Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (41)

39.

Един ден към края на ноември, когато идвам в града да пазарувам за Коледа, виждам Нико дела Гуардия да крачи по булевард „Киндъл“. Сгушил се е в шлифера си и има угрижен вид. Сякаш се озърта. Върви срещу мен, но съм сигурен, че още не ме е забелязал. Решавам да се скрия в някой вход, не че се страхувам от разговора, а защото мисля, че и за двама ни ще е по-леко, ако избегнем тази среща. Но той вече ме е мярнал и умишлено се насочва към мен. Не се усмихва, но пръв подава ръка и аз я поемам. В миг ме пронизват болезнено огорчение и печал, но те бързо преминават и застанал там, аз приветливо наблюдавам човека, който буквално се опита да отнеме живота ми. Някакъв мъж с бомбе, явно осъзнаващ значението на тази среща, се обръща и пътьом вперва поглед в нас, но останалите просто ни подминават.

Нико ме пита как съм. Говори със загрижения тон, с който хората напоследък се обръщат към мен — значи е подочул нещо. Въпреки това му казвам:

— Разделихме се с Барбара.

— Чух — отвръща той. — Съжалявам най-искрено. Разводът е ужасно нещо. Помниш ли как плаках на рамото ти? При това нямах дете. Може би ще успеете да се оправите.

— Засега Нат е при мен, но само докато тя се подреди в Детройт.

— Много лошо — казва той. — Ей, много лошо.

Не се е променил Нико, мисля си, повтаря едно и също като латерна.

Отдръпвам се, за да продължи по пътя си. Сега аз пръв му подавам ръка, но когато я поема, той пристъпва към мен и доближава плътно лицето си до моето, за да ми покаже, че изживява болезнено това, което ми съобщава:

— Не съм изфабрикувал нищо срещу теб. Знам какво си мислят хората, но не съм подтиквал никого да нагласява доказателствата. Нито Томи, нито Кумагаи.

Едва не отскачам при споменаването на Безболезнения. Той си подаде оставката. За него нямаше спасение — можеше да се позове или на съучастие, или на некомпетентност и затова избра по-малката и според мен по-достоверната от двете злини. Разбира се, не е объркал семенната проба, но си мисля, че въобще нямаше да се повдигне обвинение, ако беше погледнал протокола от аутопсията. Никой не можеше да скалъпи всичко това. Може би Томи също е виновен, че се амбицира прекалено за едно не съвсем безспорно дело. Сигурно е мислел, че като ми одере кожата, ще уталожи мъката си, която така разбунтува страстите му, или пък ревността си. Не зная точно в какво състояние го беше оставила Каролин.

Нико междувременно продължава, искрен както винаги:

— Наистина не съм. Предполагам какво си мислиш, но трябва да ти кажа, че не съм го направил.

— Знам, че не си, Дилей — отвръщам аз. — Ти изпълняваше задълженията си така, както се очакваше от теб. Просто разчиташе на неподходящи хора.

Взира се в мен.

— Може би няма да имам тези задължения още дълго. Чул си, че искат да ме отзоват, нали? — пита той. Пак се озърта из улицата. — Разбира се, че си чул, та кой не знае? И каква е сега разликата помежду ни? Всички ми казват, че с кариерата ми е свършено.

Той не търси съчувствие. Просто иска да знам, че вълните на нещастието са се разпрострели и са отнесли и него. Каролин унищожи всички ни с мрачната си смърт. Без да искам, започвам да го окуражавам.

— Знае ли човек, Дилей? Може ли да се предвиди как ще се обърнат нещата?

Нико клати глава.

— Не, не — казва той. — Ти си храбрец. Ти си героят, а аз съм изкупителната жертва. Чудесно се получи, нали? — Нико се усмихва особено, за да ми покаже, че не може да си обясни всичко това, което му се струва нелепо. — Преди година имаше шанс да ме победиш в изборите, но и днес го имаш. Не е ли чудесно? — Нико дела Гуардия се смее на глас, развеселен от самоиронията си. Странен подход има той към хората. Разперва ръце насред булевард „Киндъл“. — Нищо не се е променило.