Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (38)

36.

Вълнение. Жена ми. Адвокатите. Репортерите. Любопитни хора, които не познавам. Всички искат да ме докоснат. Барбара е първа. Усещането на ръцете й, които ме прегръщат, на тялото й, притиснато в моето, е удивително възбуждащо. Може би това е първият признак на възраждането ми за нов живот.

— Толкова се радвам — целува ме тя. — Толкова съм щастлива за теб, Ръсти!

После се спуска да прегърне Стърн.

Днес решавам да се измъкна през отоплителната централа — изхода, който си оставих за краен случай. Нямам желание да попадна в журналистическото меле. Повеждам Барбара, Стърн и Кемп към дъното на коридора и четиримата изчезваме внезапно. Разбира се, невъзможно е да избягаме за дълго. Когато стигаме до кантората на Стърн, отпред ни чака ново ято репортери. Пробиваме си път нагоре без много коментари. В заседателната зала незнайно откъде се е появил обяд, но не ни оставят на мира да хапнем. Телефоните звънят. Скоро секретарките ни съобщават, че приемната не побира журналистите, които се тълпели в коридора. Гладното чудовище, наречено медии, трябва да бъде нахранено. Не мога да лиша Стърн от това. Заслужава го, а и отзивите за големия му успех в толкова нашумяло дело както финансово, така и професионално ще дадат тласък на кариерата му за години напред. Той вече е адвокат от национален мащаб.

И така, след половин сандвич със салам всички слизаме във фоайето, за да се изправим отново пред блъскащата се, крещяща тълпа репортери, пред микрофоните, касетофоните и ярките светлини, които грейват около нас като десетина нови слънца.

Стърн говори пръв, а след това аз.

— Който и да е на мое място, едва ли ще успее да каже нещо изумително в тази обстановка, и то непосредствено след развръзката. Облекчението ми, че всичко свърши, е огромно. Никога няма напълно да проумея как въобще се случи. Благодарен съм, че бях защитаван от най-добрия адвокат в целия свят.

Подминавам въпросите за Дела Гуардия. Самият аз все още не съм наясно с ролята му. Донякъде съм приел мисълта, че той просто си гледаше работата. Никой не пита за Ларън и аз не споменавам името му. Независимо от признателността си не вярвам, че след снощи от устата ми може да излезе похвала за него.

Когато се връщаме горе, на масата има от същото шампанско, което Кемп отвори предната вечер. Дали Стърн се е готвел за победата, или просто винаги държи каса вино в лед? В кантората все още има много посетители. Заставам до адвокатите си и вдигам наздравица за Санди. Клара, съпругата му, също е тук. Пристига Мак. Протяга ръце от стола си да ме прегърне и заплаква.

— Никога не съм се съмнявала — казва тя.

Барбара приближава, за да ми каже, че си тръгва. Надява се, че може да ускори с един ден завръщането на Нат. Вероятно началникът на лагера ще му уреди място в малкия самолет, който лети до Скейджън и обратно. Но това изисква доста телефонни разговори. Изпращам я през фоайето. Тя ме прегръща отново.

— Камък ми падна от сърцето — казва ми. — Толкова много се радвам, че свърши така.

Но в отношенията ни се е настанила непреодолима печал. Не мога напълно да си представя душевните вълнения на Барбара, но си мисля, че дори в този момент на възторжена благодарност и облекчение тя усеща, че между нас все още остава напрежение. За да загладим старите недоразумения, ще трябва да извървим дълъг и коварен път, да се прехвърлим над дълбоки пропасти, за да се доберем до владенията на милостта и опрощението.

