Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (31)

29.

— Е, как ти се стори сутрешното заседание? — пита Стърн и посяга към блюдото с гарнитурите. — Опитай от маринованата царевица, Ръсти. Много е пикантна.

Предишните дни Стърн работеше през обедната почивка, но си личи, че това не му е навик. Цивилизованият живот предполага храна по пладне, би казал той, и независимо че разпитът на Хорган ще продължи и следобед, ме заведе да хапнем в клуба му. Той се намира на четирийсет и шестия етаж на Морган Тауърс, една от най-високите сгради в центъра. Оттук се виждат завоят на реката и нагъсто израслите небостъргачи, които тези дни ми приличат на изправени една до друга кули от кутии за обувки. А с телескоп вероятно може да се разпознае и домът ми в Ниъринг.

Очаквах, че ще се сближа повече със Санди. Той ми харесва, а уважението ми към професионалните му способности непрекъснато нараства. Но не бих казал, че сме станали приятели. Може би защото съм му клиент, обвинен в нещо толкова сериозно, каквото е убийството. Но Стърн гледа широко на човешката природа и едва ли ще презре някого заради едно-единствено деяние, колкото и гнусно да е то. Ако в отношенията ни въобще съществува някакъв проблем, той се дължи на присъщата му въздържаност. Стърн е този, който поставя бариерите в професионалния си живот, и не вярвам някой да може да ги отмести или прекрачи. Женен е от трийсет години. Един-два пъти съм се срещал с Клара. Трите им деца са се пръснали из цялата страна. Най-малката им дъщеря догодина завършва право в Колумбийския университет. Но като се замисля, май не познавам мнозина, които могат да твърдят, че са близки със Стърн. Той е приятен компаньон, изискан и духовит. Преди години един приятел на тъста ми твърдеше, че Стърн бил знаменит, когато разправял анекдоти на идиш, ала аз, разбира се, няма как да преценя това му умение. Но съм сигурен, че трудно допуска някого близо до себе си. Не мога да отгатна какво мисли за хората, най-малко пък за мен.

— Искам да отбележа две неща за сутрешното заседание — казвам аз, като си сипвам маринованите царевични зърна. — Мисля, че мина много добре, и дори се забавлявах. Разпитът ти беше блестящ.

— Да, да… — промърморва Стърн.

Независимо че е доста сдържан, той е голям славолюбец, подобно на всички адвокати. Уж кима разсеяно, но все пак замълчава, за да се наслади на хвалебствията ми. Докато идвахме насам, ни спираха разни репортери и наблюдатели, които тихичко го поздравяваха. Стърн, който е само на средата на разпита, вече тържествува.

— Сам си го направи. Преди да се заловя с това дело, не съм знаел колко суетен е Реймънд. Но дори и така не съм сигурен доколко ни помага всичко това.

— Ти го завря в миша дупка.

— Не ще и дума. Но той няма да ми го прости. Ала сега това не е важно.

— Бях изненадан, че Ларън така защитава Реймънд. А преди бях готов да се обзаложа, че няма да си отвори устата и ще се прави на неутрален.

— Ларън никога не се е боял от това, че ще го сметнат за пристрастен. — Санди се обляга назад, докато сервитьорът подменя чинията му. — Дано и при следващия критичен момент да се справим тъй добре. Но не съм чак такъв оптимист.

Не разбирам за какво говори.

— В този процес защитата има да проведе два основни разпита, Ръсти — пояснява той. — Сега сме едва по средата на първия.

— А кой е другият? На Липранзър ли?

— Не. — Стърн се понамръщва, явно недоволен от вероятността Лип да свидетелства. — При показанията на инспектор Липранзър нашата цел ще бъде преди всичко да удържим постигнатото. Ще се надяваме просто да облекчим ужилването. Не, имах предвид доктор Кумагаи.

— Кумагаи ли?

— О, да! — угрижено кима Санди. — Ясно ти е, разбира се, че веществените доказателства и заключенията на специалистите съставляват ядрото на прокурорската теза. Но за да може да ги използва пълноценно, Нико трябва да призове експерт. Не върви сам да се изправи пред журито в края на процеса и да изкаже лични предположения за това как е извършено убийството. Теориите му трябва да бъдат научно обосновани. Така че той ще призове Кумагаи. — Санди похапва зрънцата с видимо удоволствие. — Прощавай за наставническия тон. Нямам навика да поучавам юристи, които врят и кипят в съда. Както и да е, показанията на Кумагаи стават жизненоважни. Ако се справи добре, ще заздрави тезата на прокуратурата. Но показанията му могат и на нас да дадат шансове. Всъщност те са единствената ни възможност да притъпим острието на веществените доказателства — отпечатъци от пръсти, власинки и тъй нататък, които обикновено са неоспорими. Ако предизвикаме колебливост у Кумагаи, достоверността на всички заключения ще пострада.

