Кристофър Прийст
Островитяни (15)

Гурн
Ледовит вятър
Морският капитан

Специалността ми не беше нещо особено, но и аз не бях кой знае колко прилежен студент. Изборът за колежанско образование на моя студен роден остров беше ограничен, освен ако човек не успееше да спечели стипендия на друг остров. Аз не успях и затова заедно с още много други мои връстници от Гурн се насочих към техническия колеж в Евлен. Този град, сгушен сред планините, подложен на последното захладняващо издихание на топлото морско течение от южните покрайнини на Архипелага, се радваше на относително умерен климат. За Гурн това означаваше, че почти всекидневно валеше дъжд.

Завърших първи курс, след което започнах да се готвя за задължителното прекъсване от една година. Това прекъсване беше начин администрацията да спести от разходи и едновременно с това да запазва броя на стипендиите, като технически поддържаше броя на студентите по-висок. Студентите нямаха избор по въпроса. Повечето от познатите ми си заминаха вкъщи, а онези от богати семейства вече се настройваха за няколкомесечна ваканция, като най-популярният избор беше продължителното пътешествие от остров на остров из по-топлите островни групи на юг.

Не направих нито едно от двете, защото неочаквано успях да си намеря едногодишна работа в северната част на Гурн.

Учех практическа сценична техника, специалност, в която се бях записал случайно, но която след първата или втората седмица започна да ми става интересна. В края на първата си година бях достатъчно мотивиран да разпратя няколко писмени запитвания в търсене на работа, така че когато временната позиция в град Омхуув се разкри, незабавно я приех.

Омхуув. Никога не бях чувал за това място, но съвсем скоро успях да го открия в отдалечена част на Гурн, която никога не си бях представял, че ще посетя. Намираше се в района Талек, в планините по северното крайбрежие, малко пристанище, където основната целогодишна индустрия беше опаковането, опушването и консервирането на риба. Преди да започна да разпращам автобиографията си, дори не ми бе хрумвало, че там може да има театър, но по всичко изглежда, бе така. Тиатер Шокаптайн, разположен в сърцето на града, затваряше врати през зимните месеци, но цяло лято поддържаше репертоар от драматични представления и смесица от забавни програми. Туризмът явно беше третата индустрия в Омхуув. От проверката в интернет научих, че из фиорда на Омхуув и околните хълмове скалното катерене, планинските екскурзии, водните спортове, ориентирането и тунелирането бяха популярни начини за отдих.

Потвърдиха, че мястото ми е гарантирано, но ми казаха, че така или иначе поради закриването на театъра през зимата няма смисъл да отивам до последните дни преди настъпването на пролетта. Завърнах се у дома в град Гурнак, където живееха родителите ми, и там прекарах последвалите студени месеци. После, след като от театъра пристигна електронна поща с повторна покана, заминах за Омхуув с един от автобусите, обикалящи острова. Пътуването ми продължи четири дни.

Първата ми задача бе да открия място, където да отседна. Бях разгледал един колежански уебсайт със списък от възможни адреси и в седмиците отпреди заминаването ми резервирах временно квартири на три от тях. Онази, която избрах след пристигането си, се намираше на втория етаж в къща близо до морето. Прозорецът на стаята имаше изглед към едно от по-малките предприятия за опушване на риба на кейовете, отвъд което се виждаха гладките води на фиорда. От другата страна планините се издигаха стръмно от морето и през първите няколко дни от престоя ми склоновете им си останаха покрити с преспи упорит сняг. По-късно, когато настъпи затоплянето същите планински склонове бяха прорязани от бели потоци, а надолу се изливаха десетки буйни водопади.

Отидох да пазарувам — в града като че ли имаше само един общ магазин за храна, но в сравнение с цените в град Гурн и Евлен тук ми се стори евтино, поне храната, която предпочитах, — а на следващата сутрин се разходих из тесните улички, за да потърся театъра.

Центърът на градчето се намираше надалеч от главното шосе, така че дори камионите, с техните огромни двигатели и гуми с дълбоки грайфери, ръмжащи по посока на вътрешността на острова, почти не успяваха да нарушат тишината. На една странична улица открих голяма, почти монументална постройка: бяла фасада и две декоративни кули, назъбени и боядисани в наситено синьо. През бялата стена на фасадата имаше дълъг електрифициран надпис, понастоящем незапален, с думите Тиатер Шокаптайн, оформени от електрически крушки. Непосредствено до името бе разположено изображение на стилизиран рибарски кораб, хвърлил мрежите си на фона на заснежените планини на фиорда в далечината. Над всичко това бе наложено обветреното лице на моряк с мушама и шапка.

Вратите на главния вход за театъра бяха затворени и залостени, а от вътрешната им страна бе залепена кафява хартия, за да не се изкушават хората да надничат. До стъпалата на входа имаше няколко стъклени витрини, но в тях не забелязах обявления за представления или театрални афиши на предстоящи постановки. Все пак сградата по никакъв начин не изглеждаше запустяла и очевидно беше добре поддържана. Боята беше съвсем прясна.

Притиснах лице към стъклото на вратите, опитвайки да зърна нещо във фоайето отвъд. Опитах бравата, без да правя опити да си отворя, но за да вдигна достатъчно шум, така че някой вътре да ме чуе.

След няколко секунди отвътре се появи мъж. Спря и ме огледа изпод един от кафявите хартиени листове, след което явно се сети кой може да съм и отключи вратата.

— Казвам се Хайки Томас — казах аз. — Трябва да започна работа тук.

— Хайки? Очаквах те миналата седмица — отвърна той, но не звучеше враждебно. Протегна ръка и двамата се здрависахме. — Аз съм Джейр. Заместник-управител. За момента все още няма никой друг от персонала, така че ни чака доста работа.

— Какво има за вършене?

Той ме пусна да вляза, затвори вратата пред студения вятър и ме поведе през фоайето, покрито с чаршафи, хвърлени през килимите и перилата. Свихме и минахме през два тесни коридора и неголямо стълбище. Сградата на театъра не беше отоплена и се осветяваше единствено от слаби крушки на високите тавани.

Джейр ми взе топла напитка от кафе-машината, която беше инсталирал в малкия офис зад гишето за билети. Разположихме се в тясната стаичка.

— Някакъв опит с работата в театъра? — попита той.

— Имахме практикуми по предмета.

Описах някои от тях, като, разбира се, разкрасих фактите, за да прозвучи по-впечатляващо. В действителност вече бях изпратил автобиографията си и допусках, че Джейр е запознат с нея. По-голямата част от практическия ми опит се състоеше в това да гледам другите, докато работеха зад кулисите, но интересът ми към сценичната техника беше искрен и бях прекарал доста време в четене на книги по въпроса и разговори с другите студенти.

Останах с впечатлението, че Джейр е доволен от факта, че има с кого да работи, и въпросите му съвсем скоро започнаха да ми звучат несвързано. Допуснах, че не беше особено впечатлен от новия си помощник, но това, изглежда, нямаше голямо значение. Оказа се, че не ме беше наел той. И двамата бяхме вредно наети. Аз — малко по-временно от Джейр. Той живееше в Омхуув целогодишно.

Постепенно започвах да сглобявам отделните парченца на Историята. Предишните собственици бяха продали театъра на нова компания, или документите по попечителството бяха прехвърлени, или пък ставаше дума за някакъв вид правен диспут. За момента театърът нямаше официален собственик, така че се нуждаеха от временен персонал, който да се погрижи за подготовката преди настъпващия сезон. Въпреки че Джейр живееше в града, не беше родом от Гурн, а от един от другите острови в най-западната част на групата Хета, малък индустриален остров на име Онна. Предишното лято бе започнал работа в театъра горе-долу на същата позиция, която сега заемах аз. Спомена, че за него това е голяма възможност, великолепен шанс да докаже на какво е способен като управител. Каза, че техническото оборудване в театъра не отстъпва по нищо на онова, с което разполагат други театри. Официалният екип по поддръжката все още не беше пристигнал и щеше да се забави поне още няколко дни.

След това Джейр ме изведе навън, за да ме разведе зад кулисите и да ме запознае с основните съоръжения. Разясненията му не ме затрудниха: курсът ми покриваше напълно основите на работата зад сцена в театрите.

Самият театър трябваше да отвори врати след зимната ваканция и заявките за участие вече бяха започнали да пристигат. Шоксттайн беше популярно и добре познато място в града. Проблемът — за Джейр — беше, че програмата неизменно си оставала лишена от въображение. Твърдеше, че предната година имали няколко пиеси, но след като бе поел управлението, установил, че за идното лято заявките за участие включват вариетета, комици, станали известни от телевизионния екран, естрадни групи, фокуснически представления. Имаше проблеми около наемането на музиканти, уточняването на специалните и допълнителните светлинни ефекти, уреждането на разрешения от телевизионните компании, разправиите с агенти, и всичко това в допълнение към обичайните грижи за набиране на работници, мерки за безопасност, счетоводство и така нататък.

