Олен Стейнхауър
Туристът (5)

5.

Бяха им нужни три часа, за да стигнат до Венеция и да наемат водно такси — мотоскафо. В пет и половина бяха на докове на Лидо. Намръщен млад карабинер със засукани мустаци ги чакаше при изоставената моторница. Полицията във Венеция бе предупредена да очаква посетители, но не и да ги посрещне радушно. Ченгето повдигна червената полицейска лента, за да им направи път, но не ги последва на борда. Всичко си беше там — документите за регистрация в Дубровник, мърлявата кабина, натъпкана с резервни части и, в единия ъгъл, кафяво петно от засъхнала кръв.

Не прекараха дълго време на моторницата. Единственото, което Франк Доудъл бе оставил там, бяха отпечатъците му и хронологията на убийството. Застанал в средата на кабината, Чарлз вдигна два пръста в имитация на пистолет.

— Застрелва го тук, после го извлича навън — каза той, като клекна и посочи пода, където се виждаха следи от кръв. — Може би е вързал металната тръба към трупа още тук в лодката, или пък го е направил във водата. Няма значение.

— Не — отвърна Анджела, като го погледна в очите. — Няма.

Не намериха гилзи. Възможно бе да бяха паднали в залива на Порторож, но също така възможно бе Франк да бе спазил процедурите на Управлението и да ги бе събрал, макар да бе оставил отпечатъците си. Може да се бе паникьосал, но и това беше без значение.

Благодариха на карабинера, който промърмори „Няма защо“, вторачен в гърдите на Анджела, после намериха шофьора на водното такси, седнал на кея с незапалена цигара в устата. Зад него слънцето се бе спуснало ниско. Той ги уведоми, че броячът още работи и е навъртял над 150000 лири. Изглеждаше адски доволен, че нито един от пътниците му не започна да се разправя.

След двадесет минути стигнаха до Канал Гранде и квартал Канареджо, където наскоро се бе нанесъл руският бизнесмен Роман Угримов.

— Той се занимава с всичко — обясни Анджела. — Руски комунални компании, австрийски недвижими имоти, има дори златна мина в Южна Африка.

Чарлз присви очи срещу горещия вятър й проследи с поглед минаващото корабче, претъпкано с туристи.

— Преместил се във Виена преди две години, нали?

— Да. Точно тогава започнахме да го разследваме. Затънал е в мръсотия, но не успяхме да го обвиним в нищо.

— Охраната на Угримов е сериозна, а?

— Невероятна. Франк искаше доказателства за педофилията му. Той пътува с тринадесетгодишната си племенница. Само дето не му е племенница. Абсолютно сигурни сме.

— Как се сдобихте с информацията за него?

Анджела се хвана за ръба на лодката, за да запази равновесие.

— Франк намери източник. Той наистина е много добър в работата си.

— Точно това ме притеснява.

Когато стигнаха до Ка д’Оро, Чарлз плати на шофьора, даде му щедър бакшиш и тръгнаха през тълпите туристи към лабиринта от безлюдни задни улички. Най-после, след известно умуване, откриха малкия площад — „Рио Тера Барба Фрутариол“.

Венецианското палацо на Роман Угримов беше висока занемарена, но богато украсена сграда. Анджела прикри очи с ръка и прикова поглед в дългата покрита тераса, която продължаваше в страничната улица.

— Впечатляващо — отбеляза тя.

— Много от бившите служители на КГБ живеят във впечатляващи къщи.

— КГБ? — повтори тя, като се вторачи в него. — Информиран си за този тип. Откъде?

Чарлз опипа плика с хапчета в джоба си.

— Чувам разни неща.

— Аха. Нямам достъп до поверителна информация.

Чарлз не си направи труда да отговори.

— Значи ти искаш да ръководиш операцията? — попита тя.

— Бих предпочел ти да го направиш. Не нося служебна карта на Управлението.

— Все по-любопитно — отбеляза Анджела и натисна звънеца.