— А как да постигнем това?

— Е — казва Стърн замислено, — все трудни въпроси задаваш. Наложително е час по-скоро да насочим вниманието си натам. — Той почуква леко с ножа си и плъзга разсеян поглед към панорамата. — Кумагаи не е най-симпатичната особа на този свят. Съдебните заседатели няма да го харесат. Ще ми се отвори някаква възможност. А между другото, какъв беше този гаф, който май направих? Нещо ужасно ли щеше да се разкрие при въпроса ми как сте се запознали с Хорган?

— Реших, че няма да ти е приятно, ако журито разбере, че югославският борец за свобода е лежал във федерален затвор.

— Баща ти? Боже мой, Ръсти! Трябва да се извиня за импровизацията си от онзи ден. Хрумна ми на момента. Сигурен съм, че разбираш.

Отговарям му, че разбирам.

— Значи баща ти е бил в затвора. Как се случи? Хорган ли го представляваше?

— Стийв Мълкеи. Реймънд се яви само един-два пъти в съда. Така се срещнахме. Държеше се много добре с мен. А аз бях ужасно разстроен.

— Мълкеи ли беше третият им партньор? — В онези дни фирмата се наричаше „Мълкеи, Литъл и Хорган“. — От доста години не е между живите. Предполагам, че става въпрос за твърде отдавна.

— Бях още студент. Мълкеи ми преподаваше. Когато баща ми получи първата призовка, се обърнах към него. Ужасно ме беше срам. Мислех, че репутацията и непочтеността му ще ми отрежат пътищата.

— Към Юридическата асоциация ли? Боже мой! Какво беше престъплението?

— Дължеше данъци — отговарям аз и едва сега вкусвам първата си хапка. — Баща ми не беше плащал в продължение на двайсет и пет години.

— Двайсет и пет години! Господи! Вкусна ли е рибата?

— Да, да. Искаш ли да я опиташ?

— Ако нямаш нищо против. Благодаря, много си мил. Тук я приготвят майсторски.

Санди продължава да бъбри. Спокоен е и се чувства удобно на масата със сребърни блюда, заобиколен от сервитьори в пастелни рединготи. Тук е неговото убежище. След четирийсет и пет минути ще продължи да разпитва един от най-известните юристи в града. Но като всички виртуози, той има основателно доверие на инстинктите си. Работил е здраво. Почивката е вдъхновение.

Към края на обяда показвам на Санди бележките, които си водих тази сутрин.

— О, да — казва ми той. — Много добре. — По някои пунктове е решил дори да не отговаря. — Ти си несправедливо обвинен, а той твърди, че ти липсва самообладание? Но това е толкова безсмислено, че няма защо да го повтаряме.

Забелязва на една от съседните маси свой приятел — възрастен червенокос мъж. Става за миг да го поздрави. Премествам бележника, който донесох от залата, но вече сме обсъдили повечето неща. Поглеждам към града и както обикновено се замислям с огорчение за баща си. Докато траеше делото му, бях страшно ядосан — не само че обърка плановете ми, но и заради това, че нямаше право да иска от мен внимание, след като хич не го беше грижа за болестта на майка ми, която тогава бе в началния си стадий. Но докато го наблюдавах в приемната на Мълкеи, един червей на съжалението започна да разяжда сърцето ми. При своята обърканост баща ми, който обикновено бе много спретнат, не се беше обръснал. Брадата му растеше бързо и бузите му бяха побелели от наболите косми. Държеше меката си шапка за периферията и я премяташе в ръце. Беше сложил вратовръзка, нещо, което рядко правеше — възелът бе омачкан и извъртян на една страна, а яката на ризата му сивееше. Сякаш се бе смалил и дрехите му висяха. Беше забол очи в краката си. Изглеждаше много по-възрастен, отколкото бе в действителност, и беше съвсем стреснат.