В кантората на Стърн непрекъснато прииждат хора — полицаи и юристи от целия град, дошли, за да ни поздравят. Чувствам се неловко сред толкова хора, малцина, от които познавам. А първоначалната ми еуфория вече отдавна е преминала и е отстъпила място на потискаща меланхолия. Отначало решавам, че съм изтощен и обзет от самосъжаление. Но постепенно разбирам, че смущението ми, като черен нефт, бликащ от земята, възниква от нещо по-особено, от идея, която изисква време за обмисляне, и аз напускам колкото се може по-незабелязано. Не казвам, че си тръгвам. Уж излизам за малко с извинението, че ми се вие свят. Измъквам се от сградата. Късно следобед е. Сенките са удължени, а от реката се носи лек ветрец, пропит от дъха на лятото.

Вечерните издания на вестниците са вече по будките. Заглавието на „Трибюн“ заема четвърт страница: СЪДИЯТА ОСВОБОЖДАВА САБИЧ, а подзаглавието е: „Ларън Литъл нарича обвинението позорно“. Купувам си вестника. „Като заклейми позора за каузата на справедливостта, съдията от Окръжния съд Ларън Литъл днес отхвърли обвинението в убийство срещу Рожат К. Сабич, бивш първи заместник главен прокурор на окръга, и прекрати осемдневния процес. Съдията Литъл остро разкритикува тезата, представена от главния прокурор на окръга Нико дела Гуардия, и заяви, че смята част от доказателствата срещу Сабич, бивш политически противник на Дела Гуардия, за измислица на прокуратурата“. И двата местни ежедневника следват същата линия. Ударите срещу Нико са жестоки. Скалъпено дело срещу бивш политически противник. Грозни неща. Новината ще гръмне из цялата страна. Моят приятел още дълго време ще има да страда. Пресата, както винаги сляпа за полутоновете, не споменава последния жест на почтеност от страна на Нико, когато поиска делото да бъде прекратено.

Вървя към реката. Тази вечер градът е странно тих. На брега са отворили ново заведение с маси навън, където хапвам сандвич с две бири. Отгърнал съм на спортната страница, за да избегна втренчените погледи на редките минувачи, но не чета, а се мъча да размишлявам, макар обзет от вцепенение. Към шест звъня на Барбара, но никой не отговаря. Решавам, че е на път за летището. Искам да си ида у дома да видя Нат. Но преди това трябва да се отбия на едно място.

Когато се връщам в кантората на Санди, външната врата е отворена, но е почти безлюдно. Чувам само един глас и по неясното боботене познавам, че е на Стърн. Този глас ме насочва към кабинета му. От чутото предполагам, че обсъжда друго дело. Когато го виждам насреща си, се замислям за живота на адвоката. Сутринта Санди Стърн спечели най-знаменитото дело в своята кариера, а вечерта вече работи. Докато говори по телефона, разлиства някаква справка. Следобедните издания на двата вестника са захвърлени на канапето.

— А, да — казва той. — Ръсти току-що влезе. Да. Не по-късно от десет утре сутринта. Обещавам. — Слага слушалката на мястото й. — Един клиент — обяснява той. — Значи се върна.

— Извини ме, че избягах така.

Санди вдига ръка, за да покаже, че не е необходимо обяснение.

— Но исках да те видя — казвам му аз.

— Тъй е — казва Стърн. — Имам клиенти, които след процес като този, с толкова напрежение, идват дни, дори седмици наред. Трудно е човек да повярва, че всичко е свършило.

— Горе-долу за това искам да поговорим — казвам аз. — Може ли? — Вземам една от пурите на Санди, от които той често ми е предлагал. И той се пресяга, докато държа кутията. Пушим, адвокат и клиент. — Исках да ти благодаря.

Санди вдига ръка по същия начин като преди малко. Говоря му за това колко много съм се възхищавал от защитата му и колко рядко ми се е случвало впоследствие да критикувам действията му. Казвам му, че е най-добрият.

Тази възхвала е като балсам за Санди, сякаш се е потопил във вана с топло мляко. Но не казва нищо, само се засмива и изтръсква пурата си. Това е един от изтънчените му жестове, с които показва, че е безсилен пред истината.

— Освен това размишлявах и бих искал да зная какво се случи в залата днес.

