Олен Стейнхауър
Туристът (6)

6.

Той прекара първата част от нощната си смяна в ресторанта. Поръча си чикети — малки порции морски деликатеси и зеленчуци на скара — и ароматно кианти. Барманът се опита да го заговори, но Чарлз предпочиташе мълчанието, затова когато човекът задрънка, че Джордж Майкъл бил най-великия певец в света, той не си направи труда да се съгласи или възрази.

Някой беше оставил на масата екземпляр от „Хералд Трибюн“ и той го запрелиства небрежно. Зачете се в статия с изявление на министъра на отбраната. Доналд Ръмсфелд обясняваше, че „според някои преценки, не можем да проследим трансакции на стойност 2,3 трилиона долара“, което бе една четвърт от бюджета на Пентагона. Сенатор Нейтън Ървин от Минесота наричаше това „истински позор“. Но дори това не можа да задържи вниманието му и той сгъна вестника и го остави настрани.

Не мислеше за самоубийство, а за Големия глас, за който майка му му разказваше по време на редките си нощни посещения през седемдесетте години, когато Чарлз бе хлапе в Северна Каролина.

— Погледни всички — казваше майка му. — Виж какво ги ръководи. Малки гласове — телевизия, политици, свещеници, пари. Това са малките гласове и те скриват Големия глас, който всички чуваме. Но тези малки гласове не означават нищо. Те само мамят. Разбираш ли?

Чарлз бе прекалено малък, за да разбере, но прекалено голям, за да признае невежеството си. Посещенията на майка му никога не бяха достатъчно дълги, за да му обясни добре идеите си. Той винаги бе изморен, когато тя пристигаше посред нощ, почукваше на прозореца му и го отвеждаше в близкия парк.

— Аз съм твоята майка, но не можеш да ме наричаш „мамо“. Няма да позволя да бъдеш потискан и няма да те оставя да потискаш мен с тази дума. Няма да ме наричаш дори Елън — това е робското ми име. Свободното ми име е Елза. Можеш ли да го кажеш?

— Елза.

— Чудесно.

Ранното му детство бе изпълнено със спомени за тези сънища. И ги приемаше точно като такива: сънища за посещенията на майката призрак и кратките й уроци. Тя идваше три-четири пъти годишно. Когато Чарлз стана на осем години, майка му го посещаваше всяка вечер в продължение на седмица и фокусира уроците си върху освобождението. Обясни му, че когато порасне още малко, ще го отведе със себе си, защото тогава той вече ще може да разбере доктрината на тоталната война. Срещу кого? Срещу малките гласове. Чарлз не разбираше нищо, но все пак се вълнуваше от мисълта да изчезне заедно с нея в нощта. Но това никога не стана. След онази напрегната седмица, сънищата не се завърнаха. Много по-късно той научи, че майка му е умряла, преди да го въведе в лоното. В немски затвор. Самоубийство.

Кой беше Големия глас? Гласът, който й бе проговорил от каменните стени на затвора в Щутгарт и я бе убедил да събуе затворническия панталон, да завърже единия крачол за решетките на вратата, а другия — за врата си, а после да се тръшне на пода с ентусиазма на фанатик?

Чарлз се зачуди дали майка му би извършила същото, ако бе запазила истинското си име. Или ако все още се смяташе за майка. После се запита дали самият той би оцелял през изминалите години или би предпочел да сложи край на живота си, ако бе запазил истинското си име.

Да, мислите му отново се върнаха към самоубийството.

Ресторантът затвори в десет часа. Той провери предната врата на Угримов, после се затича на запад към задните порти, онези откъм канала, на „Скуола Векия дела Мизерикордия“. Грейнджър му бе казал да търси третата врата. Той преброи до три, после се просна по корем на паветата и се протегна към вонящия канал.

Не виждаше нищо и трябваше да действа по инстинкт, да докосва камъните, докато намери различния от останалите. Тайниците бяха на повече от петдесет години, добавени към архитектурата на следвоенна Европа от агенти на „Езерото“^[1], предшественика на ЦРУ. Невероятна предвидливост. Много от тях бяха открити, други — съсипани поради некачествено изпълнение, но оцелелите бяха безценни. Чарлз затвори очи, за да изостри сетивата си. В долния край на камъка имаше лост. Дръпна го и камъкът остана в ръката му. Остави го до себе си и бръкна в дупката, където намери запечатан найлонов плик. Извади го и го разкъса. Вътре лежеше валтер Р99 с два пълнителя.

Остави камъка на мястото му, върна се до „Барба Фрутариол“ и започна да обикаля из тъмните улички около палацото, като държеше под око предната врата и терасата на Угримов. От време на време забелязваше по някоя фигура — Угримов, телохранителите му, младо момиче с дълга кестенява коса. „Племенницата“. Но само бодигардовете минаваха през вратата. Очевидно отиваха на пазар, тъй като се завърнаха с храна, бутилки вино и дървена кутия за пури. След полунощ чу лека музика — опера. Изборът го изненада.