Не си спомням някога преди това да съм виждал баща си така уплашен. На лицето му обикновено се четеше враждебност или безразличие. Не знаех кое е предизвикало промяната. Той рядко говореше с мен за миналото си. Почти всичко, което знаех за него, бях научил от роднините му: за разстрела на родителите му, за бягството му, за лагерите, където прекарал последните години от младостта си. Когато бях на девет-десет години, братовчед ми Илия веднъж ми разказа как са яли конско месо. От тази история почти цяла седмица сънувах кошмари. Една стара кранта умряла. През нощта паднала и замръзнала. В продължение на три дни лежала в снега, докато един от пазачите разрешил да я примъкнат зад телената ограда. Лагерниците я нападнали, одрали я с голи ръце и взели да късат от месото. Някои си вземали, за да го опекат, но други, обезумели от глад, започнали да го ръфат сурово. Баща ми видял всичко това. Дошъл в Америка. Бил оцелял. А после, след близо трийсет години в приемната на адвоката, осъзна, че всичко може да се повтори. Тогава аз бях на двайсет и пет години и вече по-добре разбирах живота на баща си, разбирах как нищетата му става и моя; лишенията, неправдите, странно как, се предаваха по наследство. В този миг осъзнах повече неща за него, отколкото през всичките изминали години. И ме обзе тъга.

Мълкеи направи признания от името на баща ми. Федералният прокурор обеща да не иска повече от година, а старият съдия Хартли, мекушав човечец, му присъди само три месеца. Докато беше в затвора, го видях само веднъж. — Нямах сили за повече, а и майка ми наближаваше края си.

Когато го попитах как е, той се огледа, сякаш виждаше мястото за пръв път. Дъвчеше клечка за зъби.

Бил съм и по-зле, отговори ми. Беше си възвърнал предишната безцеремонност, която ми се стори по-отчайваща от страха му. Дебелоглав и простоват, баща ми сякаш се гордееше с най-тежките си неблагополучия. Нещата, за които не само той, но и аз страдах, обявяваше за подвизи. Беше вече преминал през „олимпийските игри“ на затвора и бе разбрал, че има шанс да оцелее там. Една дума на благодарност не каза. Никакви извинения за срама ми, за глупостта му. И дори не подозираше за другия, вечния затвор, който го очакваше. Наближаваше краят му. Почина след по-малко от три години. Но истината е, че каквото и да е било преди това, едва в онзи момент аз се отрекох от него.

 

 

Следобед разпитът тръгва оттам, откъдето мислех, че ще започне сутринта — с онези моменти, за които Хорган е наш свидетел. Стърн се захваща с обажданията у Каролин от моя телефон, датиращи от март. Хорган бързо си спомня делото за изнасилване, което тя подготвяше през този месец, и признава, че една от основните задачи на първия заместник е да подпомага оформянето на обвинението, особено по сложни дела. Реймънд не оспорва намека на Стърн, че разписанието на делата на Каролин и голямата ми заетост през деня може да са причина именно вечер да се консултираме по телефона или да си насрочваме срещи във връзка с предстоящото обвинение.

От обажданията Стърн минава към разговора в кабинета на Реймънд в срядата след изборите. Като повтори моето изявление, че съм бил у дома вечерта, когато Каролин бе убита, обвинението по същество представи факт в моя защита и Стърн го изтъква.

Подчертава, че твърдението ми е било доброволно. Госпожа Макдугъл намекваше ли на господин Сабич да не приказва? Вие, господин Хорган, помолихте ли го да мълчи? Да, вие, сър, забранихте ли му да говори? Казахте ли му да не си отваря устата? И той заговори, след като явно беше съвсем разстроен, прав ли съм? Нали не е имало нищо преднамерено в поведението му? Думите му са прозвучали спонтанно, така ли? Стърн надълго развива тезата за това как един прокурор знае, че е опасно да се обажда по време на следствие. Изводът, към който насочваше слушателите, бе, че всеки на мое място, който е имал време да се подготви, очаквайки обвинение, не би говорил по този начин. Човек, който е бил на местопрестъплението, намеква Стърн, и е извършил това, което прокурорите твърдят, при това, след като е бил начело на разследването, едва ли би лъгал, когато лесно може да бъде разобличен. Само онзи, който наистина не е бил там и не са му известни истинските обстоятелства, може да бъде провокиран с нагла обида и да изкрещи правдив отговор, който съдбата странно изопачава. Като наблюдавам как Стърн води разпита, предвиждам заключителното му изявление и ясно разбирам причините, поради които иска да не свидетелствам. Ръсти Сабич спонтанно е дал обяснение в деня, в който за пръв път са му отправили обвинението. Какво още би могъл да добави той, при това след толкова време?