Програмите, предвидени за края на сезона, отговаряха по-добре на предпочитанията му. В продължение на две седмици във времето около приключването на лятото бяха насрочени няколко пиеси, за които очевидно нямаше търпение. Междувременно се примиряваше с останалото. На кратко турне щеше да гостува и знаменита ясновидка — за нея Джейр също имаше големи очаквания. Ясновидците винаги пълнят залата, каза той. Както и един мим. Джейр обичаше пантомимата. Останалото обаче явно не го вдъхновяваше много. Подчерта, че ще имам предостатъчно възможности за работа.

По-късно, когато на Джейр се наложи да направи няколко телефонни обаждания, реших да се разходя сам из театъра и влязох в тънещата в полумрак зала. Седалките бяха покрити с широки прозрачни найлони. Настаних се на едно от луксозните меки кресла някъде на средните редове. Облегнах се назад и обърнах поглед към пищните орнаменти на гипсовия таван, грозда от малки полилеи, кадифения плюш по стените. Сградата очевидно бе реставрирана наскоро, но бе запазила атмосферата на традиционен театър.

Усетих как в мен се разлива чувство на удовлетворение. Единственият театър, който бях посещавал дотогава, беше общинската зала в Евлен, която обаче се финансираше и управляваше от местните власти като част от комплекса за отдих и забавления, включващ игрища за скуош, фитнес-зала, плувен басейн и заемна библиотека. Шокаптайн беше запазил традицията на миналото, но заедно с това в него имаше великолепие, живот и отдаденост на спокойния илюзионизъм на драмата, забавлението и артистичността.

 

 

На следващия ден отново заваля силен сняг. Сипеше се ден и нощ, гъсти, малки снежинки, нахлуващи с ветровете от фиорда откъм откритото море, трупаше се на преспи по улиците и край фасадите на къщите заедно с неуморните пориви, идващи от ледовете на североизток. Снегът бе нещо обичайно за жителите на района Талек. Снегът променяше настроението на всички — с него човек трябваше да се справя по практичен начин. Всяка сутрин и всяка вечер, а понякога и нощем, снегорините и камилите за почистване на Сеньорията излизаха и поддържаха улиците и кейовете проходими, за да могат магазините да работят, рибата да се разтоварва, доставчиците да идват и да заминават навреме. Поддържах печката в стаята си запалена ден и нощ, както и всички останали в градчето, смесвайки налитащите стени от сняг с прозрачен сив пушек от горящи дърва. За мен Омхуув започваше да придобива по-провинциален, средновековен вид, караше ме да се чувствам по-близо до стихиите и миналото.

Постепенно навлязох и във всекидневните си задължения. Джейр ми възложи проверката и изпитанията на всички механични съоръжения в театъра: въжета, капаци, окачване, осветление, озвучаване. Складът беше задръстен с декори от постановките от миналия сезон и тъй като повечето бяха излишни, се заех да ги натроша, запазвайки само онези части, които ми се струваха полезни или които според Джейр можеха да се използват за други представления. Установих, че всъщност знам за тези неща по-малко, отколкото си мислех, но понеже работех сам, скоро започнах да проумявам най-важното. Подбирах внимателно дървените парчета и ги подреждах в склада.

Джейр се тревожеше за малкото продадени билети. Театърът трябваше да отвори врати в първите седмици на пролетта, когато валежите най-после престанеха и снегът по планинските склонове се разтопеше. Поне такъв бе обичайният график, но според сведенията от архива годината бе на път да се окаже необичайно слаба. Джейр мърмореше и се оплакваше от липсата на интерес на публиката към някои артисти, особено към онези изпълнители, на които лично той отдаваше предпочитание. И по-специално към един от тях: човек, работещ под псевдонима „Комис“, прочут мим. Джейр се кълнеше, че Комис вероятно ще изнесе най-популярните представления за годината, както се бе случвало и в миналото, но за момента интересът към представленията му не се различаваше особено от този за останалите артисти.

Оставаха само две седмици преди първото представление, но виелиците все така ни връхлитаха всеки ден, водостоците бяха замръзнали, от двете страни на улиците се издигаха тъмни и мръсни купчини стар сняг, втвърден от собствената си тежест и безкрайната върволица от превозни средства.

 

 

Започвах да харесвам Джейр. Не говореше много, но винаги знаеше от какво имам нужда. Затрупваше ме с работа, но правехме редовни почивки и често плащаше обяда ми от бюджета на театър. Така и не разбрах какво точно си мисли за мен: понякога като че го забавлявах, друг път — дразнех, но през повечето работни дни се намирахме в различни части на сградата.

В един от тези дни, по време на почивката за чай, той ми каза:

— Видя ли вече призрака?

— Да ми изкараш акъла ли се опитваш?

— Виждал ли си го?

— Има ли изобщо такъв?

— Не съм чувал за театър без призрак.

— Има ли такъв тук? — попитах отново.

— Не ти ли прави впечатление колко студено е в склада за декори?

— Студено е, защото вратите често остават отворени.

Нямах представа какви намерения има. Оказа се, че бе започнал работа в Шокаптайн пет седмици преди пристигането ми, често след мръкнало, винаги сам, из много от помещенията в дълбините на огромната сграда, под и зад сцената, из дългите коридори, в самия купол.

Всеки, който работи в театър, таи в себе си суеверия, казваше Джейр: съществуват пиеси, чиито заглавия актьорите никога не произнасят, роли, които никога не приемат, монолози, които не биха прочели на глас в отсъствието на суфльор, въжета, които сценичните работници за нищо на света не биха издърпали, когато работят сами, странни и изненадващи смъртни случаи, възникващи на или извън сцената след необясними повреди в съоръженията, злополуки с реквизита и декорите, и свръхестествените последици от всичко това.

Джейр ми разказа за призраците, които според слуховете витаят във всеки друг театър, но тук, в Шокаптайн, като че ли напълно отсъстват, и отсъствието им го превръща в диво, скръбно, безутешно място.

— Не бях чувал за театър без поне един призрак — повтори накрая той.

— С изключение на този — казах.

Караше ме да изпитвам безпокойство, може би нарочно.

— Почакай и ще видиш — отвърна той.

Очаквах под вратата да повее хладно течение и да ме смрази или в далечината да се разнесе зловещ кикот, но точно тогава телефонът иззвъня, Джейр вдигна слушалката и без да престава да дъвче храната си, започна да говори с някой.

 

 

Всеки ден газех из тесните улички на отиване и връщане от театъра, пързалях се, мъчех се да запазя равновесие по неравния замръзнал сняг и помагах с каквото мога на Джейр в безкрайната му подготовка.

Въпреки че се справяше добре, макар и без ентусиазъм с всекидневната лавина от документи, основната грижа на Джейр беше закъснението на обслужващия персонал, за които бе получил новини, че са попаднали в капан някъде на континента във Фаяндландия, притиснати от визови регулации, атмосферни условия и нередовни фериботни линии. Дори и да успееха да се изплъзнат от бюрокрацията, големи райони от морето около Гурн, и по-специално в региона на Талек, си оставаха осеяни с плаващи ледове. И въпреки че повечето съоръжения можеха да бъдат въведени в експлоатация преди пристигането им, без пълночленен състав от технически персонал театралните представления бяха невъзможни.

Джейр прояви особено безпокойство, когато неочаквано пристигна съобщение от един от първите изпълнители, които трябваше да изнесат представление в театъра. Ставаше дума за фокусник, илюзионист, който се подвизаваше под псевдонима Господаря на мистерията.

Съобщението съдържаше някои откровени рекламни материали (включително снимки, на които безсрамно позираше, а външността и важният му вид ни се видяха изключително забавни), както и стандартен списък с изисквания, които явно бе намерил за необходимо да постави преди пристигането си: осветление, технически репетиции, вдигане и спускане на завесите, използване на сценична апаратура и така нататък. В това нямаше нищо необичайно и щеше да се уточни по време на обичайните технически репетиции, които по правило провеждат всички изпълнители, но заедно със списъка имаше и друг, допълнителен документ.