Тя показа картата си на плешив телохранител с миниатюрна слушалка в ухото и го помоли да поговори с Роман Угримов. Едрият тип заговори на руски в ревера си, изслуша отговора и ги поведе към слабо осветено каменно стълбище. Качиха се горе и той отключи тежка дървена врата.

Апартаментът на Угримов изглеждаше пренесен направо от Манхатън: блестящ дъсчен под, модерни мебели, плазмен телевизор и френски прозорец, който водеше към дълга тераса с изглед към венецианските покриви и Канал Гранде. Дори Чарлз трябваше да признае, че гледката е зашеметяваща.

Угримов седеше до стоманена маса и четеше нещо на лаптопа си. Усмихна им се, престори се на изненадан и се надигна с протегната ръка.

— Първите гости в новия ми дом — каза той на английски. — Добре дошли.

Беше висок, петдесетинагодишен, с вълниста посивяла коса и широка усмивка.

След като се запознаха, Угримов ги покани любезно на канапето.

— Моля, заповядайте. Кажете какво мога да направя за американските ми приятели.

Анджела му подаде снимката на Франк Доудъл. Угримов сложи очила и я поднесе към светлината.

— Кой е този човек? — попита той.

— Работи за американското правителство — отговори Анджела.

— И за ЦРУ?

— Ние сме служители на посолството. Той изчезна преди три дни.

— Аха — кимна Угримов, като й върна снимката. — Това звучи неприятно.

— Така е — потвърди Анджела. — Сигурен ли сте, че не е идвал при вас?

— Николай — каза Угримов и добави на руски. — Имали ли сме посетители?

Телохранителят издаде напред долната си устна и поклати отрицателно глава.

Угримов сви рамене.

— Страхувам се, че не разполагам с информация за вас. Вероятно ще ми кажете защо смятате, че може да е дошъл тук. Не познавам този човек, нали?

— Той проучваше живота ви точно преди да изчезне — отговори Чарлз.

— Аха — отново каза руснакът и вдигна пръст. — Съобщавате ми, че някой от американското посолство във Виена е проучвал живота и работата ми?

— Щяхте да се обидите, ако не го бяха направили — отбеляза Чарлз.

Угримов се ухили.

— Добре. Позволете ми да ви предложа питие. Или сте на служба?

За раздразнение на Чарлз, Анджела отговори:

— На служба сме.

После стана и подаде на Угримов визитната си картичка.

— Ако господин Доудъл се свърже с вас, моля ви, обадете ми се.

— Разбира се — кимна той и се обърна към Чарлз. — Досвидания.

Чарлз повтори руския израз любезно.

След като излязоха на тъмната улица, Анджела се прозя и попита:

— Какво беше това?

— Кое?

— Откъде Угримов знаеше, че говориш руски?

— Казах ти, че имам нужда от ново име — отговори Чарлз, като огледа улицата. — Руската общност не е много голяма.

— Не е и много малка — възрази Анджела. — Какво търсиш?

— Ето там — отговори Чарлз, като кимна към малката табелка на ресторанта на ъгъла. — Да се поразходим до там. Ще ядем и ще наблюдаваме.

— Нямаш му доверие?

— Човек като него няма да признае, че Доудъл го е посещавал.

— Наблюдавай колкото си искаш. Аз имам нужда от сън.

— Какво ще кажеш за едно хапче?

— Първото е безплатно? — намигна му Анджела усмихнато и потисна прозявката си. — В посолството често ни вземат проби за наркотици.

— Добре, дай ми поне една цигара.

— Кога пропуши?

— В момента ги отказвам.

Анджела извади цигарите си, но преди да му ги подаде попита:

— Дрогата ли ти причини това? Или работата?

— Кое?

— Може пък да са всичките тези имена — каза тя и му подаде цигарата. — Може това да те е направило толкова студен. Когато беше Майло, беше различен човек.

Той примигна озадачено, но не можа да отговори.