Джоузеф Р. Лало
Белязана (11)

* * *

Минаха часове преди бавно да дойде в съзнание. Усети пулсираща болка в главата си и тежест върху гърдите. Вероятно почти се бе спуснала вечер, тъй като входът на пещерата бе обгърнат в сянка и Миранда се намираше сред почти пълен мрак. Опита се да повдигне лявата си ръка, но установи, че нещо й пречи. Лек опит да си послужи с десницата веднага припомни за болезненото й състояние. Успя да измъкне левицата си изпод каквото я притискаше. Първата й работа бе да опипа главата си, която сякаш щеше да се пръсне.

Доволна от наличието единствено на цицина и липсата на кръв, девойката се зае да използва свободния си крайник, за да определи притискащата гърдите й тежест. Бе гладка и твърда, наподобяваща камък или парче дърво. И също бе голяма. Дебела колкото бедрото й и приблизително със същата форма. Дали не бе паднал къс скала от тавана? Не, не тежеше като камък. Повърхността бе покрита с малки, припокриващи се цепнатини. Докато прокарваше пръсти, усети нещото да се раздвижва. Протегна се към пръстите й и се отпусна тежко. Движението бе приключено с повей топъл въздух, облял лицето й.

Миранда затаи дъх, а сърцето й затупа бясно. Сега си спомни къде е. Намираше се в драконово леговище, което оставяше много малко съмнение относно характера на лежащото връз нея. Неволно започна да трепери от страх. Създанието изглежда нямаше нищо против, тъй като дълбокото, ритмично дишане върху лицето й указа унасянето му.

Със здравата си ръка Миранда пристъпи към задачата да се измъкне от опасното положение. Плъзна я под драконовата глава, намирайки я достатъчно лека, за да я повдигне. Бавно и колкото се може по-плавно се опита да отпусне главата на животното на пода. След безкрайна поредица притеснители моменти успя, без да го събуди. Девойката се претърколи с все раницата, която още стоеше на гърба й, удряйки нараненото си рамо. Болката бе нетърпима, но Миранда съумя да запази тишина. Още няколко движения я изправиха на крака, като сърцето й биеше все така ускорено.

Девойката хвърли поглед към мястото, където бе лежала, само за да открие, че достигащите дотук слаби лъчи на слънцето осветяват празен под. Паникьосаното й търсене приключи при усещането нещо да се отрива в десницата й. Миранда се сепна, дръпна ръката си и трескаво се огледа. До нея, приседнал на задни лапи, стоеше малък дракон и я гледаше. Миранда застина. Създанието бе не повече от една пета от размера на видените преди това — може би с големината на едро куче — но реши ли, със сигурност можеше да я сведе до кървава пихтия за секунди.

Измина един дълъг момент, преди някой от двамата да се раздвижи. Инициативата пое звярът. Отиде до нея и за миг се изправи на задни лапи, обръсвайки ръката й с глава. Без да знае какво друго да стори и с намерението да му попречи да се изправя отново, Миранда отпусна ръка. Драконът бързо завря муцуна в дланта й. Усещането на люспите над очите му за трети път я накара да осъзнае какво искаше животното. Тя го погали по челото. Драконът седна до нея, изпъвайки глава при всяко погалване.

Значи ти харесва? — помисли Миранда.

Лишена от други възможности, девойката продължи да гали дракончето и се замисли. Животното имаше женските черти на по-малкия дракон. Съвършена умалена версия, вероятно тя е била майка му. Главата на дракончето се издигаше до кръста на Миранда, а дължината му от опашката до носа отговаряше на ръста й. Очите бяха влечугоидни цепки с красив златен ирис. По-едри, дебели люспи се спускаха от челото, увенчавайки главата с почти короноподобно великолепие.

Предните крака, които сега имаше възможност да огледа по-внимателно, наистина приличаха до голяма степен на ръцете й. Особено лапите, макар пръстите да бяха по-масивни и да завършваха със зловещ на вид нокът. Но въпреки това протягането и драскането на създанието по пода демонстрираха умелост, която почти не отстъпваше на човешката. Наслаждавайки се на милването, дракончето драскаше все по-силно и по-силно по каменния под, прокарвайки линии с лекота. Задоволството бе допълнително изразено и с навиване на опашката. Тя се гърчеше като змия.

