Скот Търоу
Невинен до доказване на противното (36)

34.

Липранзър пристига у дома след полунощ като Дядо Коледа или като горски дух. Когато Барбара му отваря по нощница, той нахълтва оживен и необичайно ведър. Докато го чаках, нито за миг не се одремах. Събитията през деня се стекоха така, че за пръв път от месеци насам усещам възбуда, която, струва ми се, е нещо повече от едва пробудила се надежда. Това е като потрепването на затворените още клепки под лъчите на новото утро. Дълбоко в душата ми отново се разпалва вярата, че ще бъда свободен. Под мекото сияние на този пламък прекарах с жена си най-приятните мигове от седмици насам. Двамата с Барбара от часове пием кафе и говорим за провала на Кумагаи Безболезнения и за завръщането на Натаниъл в петък. Изгледите отново да заживеем човешки ни действат като балсам.

— В управлението разправят невероятни неща — казва Липранзър и на двама ни. — Точно преди да изляза, говорих с един колега, който току-що се видял с Гленденинг. Твърдят, че Дилей говори за прекратяване на делото, а Томи бълва змии и гущери и се опитва да измисли нещо ново. Може ли да е вярно?

— Като нищо — отговарям аз. При споменаването на възможността Нико да оттегли обвинението, Барбара се вкопчва в ръката ми.

— Какво се е случило днес в залата, ей богу? — пита Лип.

Започвам да му описвам разпита на Кумагаи, но той вече е чул за него.

— Това го знам — прекъсва ме. — Имам предвид как е възможно. Казах ти, че онова малкото идиотче твърдеше, че убиецът е стрелял с халосни патрони. Не ме интересува колко пъти го е отрекъл след това. А между другото с Тед Кумагаи е свършено. Цялото управление разправя, че следващата седмица ще му покажат вратата.

Както предсказа и Кемп. Откривам, че съчувствието ми вече е отслабнало.

Барбара ни изпраща до вратата.

— Да внимавате! — моли ни тя.

Двамата с Липранзър оставаме за малко в доджа с частна регистрация, паркиран в алеята пред къщата. Когато Лип дойде, сварих още една кана кафе, този път с кофеин, и Барбара му даде пластмасова чашка за из път. Сега той пие от нея.

— Та къде отиваме? — питам аз.

— Искам сам да се сетиш — отговаря той. Малко е късно, разбира се, да ходим на гости. Но аз отдавна съм научил този прийом от полицаите. Ако искаш да намериш някого, най-добре е да го потърсиш среднощ, когато почти всички са си у дома. — Да чуя предположението ти за Леон — продължава Лип. — Хайде, как си го представяш?

— Никак не си го представям. Но каквото и да работи, не иска да го изпусне. Личеше си от писмото. Така че сигурно добре печели, но го гони страх да не си загуби службата. Не знам. Може би държи ресторант или кафене с някои, които са нормални мъже. Би могъл да е порядъчен на вид, но просто с „обратна резба“. Може би е собственик на театрална трупа, а? Топло или студено?

— Студено, студено. Бял ли е?

— Вероятно. Но добре припечелва, с каквото и да се занимава.

— Студено — казва Липранзър.

— Ами?!

Липранзър се смее.

— Добре — предавам се аз. — Двайсетте въпроса свършиха. Каква е новината?

— Представи си — отговаря Липранзър, — той е от „Нощните светии“.

— Хайде де!

— Досието му е километрично. Отделът по бандитизъм е събрал какви ли не сведения за него. Сега е нещо като „лейтенант“ или както те го наричат — „върховен настоятел“. Отговаря за два етажа в общинския комплекс за бедните. Там си е от години. Явно е решил, че приятелите му разбойници няма да са възхитени от него, ако научат, че ходи в гората да държи оная работа на белите момчета. Това му е специалността. Моджолески има агент — хомосексуалист, учител в гимназията, който му е дал всякакви сведения за този педераст. Изглежда, че двамата с Леон са се криели по ъглите години наред. Оня му е бил учител. Някой си Еди. Почти сигурно е, че той е писал писмата.

— Ах, копелето му с копеле! И сега къде отиваме? На улица „Грейс“ ли?

— На улица „Грейс“ — отговаря Липранзър.

Думите му са толкова тихи, че по гръбнака ми полазват тръпки. Двамата с Лайънел Канили прекарахме няколко вечери там. По-точно сутрини — около три-четири часа. Най-безопасното време за бели.