— Днес ли? — пита Санди. — Днес… днес ти беше оправдан след сериозни обвинения.

— Не, не — протестирам аз. — Искам да знам какво наистина се случи. Вчера ти ми обясни защо Ларън ще трябва да остави делото да бъде решено от журито, а днес той ме оправда, без дори да има искане от страна на защитата.

— Ръсти, опитах се да преценя какво може да мисли съдията. Познаваш ли адвокат, който притежава способността винаги да предвижда точно намеренията на съдиите? Ларън Литъл реши да не те излага на риска от необосновано решение на журито, което можеше да е различно от неговото. И двамата трябва да сме му благодарни за прозорливостта и твърдостта.

— Снощи ти прецени, че тезата на обвинението е достатъчно силна, за да остави съдебните заседатели да решават.

— Ръсти, по природа съм песимист. Не можеш да ми се сърдиш за проявената дисциплина. Ако бях предрекъл победа, а резултатите бяха други, тогава можех да разбера загрижеността ти, но не и сега.

— Не я ли разбираш?

— И двамата знаем, че тезата на обвинението не беше силна от самото начало и че в хода на процеса отслабваше. Някои решения бяха благоприятни за нас. Някои свидетели се сепнаха. Някои наши разпити успяха. Едно веществено доказателство не беше открито. Друго очевидно бе характеризирано погрешно. Тезата на обвинението не успя. И двамата сме виждали това да се случва много пъти. А днес съвсем се провалиха. Помисли си за показанията на доктор Робинсън. Те бяха много ясни.

— Наистина ли мислиш така? Да, не съм му казал, че съм убил Каролин. И какво от това? Аз съм юрист, прокурор. Знам, че не бива да признавам пред никого.

— Но да имаш час при психиатър два дни след убийството, да имаш преимуществото на това най-интимно от всички професионални отношения и да не направиш каквото и да е обвиняващо те изказване… Ръсти, това беше сериозно доказателство, и то получено от прокуратурата. Може би ако бях знаел за него, нямаше да направя снощното си предсказание. — Санди се понамръщва. Избягва да ме гледа в очите. — В момент като този, момент на внезапна промяна, хората реагират странно. Не трябва да позволяваш мислите ти за самите събития да замъгляват оценката ти на въпросите.

Много дипломатично. Не позволявай на факта, че си я убил, да въздейства върху преценката ти като юрист. Това малко предателство, колкото и да е изтънчено, така не му подхожда, че вече съм сигурен в подозренията си.

— От дванайсет години съм в тези зали, Санди. Нещо не е наред.

Той се усмихва. Поставя пурата в пепелника. Стиска ръцете си.

— Няма нищо, което да не е наред. Ти си оправдан. Значи все пак има справедливост. Прибери се у дома при жена си. Натаниъл върна ли се вече? Днешният ден трябва да е празник за семейството ви.

Не го оставям да отклони вниманието ми.

— Санди, с какво се обяснява случилото се днес?

— С доказателствата. С твоя адвокат. С прокурорите от другата страна. С почтеността ти, която бе добре известна на съдията. Ръсти, какво друго мислиш, че мога да ти кажа?

— Мисля, че знаеш това, което и аз знам — отговарям аз.

— Какво е то, Ръсти?

— За делото „П“. За Ларън и Каролин. За това, че му е докарвала парите.

Шокът — острата изненада — не съществува в емоционалния обхват на Санди. Уповава се на собствения си житейски опит и не би се оставил нещо да го стресне. Но сега изразът му става напрегнат. Присвива устни. Обръща пурата към себе си, разглежда димящия й край, преди отново да вдигне очи към мен.

— Ръсти, моите уважения, преживя много. Аз съм ти приятел, но също и твой адвокат. Адвокат. Пазя ти тайните. Но не ти казвам моите.