Удивена, Миранда съвсем забрави, че природния шедьовър пред нея все още остава огромна заплаха. Опиташе ли да побегне, животното със сигурност щеше да я последва и да я залови лесно. Нямаше оръжие, способно да го нарани, макар че се съмняваше, че би могла да се насили, дори и да разполагаше с такова. И по-лошо, някой от големите дракони можеше да се върне всеки миг. Нещо трябваше да бъде сторено.

Подтикната от чист оптимизъм, Миранда се опита просто да се отдалечи, надявайки се да избяга, без да раздразни някой от по-хищническите инстинкти на създанието. Дракончето я последва, спирайки заедно с нея и по подобен начин продължавайки пак. Нямаше да стане така. Изчерпала всички други опции, девойката се опита да преговаря.

— Слушай! — рече тя, обръщайки се директно към дракончето. То се сепна от гласа й, така че девойката зашепна. — Много се радвам, че ме харесваш. Аз също, но не може да вървиш подире ми. Страхувам се, че няма да бъдеш толкова мила с мен, когато стомахчето ти закъркори. Тогава няма да виждаш в мен нищо по-различно от наранено животно, което, убедена съм, ще ти се услади.

Животинчето се взираше в нея. Миранда отново закрачи и създанието я последва. Девойката въздъхна и се огледа. Не липсваха доказателства от сблъсъка на драконите. Дълбоки цепнатини в скалите раздираха стените и пода. Локви и пръски тъмна, гъста кръв обагряха цели райони от зле осветената пещера. Миранда не можа да не се зачуди как е останала невредима. Пещерата се бе превърнала в тяхно бойно поле, а тя бе лежала право в средата му. Във всеки случай късметът не биваше да бъде насилван повече.

— Зная, че току-що си се излюпила, може и да не знаеш това, но си имаш майка. Тя е много голяма, със сигурност много покровителствена, така че не искам да получи грешната представа за мен. Просто остани тук и ме остави да си ида. Така и двете ще продължим да живеем. Става ли? — примоли се тя.

Дракончето невинно се взря в отговор, но отново последва Миранда, когато последната пое към изхода. Девойката се извърна.

— Моля те, трябва да останеш тук! Не го ли сториш, някой ще тръгне да те търси и ще намери мен. Трябва да имаш братя и сестри. Не искаш ли да останеш с тях? Защо просто не те отведа обратно до мястото, откъдето си се излюпила? Тогава ще видиш семейството си и ще забравиш за мен. Ако имам късмет, те ще спят и няма да бъда насечена на късчета.

Миранда си пое дълбоко дъх и закрачи обратно към вътрешността. Мракът ставаше все по-плътен. Не след дълго намираше пътя си пипнешком, мърморейки си колко откачена бе, за да прави подобно нещо. Бяха минали няколко минути, през които бе навлязла дълбоко в недрата, когато кракът й закачи нещо. Пръстите й напипаха парче дърво с намаслен плат в единия край. Факла. Без да се замисля как нещо подобно е попаднало в драконово леговище, Миранда извади огнивото и я запали.

Сиянието на факлата разкри ужасна картина. Съдържанието на сходна с нейната раница бе пръснато по пода. Край стената лежаха овъглените останки на човешки скелет. Миранда потръпна при вида му. Проблясък привлече вниманието й към торба до отсрещната стена. Тя бе разкъсана, избълвала част от съдържанието си върху пода. Сребърни монети.

— Това не вещае нищо добро! — отбеляза тя, сърцето й биейки толкова силно, че едва не чуваше ехото му. — Поне знаем какво се е случило с Ранкин. В крайна сметка не е избягал.

