Олен Стейнхауър
Туристът (58)

9.

Уилям Пъркинс не прие новината лесно. Отначало твърдеше, че въобще няма внук, после, че нямал внук на име Майло Уийвър. Възраженията му бяха изпъстрени с ругатни и Тина остана с впечатлението, че през всичките си осемдесет и една години господин Пъркинс е бил доста проклето копеле. Да, беше имал две дъщери, но те го напуснали още в тийнейджърските си години без дори да се сбогуват с него.

— Дъщеря ви, Уилма, господине. Тя и съпругът и, Тиодор, са имали син на име Майло. Вашият внук — настоя Симънс.

Накрая, сякаш тези думи представляваха неоспоримо доказателство, Пъркинс се отпусна назад и призна, че имал внук.

— Майло — изсумтя той и поклати глава. — С такова име кръщаваш куче, а не човек. Винаги си мислех така. Но Елън, въобще не й пукаше какво мисля. Никоя от тях не се интересуваше.

— Елън? — попита Тина.

— Проблеми още от самото начало. Знаете ли, че през 1967 г., едва седемнадесетгодишна, тя взимаше ЛСД? На седемнадесет години! А на осемнадесет спеше с някакъв кубински комунист. Хосе някой си. Спря да си бръсне краката и напълно откачи.

— Извинете, господин Пъркинс — прекъсна го Симънс. — Не знаем коя я Елън.

Пъркинс примигна объркано за момент.

— Елън е шибаната ми дъщеря, разбира се! Питате за майката на Майло, нали?

Тина въздъхна тежко.

— Мислехме, че Уилма е майката на Майло — каза Симънс.

— Не — поправи я той раздразнено. — Уилма взе бебето — предполагам, че той беше на четири или пет годинки тогава. Тя и Тио не можеха да имат деца, а Елън… Господ знае с какво се занимаваше тогава. Мотаеше се из целия свят. Уилма също не говореше с мен, но научих от Джед Финкълстейн — Уилма все още се съгласяваше да говори с Джед — че това било идея на Елън. Тогава се занимавала с някакви немци. В средата на седемдесетте години. И дори полицията я издирваше. Вероятно е решила, че хлапето само ще й пречи. Затова помолила Уилма да го прибере — той сви рамене и плесна по колената. — Можете ли да си представите? Просто изоставяш бебето и си измиваш ръцете!

— Знаете ли къде е господин Финкълстейн сега? — попита Симънс.

— Два метра под земята. Умря през 1988 година.

— И с какво точно се занимаваше Елън?

— Четеше Карл Маркс. И Мао Цзедун. Йозеф Гьобелс дори. На немски.

— На немски?

Той кимна.

— Тя беше в Западна Германия, когато се отказа от майчинството. Това момиче винаги се предаваше, когато положението станеше напечено. Веднъж й казах, че не е лесно да си родител.

— Но не сте говорили с нея през цялото това време?

— Не. Изборът беше неин. Пълно мълчание за собствената й плът и кръв, когато се захвана с швабските си другарчета.

— С изключение на сестра й, Уилма.

— Какво? — отново се обърка старецът.

— С изключение на Уилма. Продължила е да поддържа връзка със сестра си.

— Да — отговори старецът с разочарован глас, после се усмихна, озарен от някакъв спомен. — Знаете ли какво ми каза Финкълстейн? Той беше немец и четеше всички онези вестници. Каза, че Елън била арестувана и набутана в затвора. Знаете ли за какво?

Двете жени се вторачиха в него с очакване.

— Въоръжен грабеж. Тя и веселата й банда от комуняги започнали да обират банки! Кажете ми, как това помага за спасяването на работниците по света?

— С нейното име ли? — рязко попита Симънс.

— Нейното име?

— Нейното име ли беше във вестника?

Той се замисли и сви рамене.

— Снимката й беше. Финкълстейн не каза… чакайте! Да! Беше някакво немско име. Елза? Да, точно така, Елза.

— Коя година?

— Седемдесет и осма. Или девета. Да, седемдесет и девета.