— Обадих му се — казва Липранзър. — Не е някой бедняк. Има си телефон и всичко. И то на негово име. Няма що, частният детектив Бърман е свършил голяма работа. Както и да е, обадих се на тоя Леон преди час. Казах му, че абонирам за вестници. Отговори, че не го интересува, но когато попитах дали разговарям с Леон Уелс, потвърди.

Нощен светия, помислям си аз, докато караме към града.

— Значи Нощен светия — промърморвам на глас.

С блоковете на улица „Грейс“ се запознах по време на четвъртата ми година като прокурор. Тогава вече бях включен в групата избраници на Реймънд Хорган и той ме определи да водя сложното разследване на „Нощните светии“ от името на полицията и голямо жури. Това настъпление срещу най-голямата улична банда на града бе обявено от Реймънд точно навреме, за да се превърне в шумна реклама на първата му кампания за преизбиране. Идеята му бе много уместна. Негрите гангстери не бяха сред любимците на населението в окръг Киндъл и разгромът им щеше да разсее веднъж завинаги мнението, че Реймънд е мекушав. Разследването на светиите беше първата ми централна роля на сцената на правораздаването, първият случай, когато работех с репортери от двете ми страни. То отне почти четири години от живота ми. Докато Реймънд отново се кандидатира за преизбиране, бяхме предявили обвинение срещу сто четирийсет и седем членове на бандата. Печатът възхваляваше небивалия триумф на Реймънд Хорган, без да спомене, че повече от седемстотин светии си останаха на свобода и продължаваха да си вършат същото.

Зараждането на светиите би могло да послужи като добър материал за дисертация на някой социолог. Отначало те се наричаха „Нощните разбойници“ — малка, не много добре организирана банда в Северния район. Водач им беше Мелвин Уайт — симпатичен на вид американец, с едно безжизнено око, замъглено и блуждаещо, и може би за симетрия на ухото от другата страна — дрънкаща обеца с продълговат тюркоаз. Косата му беше права, щръкнала и разчорлена. Мелвин беше крадец. Отмъкваше части от коли, пистолети, пощенски пратки, разбиваше монетни автомати и задигаше всякакви превозни средства. Една нощ той и трима от приятелите му убиха някакъв арабин, собственик на бензиностанция, който понечил да насочи срещу тях пистолет, докато те изпразвали касата му. Направиха самопризнания за непредумишлено убийство и Мелвин, който дотогава бе посещавал само щатските „младежки лагери“, попадна в Ръдиард. Там той и другите трима срещнали първокласни престъпници, на които се възхищавали. Появи се отново след четири години с кафтан и висящи талисмани и обяви, че е вожд Харукан, глава на Ордена на нощните светии и демони. Още двайсетина младежи с обратни наклонности, облечени точно като него, се заселиха в същия квартал и в рамките на една година започнаха, както те се изразяваха, „да въртят обществена дейност“. Мелвин събра последователите си в един изоставен жилищен блок, който наричаше свой „ашрам^[1]“. В събота и неделя по цял ден, а през седмицата — вечер, проповядваше своята религия с високоговорител. През работните дни учеше желаещите как да крадат.

Отначало се занимаваха с пощата. Светиите имаха свои хора в пощенските станции, и то много. Крадяха не само чекове и билети, но и извлечения от сметки, за да могат да използват фалшиви документи в банките. Харукан притежаваше това, което поради липсата на по-добър термин трябва да наречем усет към принципите на капиталистическата предприемчивост, и вложи печалбите си в изоставени недвижими имоти в Северния район, които обикновено купуваше на безценица. Постепенно Светиите станаха собственици на цели малки жилищни комплекси. Кръстосваха из улиците с големите си коли. Надуваха клаксоните и оглушаваха квартала с гърмящите си уредби. Преследваха момичетата, а момчетата, доброволно или не, превърнаха в бандити. Междувременно Харукан изпъкна като политическа фигура: Светиите раздаваха храна в събота и неделя.