Още минута крачене я отведе до търсеното от нея, едновременно изпълващо я и със страх. Но откритото не отговаряше на очакванията й. Подът бе почернял от кръв, купчина златни предмети се издигаха пред нея. Черупките на половин дузина драконови яйца лежаха сред златни кани, жезли и монети. Яйченото съдържание не бе получило шанс да живее. Само едно яйце бе празно. Очите на Миранда се наляха със сълзи, когато светлината й попадна върху вярната майка. Тя лежеше, разранена жестоко, увита около яйцето, от което младото драконче се бе излюпило само преди часове. Вече не помръдваше, загинала от раните си, след като бе прогонила нашественика.

Сълзите се стичаха по бузите на девойката. Преди часове създанието й бе изглеждало чудовище, но сега представляваше паднала героиня. Домът й бе нападнат, семейството й бе избито, бе дала дори и живота си — всичко това в името на скъпоценния дар, който сега оглеждаше трагедията с невинните очи на новородено. Новоизлюпеното бе твърде малко, за да разбере гледката пред себе си, но Миранда усети тъга у него, сякаш то знаеше за случилото се. Тя се обърна към дракончето, очите й все още насълзени.

— Ти си сираче, също като мен — каза Миранда, коленичейки, за да се изравнят очите им. — Ако двамата споделяме същата орис, то нека я споделяме заедно. Зная колко празен може да бъде светът, когато си сама.

Остави факлата и прегърна дракончето. То изглеждаше поласкано от вниманието, без значение какво го бе предизвикало. Сетне девойката взе отново факлата, обърса сълзи и пое към изхода, следвана от животинчето. Изобщо и не й мина през ума да вземе нещо от струпаното в леговището съкровище. За нея то бе монумент на направената саможертва и нямаше намерение да го скверни. Пък и именно с обир на мъртъвци бе започнала цялата тази бъркотия…

 

 

На изхода на пещерата я очакваше залез. Очевидно принудилата я да се подслони вътре буря се бе навилняла бързо. Пренебрежително малко нов сняг бе паднал, а вятърът си оставаше постоянния бриз, хързулещ се по склоновете. Предстоящият нощен студ се долавяше ясно. Миранда забърза към най-близката група дървета, които щяха да ги заслонят от вятъра и насъбра дърва за огън.

Дракончето напускаше пещерата за пръв път. С учудване и вълнение се взираше в заобикалящия го свят. Създанието пристъпваше из снега, втурвайки се към дървета, храсти и растения, подушвайки и отново продължавайки напред. Откри следи на лос и се втурна подир миризмата, спирайки след няколко дузини крачки, за да се върне обратно при Миранда. С удивление я гледаше как приготвя огъня, борейки се със замръзналите клони.

— Би могла да помогнеш — обърна се девойката към дракончето. — Блъвни малко огън и ще мога да седна спокойно.

Създанието погледна към Миранда, сетне към дървата, накрая по посоката на някакъв звук, чут само от него.

— Не? Така си и знаех.

Когато огънят най-сетне бе запален, Миранда разстла спалния си чувал и седна върху му. Сложи раницата пред себе си и измъкна малко от осоленото месо. Бе сготвено и можеше да се яде направо, ала дори и притоплено не беше сред най-апетитните неща, камо ли студено. Набучи месото върху пръчка и я протегна над огъня. Моментално се сдоби с вниманието на дракончето. Повечето създания биха се ужасили да се приближат до пламъците, но това стоеше насред огъня, за да подуши по-добре изкусителното лакомство.

— Не, не, не! — рече Миранда.

Дракончето се обърна към нея. Миранда отдръпна месото и продължи да мъмри животното.

— Зная, че си гладна, но тази храна е моя. Горещата храна е за мен! — рече тя. — Ето, изяж това. Ще ми се да имах нещо по-добро за първото ти хранене.

Миранда измъкна друго парче месо. Дракончето го подуши, след което отвори уста за пръв път, откакто девойката го бе срещнала. Острите предни зъби и по-дребните в задната част на пастта представляваха притеснителна гледка. Почти бе забравила що за звяр й прави компания. Животното лакомо грабна месото от ръката й, един зъб леко одирайки кожата. Изгладнелият дракон погълна месото, без да го дъвче, прокарвайки език между зъбите си, за да улови някое случайно останало късче. Второ, а после и трето парче месо бяха сполетени от същата съдба, за да може ненаситното животно да остави на мира Мирандината порция. Докато девойката се хранеше, дракончето подуши раницата й, тропайки с лапа по нея. След като няколкократно бе сгълчено, животинчето спря. Седна, нетърпеливо гледайки как Миранда се храни. В мига, в който ръцете й се изпразниха, създанието се изправи, неотклонно очаквайки ново парче месо.

