Джоузеф Р. Лало
Белязана (13)

* * *

Струваше й се, че е спала само няколко минути, когато бе разбудена от внимателно побутване по здравото си рамо. Отвори очи в очакване да види Мин, врънкаща я за закуска. Наместо това съзря Уолоф.

— Добро утро! — изрече той с насилена любезност.

— Добро утро! — отвърна Миранда с прозявка.

— О, моля те, недей да ставаш. Знаеш ли, че в скута ти има дракон?

— Олеле, съжалявам. Трябва да се е вмъкнала през прозореца. Опитах се да я прогоня, но… — объркано изрече девойката.

— Не се притеснявай. Няма нищо! — тихо каза магьосникът.

— Смятах, че ще си по-ядосан! — Миранда бе леко притеснена от рядката проява на учтивост, на която ставаше свидетелка.

— О, всъщност съм особено разгневен, но съм на мнението, че сред диви зверове е най-добре да се избягва употребата на резки думи.

— Значи няма да крещиш, докато Мин е тук? — запита Миранда, сядайки в леглото, с което събуди дракона.

— Да, но щом проклетото създание се отдалечи достатъчно, ще чуеш всичко онова, което в този миг едва успявам да удържа… — промълви той, потръпвайки от потиснатия гняв.

— Защо ли се изкушавам да я оставя при себе си? — меко попита девойката.

— Защото забравяш, че като магьосник притежавам известни могъщи и далеч по-постоянни методи да се отърва от животното от едно мизерно приспивно заклинание! — изрече Уолоф. Последните му думи бяха обагрени с изпитваната от него ярост.

Събудената спътничка погледна сънено към Миранда, сетне към магьосника. При вида на втория човек очите й се разтвориха широко и тя скочи на пода. Заставайки между Миранда и евентуалната заплаха, Мин прониза Уолоф с поглед и зае нападателна стойка. Разпери криле и оголи зъби. Когато магьосникът не отстъпи, Мин размаха опашка, събаряйки купчина книги. Моментално Уолоф сграбчи медальона си. Миранда постави успокояваща ръка върху хълбока на Мин.

— Спокойно, Мин. Уолоф е приятел! Няма да… — започна тя, сетне погледна към чародея тъкмо навреме, за да види още едно потрепване. — Да ми стори нищо лошо.

Продължи да гали животинката по врата и да я успокоява, докато накрая Мин се отпусна.

— Точно така. Сигурно си уморена от тази неудобна стая. Защо не излезеш да поиграеш навън сред топлото слънце, да уловиш нещо за ядене? — рече тя.

Проследявайки многократните жестове на Миранда, Мин погледна към счупения капак, който отново се бе разхлабил. Прелетя птица. Мин изхвърча навън и се втурна надолу по стената. Миранда изтича до прозореца и проследи как дракончето се отправя към същите дървета, които бе тероризирало снощи.

Уолоф застана до нея, заинтересуван единствено от разстоянието между себе си и дракона. Гласът му се усилваше едновременно с отдалечаването на Мин.

— Книгите около теб са плод на три живота неуморно търсене. Дядо ми, баща ми и аз сме прекарали години в бродене из пламтящата от рат земя в дирене на мъдрост. Всеки къс мистично знание за целението е събран тук. Няма да позволя всичко това да изчезне в облак дим, само защото един невеж чирак не може да прояви подчинение и да държи проклетия си дракон настрана! Разбрано!? — викна с нарастващ гняв.

— Да — засрамено рече Миранда.

— Добре… Да започваме тогава! — изрече той, успокоявайки се бързо. — Първо трябва да се научиш как се произнасят отделните руни. Като цяло изграждат сложен език, но за целите ни ще е достатъчно да научиш само малка част от него. Но каквото и да научиш от мистичния език, научи го добре. Една погрешно произнесена дума може да бъде доста опасна.

— Опасна?

— Да. В най-добрия случай заклинанието няма да проработи. Не по-малко вероятно е грешката да промени магията по непредвидим начин. Не мога да подчертая колко важно е това. Преди години мой колега опита да направи магия за запалване. По невнимание замени руната на целта с тази на себевъздействие. Излишно е да казвам, че гледката не бе от приятните. Почистването беше още по-неприятно. Но бе добър поучителен пример — довърши магьосникът.

