Олен Стейнхауър
Туристът (9)

3.

Кошмарната обедна жега го погълна, докато си играеше с новата „Нокия“ на Управлението, която все още се опитваше да овладее. Най-после намери номера. Настани се между паркирана патрулна кола и увехналите храсти пред участъка и загледа как буреносни облаци изпълват небето. Грейнджър отговори рязко:

— Какво има?

Том Грейнджър звучеше като внезапно събуден човек, но вече бе почти обед.

— Потвърждавам, Том. Той е.

— Добре. Предполагам, че не иска да говори, нали? — Не иска. Но се опитва да ме вбеси. Чел е досието ми. Знае за Тина и Стеф.

— Господи! Как се е добрал до това?

— Има приятелка. Тя може да знае нещо. Чакам да я доведат — обясни Майло. — Но той е болен, Том. Наистина болен. Не съм сигурен дали ще издържи пътуването.

— Какво му има?

— Още не знам.

Грейнджър въздъхна и Майло си го представи настанен удобно в ергономичния си стол, загледан през прозореца към панорамата на Манхатън. Изправен срещу прашните тухлени сгради по главната улица на Блекдейл — половината затворени заради празника, но украсени със знамена по случай Деня на независимостта, Майло внезапно изпита завист.

— Просто да те уведомя — каза Грейнджър. — Разполагаш с един час, за да го накараш да говори.

— Не ми казвай.

— Казвам ти. Някакъв задник в Лангли изпратил имейл по открит сървър. Прекарах последния половин час в опити да опазя случая от Министерството на вътрешната сигурност. Ако чуя думата „юрисдикция“ още веднъж, ще полудея.

Майло отстъпи назад, когато един заместник-шериф влезе в патрулната кола и я подкара. Върна се при двойната стъклена врата на участъка.

— Надеждите ми са в приятелката. Каквато и да е неговата игра, няма да я играе по моите правила докато не го мотивирам с нещо. Или ако не го принудя.

— Можеш ли да го принудиш там?

Майло се замисли. Нова патрулка паркира на мястото, откъдето бе потеглила предишната. Шерифът можеше да не обърне внимание на по-грубо отношение към затворника, но заместниците му надали щяха да реагират по същия начин. Изглеждаха доста наивни и съвестни.

— Ще видя какво ще се получи, когато момичето се появи.

— Ако типовете от министерството не ми бяха крещели цяла сутрин, щях да те посъветвам да го изкараш оттам и да го приготвиш за изпращане. Но нямаме избор.

— Не мислиш, че ще го споделят с нас?

Шефът му изсумтя.

— Аз съм човекът, който не иска да споделя. Бъди добро момче и им го предай, но каквото и да ти каже, ще бъде само за нас. Ясно ли е?

— Разбира се.

Майло забеляза, че мустакатият полицай, излизащ от колата, бе Лесли, онзи, когото бе изпратен да прибере Кати Хендриксън. Лесли обаче бе сам.

— Ще ти звънна след малко — каза Майло и затвори.

— Къде е момичето? — обърна се той към Лесли.

Лесли хвана широкополата си шапка в ръка и я завъртя нервно.

— Изнесла се от мотела, сър. Късно снощи. Няколко часа след като я пуснахме.

— Разбирам. Благодаря.

Майло се отправи обратно към участъка и звънна у дома, макар да знаеше, че по това време нямаше кой да вдигне. Тина щеше да провери съобщенията от службата си, когато осъзнаеше, че той закъснява. Майло остави кратко и делово съобщение. Съжаляваше, че щеше да пропусне изпълнението на Стефани, но не прекали с извиненията. А и бездруго, следващата седмица тримата щяха да са заедно в Дисниуърлд и той щеше да разполага с достатъчно време да компенсира дъщеря си. После предложи на Тина да покани биологичния баща на Стефани, Патрик.

— И запиши рецитала на видео, моля те. Искам да го видя.

Намери Уилкокс в стаята за почивка. Шерифът се бореше с автомата за безалкохолни напитки.

— Мислех, че предпочиташ лимонада, Мани — отбеляза Майло.

Уилкокс се прокашля.

— Писна ми от лимони — призна той, после добави. — Ако споделиш това с жена ми, ще те очистя.

— Предлагам ти сделка — усмихна се Майло. — Няма да спомена и дума пред жена ти, ако ме оставиш насаме със затворника за един час.

Уилкокс наклони глава и се вторачи в него.

— Имаш предвид абсолютно насаме?

— Да, сър.

— И смяташ, че това е добра идея?

— Защо не?

Шериф Уилкокс потърка месестия си тил. Бежовата му яка бе потъмняла от потта.

— Ами вестниците ви скапват, момчета. Всеки ден се появява по някой кретен, който крещи за корупцията в ЦРУ. Искам да кажа, знам как да си държа устата затворена, но в малък град като нашия…

— Не се тревожи. Знам какво правя.

Шерифът стисна устни.

— Въпрос на национална сигурност, нали?

— Точно така, Мани. Изключително важен.