— Мога да се справя с фактите, Санди. Уверявам те. През последните няколко месеца ми дойде много. И както ми каза снощи, умея да пазя тайна. Просто имам странното желание да науча истината. Искам да проникна в иронията на съдбата докрай.

Чакам, докато най-сетне Стърн се изправя.

— Разбирам проблема ти. Вълнува те въпросът за почтеността на съдията.

— И то с основание, не мислиш ли?

— Не, не бих се съгласил. — Санди присяда на облегалката на канапето, облечено в бежова дамаска. Разхлабва вратовръзката си. — Ръсти, това, което ти казвам, го знам със сигурност. Откъде — не те интересува. Имал съм много клиенти. Какви ли не мисли им минават през главата. Понякога търсят съветите на адвокат. Толкоз. Тази вечер говорим тези неща, но никой от двама ни не бива да ги споменава повече. А що се отнася до мен, не съм казвал нищо, разбрахме ли се?

— Напълно.

— Съмняваш се в характера на Ларън. Ръсти, прощавай, че ще пофилософствам, но не всяко прегрешение е резултат на големи недостатъци в характера. Обстоятелствата също имат значение. Изкушението, ако позволиш да използвам една старомодна дума. Познавам Ларън от началото на кариерата му и ти казвам, че по онова време той не беше на себе си.

Разводът му го разтърси. Доста пиеше. Чувал съм, че играел и комар. Започна тази връзка с една красива и самолюбива жена. Професионалният му живот беше разбит. Отказал се беше от практиката си, когато бе на върха, що се отнася и до известност, и до пари. Сигурен съм, че с тази промяна е искал да компенсира обратите в личния си живот, а вместо това в резултат на политическо отмъщение се бе видял изхвърлен на съдийското бунище да решава маловажни въпроси, които нямат нищо общо с онова, което го е привлякло в съдийството. Ларън има могъщ ум, способен е, а години наред не гледаше други дела, освен за транспортни нарушения, сбивания в кръчми, сексуални оргии в гората — все въпроси от периферията на правосъдието. Всички те завършваха по един и същ начин — обвиняемият беше освобождаван. Стоеше само въпросът какъв етикет да му се лепне: прекратено дело, предварителен съдебен надзор или условно освобождаване. Но при всички случаи подсъдимият се връщаше у дома. А Ларън работеше в среда, чиято пълна поквара винаги е била една от злочестите тайни на града. Корумпирани бяха и инспекторите по гаранциите, и полицаите, и инспекторите по условно осъдените и предсрочно освободените. И адвокатите. Северният район беше кошер, който гъмжеше от незаконни сделки. Смяташ ли, Ръсти, че Ларън Литъл е първият съдия в този район, който се е плъзнал по наклонената плоскост?

— Не можеш да му търсиш извинения — казвам аз, а погледът на Стърн става суров.

— Нито за миг — казва той твърдо. — Нито за миг. Дори за секунда не подкрепям това, за което говорим. То е позорно. Обществените ни институции се рушат от такова поведение. Ако такива въпроси са обект на законосъобразно обвинение и доказване и аз бях съдия, пред когото те се разглеждаха, много хора щях да тикна в затвора. Може би с доживотни присъди. Независимо от симпатии й благоразположеност. Но станалото — станало. Било е в миналото. В далечното минало. Съдията Литъл по-скоро би умрял в буквалния смисъл, отколкото да опорочи службата си в Окръжния съд. Това мнение е искрено, а не само адвокатско лицемерие към някой съдия.

— Санди, опитът ми като прокурор ме е научил, че хората не могат да се излекуват от порока, заразят ли се веднъж. Тази болест е прогресираща.

— За Ларън това е минало свършено време, Ръсти.

— Уверен ли си, че му е сложен кръст?

— Напълно.

— А как е приключила цялата тази история?

— Ръсти, трябва да разбереш, че не притежавам обективна информация. Чул съм личните спомени на определени хора.

— И все пак как е приключила тя, Санди?