Мяукащите котки из квартала не му обръщаха внимание, но трима пияници се опитаха да се сприятелят с него. Мълчанието му свърши работа, освен с третия, който обви ръка около рамената му и заговори на четири езика в опит да получи отговор. Чарлз заби лакът в ребрата му в неочакван изблик на емоция, притисна ръка към устата му и го халоса здраво два пъти в тила. При първия удар мъжът изхърка. При втория, припадна. Изпълнен с омраза към самия себе си, Чарлз го завлече в тъмна уличка.

Равновесие. Думата се върна при него, когато отново прекоси моста разтреперан. Без равновесие животът вече не си струва усилията.

Вършеше тази работа от шест, не, седем години. Прелиташе от град към град и получаваше заповеди по телефона от човек, когото не бе виждал от две години. Телефонът бе неговият господар. Понякога минаваха седмици, без да получи задача и през тези периоди спеше и пиеше здраво. Но когато изпълняваше мисия, нямаше начин да спре бруталното движение напред. Налагаше му се да гълта стимуланти, които да го поддържат във форма, защото службата не се интересуваше от доброто му здраве. За нея бе важно да поддържа своята „сфера на влияние“. Чарлз Александър и останалите като него можеха да вървят по дяволите.

Анджела бе споменала, че „вече няма друга страна“, но не беше така. Другата страна имаше безброй лица: руската мафия, китайската индустриализация, ядрените бомби, продавани на черния пазар, гласовитите мюсюлмани в Афганистан, които се опитваха да прогонят Вашингтон от подгизналия от нефт Близък Изток. И както Грейнджър се изразяваше, всеки, който не бе приятел на империята или не бе погълнат от нея, биваше анатемосан, което означаваше, че трябва да се справят с него както римляните с варварите пред портата ми. И тогава телефонът на Чарлз Александър започваше да звъни.

Той се зачуди колко ли трупове се носят из мътните води на каналите. Мисълта да се присъедини към тях му донесе успокоение.

Довърши си работата, заповяда си той. Не приключвай с провал. А после…

Край на самолетите, граничарите и митничарите. Край на озъртането през рамо.

В пет часа вече бе взел решение. Небето се зазори и той глътна още два декседрина. Треперенето му се завърна. Припомни си майка си и мечтите й за утопия с големи гласове. Какво ли би си помислила за него? Сигурно щеше да й се иска да го пребие, тъй като бе прекарал целия си живот, изпълнявайки заповедите и процедурите на малките гласове.

В девет и половина почитателят на Джордж Майкъл отвори ресторанта отново. Чарлз се изненада, че все още е жив и здрав. Поръча си двойно еспресо и зачака търпеливо до прозореца, докато човекът приготвяше лингуини с бекон, яйца и чесън за навъсения си клиент. Храната беше великолепна, но едва бе изял половината, когато спря и се загледа навън.

Трима души приближаваха към двореца. Телохранителят, когото бе видял вчера — Николай, а зад него, бременна жена и възрастен мъж. Мъжът бе Франк Доудъл.

Чарлз извади телефона си светкавично.

— Да? — каза Анджела.

— Той е тук.

Чарлз прибра телефона и остави на масата пари за сметката. Барманът, който обслужваше възрастна двойка, го погледна ядосано.

— Не харесваш ли закуската?

— Остави я на масата — каза Чарлз. — Ще я довърша след минута.

Докато Анджела пристигне, с още влажна от душа коса, посетителите бяха прекарали дванадесет минути в двореца. На улицата се разхождаха четирима туристи и Чарлз се надяваше да се разкарат скоро.

— Имаш ли пистолет? — попита той, като извади валтера си.

Анджела дръпна назад сакото си и му показа презраменния си кобур.

— Дръж го там. Ако някой трябва да стреля, по-разумно е аз да го направя. Мога да изчезна, а ти — не.

— Значи те е грижа за мен, а?

— Да, Анджела. Грижа ме е за теб.

Тя стисна устни.

— Освен това се страхуваш, че аз няма да имам сили да го застрелям — каза тя, като погледна треперещата му ръка. — Аз обаче не съм сигурна, че ти ще уцелиш.

Чарлз стисна валтера и постепенно треперенето му се успокои.

— Ще се справя чудесно — увери я той. — А ти застани ей там — посочи й той вратата срещу входа на палацото. — Доудъл ще е в капан. Излиза навън, а ние го арестуваме. Проста работа.

— Съвсем проста — изсумтя Анджела, после се отправи към поста си.

След като се отдалечи от него, той огледа ръката си. Анджела беше права, разбира се. Не можеше да продължава по този начин и нямаше да го направи. Работата му беше скапана. Животът му беше скапан.