Беше подробен чертеж в съответния мащаб, с педантично нанесени размери и ъгли, на голям лист дебело стъкло. В долната част на стъклото с главни букви пишеше следното:

 

ЧАСТ ОТ ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО МИ ИЗИСКВА МЕЖДУ АПАРАТУРАТА И ПУБЛИКАТА ДА БЪДЕ ПОСТАВЕНО ПРОЗРАЧНО СТЪКЛО. ТОВА СТЪКЛО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОСИГУРЕНО ПРЕДИ ПРИСТИГАНЕТО МИ СЪГЛАСНО НАШИЯ ДОГОВОР И ДА ОТГОВАРЯ СЪВСЕМ ТОЧНО НА ГОРНИТЕ ТЕХНИЧЕСКИ ИЗИСКВАНИЯ. СЛЕД ИДВАНЕТО МИ СТЪКЛЕНИЯТ ЛИСТ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ИНСТАЛИРАН НА АПАРАТА, С КОЙТО ПЪТУВАМ И ДА ОТГОВАРЯ СЪВСЕМ ТОЧНО НА РАЗМЕРИТЕ.

ГОСПОДАРЯТ

 

— Мислиш ли, че родителите му са го кръстили така? — попитах аз.

— Така се е подписал в договора — отговори Джейр и ми показа копието.

Изглеждаше развеселен. Изпълнението беше ангажирано в края на миналия сезон от предишното ръководство. И наистина договорът съдържаше клауза, съставена с цветист език, вероятно продиктувана от Господаря на мистерията, уточняваща задължението от страна на театъра да поръча, достави и монтира съответното стъкло.

Освен с договора Джейр не разполагаше с друга информация за Господаря на мистерията. Изглеждаше примирен по въпроса и явно го виждаше като част от всекидневието в провинциалния театър — проблем, който трябваше да бъде разрешен в движение.

 

 

Една сутрин, докато снегът брулеше яростно улицата, на която живеех, както обикновено се борех с всяка крачка на път към театъра. Да не се подхлъзнеш и да останеш на крака винаги беше проблем, но тази сутрин трудностите се увеличаваха и от вилнеещия вятър. Отдавна бях усвоил техниката да гледам заледената земя пред краката си, като в същото време следвам посоката, накъдето се движа. Придвижването из снеговете на Омхуув беше опасна работа.

Ето защо останах изненадан, когато се сблъсках с мъж, който се движеше в противоположната посока, тъй като изобщо не го бях забелязал. Беше малко по-нисък от мен и когато се сблъскахме един в друг, рамото му ме удари в гърдите и се завъртях. Едва успях да се задържа на крака и то само благодарение на лишено от грация разкрачване и отчаяно протягане на ръце към земята, за да предотвратя болезненото падане. Залитнах към купчината замръзнал сняг, усетих остра болка в гърдите на мястото на удара и едва успях да си поема дъх.

Мъжът, с когото се сблъсках, пострада много повече. Докато аз се мъчех да остана прав, видях как първо отскочи от мен, а после сякаш полетя, като размахваше ръце. Накрая се просна по гръб в купчина мек сняг, натрупан през нощта от снегорините. Краката му останаха вирнати във въздуха. Втурнах се да му помогна, докато той се мяташе бясно, за да се освободи.

— Проклет глупако! — кресна ми той, като разтърсваше глава и плюеше сняг. — Защо не гледаш къде ходиш?

— Съжалявам! — казах аз. — Ето… хванете ръката ми!

Той се улови за нея и след продължително дърпане и викове, успях да го издърпам от купчината сняг. Изправи се с труд на крака и започна да разтърсва ръце и крака, за да изтупа снега от дрехите си.

— Едва не ме уби, невнимателен негоднико! — изкрещя той, докато вятърът не спираше да вие край нас. — В бъдеще гледай къде, по дяволите, ходиш, ясно?

— Вече се извиних.

— Не стигат само извинения. Като нищо можеше да ме убиеш.

— А вие гледахте ли накъде вървите? — казах аз.

Реакцията му ми се стори най-малкото крайна. Сега обаче той ме изгледа.

— Откъде си, проклет глупак такъв? — попита свирепо той и се наведе към мен, сякаш се опитваше да ме запомни. — Не съм те виждал. Не говориш като местен.

Все още се мъчех да си поема дъх. Мъжът войнствено приближи лице към мен.

Въпреки че агресивното му поведение ме изплаши, бях поразен в тази необичайна ситуация от хладнокръвната мисъл, че всъщност и аз не съм го виждал преди. Пътят ми до работа и обратно всеки ден си оставаше един и същ, неизменно съпроводен с пързаляне по замръзналата земя, и обикновено винаги виждах или се разминавах с едни и същи хора. Не се познавах с никой от тях, но лошото време по правило пораждаше мълчаливото усещане за мрачно взаимно разбирателство.

За пръв път обаче виждах това заядливо дребно човече. Въпреки че на главата си имаше качулка и през челото му беше вързан шал, очите му се виждаха — имаха блед, воднистосинкав цвят. Беше покрит със скреж и сняг, но забелязах, че има тъмни гъсти вежди, щръкнали мустаци и червеникавокафява брада. Друго не се виждаше, защото и той като мен беше дебело навлечен срещу студа.

— Вижте, съжалявам, ако сте се ударили — казах, въпреки че колкото повече мислех по въпроса, толкова по-малко отговорен се чувствах за злополуката.

— Град Гурнак, ето откъде си! Бих познал този противен акцент навсякъде!

Опитах да го отмина, да се отдалеча.

— Когато идваш в Омхуув, младежо, от теб се очаква да се държиш прилично. Ясно ли ти е?

Проправих си път край него и продължих да се придвижвам несигурно по хлъзгавата повърхност. Продължи да крещи нещо след мен, но от вятъра не успях да чуя нищо повече.

Неприятната среща ме разтърси, но не само заради физическия сблъсък. Разбира се, че си оставах чужд човек в малко градче, новодошъл, но до този момент най-лошото, което ми се бе наложило да изтърпя, беше умереното любопитство на местните хора, интересуващи се откъде съм и какво правя в Омхуув. Почти във всички случаи реакциите им бяха дружелюбни.

Добрах се до театъра и първо се стоплих в офиса с чаша горещо кафе в компанията на Джейр, а после се заех с всекидневните си задължения. В продължение на час-два бях разстроен и разсеян, но докато дойде време за обедната почивка, отново бях на себе си.

На връщане към къщи същата вечер обаче хвърлях по едно око за непознатия, изпитвайки усещането, че отново има вероятност да го срещна.

На следващата сутрин, недалеч от мястото, където живеех, той се появи внезапно. Явно ме беше причаквал, защото изскочи от една странична уличка между две къщи. Хвърли се напред като спортист, влизащ остро в противника си, и краката му ме уцелиха в пищялите. Свлякох се настрани върху отъпканите купчини сняг покрай улицата. В същия момент един голям товарен камион мина край мен само на сантиметри от главата ми.

Изправих се с усилие на крака, но нападателят ми вече ме бе изпреварил. Докато успея да запазя равновесие, беше отминал с твърда крачка по улицата, навел ниско глава между раменете си, с ръце в джобовете.

Настигнах го, хванах го за ръката и го завъртях.

— Какво ви прихваща? — извиках аз. — Едва не ме убихте!

— Значи сме квит, копеле. Остави ме на мира!

Той издърпа ръката си от мен с изненадваща сила и продължи напред.

— Вижте какво… случилото се снощи беше случайност. Това не е! Вие ме нападнахте!

— Ако имаш оплаквания, извикай полициерите.

Той се обърна към мен и още веднъж зърнах това с нищо неотличимо, но враждебно лице, заскрежените вежди, сключени от студа, увисналите мустаци, бледата кожа.

Пак го хванах, ядосан и изплашен, но той се освободи с невероятна лекота и продължи да крачи нататък. За ниския си ръст, изглежда, притежаваше изключителна сила.

Изтупах снега от ръцете и гърдите си. Опитах да се успокоя, да го изхвърля от ума си, но не беше лесно.

Загледах се по улицата след него, наблюдавайки начина, по който се движеше. Всичко в езика на тялото му говореше за гняв и враждебност, натегната като пружина ярост, нагнетена по ожесточен начин в приведената му фигура. Не знаех нищо за него, освен че от този момент нататък бях твърдо решен да се оглеждам на всяка крачка из града.

Изпълнен с болка от този втори груб сблъсък, останах на мястото си. Гледах след него, докато не изчезна от погледа ми зад ъгъла, някъде около автобусната спирка. От начина, по който размахваше ръце, предположих, че все още крещи нещо по мой адрес.

 

 

Джейр заяви, че е прекалено зает, за да се занимава с Господаря на мистерията, и както подозирах още от самото начало, възложи подготвителната работа на мен. Пристигането на великия изпълнител наближаваше.

Образът му вече беше част от всекидневието ни, след като Джейр беше окачил няколко от донякъде твърде показните снимки на Господаря във витрините до вратите на входа на театъра. Не ми оставаше нищо друго, освен да се залавям със задачата да намеря стъклото, което искаше.