Той ме поглежда, опрял глава на облегалката. Ръцете му са върху коленете. Лицето му е сериозно. Тайните са ядрото на професионалния живот на Санди Стърн. За него това са интимни и свещени въпроси.

— Според мен — казва той накрая — Реймънд Хорган е подразбрал какво става и е настоял то да бъде прекратено. Някои полицаи от Трийсет и втори участък са започнали да събират доказателства. Други, като са знаели това, са се страхували, че всяко разследване на корупцията в Северния район би съсипало мнозина, а не само Ларън Литъл. Честно казано, тази история са ми я доверили един-двама от тези загрижени хора. Както и да е, те решиха, че главният прокурор трябва да бъде уведомен за започналото разследване. — Стърн за миг отмества поглед от мен. — Може би — казва той с възможно най-беглата усмивка — така ги е подучил адвокатът им. Сигурно са си направили сметката, че Хорган ще уведоми стария си приятел за опасностите, на които е изложен, и ще го посъветва на всяка цена да престане. Мисля, че това и се е случило. Подчертавам, че не знам прав ли съм или не. Както несъмнено разбираш, изпитвам голямо неудобство при подобен разговор и не съм правил опит да потвърдя тази информация.

Трябваше да се сетя, че Хорган е замесен по някакъв начин. За миг се замислям. Какво е това чувство, което изпитвам? Нещо средно между разочарование и презрение.

— Знаеш ли — казвам аз, — имаше време, когато мислех, че Реймънд Хорган и Ларън Литъл са герои.

— И то справедливо. Те извършиха много героични неща, Ръсти.

Много.

— А Молто? Чувал ли си нещо за него?

Стърн клати глава.

— Доколкото знам, той нищо не е подозирал. Трудно е да се повярва, че наистина е било така. Може би е чул подозренията на други, но е отказал да им повярва. Доколкото разбирам, той самият е бил донякъде роб на Каролин. Вярно куче. Фанатично предан. Сигурен съм, че е можела да го манипулира. В Латинска Америка такива случаи има много или поне когато бях млад, ги имаше. Сега нямам представа как е, но в миналото често съм срещал жени от типа на Каролин, които използваха своята чувственост, за да властват. Но в наше време има нещо много по-обезпокояващо, когато една жена използва такъв старомоден и коварен подход към коридорите на властта. Изглежда по-зловещо. Ала Каролин беше много изкусна.

— За доста неща я биваше — казвам аз.

Ах, Каролин, изведнъж си помислям с непоносима тъга. Какво търсех при теб, Каролин? Нещо ме кара да мисля, че Стърн не я е уловил съвсем точно. Може би съм повлиян от доскорошните си преживявания и днешната необичайна развръзка. Дали пък сега не е седмицата на амнистиите в окръг Киндъл, така че никой да не може да бъде осъждан? Дали не са осъществили тази отвратителна, маниакална идея? Независимо от причината, ето ме тук след всичко това, след всичко това — седя сред дима на пурите върху меката мебел и все още изпитвам чувства към нея, сега най-вече състрадание. Възможно е поначало да съм се излъгал в Каролин. Може би е страдала от някой дефект по рождение. Като бебе, появило се на света с липсващи органи, така че това, което определя чувствата, у нея е липсвало или е атрофирало в ранна възраст. Но едва ли. Смятам, че тя бе наранена и осакатена като много други хора, които съм срещал: нервните окончания и рецепторите на сърцето и чувствата й работеха, но бяха претоварени от нуждата да утешава сама себе си.