След като представя версията ми на журито, Стърн се залавя с укрепването на моя авторитет. Повежда Реймънд на дълга обиколка през постиженията ми като прокурор. Започва с „Правен преглед“ и преминава през следващите години. Когато Молто най-после възразява, че това е ненужно, Санди обяснява, че Хорган поставя под съмнение способностите ми, що се отнася до разследването на убийството. Необходимо било съдебните заседатели да се запознаят основно с професионалните ми качества, за да разберат, че това, което е представено като нежелание или неподчинение, може да е било просто несъгласие между двама опитни прокурори. Логиката на тази позиция е непоклатима и Ларън нарежда на Молто да не прекъсва Стърн. Канонизацията на свети Рожат продължава.

— И така, преди близо две години — започва по едно време Санди, — когато господин Сенет, тогавашният първи заместник, се премести в Сан Диего, вие посочихте господин Сабич за тази длъжност, нали?

— Да.

— А справедливо ли е да се заяви, че първият заместник е служителят, в чиято преценка вие имате най-голямо доверие?

— Би могло да се каже. Считах, че е най-подходящият прокурор за тази длъжност.

— Така. А при вас работеха още сто и двайсет прокурори?

— Приблизително толкова.

— Включително и господин Дела Гуардия, и господин Молто?

— Да.

— Но вие избрахте господин Сабич?

— Да.

Нико раздразнено изправя глава, но нито той, нито Молто възразяват. Санди работи като майстор бижутер, почуквайки лекичко върху причините за неприязън в миналото. Струва ми се, че двама от членовете на журито кимат разбиращо.

— Но вие не смятахте, че господин Сабич ще извърши престъпление и въз основа на съвместната ви работа в продължение на повече от десет години имахте абсолютно и пълно доверие в преценката и почтеността му, така ли?

Въпросът съдържа различни аспекти и е сложен, но пък и неоспорим.

— Нека остане — казва Ларън, когато Молто възразява. Реймънд премисля отговора.

— Правилно — отговаря той най-накрая.

Това малко признание изглежда въздейства на съдебните заседатели. Сега разбирам защо Стърн нападна Реймънд от самото начало. Имал е да каже нещо, но не на журито, а на Реймънд Хорган, който сега не е така самоуверен, както при появата си в залата.

— Така, така. И не е било необходимо той да съгласува с вас всички въпроси, за да е сигурен, че действа както бихте желали? — пита Стърн. Предполагам, че иска да омаловажи забавянето ми при изискването на заключението за отпечатъците.

— Винаги съм давал на подчинените си известна свобода.

— А не е ли вярно, господин Хорган, че при провеждане на разследването по убийството на госпожа Полхимъс господин Сабич е знаел, че в миналото често сте показвали доверие в преценката му, включително и по много съществени въпроси?

— Не знам какво е знаел, но в миналото аз очевидно съм одобрявал преценката му за много неща.

— Например — казва Санди без ни най-малък намек за това, което ще последва — вие дадохте на господин Сабич властта да реши кога да уволни господин Дела Гуардия, нали?

Нико, разбира се, избухва. Ларън е обезпокоен. Веднага повиква страните на съвещание. Някои съдии провеждат такива съвещания, наречени странични, в самата зала, но така, че журито да не ги чува. Практиката на Ларън, когато иска да попречи на съдебните заседатели да разберат доводите на страните, е да свиква защитата и обвинението в коридора пред кабинета си.

Дела Гуардия, Молто, Кемп, Стърн, стенографката и аз тръгваме след съдията през страничната врата. Още преди да сме се събрали, е ясно, че съдията е разгневен от Санди. Смята последния му въпрос за непочтен.

— Е, какво ще вършим тук? — пита го той. — Ще си разказваме приказки от хиляда и една нощ ли, какво ли? Няма да превръщаме този процес в конкурс за „Мистър Свят“.

Молто и Нико започват да говорят един през друг. Заявяват, че ако в миналото е имало някаква неприязън между прокурора и подсъдимия, тя няма нищо общо със случая. Съдията Литъл очевидно е склонен да се съгласи с тях.

