Олен Стейнхауър
Туристът (50)

1.

Терънс Албърт Фицхю стоеше в кабинета на двадесет и втория етаж, който навремето принадлежеше на Том Грейнджър. През високите до тавана прозорци зад бюрото се виждаха небостъргачите на градската джунгла. Зад щорите на отсрещната стена лежеше и лабиринт от ниско преградени офиси и кипеше оживена дейност, където млади бледи туристически агенти анализираха посланията на туристите и изготвяха туристически пътеводители, които впоследствие потегляха към Лангли, а други анализатори изготвяха доклади за политиците.

Знаеше, че всеки от туристическите агенти го мразеше.

Не точно самия него, но идеята, която въплъщаваше. Беше виждал това в офисите на Управлението по целия свят. Между началниците на отдели и служителите им имаше обич. И когато началникът бе уволнен или убит, емоциите в отдела ставаха взривоопасни. А когато отделът е невидим за външния свят, като Туризма, персоналът разчита на шефа си още повече.

Щеше да се справи с омразата им по-късно. Сега спусна щорите и отиде до компютъра на Грейнджър. Дори седмица след смъртта му бъркотията бе пълна. Грейнджър бе един от старите бойци от Студената война, които разчитаха прекалено много на хубавите си секретарки да поддържат ред. А когато им се налагаше да работят със собствените си компютри, върху бюрата им настъпваше пълен хаос. Е, Грейнджър бе сътворил хаос и във всичко друго, не само на бюрото си.

Отначало, разбира се, Фицхю мислеше, че е разчистил бъркотията на Грейнджър. Трипълхорн бе получил заповеди, а когато Фицхю му се обади, туристът потвърди със странно равнодушен глас, че работата е свършена. Чудесно.

После обаче, Фицхю забеляза кръвта в къщата. Защо Трипълхорн бе отнесъл трупа на Уийвър? Не бе имало нужда да го прави. На следващия ден криминолозите му съобщиха новина, която едва не му причини инфаркт — кръвта във вилата не принадлежеше на Уийвър. Не знаеха чия е, но Фицхю знаеше.

Не Трипълхорн бе вдигнал телефона. Майло Уийвър го бе направил.

След една седмица, прекарана в трескаво издирване из страната, се случи чудо.

Фицхю проникна в сървъра, вкара паролата си и изгледа видеозаписа от сутринта. Специалист по наблюдението бе приготвил кратък монтаж от различните камери. Започваше пред сградата, сред тълпите хора, които се носеха забързано към службите си. Часовникът показваше 9:38. Сред тълпата имаше глава, която техникът бе отбелязал със стрелка. Човекът се намираше на отсрещната страна на Авеню на Америките и стоеше неподвижно, но след миг прекоси улицата към тяхната страна.

Втората камера показваше тротоара пред сградата. Дотогава, човекът вече бе идентифициран, а във фоайето портиерите заемаха позиции. На улицата обаче, Уийвър спря и се замисли. Минувачите се заблъскаха в него за миг, после той продължи към предната врата.

Следваше кадър от камерата във фоайето. Фицхю видя къде се бяха разположили портиерите. Едрият чернокож Лорънс бе до вратата, а другият чакаше до палмата. Още двама се криеха в коридора с асансьорите.

Лорънс изчака Майло да влезе и пристъпи към него. За момент всичко изглеждаше наред. Двамата си бъбреха кротко докато тримата други портиери се приближаваха към тях. Уийвър ги забеляза и се паникьоса. Това бе единственото обяснение за Фицхю, тъй като Майло се завъртя бързо. Лорънс бе готов за това и го сграбчи за рамото. Уийвър го халоса в лицето, но тримата други портиери се хвърлиха върху него.

Забележително тиха сцена. Чу се само ахването на красивата рецепционистка, Глория Мартинес. Когато всички се изправиха, ръцете на Уийвър бяха оковани с белезници зад гърба му, а тримата портиери го водеха към асансьорите.

За изненада на Фицхю, Майло се усмихна, когато мина покрай рецепцията, и дори намигна на Глория. Каза нещо, което камерата не улови. Портиерите обаче го чуха, също и Глория: „Мисля, че си загубих екскурзовода“. Ама че палячо.

Уийвър загуби чувството си за хумор, когато стигна до килията си на деветнадесетия етаж.

— Защо го уби? — запита Фицхю.

Отговорът на Уийвър щеше да му подскаже как да действа нататък.

Майло примигна тъпо.

— Кого?

— Том, за бога! Том Грейнджър!

Кратка пауза, в която Фицхю нямаше представа какво щяха да са следващите думи на Уийвър. Накрая, Майло сви рамене.

— Том поръча убийството на Анджела Йейтс. Накисна я, за да я изкара предател, после я уби. Излъга и мен, и теб. Излъга Управлението. Обичах го, а той ме използва и ме предаде.

Дали Майло бе убил Трипълхорн, а после и Том Грейнджър? Ако бе така, за Фицхю щеше да е чудесно.

— Не ми пука какво мислиш за него — грубо отвърна той. — Том беше ветеран от ЦРУ и твой началник. А ти го уби, Уийвър. Какво да мисля? Сега аз съм ти началник. Дали трябва да се тревожа, че ако нещо не ти хареса, аз ще съм следващия труп?

Все още обаче не бе време за въпроси, затова Фицхю се престори на много зает.