След като се позамогна, Мелвин насочи ордена си към хероина. Цели сгради се превърнаха в преработващи лаборатории. Дипломирани химици смесваха хероина с хинин и млечна захар, а двама здравеняци ги охраняваха с автомати М-16. В друг район шест жени, чисто голи, за да се предотвратят кражби на ценната стока, подготвяха единични дози, запечатани в найлонови пликчета. В квартала, завладян от Светиите, висококачественият хероин се продаваше на сергии по улиците. На вратите на някои гаражи имаше прозорчета, до които белите младежи от предградията можеха да спрат с колите си и да „пазаруват“, а в събота и неделя движението така се задръстваше, че на оживените кръстовища заставаше по някой могул в кафтан и черни очила и със свирка регулираше движението. Един-два пъти вестниците се опитаха да пишат за това, което става, но полицаите не ги подкрепиха. Някои от тях взимаха подкупи, пред което тяхната институция открай време си затваря очите, а тези, на които не плащаха, се страхуваха. Светиите убиваха. Застрелваха, удушаваха, наръгваха с нож, и то, разбира се, главно в спорове, свързани с наркотиците. Но можеха да те очистят и заради дребни различия в мненията, заради това, че не ти е харесала тапицерията на техен автомобил или поради невинно докосване на раменете на улицата. Те владееха район, състоящ се от шест карета; това беше тяхната фашистка арена. Една четвърт от имотите им бяха по улица „Грейс“.

Много пъти съм чувал, че тези блокове са построени по същите архитектурни планове като студентските общежития на Станфордския университет. Разбира се, приликата вече е изчезнала. Малките балкончета към кухнята на всеки апартамент са преградени с телена мрежа, след като през първите пет години сума ти самоубийци, палави деца, пияници и жертви са се превърнали на пихтия на асфалта под блоковете. Повечето от плъзгащите се стъклени врати към балконите са заменени с шперплат. От самите балкони висят всевъзможни неща — пране, чувалчета за боклук, знамена на банди; там са складирани стари гуми, автомобилни части, а през зимата и храна, която се разваля на топло. Никой социолог не може да опише колко се е отдалечил животът в тези три бетонни кули от този, който повечето от нас познават. Любимият израз на Лайънел Канили беше, че това не е неделно училище, и той имаше право. То наистина не е. По-скоро представлява военна зона, подобна на описваната от войниците във Виетнам. Земя без бъдеще — място, където нещата не следват нормалната логика. Кръв и ярост. Топло и студено. Това са понятия, които тук имат известен смисъл. Иначе животът е ден за ден, не се предприемат начинания, чиито резултати ще дойдат догодина — дори идната седмица е много далеч в бъдещето. На моменти, когато слушах как свидетелите описват заплетено и объркано живота в този квартал, се чудех дали не халюцинират. Морган Хобърли, главният ми свидетел, осъзнал се Светия, който бе възприел религията в буквалния смисъл, ми каза, че една сутрин се търкулнал от леглото, когато чул изстрели пред вратата си. Когато надникнал навън, се оказал между двама бандити, които се стреляли с карабини. Попитах го какво е направил, а той отговори: „Върнах се в кревата, братче. Тая работа не е за мен. Покрих си главата с възглавницата, да не ги чувам“. Истината е, че четиригодишното ми разследване успя благодарение на него. Всичките ми победи срещу бандата, които Стърн разтръби пред журито, се дължат на една щастлива находка — Морган. В организация като тази на Харукан, естествено, има членове, които могат да бъдат купени. Десетки от тях бяха агенти на полицията или на федерални служби. Но Мелвин беше достатъчно умен, за да накара някои от тях да вършат контраразузнавателна работа. Никога не бяхме сигурни кой ни казва истината, тъй като чрез различни наши източници по едно и също време получавахме по две-три различни версии.

Но Морган Хобърли ни вършеше чудесна работа. Той беше човек „отвътре“. Не толкова по собствено желание, колкото, защото на Светиите им бе приятно да е сред тях. Всеки познава поне един човек като Морган Хобърли. Беше природно изискан, с вроден финес, така както някои са надарени от Бога с музикален слух или невероятна пъргавост. Дрехите му лягаха като на манекен. Движенията му бяха гъвкави. Не беше толкова хубав, колкото стилен, улегнал и привлекателен. Предизвикваше в мен една тръпка, която ми напомняше за чувствата ми към Нат. И понеже някакъв нравствен глас — според Морган божествен — му казал една сутрин, че това, което върши Харукан, е зло, той тайно започна да работи за прокуратурата. Снабдихме го с миниатюрен касетофон, с който присъстваше на заседанията на вождовете. Той ни даде голям брой телефонни номера, които постепенно започнахме да подслушваме. На практика през седемдесетте дни, в които Морган Хобърли ни помагаше, събрахме всички доказателства за делата, продължили още две години.