— Свързахте ли се с някого, когато научихте това? С нашето посолство? Опитахте ли се да я изкарате от затвора?

Мълчанието се завърна като неканен гостенин при Уилям Пъркинс. Той поклати глава.

— Дори не казах на Мини. Елън не би искала това. Беше ни отрязала напълно. Не искаше да тичаме да я спасяваме.

Тина се зачуди колко ли пъти през последните двадесет и осем години старецът си бе повтарял това. Единственото му оправдание задето бе зарязал дъщеря си бе лицемерно, но той се бе вкопчил в него. Също като оправданията на Тина, с които изостави съпруга си.

Симънс се поизправи и заприлича на Тина на върховния професионалист. Лицето и тонът й бяха твърди, но любезни. Беше тук по определена причина и щеше да остане докато получеше каквото искаше.

— Позволете ми да се уверя, че съм разбрала правилно. Елън напуска дома си и се забърква с лоши приятели. Наркомани, политически бунтари. Комунисти, анархисти, каквито ще да са. Пътува много. Живее в Германия. През 1970 г. ражда Майло. Около седемдесет и четвърта или пета връчва бебето на сестра си, Уилма. Тя и съпругът й Тиодор, отглеждат детето като свое. Последното, което сте чули за Елън, е през 1979 г., когато била арестувана за банков грабеж. Беше ли освободена?

Уилям Пъркинс доби шокиран вид, когато чу така ясно изложените факти. Историята звучеше трагична или направо невероятна и зашемети дори Тина.

— Не знам дали е била освободена — прошепна Пъркинс. — Никога не проверих. И тя не се свърза с мен.

Тина се разплака. Засрами се, но не можеше да се контролира повече.

Пъркинс се вторачи в нея, после се завъртя въпросително към Симънс, която поклати глава. Тя погали Тина по гърба и прошепна:

— Не го съди още, Тина. Може би той дори не знае всичко. И не забравяй, че се опитваме да се доберем до истината.

Тина кимна, сякаш думите на агентката й се сториха логични, после се стегна. Подсмръкна, избърса носа и очите си и си пое дъх.

— Съжалявам — извини се тя на Пъркинс.

— Не се тревожи, скъпа — успокои я той и се наведе да я потупа по коляното. — Всички имаме нужда да поплачем от време на време.

— Благодаря — отвърна Тина, макар да не знаеше за какво му благодари.

— Да се върнем на Майло, ако може — каза Симънс.

Пъркинс седна по-изправено, за да покаже, че е пълен с енергия.

— Давай.

— Елън изчезва през седемдесет и девета. После, шест години по-късно, Уилма и Тио загиват при автомобилна катастрофа. Така ли е?

— Да.

— А Майло е изпратен в сиропиталище в Оксфорд, Северна Каролина. Така ли?

Отначало, Пъркинс не отговори. Намръщи се, после поклати глава.

— Не. Баща му го взе.

— Баща му?

— Точно така.

Тина едва успя да потисне желанието си да заплаче. Всичко, което знаеше за живота на Майло, бе лъжа. А това превръщаше една голяма част от собствения й живот в лъжа. Всички факти вече можеха да бъдат оспорени.

— Бащата — каза Симънс, сякаш знаеше всичко по въпроса, — той се е появил веднага след погребението, предполагам? Или на самото погребение?

— Не знам точно.

— Защо?

— Защото не отидох на погребението.

— Добре. Какво се случи?

— Не исках да отида — отговори старецът. — Мини не спираше да ме тормози и да ми повтаря, че това е дъщеря ми. Да, дъщеря ми, която отказваше да говори с мен докато бе жива. Защо тогава да говоря с нея, когато вече е мъртва? Също и за Майло. „Той е наш внук. Кой ще се грижи за него сега?“ — упорстваше Мини. Аз й казах: „Мини, не сме били част от живота му петнадесет години. Защо ще ни иска сега?“. Но тя гледаше на нещата по друг начин. И може би беше права. Може би — вдигна ръце той. — Е, сега вече го признавам, но тогава не можех. Навремето бях упорит — добави той с намигване, от което на Тина й прилоша. — И тя отиде. Аз си останах у дома, а тя отиде. Готвих си сам почти цяла седмица преди Мини да се прибере. Но не носеше дете, а и не изглеждаше разстроена от това. Казах й, че не искам да чувам нищо, но тя все пак ми разказа. Такава си беше.