Като се изключат двете почивки за хранене, целият ден премина в обучение. Произнасянето на тези думи бе далеч по-трудно от всичко, което Миранда бе учила досега. Защото всяка дума бе пропита със сила — изричането на твърде много от тях щеше да изгради заклинание. По тази причина всеки опит бе последван от дълго мълчание. Когато Миранда не проявеше желаното от Уолоф внимание, налагаше й се да изслушва вариация на дългото поучение за коректен изговор и „нежеланите“ резултати. Въпреки трудностите успя да научи известен брой думи. По време на вечеря се престраши да зададе въпросите, които я притесняваха.

— Уолоф? — започна тя.

— Да — отговори магьосникът, без да вдига очи от неизменната си книга.

— Защо трябва да учим друг език, за да правим заклинания?

— За да спестим усилия. Езикът на тези магии е свързан с духовете. Когато произнасяш заклинание, привличаш заобикалящите ни сили да ти помогнат. Виждал съм постигането на подобен ефект на всякакъв език, но в тези случаи умът на заклинателя трябва да е синхронизиран с духовете. Което е по-бавен и по-дълъг процес. Понякога са нужни напеви. Аз лично не виждам полза, но всеки си има предпочитания. Нищо от това, което ще правиш, няма да изисква повече от научаването на руните — обясни той, сякаш бе отговарял на този въпрос стотици пъти.

— Ами ако… — поде Миранда.

— Всички твои достойни питания ще открият отговор. Ако някой въпрос остане неразрешен след идните месеци, значи не си струва да бъде зададен. Запази магическото си любопитство за себе си.

От този момент той категорично отказа да отговаря на въпросите й, доста принудително отпращайки я в стаята й, където да упражнява наученото досега. Тя се изкачи по ставащото все по-познато стълбище. Гаснещата светлина на залязващото слънце осветяваше страницата на книгата, която бе оставила отворена върху масата. След като откри и си припомни научените руни, Миранда внимателно подири по-рано открития том и разгледа магията, носеща нейното фамилно име. Усмихна се широко при мисълта, че Уолоф я подготвяше именно за това заклинание. Още няколко дни подобна подготовка и щеше да познава всички руни върху страницата. Щеше да направи заклинанието към края на седмицата. С тази мисъл внимателно докосна раната си. Изваденото от Уолоф парче се бе оказало достатъчно да успокои постоянната болка. А скоро щеше да се отърве и от самата рана, веднъж завинаги.

Мислите й бяха прекъснати от яростното разклащане на прозореца. Без да поглежда, Миранда знаеше причината. Да, дракончето отново бе до нея. Погали го по главата и продължи да чете. Мин се радваше на гласа й, когато Миранда произнасяше названието на някой от символите върху страницата. Скоро слънцето се скри зад планините, лишавайки я от светлина. Това бе знак да се оттегли. Мин зае обичайната си позиция върху нея.

— Е, как мина денят ти? Скуча ли? — обърна се тя към безмълвната си спътничка. — Нови думи. Знаеш ли, не бях учила нов език, откакто бях малка. И тогава не беше кой знае колко лесно, но сега съществува голямата вероятност да се превърна в заек или да стана невидима, ако сгреша. Това със сигурност променя до голяма степен процеса на учене. И ще ти кажа още нещо. Той може да познава магията като пръстите на ръката си, но няма да му навреди да се понаучи на обноски. Беше ме страх, че ще се привържа към това място и няма да ми се иска да си вървя, но ако Уолоф продължи да се държи така, след шест месеца ще си тръгна с радост.

Утрото настъпи бързо. Миранда се погрижи да стане едновременно с първите лъчи на слънцето, за да пропъди Мин преди появата на Уолоф, за да не последват още от отегчителните му лекции. Стори го точно навреме. Тъкмо затваряше прозореца, когато по стълбите отекнаха бавните му стъпки.

Денят премина точно като вчерашния. Същото важеше и за този след него. Дните си Миранда прекарваше в учене, нощите в компанията на Мин. Животът й можеше и да не е от най-луксозните, но бе точно това, от което се нуждаеше — стабилност, безопасност, дори обучение и другарство. За пръв път от цяла вечност почувства как напрегнатия й ум се отпуска, вечно изострените нерви се успокоиха. Живееше, а не само оцеляваше. Не бе свикнала с това усещане, което бе съпроводено с глозгащия я страх, че то може бързо да изчезне.