Болката й. Нейната болка! Тя бе като паяк, уловен в собствената си мрежа. Накрая трябва да е изпитала огромно страдание. Това със сигурност не е било случайно. Мога само да се догаждам за причините. Не зная от каква матрица на жестокостта са били произведени. Но е съществувало някакво мъчение, някаква постоянна низост, от която тя очевидно искаше да избяга. Тя се опитваше да се претвори. Беше приемала всевъзможни бляскави роли. Любовница на гангстер. Защитница на трудни каузи. Покорителка на капризни страсти. Умна, непримирима прокурорка, решена да овладее и накаже тези по-низши типове, които не можеха да сдържат грозните си и насилнически пориви. Но никоя маска не можеше да я промени. Злоупотребата подтиква към нова злоупотреба. Независимо от това, в каквото и да я бе превърнала жестокостта на света, тя го беше приела, и със самозаблуждаване, и с невероятни извинения, но винаги с остатък от болка го връщаше обратно на същия този свят.

— И така — пита Стърн, — доволен ли си?

— За Ларън ли?

— За кого другиго? — Той явно неправилно е изтълкувал момента ми на размисъл.

— Едва ли мога да бъда доволен, Санди. Не му беше работа да ръководи това дело. Трябваше да си направи отвод в момента, в който му беше възложено.

— Може би е така, Ръсти, но нека да ти напомня, че в началото съдията Литъл нямаше представа, че онова дело — както го наричате, делото „П“ — ще стане част от твоята защита.

— Но ти имаше.

— Аз ли? — Стърн разпръсва с ръка дима и подхвърля нещо на испански, което не разбирам. — И аз ли съм обект на недоволството ти? Надявам се, не смяташ, че от самото начало съм възнамерявал да наблегна върху онова дело? А дори и тогава, Ръсти, трябваше ли да поискам съдията Литъл да си направи отвод? Как би го формулирал ти? Подсъдимият моли да се оттеглите, Ваше Благородие, тъй като жертвата ви е била любовница и съучастничка в престъпление. Някои въпроси не са за съдебната зала. Наистина, Ръсти. Нямам намерение да бъда циник. И аз споделям твоята загриженост за етичните норми, но отново отбелязвам, че поведението ти е реакция на шока от тези събития. Педантичността ти при тези обстоятелства е малко учудваща.

— Нямам намерение да бъда педант. Ако изглеждам такъв, извини ме. Но не ме интересуват формата или техническите подробности. Имам чувството, че нещата бяха доста изкривени.

Стърн се обляга назад и вади пурата от устата си. Движението му е дълго и бавно и цели да покаже изненада, но не се знаем от вчера. Нагледал съм се на театралните жестове на Санди Стърн и този не ми минава.

— Санди, много мислих през последните няколко часа. Кариерата на Ларън Литъл щеше да приключи, ако обстоятелствата по делото „П“ бяха напълно проучени. И ти използва всяка възможност, за да му кажеш, че възнамеряваш да направиш точно това.

— Ръсти, сигурно знаеш неща, които аз не знам. Не забелязах нищо, което да подсеща, че съдията Литъл напълно е схванал значението на делото. Не забравяй, че съдържанието му никога не бе изнесено в съдебната зала.

— Санди, ще се обидиш ли, ако ти кажа, че все още се съмнявам дали споделяш всичко с мен?

— Аа! — казва Стърн. — Стига сме дъвкали това дело. Започваш да ставаш досаден като Клара. — Той се усмихва, но аз отново не се оставям да ме отклони от темата.

— Санди, трябваше ми дълго време, за да схвана всичко. Признавам го. Известно време мислех, че то е просто странно съвпадение. Нали разбираш, смятах за щастливо съвпадение, че ти непрестанно говориш за онова дело и несъзнателно се възползваш от уязвимостта на Ларън. Но сега разбирам, че не е така; Ти си имал намерение да привлечеш вниманието на съдията. Няма друга причина за непрекъснатото споменаване на онова дело. Последния път, когато го направи (тогава Лип даваше показания), отдавна бяхме отминали момента, в който бе необходимо да повдигаш съмнение за Томи. Тогава вече всичко за Кумагаи ти беше известно. Знаеше, че с това ще унищожиш Молто. Но ти отново направи всичко възможно, за да покажеш на Ларън, че щом имаме възможност, ще предложим доказателства, свързани с делото. Каза му го по един или друг начин поне пет-шест пъти. Искаше Ларън да разбере, че сме твърдо решени да извадим наяве това дело. Затова, докато разпитваше Хорган, намекна за скалъпен процес. Искаше да подготвиш протокола по такъв начин, че Ларън да не може законосъобразно да ти попречи. Но когато седна с мен да обсъждаме защитата, ти не спомена и една дума за делото. Нямахме какво да предложим.