— Съжалявам, но днес няма повече. Вече излапа половината ми днешна дажба и цялата утрешна. Надявам се някой от нас да се превърне в удивителен ловец удивително бързо, инак ни предстоят няколко дни на глад.

Миранда извади манерката си и отпи голяма глътка. Дракончето премлясна няколко пъти с език, давайки да се разбере ясно, че то също би желало да прокара соленото месо.

— Зная, от тази храна се ожаднява. Особено като се натъпчеш с двойна порция. Имам вода, но… не зная как да ти дам. Е… да опитаме — рече тя, наливайки малко в шепа.

Заради рамото това се оказа по-трудна от очакваното задача, но усилията не останаха неоценени. Езикът се стрелна светкавично, като че притежаващ собствен живот. Горната му част бе леко груба, а дъното му бе гладко. Виеше се в дланта й и около пръстите, предизвикал странно усещане. Откри, че езикът отделя особено внимание на драскотината, предизвикана по-рано от зъба. Напълвайки манта си отново, Миранда видя, че драконовият интерес се пренасочва към капчиците кръв. Време беше да сложи край на това.

— Трябва да подирим друг начин. Отчасти защото ръката ми замръзва, но най-вече защото се страхувам, че ще ти се усладя. Не че ти нямам доверие. Просто храната скоро ще свърши, а ти очевидно имаш голям апетит. Не искам да ти внушавам идеи за алтернативно меню! — обясни Миранда, сякаш дракончето щеше да я разбере.

Огледа се за нещо, в което да налее водата. Когато диренето й не се увенча с успех, девойката реши, че създанието ще пие по същия начин като нея.

— Отвори уста! — рече тя.

Дракончето объркано я изгледа.

— Виждаш ли? Ето така! — каза Миранда, сочейки към устата си, отваряйки я няколко пъти. — Можеш ли и ти?

Накрая дракончето направи достатъчно продължителна имитация, за да може Миранда да пръсне малко вода в зяпналата паст. Животното бързо разбра какво се иска от него, задържайки устата си отворена, докато жаждата му не бъде уталожена. Това отне цялото съдържание на манерката.

— Сега ще трябва да топя сняг, за да я заместя. Ако продължава така, ти ще станеш най-глезения дракон на света! — рече тя.

Незасегнато от подмятането, животинчето дощапа до спалния чувал и легна.

— Умори се? Та ти току-що се събуди! — отбеляза Миранда.

То не й обърна внимание, увивайки опашка около краката си и удобно полагайки глава отгоре. Миранда се усмихна. Хубаво беше да има спътник, макар че бебе дракон надали щеше да е първият й избор. Междувременно създанието се размести, за да отпусне глава в скута й. Девойката започна да го гали по обичния от него начин. И двете въздъхнаха доволно.

— Трябва ти име. Какво ще кажеш?

Дракончето се намести по-удобно и издиша.

— Като малка и аз обичах да лежа така, отпуснала глава в скута на мама. Беше преди много време, но още го помня, сякаш бе вчера. В място на име Кенвард. Там рядко падаше сняг. Всъщност през по-голямата част от годината валеше дъжд. И то не просто дъжд, а с гръмотевици и мълнии. Беше ме страх и когато не можех да спя, отивах при нея, а тя ми казваше, че всичко е наред.

Знаеш ли как ме наричаше? Мин. Така сгреших името си първия път, когато се опитах да го напиша. Тогава приличах много на теб. Млада, наивна… Обаче си нямах люспи. Предполагам не сме си приличали толкова, но все пак… Мисля, че така ще те нарека. Харесва ли ти?

Звярът се прозя и се протегна.

— Ще приема това за потвърждение — рече Миранда, шмугвайки се в спалния чувал под новокръстената си спътница, за да потъне в сън.