— Ваше Благородие — заявява Стърн, — не обвиняваме господин Дела Гуардия в непочтеност. Но вярваме, че това е обстоятелство, показващо как и защо може да е бил подведен. — Без да го заявява, Стърн отново се насочва към Молто. От самото начало се старае да не напада Нико, а Томи. В момента Дела Гуардия е известна личност в града и членовете на журито го познават. Докато за Молто нямат представа. Може би Санди се опитва да се възползва някак и от недвусмисленото обещание, че Молто няма да свидетелства.

— Въпросът защо господин Дела Гуардия би могъл да бъде подведен няма отношение към процеса, господин Стърн. Съдебните заседатели не се интересуват какво мисли прокурорът за делото. За бога, по-добре не навлизайте в тези неща.

— Ваше Благородие — заявява Стърн тържествено, — тезата на защитата е, че процесът срещу господин Сабич е инсцениран.

Правя крачка назад от скупчената групичка. Зашеметен съм. Преди няколко седмици Стърн така енергично отхвърляше тази тактика, че аз повече не се бях замислял над нея. А нещата вървяха така добре и без това. Толкова пагубен ли бе за нас прокурорският разпит на Хорган? Вече не разбирам тезата на собствения си адвокат. Само преди минута ми се струваше, че подработва едно от деликатните си неизречени внушения към журито: Молто е искал мястото на Сабич. Именно затова се е постарал да изфабрикува обвинение срещу него, а Дела Гуардия не е прозрял нещата, защото подсъзнателно е таял неприязън към Сабич. Това беше в стила на класическия Санди Стърн: изкусно разкриване на човешки слабости, съобщени безмълвно и целящи да омаловажат авторитета на прокурора, да покажат как е била допусната тази нелепа грешка — моето обвинение. Такова правдоподобно внушение съдебните заседатели приемат с желание. Но това бе неуместна тактика, която не си струваше риска; затова и се бях съгласил със Стърн, че не бива да я прилага. Изобщо не бях подготвен за такава тактика, не я бяхме съгласували. И то изречено, когато се записва в протокола! Протоколите от тези „съвещания в коридора“ са достъпни за всекиго, който иска да ги прочете. През почивката репортерите ще се скупчат около стенографката и ще я молят да дешифрира бележките си. Представям си заглавията: СПОРЕД АДВОКАТА ПРОЦЕСЪТ Е ИНСЦЕНИРАН. СКАЛЪПЕНО ОБВИНЕНИЕ СРЕЩУ САБИЧ. Бог знае какво ще си помислят съдебните заседатели, ако все пак някой от тях успее да пропусне неизбежното. В последния момент Санди вдигна залога.

Междувременно Нико се разхожда нагоре-надолу по коридора и сумти.

— Не мога да повярвам… — повтаря той два-три пъти.

Ларън изпитателно поглежда Молто.

— Това са глупости — отсича Молто.

— Отричането ви е отбелязано в протокола. Имам предвид отговора ви по направеното твърдение. Ако господин Стърн действително се опита да докаже, че делото срещу господин Сабич е било изфабрикувано, то тогава историята за враждата май има връзка със случая.

Това, разбира се, е една от причините, поради които Стърн може да се е решил на тази крачка — за да получи възможност да представи на съдебните заседатели недопустими иначе доказателства.

— Трябва да заявя, господин Стърн, че вие си играете с огъня — предупреждава съдията. — Не знам докъде ще ни доведе това. Но ще ви кажа две неща. Дано да бъдете готов за отговора на обвинението, защото прокурорът ще има право на доста голяма свобода, когато му дадем думата. И второ, надявам се, че ще представите доказателства за обвинението си, защото иначе ще залича целия разпит, отнасящ се до този въпрос, и то в присъствието на съдебните заседатели. — Извисил ръст, Ларън поглежда Стърн в очите. В такъв момент, хванати натясно, повечето адвокати обикновено отстъпват и оттеглят въпроса. Стърн просто заявява:

— Разбирам, Ваше Благородие. Мисля, че сам ще прецените, след като завърша. Ще представим и доказателства.

— Отлично.

Връщаме се в залата.

— Какво, по дяволите, прави този човек? — питам Кемп, докато сядаме отново на местата си. Кемп безпомощно поклаща глава. Стърн не се е съветвал и с него.