Стърн мълчи.

— Ти си голям следовател, Ръсти — казва накрая той.

— А ти си голям ласкател. Всъщност напоследък имах чувството, че сетивата ми са доста притъпени. Все още много неща не съм си изяснил. Например това, което спомена преди минута. Откъде знаеше, че Ларън ще разбере, че делото „П“ разследва случай, при който е взимал подкуп? Какво друго има към тази история?

Известно време Стърн и аз се взираме очи в очи. Погледът му е по-дълбок и неуловим от когато и да било. Ако е смутен, то добре го прикрива.

— Няма какво повече да се каже, Ръсти — заявява накрая. — Направих си някои изводи, най-вече като видях реакцията на съдията при разпита на Хорган. Те са много близки, разбира се, и аз предположих, че Реймънд би бил доста чувствителен към последствията от това дело. Стори ми се, че той и Ларън са говорили за него в миналото. Но не знаех нищо конкретно. Просто адвокатска интуиция.

Хорган. Именно това бях пропуснал. Реймънд сигурно отдавна е казал на Ларън за делото. Стърн е прав. За миг разнищвам по-нататъшните изводи, които следват. Но това не е толкова належащо в момента. Първо искам да разчистя всичко със Стърн.

— Дай да видим дали съм те разбрал правилно — казвам. — Нали и през ум не ти е минало да заплашиш Ларън с разкрития. Подобно нещо можеше да има неприятни, ако не и злополучни последствия, а и не е в твой стил. Затова намери свой собствен безупречен и фин подход: искаше Ларън да се тревожи за делото, но да мисли, че само той е усетил проблема си. И така, ти през цялото време се преструваше, че защитата преследва Томи Молто. Държеше се тъй, сякаш за теб той е престъпникът, който ще бъде разобличен на процеса. И съдията се върза, направи всичко възможно да ни насочи в погрешна посока, постара се фанатизмът на Томи да изглежда зловещ. Ларън буквално му се присмиваше. Упрекна го в неуважение към съда. Обвини го, че е скалъпил доказателства или е давал сигнали на свидетели. Но това беше нож с две остриета. Колкото повече се злепоставяше Томи, толкова по-силен ставаше твоят аргумент да се разгледа делото „П“, защото процесът все повече изглеждаше като нагласен и организиран от Молто, за да попречи на Сабич да открие престъпното му минало. Така че ставаше все по-важно Ларън да прекрати делото. Не можеше да рискува, като ти позволи да извадиш наяве онова досие, както ти заплашваше. Ларън знаеше какво ще излезе от него, но най-лошото нещо, разбира се, беше истината. А ти беше сигурен, че каквото и да знае Томи за миналото на Северния район, няма да го запази за себе си. Молто можеше да се сдържи, за да предпази Каролин и нейната памет, но не и за да спаси Ларън, като сам бъде пожертван. И така, без дори да сме поискали, съдията Ларън обявява края на мача и ме изпраща у дома. Но, Санди, в залата имаше един човек, който през цялото време знаеше, че именно така ще се случи. Това беше ти.

Кафявите очи на Стърн са големи, ясни и посърнали.

— Ти ли ме съдиш така сурово, Ръсти?

— Не, аз споделям светогледа на Стърн. Никой не може да се извиси над изкушението.

Санди се усмихва на това малко тъжно.

— Точно така — казва той.

— Но търпимостта не означава пренебрегване на етични норми. Знам, че ще ме помислиш за най-големия неблагодарник, но трябва да ти кажа, че не одобрявам позицията ти.