— Реорганизация. Преструктуриране. Трябва да разчистя бъркотията, която сътвори.

На път навън, той прошепна на Лорънс:

— Съблечи го чисто гол и го зарадвай с черната дупка.

Лорънс го изгледа отвратено със зачервените си очи.

— Да, господине.

Черната дупка беше проста работа. Събличаш човек гол, даваш му известно време да свикне с голотата си, а след около час гасиш лампите. Сама по себе си, тъмнината е объркваща, но не оказва кой знае какво влияние. „Дупката“ идваше по-късно, часове или минути, когато портиерите, сложили очила за нощно виждане, влизаха при теб и те пребиваха от бой. Никаква светлина, само невидими юмруци.

Отнеми времето, светлината и физическата сигурност на човека и той бързо пожелава да седи в осветена стая и да ти разкаже всичко, което знае. Уийвър щеше да остане в дупката до утре сутрин, когато щеше да приеме с радост присъствието дори на Фицхю.

Обратно в кабинета, Фицхю прочете доклада на Айнър, написан след пътуването им до Париж и Женева. Въпреки нападението на Майло върху него, Айнър настояваше, че Уийвър не е виновен за смъртта на Анджела. „Имаше възможност да подмени приспивателните й, но нямаше мотив. Бе очевидно, че искаше да намери убиеца й, дори повече от мен“.

В полето на първата страница, Фицхю написа собствената си преценка за доклада на Айнър: „Необоснована теория“, после се подписа и добави датата.

След около час някой почука на вратата.

— Да? Влез.

Специален агент Джанет Симънс отвори вратата.

Фицхю се опита да прикрие раздразнението си и си помисли, че Симънс щеше да е много привлекателна жена, ако не полагаше толкова усилия да бъде противна. Тъмна коса, изпъната строго назад, тъмносин костюм с прекалено широк панталон. Лесбийски панталон, ухили се Фицхю наум.

— Мислех, че си във Вашингтон — каза той.

— Пипнал си Уийвър — отвърна тя спокойно.

Фицхю се облегна на стола и се зачуди как ли бе научила за това.

— Той дойде при нас. Просто влезе в сградата.

— Къде е сега?

— Два етажа по-долу. Засега го обработваме с мълчание, но той вече си призна, че е убил Том.

— Сподели ли причината?

— Силен гняв. Мисли, че Грейнджър го е използвал и предал.

Симънс докосна близкия стол, но не седна.

— Искам да поговоря с него.

— Разбира се.

— Скоро.

Фицхю поклати глава, за да покаже, че е разбрал.

— Колкото се може по-скоро. Но не днес. Днес няма разговори. А утре ще имам нужда от цял ден насаме с него. Наясно си с мерките за сигурност.

Агентката най-после се настани на стола.

— Ще ти взема случая, ако се наложи. Знаеш го, нали? Той е убил Том Грейнджър на американска земя.

— Грейнджър беше един от нашите служители, а не от вашите.

— Това е без значение.

Фицхю се облегна назад.

— Държиш се, сякаш Уийвър е твой личен враг, Джанет. А той е просто корумпиран служител на Управлението.

— Три убийства за един месец. Тигъра, Йейтс и Грейнджър. Това е прекалено много, дори за човек на Управлението.

— Не мислиш сериозно, че е убил всички тях, нали?

— Ще знам повече, когато говоря с него.

Фицхю облиза устните си.

— Добре, Джанет. Остави ми още един ден насаме с него. А вдругиден, петък, ще ти позволя да присъстваш на разговора ни — каза той и вдигна ръка. — Честна дума.

Симънс се замисли, сякаш имаше избор.

— Вдругиден. Но искам нещо сега.

— Какво?

— Досието на Майло. Не общодостъпното, то е безполезно. Искам твоето.

— Това ще отнеме…

— Веднага, Терънс. Няма да ти оставя време да го загубиш или да извадиш всичко интересно от него. Ако ще чакам да говоря с него, тогава трябва да имам интересно четиво.

Фицхю стисна устни.

— Няма нужда да си толкова агресивна. И двамата искаме едно и също. Някой убива един от хората ми и аз искам този човек да прекара остатъка от живота си в килия.

— Радвам се, че се споразумяхме — каза тя, макар по лицето й да не бе изписана никаква радост. — Но все още настоявам за досието.

— Можеш ли да изчакаш десет минути?

— Да.

— Почакай във фоайето. Ще ти изпратя досието там.

— Ами жена му? — попита тя, като се надигна от стола. — Тина. Говори ли с нея?

— За кратко в Остин, но тя не знае нищо. Няма да я притесняваме повече — преживя достатъчно.

— Разбирам.

Симънс излезе от кабинета, без да се ръкува с него. Фицхю я загледа как измарширува сред лабиринта от кабинки в лесбийския си панталон.

Той вдигна слушалката на телефона и набра 49. Портиерът каза делово:

— Да, господине.

— Име — рязко каза Фицхю.

— Стивън Норис, господине.

— Слушай внимателно, Стивън Норис. Слушаш ли ме?

— Да, господине.

— Ако някога отново изпратиш шибан кретен от министерството горе без първо да ме попиташ, ще те изритам от тук. Ще охраняваш оградата на американското посолство в Багдад, облечен в тениска с образа на Джордж Буш вместо бронирана жилетка. Ясно ли е?