Първият проблем се състоеше в това да открия кой може да достави толкова дебело стъкло с високото качество от указанията му. В Омхуув нямаше никакви изгледи за успех в това начинание и всички собственици на магазини в града, с които разговарях, ме увериха, че то трябва да бъде поръчано от специализирана стъкларска фирма в съседното градче Орскнис. Тъй като не желаех да рискувам да допусна грешка в някоя дребна подробност, взех колата на Джейр и лично отидох до Орскнис, където се свързах със стъкларите. Останаха слисани от педантичните ми изисквания, но очевидно допуснаха, че става дума за витрина на магазин. След това бързо уговорихме заплащането и доставката.

 

 

Снегът спря да вали през нощта след завръщането ми от Орскнис.

Когато станах и се облякох, видях, че дългоочакваното затопляне е настъпило почти изведнъж. Студеният североизточен вятър най-после стихна и само след няколко часа отстъпи на благоуханния бриз от юг. През целия ден изглеждаше така, сякаш нищо в Омхуув няма да се промени: въздухът, уловен във фиорда, сякаш бе замръзнал завинаги, а снегът по улиците и по планинските склонове бе толкова дълбок, твърд и плътен, че сигурно не би го помръднала дори гореща лятна вълна. Крачех заедно с жителите на Омхуув из улиците, все така опакован в топли дрехи, с приплъзване и залитане из познатите ледени бразди, а над нас грееше слабо слънчице. Омразният североизточен вятър откъм континента обаче тайнствено отсъстваше.

На втория ден вече нямаше никакво съмнение, че затоплянето е започнало. Из улиците потече водата от топящите се снегове, а от покривите надвиснаха опасно големи заледени късове. Хора от сеньорията бързаха от сграда на сграда, опитвайки да овладеят или насочат рухването на снега върху паважа. Вечер заспивах под съпровода на звука от бълбукане и течаща вода. Навсякъде из града имаше вода, но по-голямата част се оттичаше по градската канализация към фиорда.

Из всички улици се появяваха потоци и водопади и всекидневно чувахме предупреждения за очаквани лавини в планините над нас. Но зимата, разбира се, беше нещо обичайно за живота на това място и отдавна изградените бариери срещу лавини предпазваха градчето от повечето опасности. С удоволствие наблюдавах как стръмният планински склон, който се виждаше от прозореца ми, постепенно се превръща в дантелена шарка от бели водопади.

На третия ден топлият вятър донесе със себе си редовни превалявания, които обаче падаха само в късния следобед и спомагаха за по-бързото разтопяване на ледовете. Дните вече бяха приятни и дори топли, а южният бриз носеше мирис, който пробуждаше в мен детски спомени: някъде из по-топлите острови на юг от нас пролетта вече бе настъпила и по вятъра се усещаха ароматите на кедрово дърво, на розово плюскавиче и билки.

Джейр изглеждаше по-весел, защото заедно с промяната във времето сякаш се бе отключил някакъв подсъзнателен окуражителен сигнал. По пощата или по интернет пристигаха все повече заявки за билети. Всяка сутрин прекарваше повече от час пред компютъра в театъра, продавайки или потвърждавайки заявки за билети за дългия летен сезон пред нас.

Дебелото стъкло, което бях поръчал от фирмата в Орскнис, пристигна в уречения ден. Наложи се да помогна на шофьора и двамата му работници да го пренесем през претъпканото задкулисно пространство и да го оставим на сцената. Шофьорът ми даде меки подложки, върху които да го положим, но беше очевидно, че няма как да го съхраняваме там за постоянно.

След като доставчиците си заминаха, включих светлините на сцената и разгледах стъклото.

В спецификациите си Господаря на мистерията бе отбелязал минимално допустимото изкривяване и го измерих със специален уред — качеството на изработката се вместваше в изискванията. Освен това беше с точните размери, а четирите скосени отвора за монтиране на стъклото се намираха точно където трябва. Проверих на два пъти всички размери, доволен от крайния резултат. Все пак при превоза и пренасянето бяха оставени няколко отпечатъка от пръсти и се погрижих да го почистя и излъскам и от двете страни.

Джейр ми помогна да го преместим под една от лебедките, след което много внимателно го вдигнахме в галерията над сцената. Знаех, че е безопасно да остане там, но донякъде изпитвах тревога, че точно над сцената виси парче стъкло. Приличаше на голямо, прозрачно острие на гилотина — остро, тежко, смъртоносно.

 

 

В града затоплянето продължаваше и с това си дадох сметка, че в тези ранни седмици от пролетта фиордът се превръща в красиво и спокойно място. Планината, сторила ми се така пуста под покрова на снеговете, сега се раззеленяваше от треви, цветя и храсти. По стръмните склонове продължаваха да се стичат пенливи водопади и да се изливат в сините води на фиорда. Къщите и магазините, така мрачни в студа, най-после изваждаха на показ пъстрите си цветове: хората сваляха дървените и металните щори от прозорците, а вятърът повяваше пердетата. Боядисваха и почистваха домовете си, работеха в градините.

Пристигаха и посетители, някои с автомобили, други с автобуси. Ресторантите и занаятчийските работилници разтваряха врати. През деня улиците на Омхуув бяха пълни със скитащи пешеходци, обикалящи из примамливите бутици и галерии, докато кейовете продължаваха шумната си работа и над тях все така се носеше наситеният аромат на пушека, който използваха за консервиране на рибата. Във фиорда пристигаха все повече корабчета — някои докарваха нови посетители, други просто плаваха наоколо. На покрива на къщата, където бях отседнал, бяха свили гнездо две чапли.

Сезоните се променяха и в театъра. Работата ни се увеличаваше всекидневно, отчасти защото заявките за билети ни заливаха и много зрители се обаждаха в театъра със запитвания, но и защото техническият екип все още не беше пристигнал. Ледовете около острова бяха изчезнали заедно с настъпилото затопляне, но съществуваше някаква визова аномалия, която не позволяваше на големи групи хора да напускат континента едновременно. Тъй като дотогава бях живял сред спокойния неутралитет на островите, лесно забравях, че Фаянд, континенталната северна държава, намираща се най-близо до нашата част от Архипелага, е нация в състояние на война.

Един ден, малко преди откриването на сезона, се наложи да сляза в помещението под сцената, след като при изпитанията ми един от скритите капаци бе засякъл. Джейр каза, че трябва да разбера какъв е проблемът, загрижен за Господаря на мистерията, който щеше да пристигне през втората седмица. Илюзионистите често използват тайните капаци в пода на сцената, каза Джейр.

Мястото под сцената обикновено се използва и за складиране на непотребни предмети, така че извън сезона може да се препълни бързо. Една от първите ми задачи в Шокаптайн беше да разчистя там. По това време из помещението вече можеше да се ходи сравнително безпрепятствено. Когато театърът не работеше, долу почти не достигаше светлина, така че се налагаше да проверя механизма в тъмното, наведен над кожуха на мотора с фенерче в ръка. Нямаше отопление и ме облъхваше студено течение.

Ръката ми се намираше във вътрешността на кутията и точно опипвах скобите на капака, когато внезапно усетих нечие присъствие. Съвсем близо до мен. Сякаш някой или нещо бе помръднало, измествайки въздуха, без да издаде звук.

Замръзнах на място, все така с ръка в кутията, с глава и рамо, притиснати към корпуса. Бях обграден от тъмнина, защото фенерът стоеше на земята и лъчът му бе насочен през един сервизен отвор откъм пода. Вслушвах се, без да смея да обърна глава.

Тишината бе пълна, но усещането за присъствие ме заливаме. Беше близо, наистина близо до мен.

Съвсем бавно започнах да изваждам ръката си от вътрешността на машината, за да се изправя и обърна, да се огледам, да осветя наоколо с фенера, да се уверя, че няма никой. Мълчанието продължаваше, но докато обръщах глава, с периферното си зрение забелязах нещо бяло и овално, сякаш увиснало във въздуха.

Поех си изненадано дъх и се обърнах изцяло към него. Формата бе маска, лице, но ужасяващо стилизирано, почти като детска рисунка. Беше замръзнало, неподвижно, но по някакъв начин, който не бих могъл да обясня, знаех, че е живо.

Веднага щом го погледнах, лицето се оттегли плавно, изчезвайки в мрака почти незабавно. Не издаде звук и не остави следа.

Сърцето ми препускаше. Грабнах фенера, завъртях го приблизително в посоката на привидението, но разбира се, там нямаше нищо. Изправих се и си ударих главата в тавана, или по-точно в пода на сцената над мен. От удара се изплаших още повече, отстъпих бързо, изтичах нагоре по стълбите и се втурнах зад кулисите на сцената. Треперех.