Той, разбира се, не отърва кожата си. Казват, че свестните така и не оцеляват. Канили беше този, който ми съобщи, че са открили трупа на Морган. Обадили му се от управлението, в чийто район беше гората, и по тона им разбрал, че работата не е на шега. Когато пристигнах, там вече се бяха събрали полицаите, фелдшерите и репортерите, които са вечното присъствие на местопрестъпленията. Никой с никого не разговаряше, нито пък искаше да се приближи до тялото. Пълно беше с хора, изникнали като гъби. Не можех да разбера къде е. Съзрях Лайънел, който се разхождаше с ръце в джобовете на якето си. Отправи към мен плахи, покорни очи. Искаше да каже: „Яко се осрахме“. След това извърна поглед назад и постоя така, за да схвана посоката.

Морган беше починал от удавяне. Това бе констатирано по-късно от коронера Ръсел, тъй като не допуснах Кумагаи близо до тялото. Смъртта беше настъпила, след като бяха натопили главата му в отходните води на обществена тоалетна. Така го и намерихме — краката му стърчаха нагоре, а главата и двете счупени рамена — натикани в дупката. Трупът беше вече вкочанен и краката му бяха разкрачени като на бостанско плашило. А простите му дочени панталони, разплетените найлонови чорапи и охлузените обувки бяха като на окаян бедняк. Кожата му, доколкото се виждаше между ръба на чорапите и панталоните, беше морава на цвят. Стоях в дървената барачка, в която още прелитаха мухи, въпреки че вече беше ноември, а въздухът бе задушен и смрадлив като през летните горещини, и си спомнях странното чувство за хумор на Морган Хобърли. И тогава вярата ми в ангелите и духовете изчезна, след като видях какво стана с този, когото бях мислил за недосегаем, докато крачи по света.

На Липранзър май му е студено, въпреки че нощните температури през август все още са около двайсет градуса. Не изглежда вял или вглъбен в себе си, ами по-скоро му е студено. Рамената му са присвити, а ципът на якето му с вдигнат догоре. Познавам го достатъчно добре, за да усетя, че това е признак на тревога, дори на страх. На тази територия аз съм може би по-опитният.

— Как си, Чарли Чен^[2]? — го питам, докато се насочваме към бетонното стълбище.

— Това мен не харесва ми, шефе — отговаря той с китайски акцент. — Никак не харесва ми.

В тези блокове стълбищата са основният път за придвижване. Асансьорите рядко работят, а дори и когато се движат, никой не ги използва, тъй като няма милост за този, който заседне между етажите с група Светии. Затова всички търговски сделки се извършват на стълбището. Тук се продават наркотици, пие се вино, прави се любов. Вече наближава три часът, а този вертикален Ганг не е напълно безлюден. Към четвъртия етаж на стълбите седят двама млади мъже, пият от загърната бутилка и флиртуват с млада жена, облегната на стената.

— Как си, братче? — питат те един негър, който се качва пред нас.

Не ни казват нищо, но погледите им са нагли и студени. Докато минаваме покрай тях, Лип показва полицейската си значка, без да забавя крачка. Не иска да го вземат за обикновен бял човек.

На последната площадка, на осмия етаж, той слага пръст пред устните си и тихо отваря стоманената врата. Следвам го по коридора, който е типичен за тези блокове — ярко осветен, за да обезкуражи неканените гости, с боклуци покрай стената и противна миризма на урина. Някъде на височината на човешки ръст тънката преградна стена е пробита и дупката много наподобява човешка глава. В такъв коридор един от хората на Канили застреля Мелвин Уайт, след като бяха предявени първите обвинения. Аз бях отвън, за да надзиравам извършването на арестите, но след изстрелите минаха двайсет минути, преди полицаите да ме пуснат да вляза. Вече бе дошла линейка и аз се качих нагоре с фелдшерите. С тяхна помощ и намесата на хирурзите в крайна сметка животът му бе спасен, за да може да се върне в Ръдиард. Когато го видях обаче, беше с единия крак в гроба. Бяха го положили в средата на коридора до автомата му. Издаваше слаби отчаяни звуци, които не можеха да се нарекат дори стенание, а ръцете, с които притискаше стомаха си, бяха плувнали в кръв. Между пръстите му се подаваше пурпурна разкъсана плът. А над него стоеше изправен Стейпълтън Хобърли, който стана наш агент, след като брат му Морган беше убит. Разкопчал панталона си, той пикаеше върху лицето на Мелвин Уайт, а няколко полицаи се бяха облегнали на стената и ги наблюдаваха.

