узнаването на расата ми не спомогна за успокояването им.

Научих какво отношение могат да очакват най-големите престъпници в земята ни. Не е приятно. И през цялото време ме разпитваха, дирейки за кого работя. Неспирно се опитваха да открият в смъртта на онзи нещо повече от обикновен инцидент. Когато се умориха от многократното изтъкване на истината, ме оставиха да гния. Успях да избягам. И това е всичко.

Миранда невярващо поклати глава.

— Звучи толкова ужасно — рече тя. — Измъчваха ли те?

— Предпочитам да не насочвам мислите си към този конкретен период от живота.

— Разбирам, Лео. Зная, че нямам какво друго да ти разкажа в замяна, но би имал нещо против да ти задам още няколко въпроса?

— Заповядай.

— Мин те познава. Убедена съм. Начинът, по който се втурна към теб в гората. Тичала е така и преди, и тогава открих само няколко локви кръв и гробопоказателите на Елитни. Това беше много преди те да дойдат за мен. А и колко й е удобно около теб и как те слуша… Даде й много конкретни заръки. Нямаше да избягаме от онези войници, ако тя не бе заобиколила и не беше нападнала останалите, подплашвайки конете им.

— А, да. Истината е, че преди залавянето ми наистина съм срещал тази изтънчена млада дама. Опитах се да се отскубна от преследвачите, като навляза в планините, така че ги прекосих, озовавайки се някъде в северния край на Рейвънууд. Помислих си, че те надушвам, но не обърнах внимание. Тогава Мин и аз попаднахме на едно и също ловно поле. Първоначално имаше известно напрежение, но скоро постигнахме разбиране.

Умея да се спогаждам с животни, както казах и преди. Тя беше добър ловец, но аз й помогнах да усъвършенства уменията си. Усещах миризмата ти по нея, което ме объркваше. Първоначално сметнах, че те е убила. За щастие грешах. Няколко пъти зърнах магьосническата кула, в която ти бе отседнала. Тогава вече се уверих, че си добре.

— Защо не дойде да ме видиш? — смъмри го тя.

— Далеч не бях оптимист относно гостоприемството на домакина. Да не говорим, че не исках да те замесвам в неприятностите ми с Елитните. Това стори доста добро.

— Защо не спомена за това преди?

— Страхувах се, че ще ме смъмриш — отвърна той с широка усмивка.

— Четеш ме като книга! — Миранда поклати глава.

Лео ускори крачка и тримата продължиха.