Малко по-късно ме забеляза Джейр.

— Чух, че вдигна доста шум — каза той. — Да не видя нещо там долу?

— Млъквай, Джейр — отвърнах, засрамен от реакцията си пред нещо, което бях зърнал само наполовина. — Ти ли беше там?

— Значи си видял нещо! — каза той. — Не му мисли. Случва се във всеки театър. Рано или късно.

 

 

Техническият екип най-после бе получил разрешителното си за заминаване от властите и пътуваше към нас. Сега проблемът пред тях бе множеството фериботи, на които трябваше да се прекачат, заобиколните маршрути и междинните пристанища, където се товареха и разтоварваха стоки и чували с поща. Не очаквахме да се появят по-рано от ден, най-много два преди първото представление за откриването на сезона.

Продължавах да се трудя също толкова усилено, както и дотогава, но вече имах и една тревога в повече наум. Притесняваше ме тежестта на дебелото стъкло, което бяхме издигнали на тавана — то висеше отгоре и се полюшваше, когато се появеше течение или размествахме декорите. Тихомълком го проверявах от време на време, за да се уверя, че все още е сигурно закрепено, но освен това не можех да направя кой знае какво повече. Господарят на мистерията трябваше да пристигне за представлението на втората седмица.

Два дни след като забелязах привидението в помещението под сцената, имах още едно сходно изживяване. За пореден път бях съвсем сам и отново се намирах в една от по-трудно достъпните части на театъра. Бях се покатерил в по-високата от двете ложи вляво от сцената. Джейр ми беше съобщил, че има някаква електрическа повреда. Понякога при включване крушките в ложата примигваха. Вероятно се дължеше просто на лош контакт, но ложите в Шокаптайн бяха доста популярни и местата бяха запазени за повечето представления. Непременно трябваше да го поправим, преди да дойде публиката.

Както обикновено работех на слабата светлина от високия таван на залата, която почти не стигаше до вътрешността на ложите. Разбира се, за да работя безопасно по окабеляването, се налагаше да прекъсна напълно захранването, така че щом се озовах в ложата, вътре цареше пълен мрак.

Пълзях на четири крака, стиснал фенерчето между зъбите си и вдигах мокета, за да стигна до кабелите под него, когато внезапно пак усетих, че близо до мен има нещо, което дотогава го нямаше.

Първият ми инстинкт беше да не обръщам внимание, да се съсредоточа върху онова, което вършех, с надеждата, че усещането ще отмине. Миг по-късно обаче размислих и с рязко движение вдигнах глава и скочих на крака.

Бялата маска отново беше там! Този път се появи между завесите, които затваряха дъното на ложата. Успях да я зърна само отчасти, защото както и предния път в същата секунда тя се оттегли и почти незабавно изчезна.

Знаех, че зад завесата се намира вратата за ложата, а отвъд нея беше страничният горен коридор, използван от публиката, за да стигне до местата си. Хвърлих се през ложата, отметнах завесите и разтворих вратата. Почти паднах в коридора. Тази част на театъра нямаше прозорци и с Джейр обикновено не включвахме осветлението в коридора. Насочих лъча на фенера първо в едната, после в другата посока, за да зърна натрапника.

Разбира се, не видях нищо.

Разтреперан, нервен и леко изплашен, слязох бързо долу и потърсих Джейр, който работеше на компютъра в офиса си.

Не казах нищо. Вместо това се стоварих на един от свободните столове край стената. Треперех и издишах дълбоко.

— Мълчалив призрак ли беше или вдигаше шум? — попита Джейр, без да вдига поглед към мен. — Издава ли стенания? Беше ли облечен в древни одежди, носеше ли главата си под мишница, дишаше ли тежко, дрънкаше ли с вериги или просто се рееше?

— Не ми вярваш, а? Там има нещо. Вече на два пъти го виждам! Ужасяващо е.

Оглеждах ръцете си, защото бях работил с навити ръкави. Космите по тях се бяха изправили.

— Не забравяй… това е театър. Всичко, което се случва в театъра, е реално!

При последните си думи Джейр се обърна, приведе глава като ловуващо животно и изръмжа с оголени зъби.

В края на деня, докато крачех по обичайния си маршрут из улиците, успях да зърна брадатия си нападател. Напрегнатата му, приведена походка не можеше да се сбърка и веднага щом го забелязах, застанах нащрек. Отстъпих и продължих да го следя с поглед, докато не се уверих, че не ме вижда.

Вървеше далеч пред мен в същата посока и не се обърна. Нямаше съмнение, че е той, но понеже времето се бе подобрило значително, вече не бе така навлечен, за да се предпазва от студа. Напротив, носеше доста широки плажни шорти, ярко сини, и жълта риза, която се развяваше зад него на всяка крачка.

Изпитвах нервност само от факта, че го бях зърнал, затова изчаках тихо на улицата, наполовина прикрит от навеса на някакъв магазин, докато човекът не зави по една странична алея.

Техническият екип най-после пристигна. Веднага щом се настаниха по квартирите си и се запознаха със съоръженията в театъра, работата ми се промени напълно. Всичките ми рутинни занимания из сградата — чистене, проверки, калибриране и ремонти — бяха поети от други хора. Бях впечатлен от професионализма на екипа: двама мъже и три жени, които само за два дни успяха да подготвят и приведат в техническа готовност целия театър за премиерната вечер.

Програмата за първата седмица се състоеше от разнообразни вариететни представления. В театъра започнаха да пристигат първите трупи — приблизително по едно и също време с екипа по поддръжката — и ги посрещнах с едва сдържано любопитство. Тиатер Шокаптайн бързо се преобразяваше от студена, зле осветена и преди всичко празна сграда в място, където работеха много хора, носещи със себе си целия шум, другарство, кавги, дребни проблеми и усещане за обща цел, характерни за всяка група мъже и жени, работещи заедно.

Зад кулисите сградата кънтеше от изграждането на декори в последната минута, прожекторите се калибрираха и настройваха, вдигаха се и се спускаха декори, разнасяха се инструкции на висок глас откъм балкона и така нататък. Появиха се и трима музиканти от съпровода. Междувременно уредникът на официалните части от сградата наемаше временен помощник, който да помага за почистването и подготовката на залата, продажбата на билети и освежителни напитки, и организираше спешната медицинска помощ за всяко представление. Бях като хипнотизиран от усещането за заетост и целенасоченост, но собствената ми роля в работата почти напълно бе елиминирана от всички тези новодошли.

В премиерната вечер изгледах по-голямата част от представлението от кулисите, но съвсем скоро съжалих за това. Изпълненията бяха от възможно най-обикновените и лишени от въображение, от онзи вид забавление на живо, за който дори нямах представа, че все още съществува в театрите. Конферансието на шоуто беше комик на средна възраст, чиято специалност бяха долнопробните шеги — обидни най-вече поради отсъствието на оригиналност и хумор в тях. Представлението, което водеше, се състоеше от жонгльор, оперетно дуо, вентрилоквист, велосипедист акробат, сопрано и трупа танцьорки. В края на шоуто си дадох сметка, че съм останал единствено заради танцуващите момичета. Едно от тях ми се стори наистина хубаво и усмивките, които ми отправи на няколко пъти, ми се сториха насърчителни, но щом направих опит да я заговоря, веднага ме отряза.

След онази първа вечер повече не си губих времето да гледам представленията и бях озадачен, но и изпитвах облекчение от това, че на публиката наистина им харесваха.

 

 

Очаквахме Господаря на мистерията да се появи в средата на тази първа седмица. На сутринта в деня, когато трябваше да пристигне — бяхме разчистили място на претъпкания паркинг зад сградата специално за него, — с Джейр седяхме в офиса. Той въвеждаше седмичните приходи и разходи в компютъра, а аз седях безцелно и по-скоро се наслаждавах на тишината.

Следобед имахме матине, но за момента временната ни самота доста напомняше на онази от зимните месеци.

— Виждал ли си наскоро твоя призрак, Хайки? — попита внезапно Джейр, без да отделя очи от монитора на компютъра.

— От последния път не.

— Сигурен ли си?

Искаше ми се да бях запазил за себе си реакцията си от по-рано, вместо да се разкривам пред Джейр, защото не спираше да ми се подиграва за срещите ми с призрака.

Запазих мълчание.

— Просто си помислих, че си забелязал какво стои зад теб — каза Джейр. — Това е всичко.

Разбира се, обърнах се да погледна и за моя изненада и (за секунда) ужас онова безизразно лице, подобно на маска, се намираше точно до мен, спотайващо се над рамото ми. Не успях да се овладея: скочих на крака стреснато и се обърнах, за да го погледна по-добре.

— Хайки, запознай се с господин Комис, нашата звезда за последващата седмица.