Един от фелдшерите ме попита какво ще прави, ако Уайт умре от задавяне.

Сега Лип блъска по вратата.

— Отваряй, Леон! Събуди се! Полиция! Хайде, само искаме да поговорим.

Стоим и чакаме. Сградата сякаш изведнъж притихва още повече, съвсем замира. Лип отново блъска с длан. Тази врата не може да бъде разбита. От закалена стомана е.

Липранзър клати глава. И точно в този момент тя се отваря тихо. Много бавно. Вътре е тъмно като в рог. Адреналинът ми изведнъж се покачва. Ако трябва да посоча детайлите, които предизвикаха тази реакция у мен, ще кажа само за лекото щракване на секрета, но дори преди него ме бе обзел страх. Опасността е осезаема, витае във въздуха. Сякаш заплахата от лошото е мирис или полъх на вятъра. Когато чувам звука от зареждане на пистолет, осъзнавам, че както стърчим в светлия коридор, сме идеални мишени. Но колкото и ясно да просветва тази мисъл, у мен липсва всякакъв импулс да се движа. Липранзър обаче реагира светкавично. Промърморва едно „мръсник“, докато се хвърля на земята, пресята се и ме поваля, като ме подсича зад коленете. Падам болезнено на лакътя си и се претъркулвам. И двамата в крайна сметка се оказваме на пода по корем, като се гледаме от двете страни на вратата. Липранзър е стиснал пистолета с двете си ръце.

Затваря очи и изкрещява с всичка сила:

— Леон, аз съм от полицията! Този човек също! Ако не оставиш отвън пистолета си до десет секунди, ще извикам хората ни и ще те очистим, преди да си гъкнал. Започвам да броя! — Лип са изправя на колене и се обляга на стената. Кима ми и аз да направя същото. — Едно! — изкрещява той.

— Ей — чуваме отвътре, — ако вие сте полицията, аз отде да знам, а? Отде да знам?

Лип изважда документите си от вътрешния джоб на якето — звездата и картата със снимка. Приближава се бавно към вратата и пъха вътре само ръката си.

— Две! — продължава той. Посочва към светещата табела, обозначаваща изхода към стълбището. Скоро ще трябва да побегнем. — Три!

— Ей сега ще запаля лампата. Нали? Но ще си задържа пистолета.

— Четири!

— Добре, добре, добре!

Пистолетът изтрополява по плочките и се претъркулва до перваза, тежък и черен. Докато не спря, ми приличаше на плъх. На прага се появява светлина, която се процежда от апартамента.

— Тук, Леон! — изкрещява Лип. — На колене.

— О, недей!

— Долу!

— Уужас! — Излиза от вратата, като ходи на колене с опънати напред ръце. Сега е пъргав и комичен. Полицаи, братче. Винаги са толкова сериозни.

Лип го опипва за оръжие. След това кима и тримата се изправяме. Липранзър си взема удостоверенията обратно. Леон е по черен потник и гащета, с червена лента на главата. Явно сме го събудили. Той е едър здравеняк с хубава гладка кожа.

— Аз съм инспектор Липранзър. От специалния отряд. Искам да влезем да поговорим.

— А тоя кой е?

— Той е приятел. — Лип, който все още държи пистолета в ръка, бута Леон. — Влизай обратно вътре.

Леон влиза пръв, а Лип спира до вратата. С пистолет пред лицето си, светкавично се оглежда. После влиза, за да провери и вътре. След миг се появява и ми маха. Пъха пистолета в кобура си на гърба.

— Без малко да станем повод за страхотни заглавия във вестниците — казвам му аз. Първите ми думи, откакто сме влезли в сградата. — Ако беше започнал да стреля, можеше да ми спасиш живота. — Лип ме поглежда с насмешка.

— Ако, ако… Ако беше започнал да стреля, щеше да си мъртъв много преди да те съборя.

Вътре Леон ни чака. Апартаментът му се състои от кухненски бокс и две стаи. Не се чува звук от друг човек, а той е седнал на матрак на пода в хола. Обул е панталоните си. В краката му има пластмасов будилник и пепелник.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса — започва Лип. — Ако отговориш честно, изчезваме след не повече от пет минути.