— Какво ви разказа? — попита Тина сковано.

— Ще стигна до това — каза той и подсмръкна. — Оказа се, че бащата на Майло гледал новините и пристигнал да поиска сина си. Мини ми го каза. И познайте какво! Не само бил някакъв си липсващ баща, ами и бил руснак на всичкото отгоре. Можете ли да повярвате?

— Не — прошепна Тина. — Не мога да повярвам.

Симънс беше оставила съмненията си пред вратата.

— Как се казваше руснакът? — попита тя.

Уилям Пъркинс присви очи и стисна глава, за да раздвижи заспалите си спомени.

— Еви? Не. Гени? Да. Евгени. Мини го наричаше така. Евгени.

— Фамилно име?

Старецът въздъхна.

— Това вече не помня.

Тина изпита нужда от чист въздух. Изправи се, но й се зави свят и се отпусна отново. Двамата се вторачиха в нея, когато прошепна:

— Евгени Примаков?

Симънс я изгледа шокирано.

Пъркинс задъвка долната си устна.

— Възможно е. Но мисълта ми е… този комуняга се появява неочаквано и убеждава Мини да му позволи да вземе момчето.

— Майло нямаше ли думата? — прекъсна го Симънс.

— Откъде да знам? Според мен момчето не познаваше и Мини, нали така? Появява се някаква баба и го кара да дойде с нея у дома. От друга страна, вижда руснак, който твърди, че е истинският му баща. Знаете какви са руснаците. Могат да те убедят, че небето е червено. Вероятно е напълнил главата на хлапето с разкази колко прекрасна е Русия. Ако бях на петнадесет години и аз щях да замина на изток с баща си. А не да последвам някаква старица, вманиачена на тема чистене и готвене.

— Ами социалните служби? Те не биха позволили на чужденец да отведе петнадесетгодишно момче, нали?

Пъркинс вдигна ръце.

— Откъде да знам? Не ме слушайте. Дори не бях там. Но… — сбърчи вежди той, — тези типове имат пари, нали? А парите осигуряват всичко.

— Не всичко — настоя Симънс. — Единственият начин господин Примаков да получи момчето е, ако дъщеря ви го е включила в завещанието си, давайки му родителски права.

Пъркинс поклати глава.

— Невъзможно. Уилма може да не ни е харесвала. Може дори да ме е мразила. Но не би дала момчето на някакъв руснак. Не съм отгледал глупаво момиче.

Симънс погледна Тина и й намигна. Изглеждаше доволна от разговора, макар Тина да не можеше да разбере какво точно бе получила. Нищо от чутото не помагаше на Майло.

— Бих искала да ви задам последен въпрос — каза Симънс.

— Ще отговоря, ако мога.

— Защо Уилма и Елън ви мразеха толкова много?

Пъркинс примигна.

— Имам предвид — продължи Симънс делово, сякаш провеждаше интервю за работа, — какво точно им бяхте направили?

Мълчание, после тежка въздишка, която може би означаваше, че старецът се подготвяше да разкрие душата и греховете си. Но не беше така. Гласът му внезапно прогърмя, изпълнен с омраза.

— Разкарайте се от шибания ми дом!

Докато излизаха, Тина си помисли, че ще разкаже всичко на Симънс. Майло беше лъжец и в този миг тя го мразеше.

Чак след като взеха Стефани от стаята с телевизора, тя осъзна още нещо.

— О, господи! — изстена Тина.

— Какво? — попита Симънс.

Тина прикова очи в нейните.

— Когато се върнахме от Венеция, Майло дойде с мен в Бостън да вземем кръщелното на Стефани. Помоли ме да му позволя, той да й даде второто име. Не бях мислила за такова и не ми пукаше, а очевидно означаваше много за него.

— Какво е второто й име?

— Елън.