До стола ми стоеше слаб мъж, облечен в костюм на мим. Беше пременен от главата до петите в някакъв вид мека, черна, поглъщаща светлината материя, прилепваща плътно към тялото му. Ясно се виждаше единствено лицето му, и то защото бе боядисано в ярко, едва ли не ослепително бяло. Всички черти на лицето му бяха напълно скрити от погледа, а на мястото им бяха нарисувани нови, стилизирани като на анимационен герой: озадачено преобърнати вежди, намръщена уста, две нарисувани черни точки вместо нос. Дори клепачите му бяха изрисувани, така че когато мигаше, на мястото на двете истински се появяваха две стилизирани яркосини очи.

— Комис, запознай се със заместника ми Хайки Томас.

Мимът вече се бе хванал на работа. Свали несъществуващата шапка от главата си с преувеличен жест и я завъртя с размах пред гърдите си, като в същото време ми се поклони. Щом се изправи, за момент завъртя невидимата шапка на протегнатия си показалец, подхвърли я във въздуха, поклати глава наляво-надясно, следвайки движението й, и с внезапно гмуркане напред успя да я накара да се приземи върху темето му. После отново се поклони с усмивка.

— Ъ-ъ, добро утро — произнесох неадекватно.

Мимът Комис ми хвърли мимолетна усмивка, след което се обърна и скочи пъргаво назад върху едно от свободните бюра, където кръстоса крака.

Миг по-късно вече ядеше въображаем банан, като го белеше бавно с точни движения и почистваше с пръсти жилките, които не се бяха отделили от плодовата му сърцевина. Ядеше банана с огромно внимание и дъвчеше замислено. Когато приключи, облиза подред пръстите си и метна настрани обелката, така че да се приземи някъде на пода в офиса.

Повдигна едната половина на задника си и разигра продължително изпърдяване, след което прогони миризмата с помахване на ръка и извинително изражение.

След още няколко секунди подостри невидим молив, духна на връхчето му, за да паднат и последните стърготини и го използва, за да почисти едното си ухо.

Когато с Джейр си взехме по чаша кафе от машината, Комис отказа предложението ни за истинска чаша от напитката и внезапно в ръцете му се появиха въображаеми чинийка и голяма чаша, очевидно препълнена до ръба с парещата течност. Засуети се с нея, като я държеше предпазливо, духаше леко през повърхността и я разбъркваше с невидима лъжичка, а после отля малко от съдържанието на чашата в чинийката, за да сръбне от нея. Представлението му продължи до момента, когато с Джейр изпихме кафетата си, след което остави чашата настрана.

Когато опитах да го заговоря, не ми отвърна (но сложи ръка на ухото си, преструвайки се, както реших, че е глух). Джейр поклати глава в моя посока, давайки ми да разбера, че няма смисъл да се занимавам.

Комис продължи да изпълнява въображаемите си подвизи.

Най-накрая, тъй като егоцентричното му поведение никак не ме забавляваше, реших да си тръгвам. Докато пресичах офиса, Комис изигра пантомима от внезапен страх и предупреждение, като се сви на бюрото и посочи към пода с умолителен поглед.

Не успях да се сдържа. Прескочих внимателно банановата кора и излязох в коридора.

 

 

След този случай забелязвах Комис, накъдето и да се обърнех в театъра. Представлението му бе предвидено за третата седмица от сезона и ранната му поява означаваше, че на практика се мотаеше в краката ни през цялото време. Намирах безкрайната му пантомима за дразнеща, но безвредна и полагах необходимите усилия да не му обръщам внимание. Обаче се оказваше, че винаги е някъде наблизо, понякога ме имитираше, понякога изскачаше пред мен, за да ми покаже котката, която се преструваше, че държи, или моя снимка, която току-що беше направил, или опитвайки да ме увлече в света си от фантазии, като ме замерваше с топки, или припкаше пред мен, преструвайки се, че отваря и затваря несъществуващи врати. Нито веднъж не проговори, нито веднъж не издаде какъвто и да е звук. Постоянно очаквах някой ден да го уловя в момент, когато не играе ролята си, но доколкото можех да преценя, явно бе отседнал и спеше някъде из сградата на театъра. Винаги когато идвах на работа, той беше там и винаги когато си тръгвах вечер, оставаше след мен. Така и не разбрах какво знаеше Джейр за него, какви отношения имаха, ако изобщо съществуваха такива. Очевидно имаше нещо повече от онова, което споменаваше Джейр, може би дори граничещо с интимност, но не проявявах чак такъв интерес, така че не се поинтересувах.

Осъзнавах, че работата ми в Шокаптайн вече се заключаваше единствено до дреболии и със съгласието на Джейр наближаваше своя край — всъщност заминаването ми бе насрочено за края на следващата седмица, преди започването на поредицата от представления на Комис, когато очаквах и да получа заплащането си.

Последната ми задача, преди да си тръгна, беше да осигуря на Господаря на мистерията цялата помощ, от която би се нуждаел след пристигането си. По този повод изпитвах известна нервност: седмиците, прекарани в Тиатер Шокаптайн, ми бяха показали, че професионалният интерес към работата зад сцената е едно, а симпатията към хората, които се подвизаваха пред публиката — съвсем друго.

Предварително изфабрикуваната реклама на Господаря за мен бе знак, че двамата едва ли щяхме да се сработим добре. За моя изненада обаче се оказа, че в реалния живот присъствието на този човек беше тихо, почти невидимо, очевидно срамежливо и възможно най-скромно. Например при пристигането си в Омхуум, не извести никой от театъра, така че в началото никой от нас дори не си даде сметка, че е там. Двамата с асистентката му бяха седели в столовете във фоайето толкова дълго и така ненатрапливо, че накрая някой от гишето за продажба на билети бе отишъл да ги попита дали може да им помогне с нещо.

Когато го видяхме костюмиран и готов за шоу, се беше превърнал във впечатляваща, екстровертна фигура, с пълен репертоар от театрална жестикулация, произнесени на висок глас и нерядко забавни забележки, излъчващ безкрайна самоувереност в собствените си възможности.

Главната му илюзия, с която завършваше представлението си, се състоеше от реквизит, който за публиката изглеждаше прозрачно ясен, но при все това бе свързан с внимателна и прецизна техническа подготовка.

Наричаше илюзията си „ДАМАТА ИЗЧЕЗВА“.

Публиката виждаше гола сцена с фон от спуснати завеси, а в средата се намираше голяма, метална конструкция, изработена изцяло от стоманени тръби. Имаше четири скосени стъпенки с тежка кръстачка високо над тях, достатъчно здрава, за да издържа на тежест. Публиката виждаше, че като цяло апаратът е пред очите й: нямаше завеси, нямаше тайни капаци, нямаше скрити панели — само стоманена конструкция, поставена в средата на голата сцена. Докато изпълняваше номера, илюзионистът можеше да заобикаля, да минава през и зад конструкцията, като през цялото време оставаше видим. След това показваше на публиката голям стол, който се окачваше на кръстачката с помощта на въжета и скрипец.

Асистентката му — преобразена от относително привлекателна жена в края на двайсетте си години до замайващо, обаятелно видение благодарение на оскъдния си костюм, разкошна перука и грим — сядаше на стола и завързваха очите й.

Докато малкият оркестър в основата на сцената свиреше напрегната мелодия под неуморен барабанен бой, фокусникът с мъка завърташе макарата на лебедката, а столът и асистентката на Господаря на мистерията се издигаха към върха на масивната конструкция, като се въртяха съвсем леко около оста си. Веднъж щом асистентката се окажеше горе, илюзионистът подсигуряваше въжето и произнасяше няколко хипнотизиращи думи. Асистентката се отпускаше в стола и изпадаше в транс. А той изваждаше голям пистолет и го насочваше право към нея! Когато барабанният бой достигнеше най-високата си точка, фокусникът натискаше спусъка. Столът политаше надолу заедно с развиващото се въже и се разбиваше шумно и сред ярък блясък на сцената. Но дамата вече не се намираше в стола и наистина беше изчезнала напълно.

Методът бе едновременно по-прост и далеч по-сложен, отколкото някой в публиката би могъл да си представи. Илюзията се постигаше чрез комбинацията от сценично осветление и огледало. Или в този случай — полуогледална повърхност. Или в действителност — от лист дебело стъкло, същото, което бях поръчал за Господаря на мистерията от съседното градче.

Стъклото беше закрепено за предната част на металното скеле. Заради начина, по който го огряваше светлината, и с помощта на още светлини, скрити зад предните стъпенки, стъклото оставаше изцяло невидимо за всички присъстващи сред публиката. Всичко, случващо се в апарата или зад него, бе напълно видимо. Докато издигаха младата жена към кръстачката на върха, всичко, което можеше да бъде видяно, се случваше в действителност: тя наистина беше там, на стола, под кръстачката.