— Не действах заради себе си, Ръсти. — Той ме поглежда по познатия начин и навежда глава така, че да може да ме наблюдава изпод вдигнатите си вежди. — Това бе положение, в което аз… в което ние… се намерихме. Не аз го създадох. Спомените ми по някои повдигнати от теб въпроси бяха освежени в хода на процеса. Първоначално се занимавах с Молто, защото той беше много по-лесен обект от Дела Гуардия. Необходимо бе някак да развием темата за някогашното съперничество. Когато си припомних и други неща, сметнах за най-подходящо да продължа по начина, който ти току-що обясни. Но нямах намерение да упражнявам натиск над съдията. Именно поради тази причина изкарах Молто като вероятен виновник, така че съдията Литъл да не се чувства принуден да действа прибързано. Дали съм знаел, че това може да създаде известен подмолен натиск върху Ларън? — Стърн жестикулира и почти се усмихва. Отново виждам този загадъчен лукав поглед, който изразява философско, макар и доста неохотно съгласие. — Както ти се изрази, открих слабото му място. Но мисля, че в своя анализ ти ми приписваш сложност на мисленето, която нито едно човешко същество не притежава, най-малко пък аз. Определени решения вземах мигновено. Това не бе предварително начертана стратегия. През цялото време си остана въпрос на интуиция и преценка.

— Краят на делото ще си остане за мен загадка.

— Не си прав, Ръсти. Сега разбирам загрижеността ти. Но преди да приема твоето виждане за последното решение на съдията, бих се поколебал. Той води това дело, общо взето, безпристрастно. Ако търсеше удобен начин да го прекрати, щеше да забрани на обвинението да предлага показанията, свързани с отпечатъците на пръсти, след като чашата липсваше. Дори Дела Гуардия, колкото и да е разочарован, призна днес, че решението на Ларън беше в рамките на предоставените му от закона правомощия. Мислиш ли, че Нико би направил този красив жест да поиска прекратяване на делото, ако вярваше, че преценката на Ларън е неоснователна? Съдията Литъл взе правилно решение, а и да не беше го взел, сигурен съм, че ти пак щеше да бъдеш оправдан. Нали това казаха на журналистите съдебните заседатели?

Наистина вестниците пишеха точно това. На стълбите на Съдебната палата трима членове на журито бяха заявили, че не биха гласували за осъждането ми. Но и Санди, и аз знаем, че интуитивните впечатления на трима лаици, след като съдията е прекратил делото, не значат почти нищо и едва ли определят какво биха направили другите девет.

Стърн продължава:

— Както казах, вземах решения на момента. Ако погледнато назад, някой от нас ги смята за спорни, тогава те би трябвало да тежат върху моята, а не върху твоята съвест. Ти трябва да приемеш съдбата такава, каквато е, без повече да разсъждаваш. Това е правното значение на оправданието. Този въпрос сега е изцяло приключен. Моля те, продължавай напред. Ще разсееш тази сянка върху кариерата си. Ръсти, ти си способен юрист. Винаги съм те смятал за един от най-добрите прокурори на Хорган, може би най-добрия. Бях доста разочарован, че Реймънд не прояви разум да се оттегли миналата година и да се опита да направи необходимите политически ходове, така че ти да можеш да го наследиш.

Усмихвам се на това. Сега знам, че най-лошото наистина е минало. Не съм чувал тази песен от доста месеци.

— Мисля, че ще се справиш, Ръсти. Чувствам го.

Аз от своя страна усещам, че Стърн ще каже нещо, за което ще съжаляваме; или че ще заяви как съм извлякъл и полза от това изпитание. Спестявам му тази възможност. Вдигам куфарчето си, което бях забравил тук. Той ме изпраща до вратата. Стоим на прага, стискаме си ръцете и си обещаваме да се видим, като знаем, че каквото и да стане в бъдеще, едва ли ще имаме да си кажем много неща един на друг.