— Ей, мой човек, нахлуваш тука в три часа през нощта. Айде, недей така! Обади се на Чарли Дейвис, той ми е двуката. С него приказвай, шот аз съм уморен и ми се спи. — Обляга се на стената и затваря очи.

— Не ти трябва адвокат, Леон.

Леон, все още със затворени очи, се смее. Това; вече го е чувал.

— Имаш имунитет^[3] — казва му Липранзър. — Този е прокурор, нали разбираш?

Леон отваря очи, за да ме види как кимам.

— Ето, сега имаш имунитет.

— Седем-седем-две — казва Леон — пет-осем-шест-осем. Туй е номерът му, мой човек. Чарли Дейвис.

— Леон — казва Лип, — преди осем-девет години даде хиляда и петстотин долара на един прокурор, за да направи така, че някои твои проблеми да изчезнат. Сещаш ли се какво имам предвид?

— Нямам представа. Значи ще ми нахълтвате у дома в три часа да ме питате за такива щуротии? Да не ме смятате за глупак? Да не съм си изпил акъла, че да седна да говоря с някой белогъз полицай за такива идиотщини? Айде, мой човек, заминавай! Остави ме да спя! — Отново затваря очи.

Лип се размърдва. Не знам защо, решавам, че пак ще извади пистолета си, и понечвам да го спра. Но той просто тръгва бавно към Леон. Кляка край леглото му. Леон го наблюдава, докато се приближава, но отново затваря очи, щом Липранзър застава лице в лице с него. Ръга Леон в рамото с показалеца си. След това посочва към мен.

— Виждаш ли го този? Това е Ръсти Сабич.

Леон облещва очи. Убиецът на Светиите! В неговия хол.

— Глупости — отсича той.

— Покажи му служебната си карта — казва Липранзър.

Думите му ме сварват неподготвен и ми се налага да изпразня джобовете на сакото си. Междувременно откривам, че отпред то е станало сиво от мръсотията в коридора. Донесъл съм документите, които Лип получи преди няколко месеца от съдебното дело на Леон, бележника и портфейла си. В него намирам една карта с измачкани краища. Подавам я на Липранзър, който я показва на Леон.

— Ръсти Сабич — казва отново Липранзър.

— Е, и?

— Леон — продължава Лип, — колко от твоите кръвни братя според теб са записани в бележника му, а? Двайсет и пет? Трийсет и пет? На колко Светии мислиш, че е плащал за сведения? Легни си да спиш, пък утре Ръсти Сабич ще почне да звъни по телефона. Ще разкаже на всеки един от тях как ходиш в гората да смучеш оная работа на белите момчета. Ще им обясни кой, къде и кога. Ще им каже как да открият всичко за своя малко сбъркан водач, наречен Леон Уелс. А? Мислиш, че това са глупости ли? Не са глупости, мой човек! Ето го този, който остави Стейпълтън Хобърли да се изпикае върху лицето на Харукан. Чул си тая история, нали? Та на нас ни трябват само пет минути от твоето време. Кажи ни пълната истина и ще те оставим на мира. Налага ни се да знаем няколко неща. Толкоз.

Леон почти не е мръднал, но докато слуша какво говори Липранзър, очите му са широко отворени. В израза му вече няма игривост.

— Да, а следващата седмица ще ви потрябва нещо друго и пак ще ми нахълтате в три часа през нощта да ми дрънкате същите приказки.

— Още сега ще ти кажем дали ще се нуждаем от нещо друго. Веднага щом отговориш на въпросите ни. — Това, от което ще се нуждаем, е Леон да дойде в съда да свидетелства, ако уличи Молто. Но Лип е опитен — подобно нещо засега не бива да му се казва. — И без никакви дивотии, Леон! Слушай първия ми въпрос: платил ли си, или не си платил хиляда и петстотин долара, за да изчезне онова дело?

Леон изсумтява. Изправя се на леглото.

— Това е оня мръсник Еди — казва той. — Вие вече знаете, нали? Защо ме занимавате?

— Леон — казва тихо Лип, — чу ли въпроса ми?

— Да, мой човек. Платих хиляда и петстотин.

Сърцето заблъсква в гърдите ми. Туп-туп! Поглеждам към ризата си, като очаквам да видя как джобът ми подскача. За пръв път се обаждам:

— Жената имаше ли нещо общо с това? Каролин? Инспекторката?