При изстрела на пистолета обаче (който нарочно произвеждаше шумен гърмеж, изхвърляше голям пламък и облак от пушек) едновременно се случваха две неща. Първо светлините на сцената се променяха. По-специално се изключваха светлините, скрити в стъпенките, а предното осветление се усилваше. В резултат стъкленият лист пред конструкцията се превръщаше в огледало. Заради посоката на светлината и ъгъла, под който стоеше стъклото, то преставаше да бъде прозрачно и вече отразяваше образа на завесите (иначе невидими за публиката) отвъд арката на авансцената. Тези завеси бяха идентични със завесите за фон на главната сцена и осветени по подходящ начин. От гледната точка на публиката вече не можеше да се види нищо от вътрешността на стоманения скелет. В същия момент въжето, издигащо стола, биваше прерязано от малка вградена гилотина до лебедката. Това освобождаваше стола, който се разбиваше драматично на сцената с развиващото се след него въже. Асистентката се улавяше за кръстачката и увисваше, невидима за публиката. Без да се пуска, продължаваше да се люлее дръзко там, докато завесите не се спуснеха пред нея след което, далеч от погледите на зрителите, се приземяваше атлетично на сцената.

Всичко това се постигаше с лекота, но представляваше техническо предизвикателство за мен, за сценичния работник на име Деник и осветителя. Бяхме работили цяла сутрин и цял следобед, за да се научим да издигаме конструкцията (която Господарят бе докарал със собствения си минибус) и да уредим спускането на дебелото стъкло от тавана, преди да бъде прикрепено сигурно за нея. После трябваше да го ориентираме под точния ъгъл към скритите завеси, а най-накрая — да направим няколко поредни технически репетиции не само по сглобяването на апарата, но и по светлинните ефекти. Въпреки че те, разбира се, бяха компютризирани, всички светлини трябваше да се насочат по точния начин, за да бъде постигнат желаният ефект.

Господарят държеше изключително строго на тази подготовка. Планът беше по време на представлението на живо той да излезе пред главната завеса, за да представи няколко дребни фокуса с участието на представители от публиката, които канеше на сцената. Докато се случваше това, двамата с Деник излизахме на сцената зад завесата, за да спуснем масивната конструкция. Закрепвахме я здраво, включвахме скритите светлини, тествахме, за да се уверим, че всичко работи, и опразвахме терена, за да може Господаря да представи коронния си номер.

Репетирахме отново и отново.

По време на една от последните репетиции, без никой от нас да си даде сметка за това, Комис бе намерил начин да се окаже в сервизната галерия под тавана. И някак се бе прехвърлил до мястото, където стояха окачени фалшивите завеси отвъд авансцената. Когато техникът дръпна шалтера, за да промени осветлението, Комис внезапно се оказа напълно видим пред цялата зала, очевидно възседнал кръстачката — поява, вместо изчезване, лудуващ наляво-надясно като маймуна в клетка.

Джейр бе влязъл в залата, за да наблюдава, и в този момент започна да аплодира.

Това беше последната сламка. Напуснах сцената и тръгнах към офиса. Исках да си събера багажа и да се махна оттук.

Не знам как го направи, но Комис слезе бързо от мястото си горе и се затича по коридора след мен. Все още се преструваше на маймуна и тичаше с широко разкрачени крака и полюляване, докосвайки пода с кокалчетата на пръстите си.

А аз сторих нещо, за което моментално съжалих. Стигайки до половината коридор, имитирах отварянето на невидима врата, минах през нея, погледнах назад. В момента, когато Комис достигаше вратата, я затръшнах в лицето му.

За мое изумление той се изправи в очевидна болка и изненада, а лицето му се изкриви така, сякаш се бе блъснало в невидимата врата. После мимът изгуби равновесие и падна като отсечен. Остана проснат възнак, с разперени ръце и крака, напълно неподвижен. За момент си помислих, че наистина съм го ударил, докато не осъзнах, че празните му, втренчени очи всъщност са очите, нарисувани на клепачите му.

Искаше ми се да не го бях правил! Имах чувството, че по някакъв начин съм паднал до нивото на вбесяващата му игривост.

Отидох в офиса и поседях сам, усещайки объркване, но и гняв, като продължавах да недоумявам защо мимът ме провокира по този начин. След известно време Джейр дойде да ме потърси.

В края на краищата не напуснах Тиатер Шокаптайн. Джейр прояви изненадващо съчувствие, но обясни ексцентричното поведение на Комис с неговата високо чувствителна и артистична натура и ми каза, че трябва да се помъча да проявя по-голямо разбиране към театралния талант. Спорихме за това. Дадох израз на голяма част от раздразнението и безсилието си, натрупали се от момента, в който видях този човек.

Накрая Джейр ме помоли да остана поне до края на идната седмица, тъй като сценичната работа, която вършех по апаратурата на Господаря, беше от критична важност и не знаеше дали за оставащото им време можеха да проведат техническите репетиции с някой друг.

Съгласих се, а Джейр обеща да държи Комис и маймунските му навици надалеч от мен. За момент в съзнанието ми мина една неприятна картина — как Комис пощи косата ми с маймунските си пръсти в търсене на солени люспи пърхот. Останах.

Първото представление на Господаря премина без трудности. Както и второто, както и всички останали. Двамата с Деник работехме добре заедно. Всяка вечер, както и на двете матинета в средата на седмицата, номерът се изпълняваше успешно.

Господарят на мистерията приключи едноседмичния си ангажимент в Тиатер Шокаптайн, след което помогнах на Деник да разглоби реквизита му и да отнесем частите на демонтираната конструкция до минибуса. Съгласно договора можехме да задържим стъклото и след заминаването на Господаря с Джейр обсъдихме накратко какво да правим с него. Възможностите ни не бяха много: можехме да го подарим или да опитаме да го продадем, да го счупим и да го изхвърлим, или да го оставим на съхранение някъде в театъра. Джейр посочи, че през цялата седмица местата са били почти напълно продадени и ако Господарят на мистерията изяви желание да се завърне за нови представления в Омхуув следващата година, театърът без съмнение би го ангажирал. При това положение по-разумният вариант беше да спестим време и пари, като запазим стъклото.

Така че съгласно това решение с Деник поставихме стъклото обратно в предпазната мрежа от конопени въжета и го издигнахме до сервизната платформа на тавана над сцената. Там то остана да виси, бляскаво и смъртоносно, полюшващо се тихо като огромно острие всеки път когато разтваряха вратите на склада за декори и вятърът нахлуваше през тях.

Вече можех да си тръгна, така че приготвих багажа си, купих си билет за дългия обратен път по обиколния маршрут на автобусната линия и се върнах в театъра, за да се сбогувам с всички.

Последните ми две-три седмици тук бяха минали в сянката на конфликта ми с Комис и се наложи да положа съзнателно усилие на волята, за да си напомня, че всъщност придобитият опит беше от невероятна полза за мен. Дори неприятните усещания един ден можеха да ми се отплатят добре, ако успеех да продължа кариерата си в някой друг театър. Осъзнавах болезнено ясно, че се уча, че имам още какво да науча, че ме очакват още две години следване в колежа в Евлен. Може би като най-неопитен член от екипа другите ме бяха подложили на нещо като посвещаване. Размисли преди заминаването, вероятно прекалено късно. Все още кипях от раздразнение.

Открих Джейр почти веднага и той ми благодари за помощта, която му бях оказал през изминалите седмици. Отговорих по същия начин, признавайки колко съм му задължен.

После добавих:

— Кажи ми за Комис. Защо беше всичко това?

— Той винаги изнася представления, когато носи костюм или репетира. Просто трябваше да играеш заедно с него.

— Направих го — казах аз. — Донякъде. Колко добре го познаваш?

— Не по-добре от останалите изпълнители, които идват. Изнася представления в този театър вече няколко години подред и има огромен брой почитатели в града. Почти всички билети за следващата седмица са продадени.

— И живее тук, в театъра?

— Наема квартира някъде в покрайнините, но когато играе на сцената, се нанася винаги в една и съща гримьорна — най-малката, с която разполагаме, на най-горния етаж на кулата. Рядко напуска сградата. Така и така си тръгваш — защо не отидеш да го видиш? Кажи му довиждане. Ако имаш късмет, дори може да поговори с теб. Когато не играе ролята си, е съвсем различен човек.

— Добре.

Джейр имаше способността да придава нормалност на всичко, което откаченото малко човече бе сторило около мен.