Предната врата на палацото се отвори.

Плешивият Николай задържа тежката дървена врата, за да направи път на бременната жена. Чарлз забеляза, че тя е изключително красива. Яркозелените й очи блестяха весело. После се появи Доудъл и я докосна по лакътя. Той изглеждаше изморен и по-стар от шестдесет и двете си години.

Телохранителят затвори вратата зад тях. Жената се завъртя и каза нещо на Доудъл, но той не й отговори. Беше приковал очи в Анджела, която бе изскочила от укритието си и тичаше към него.

— Франк! — извика тя.

Анджела го бе изпреварила. Чарлз също се втурна напред, стиснал валтера в ръка.

Някъде от високо долетя мъжки глас.

— Обичам я, копеле! — изкрещя гласът на английски.

После силен вой изпълни въздуха.

За разлика от останалите трима души на улицата, Чарлз не вдигна очи нагоре. Знаеше, че някой иска да отвлече вниманието му. Бременната жена изпищя и отстъпи назад. Франк Доудъл остана закован на мястото си. Анджела спря и отвори уста, но не издаде звук. Нещо розово се удари в земята до бременната жена. Беше 10:27 сутринта.

Чарлз замръзна. Можеше да е бомба. Но бомбите не бяха розови и не падаха по този начин. Експлодираха или се разбиваха в земята с оглушителен шум. А това розово нещо се удари в земята с меко тупване. И тогава той осъзна, че е човешко тяло. Разпиляна сред кръвта по паветата, той видя дълга кестенява коса. Беше красивото момиче, което бе видял на терасата снощи.

Чарлз вдигна очи, но терасата отново бе празна. Бременната жена изпищя, залитна и падна назад.

Франк Доудъл извади пистолет, стреля три пъти, после се завъртя и побягна. Анджела се втурна след него, като викаше:

— Франк! Спри!

Чарлз Александър бе обучен да действа дори когато бе изправен пред непредвидимото, но това, което видя — падналото момиче, изстрелите, тичащия мъж — го обърка още повече.

Каква бе ролята на бременната жена във всичко това?

Изведнъж не успя да се поеме дъх, но той все пак стигна до нея. Тя продължаваше да пищи. Лицето й бе зачервено, очите й се подбелваха. Думите й бяха неразбираеми.

В гърдите му се появи странно усещане и той се отпусна тежко на земята до нея. Тогава забеляза кръвта. Не тази на момичето — то лежеше от другата страна на истеричната жена, а собствената си кръв. Видя увеличаващото се червено петно на ризата си.

Я виж ти! Беше изтощен. Червени вадички запълваха празните места между паветата.

Мъртъв съм.

Вляво Анджела се втурна след изчезващата фигура на Франк Доудъл.

Сред неразбираемите дрънканици на бременната, Чарлз чу ясен израз:

— Раждам!

Той примигна. Искаше му се да й каже, че умира и не може да й помогне. Но после забеляза отчаянието по изпотеното й лице. Жената наистина искаше да оживее. Защо ли?

— Имам нужда от лекар! — изкрещя жената.

— Аз… — започна той и се огледа наоколо.

Анджела и Доудъл бяха изчезнали. Чуваха се само стъпките им някъде зад ъгъла.

— Доведи проклетия лекар! — изрева жената до ухото му.

Далеч зад ъгъла се чуха три резки изстрела от пистолета на Анджела.

Чарлз извади телефона си. Жената беше ужасена, затова той й прошепна успокоително, че всичко ще е наред, после набра 118, номера на италианската служба за спешни случаи. На несръчен, прекалено тих заради ранените му дробове италиански, той обясни, че на „Рио Тера Барба Фрутариол“ ражда жена. Обещаха му да изпратят помощ. Той затвори. Кръвта му вече не образуваше вадички, а се бе стекла в голяма локва.

Бременната вече бе по-спокойна, но все още се мъчеше да си поеме въздух. Изглеждаше отчаяна. Чарлз я хвана за ръката и тя стисна неговата с неочаквана сила. Той погледна над масивния й корем и видя мъртвото, облечено в розово, момиче. В далечината Анджела се появи със странна походка. Беше превита и залиташе като пияна.

— Кой, по дяволите, си ти? — най-после успя да попита бременната.

— Какво?

Тя си пое дъх и стисна зъби.

— Имаш пистолет.

Валтерът все още беше в ръката му. Той го пусна и оръжието изтрака на земята. Очите му се замъглиха.

— Кой… — каза жената измъчено. — Кой, по дяволите, си ти?

Чарлз се задави, затова спря и стисна ръката й по-силно. После опита отново.

— Аз съм турист — каза той, но докато припадаше на паветата осъзна, че вече не е такъв.