Леон се засмива.

— Да, мой човек. Може да се каже, че имаше.

— Какво?

— Не тия на мен де — казва той. — Не ми пробутвай такива номера. Оная кучка нагласи цялата работа. Това и на теб ти е ясно. Каза ми, че няма защо да увесвам нос, тя знаела как да оправи всичко. Много мазно, много мазно, фащам се на бас, че го е правила поне сто пъти. Каза ми къде да ида. Как да занеса мангизите. Окото й не мигна. Разбираш ли?

— Да. — Клякам до Липранзър. — А тя беше ли там, когато ти остави парите?

— Точно там. Седеше точно там. Много спокойна, нали разбираш: „Как сте? Седнете тук“. След това оня започна да говори.

— Той зад теб ли беше?

— Ъхъ. Като влязох, тя ми рече да не се обръщам, а да правя само това, което ми казва мъжът.

— И той ти каза да ги сложиш в бюрото му, така ли?

— Не, мой човек. В бюрото, зад което бях седнал.

— Точно това имам предвид. Това беше бюрото на прокурора, нали?

— Да, това бюро.

— И ти му плати, така ли? — пита Лип. — На прокурора?

Леон го поглежда раздразнен.

— Не бе, няма да плащам на някакъв си дребен прокурор. Да не съм шантав? Ще ми вземе мангизите и ще рече: „О, не, не мога! Току-що ми се обадиха, че не става“. Наслушал съм се аз на такива глупости.

Липранзър ме поглежда. Той още не може да се сети. Но аз схванах. Едва сега. Най-после. Господи, колко съм загубен. Загубен.

— Та кой беше? — пита Лип.

Леон се мръщи. Не иска да издава на полицай нещо, което онзи не знае. Аз го казвам вместо него:

— Съдията, Лип. Леон е платил на съдията. Нали?

Леон кима.

— Черният, той беше зад мен. Познах гласа му, когато го чух в съда.

Леон щрака с пръсти и се опитва да си спомни името. Но няма нужда да си прави труда. То е на решението за прекратяване на делото. Изваждам го от джоба си, за да проверя. Този подпис не може да се сбърка. Виждал съм го десетки пъти през последните два месеца. Той е отличителен като всичко друго, което Ларън върши.

 

 

— Какво има? — пита Лип. Вече е почти пет и ние седим в крайбрежната денонощна закусвалня на Уоли. Преди националните вериги да ги подемат, тя беше известна със сладките си гевречета. — Ларън я глези и взема пари, за да е на ниво?

Лип все още е на градус. Като идвахме насам, спря пред някакво забутано магазинче, където се продаваше алкохол, и излезе с двеста грама прасковена ракия. Изпи я като кока-кола. Още не беше се отърсил от посрещането на вратата. Господи, каза ми той, понякога мразя да съм полицай.

Сега клатя глава на въпроса му. Не зная. Единственото, което със сигурност ми стана ясно през последните часове, е какво не искаше да ми каже Канили, когато го видях миналата седмица. Подкупите е вземал Ларън. Полицаите много са се дразнели, че и съдията го е вършел.

— А Молто? — пита Лип. — Смяташ ли, че и той е вътре?

— Смятам, че е вън от играта. Не си представям Ларън Литъл в никакви триъгълници. Нико каза, че Молто винаги е уважавал Каролин. Вероятно го е молела да иска прекратяване на дела и той се е съгласявал. Сигурен съм, че като всички останали е бил захласнат по нея. — Всичко, разбира се, е било по католически неизказано и изглежда логично. Това е горивото, с което двигателят на Молто е вдигал високи скорости. Несподелените страсти.

Обсъждаме въпроса в продължение на повече от час. Най-накрая става прилично време за закуска и двамата си поръчваме яйца. Слънцето вече изгрява над реката и щедро сипе розова светлина.

Изведнъж се сещам за нещо и се разсмивам. Смея се в захлас, сякаш загубил контрол над себе си. Пристъп на младежко веселие. Мисълта ми е абсурдна и дори не е смешна. Но денят бе прекалено дълъг и много странен.

— Какво? — пита Лип.

— Познавам те от толкова много години, а никога не съм се сещал.

— Какво?

Отново започвам да се смея. Минава малко време, докато успея да проговоря.

— Никога не съм се сещал, че носиш пистолет.