Ръкувахме се, благодарих му отново и преди да съм размислил, изтичах нагоре по спираловидното стълбище, водещо до най-високия етаж на сградата. Преди рядко бях идвал в тази част. При пристигането си бях поразчистил гримьорните, но иначе нямаше голям смисъл да се навъртам там.

Докато се изкачвах по стъпалата, не ме оставяше мисълта, че той вероятно вече знае, че съм тръгнал към него. Понякога като че ли предвиждаше намеренията ми по свръхестествен начин. Наполовина вече очаквах някой нов номер: да се е скрил някъде и изведнъж да изскочи пред мен, преструвайки се на голям паяк, или да хвърли мрежа върху мен, или някакъв друг глупав номер.

Леко задъхан от изкачването, почуках тихо на вратата, докато разглеждах залепената на нея блестяща звезда и старателно изписаното му име отдолу. Нямаше отговор и почуках отново. Давайки си сметка, че тъй като Комис е мим, може би ще е грешка да очаквам да ме покани с думи, бутнах вратата и тя се отвори. Изпълнен с опасения, влязох вътре и включих лампата.

Нямаше го, така че незабавно отстъпих назад. Бях успял да зърна обичайните огледало и маса, познатите моливи и блокчета с грим, сгъваемия параван, костюмите на закачалката. Единствената особеност в стаята беше тясно походно легло, разположено край стената. Всекидневните му дрехи бяха хвърлени на него.

Изгасих лампата и затворих вратата. После моментално пак я отворих. Включих лампата.

Всекидневните му дрехи се състояха от жълта риза и яркосини плажни шорти. Едва сега забелязах, оставена на един стол до леглото, и театралната дегизировка: гъста червеникава брада, увиснали мустаци, фалшиви вежди.

 

 

Върнах се зад кулисите и видях Комис, застанал съвсем сам на сцената. Намирах се сред сенките, доста по-навътре в театъра. Вярвам, че не подозираше за присъствието ми, защото за разлика от друг път се бе съсредоточил напълно в работата си. Движеше се по сцената и правеше разчет на движенията си. С тебешир нанасяше миниатюрни знаци върху дъските, след което репетираше за кратко пантомимата си на същите места. Видях как се бореше с чадър срещу вятъра, видях как прави опит да махне парче хартия, залепнало за лицето му, видях как се подготвя да вземе вана. Вършеше всичко това тихо и умело, без съзнанието, че прави нещо пред публика или пред свой колега, когото обичаше да изтезава с безкрайните си шеги.

Присъствието му в живота ми винаги дотогава ме бе подтиквало да предприемам действия, за които по-късно можеше и да съжалявам. Нямаше как да пренебрегна откритието, което току-що бях направил в гримьорната му, че без да подозирам, вече се бях срещал с Комис на няколко пъти в моменти, когато не играеше ролята си. Имах чувството, че разбирам що за човек е в действителност. Осъзнавах всичко това, докато се насочвах към сервизното стълбище, дори и в мъглата на бликащия от мен гняв, дори докато дълбоко в себе си разбирах, че онова, което се канех да направя, не беше правилно.

Стигнах до сервизната рампа на тавана, намерих конопените въжета, които задържаха огромния стъклен лист на мястото му и разхлабих две от тях. Оставих ги достатъчно стегнати, за да не падне стъклото. Вероятно.

Когато погледнах надолу към сцената, както и очаквах, видях, че драснатите с тебешир знаци на Комис се намират точно под висящото стъкло.

Напуснах театъра незабавно, излизайки през големите врати на складовото помещение за декори отзад, които нарочно оставих открехнати, за да може вътре да нахлува постоянно течение. Изпитвах страх и вина, но нямаше и не можех да се върна назад.

Извън театъра, из тесните градски улички, слънцето грееше и от дългия фиорд към сушата нахлуваше приятно свеж ветрец. Все още имах известно време до заминаването на автобуса и тръгнах бавно по по-дългия път, първо надолу до най-близкия кей, а после по тесния път, следващ бреговата линия на фиорда. Преди това не бях минавал оттук и моментално изпитах желание. Намираше се доста по-ниско от основните райони на градчето, близо до водата, и едва долавях шума от непрестанния трафик, който се движеше из града.

За мен това бе момент на символично освобождение: макар и за малко, бях изоставил измисления свят на театъра, изкуството на илюзията, на светлосенките, димните завеси и огледалата, на хората, играещи роли, които се преструваха, които се представяха и държаха различно от истинския си аз.

Онзи пантомимен артист бе най-крайната форма на тази обичайна дейност: измислиците му нямаше как да бъдат реални, дори и във фантазията, която сам създаваше. Освободен от всичко това, се разхождах по тихия път, усещайки топлите слънчеви лъчи, защитен от бриза, загледан в новата пролетна зеленина, внезапно разцъфналите цветя, признаците за настъпващото лято. Мислех за дома.

После зад гърба ми, натрапливо и настоятелно, се разнесе шум от стъпки. Някой бързаше по пътеката след мен с бърза крачка, едва ли не тичешком.

Хвърлих поглед назад и осъзнах, че преследвачът ми вече ме застига. Виждах малката му решителна фигура, яркосините плажни шорти, развяващата се жълта риза.

Когато забеляза, че поглеждам назад, той вдигна юмрук и извика:

— Искам да си поговоря с теб, приятел!

Внезапно си дадох сметка в каква опасна ситуация се намирах. Вече ми бе известно докъде можеше да се простре насилието, на което беше способен Комис, когато не играеше ролята си — тук, в близост до морето, не се виждаха къщи, не минаваха коли, по самотния път не се разхождаха други пешеходци. Имаше само дървета и цветя и дълбоките, мълчаливи води на фиорда.

Не извиках в отговор. Изпитвах напълно реален страх от този човек, от онова, което можеше да ми стори. Все така спотайващата се в мен вина се задълбочи: може би вече бе разкрил капана, който му бях заложил на тавана над сцената.

Обърнах се и побягнах, но зад мен Комис също се затича.

Виждах пътеката пред себе си: нямаше никакви признаци, че доближавах края му, че скоро ще изляза на главния път, сред градските къщи. Простираше се по протежение на брега почти до следващия скалист нос, оформен от стръмния планински склон, срещащ повърхността на водата.

Носех малка част от багажа си и тежестта му ме бавеше. Комис ме настигаше.

Внезапно осъзнах какво трябваше да сторя.

Захвърлих чантите си настрана и се обърнах да го посрещна. Вече се намираше съвсем близо до мен и видях как повдигна рамо и променя ритъма на стъпките си точно както направи в деня, когато се бе хвърлил към мен на твърдия лед, за да ме подкоси безмилостно. Приготвих се да посрещна сблъсъка, но едновременно с това вдигнах и двете си ръце, напрегнати до крайност от въображаемата тежест, и издигнах помежду ни огромен лист дебело стъкло.

Изправих го вертикално, като го държах за краищата, и го натиснах към земята, за да може да остане в това положение и без да го подпирам.

Отскочих назад и в същия миг Комис се сблъска със стъклото. Първо го удари с тяло, но почти веднага блъсна и главата си в него и падна назад.

Стъклото се наклони към мен и отскочих, за да не ме затисне. Може би се разби на каменистата повърхност на пътеката, но в този момент между мен и Комис вече нямаше нищо.

Стоеше недалеч от мен, обърнат настрани и превит, и държеше главата си в ръце. Непрестанно протягаше едната си ръка надолу, да разгледа дланта си, сякаш в нея се събираше кръв. Отръска кръвта от нея и нададе нисък вик, изпълнен с болка. Извади носна кърпа, избърса челото си, зарови нос в нея. Главата му се клатеше нагоре-надолу. Виждах колко тежко вдишва и издишва и точно както и преди за момент бях убеден, че наистина съм го ранил.

Изведнъж изпитах странно разкаяние и загриженост, направих крачка към него, за да видя дали не се нуждае от помощта ми, но веднага щом се озовах по-близо, реалността ме застигна. Чух думите, които използваше по мой адрес, поредица от злобни обиди и заплахи.

Отдалечих се. Грабнах багажа си и тръгнах бързо по пътеката. След като се поотдалечих, видях едно място, откъдето с известни затруднения можех да се изкатеря по склона през обраслите храсти. Недалеч чувах грохота на уличното движение.

Когато започнах да се изкачвам, погледнах назад. Комис все още бе там, където го бях оставил, превит в същата мъчителна поза. Достигнах пътя, бързо се ориентирах къде се намирам и открих правилната посока към центъра на града и автобусната спирка.

Не чух нищо повече от Комис. През целия път за вкъщи и дълго след това не спирах да мисля за него — кой знае, може би още лежеше край фиорда, където го бях оставил, а може би не. Нерядко се замислях с угризения на съвестта и за тежкия стъклен лист, който може би още висеше над сцената, а може би не.