Санди не разпитва повече за уволнението на Нико, а преминава към по-несъществени въпроси. Той отбелязва някои маловажни неща напосоки, след което се връща на масата на защитата.

— Почти свършвам — прошушва към мен и Кемп. — Имам да осветля само още една област. Нещо да ме подсетите?

Питам го какво беше това, което направи в коридора, а той слага ръка на рамото ми и казва, че ще говорим по-късно. Кемп няма с какво да му помогне и Стърн пак се обръща с лице към свидетеля.

— Само още няколко въпроса, господин Хорган. Бяхте много търпелив. Малко по-рано говорихме за едно дело, което сте възложили на госпожа Полхимъс, много деликатно дело. Спомняте ли си този момент от разпита?

— Мисля, че ще го помня доста време — отговаря Реймънд, но с усмивка.

— Беше ли ви известно, че господин Молто е бил замесен в това дело?

Нико скача на крака и крясва възмутено. Ларън за пръв път показва яда си към Стърн пред очите на съдебните заседатели.

— Сър, предупредих ви относно задаването на въпроси в тази област.

— Ваше Благородие, тя се отнася до тезата на защитата, която изложих на съвещанието. — Той има предвид теорията за изфабрикуваното обвинение. За да не разкрива пред журито характера на съвещанието, нарочно говори със заобикалки. — Трябва да заявя пред съда, че имаме твърдото намерение да продължим да разследваме това дело пред съдебните заседатели, и както заявих, да представим доказателства за него, когато му дойде редът.

По същество Стърн казва, че ще представим доказателства за делото „П“, които подкрепят тезата, че процесът срещу мен е инсцениран. Отново съм поразен от тази позиция. Съдията се обляга назад, слага длан върху темето си и изпухтява.

— Засега стига толкова — казва той.

— Още два въпроса — продължава Санди авторитетно и за да изпревари Ларън, който може да го прекъсне, бързо се обръща към Хорган.

— Господин Молто поинтересува ли се за онова досие?

— Доколкото си спомням, да. След като си подадох оставката като главен прокурор, той прегледа всичко, което Ръсти, господин Сабич, бе извършил по делото Полхимъс.

— И тогава взе онова досие, така ли?

— Да.

— А знаете ли дали е извършил някакво разследване на обвиненията, съдържащи се там?

— Не.

— Аз ще отговоря — намесва се внезапно Нико. Изправил се е. Явно е загубил самообладание. Лицето му е зачервено, а очите му са облещени.

— Господин Молто не предприе никакви действия. Ясно му беше, че Ръсти Сабич го праща за зелен хайвер.

Обикновено би било крайно неподходящо да се говори така пред съдебните заседатели. Но предупреждението на Ларън в коридора развърза устата на Дела Гуардия и той се възползва от възможността. Явно на връщане в залата двамата с Томи са решили Нико да се опита да го защити категорично в присъствието на журито. Стърн не възразява. Просто се обръща бавно към Молто.

— Господин Дела Гуардия — казва той, — може би всички ще научим нещо за зеления хайвер. — Прави пауза. — И за изкупителните жертви.

Това са последните думи на Стърн при разпита на Реймънд.

Ларън обявява прекъсване на процеса за тази седмица. В петък ще се занимава с искания по други дела. Очаквам обяснение от Санди за новата му тактика, но той продължава да събира книжата от нашата маса. Преди да напусне залата, Реймънд се спира, за да му стисне ръката. Но от мен стои на разстояние.

Накрая Стърн приближава. Избърсва лицето си с носна кърпа. Изглежда спокоен. Ако не броим последната част, разпитът на Хорган мина изключително добре.

Аз обаче съм толкова притеснен, че не се сещам да го поздравя.

— Какво е това? — питам. — Мисля, че се разбрахме да не тръгваме по пътя на обвиненията.

— Явно съм си променил становището, Ръсти.

— Защо?

Стърн пуска потайната си усмивка, която ми намеква: „Светът е пълен със загадки“.

— Така ме съветва вътрешният ми глас — отговаря той.

— И какви доказателства ще посочим?

— А, тъкмо ме подсещаш… — Тъй като е доста по-нисък от мен и не може удобно да ме прегърне през рамо, използва друг жест на доверие и ме хваща за ревера. — Засега ще оставя тази грижа на теб — казва той и се отдалечава.