Олен Стейнхауър
Туристът (48)

42.

Бяха трима. На смени. Дебелият, който поемаше нощната смяна, имаше мустаци, сякаш не бе чул, че седемдесетте години бяха отминали. Беше го кръстила Джордж. Джейк наблюдаваше къщата от шест сутринта до два следобед. Той бе мършав тип с плешиво теме и дебел роман, винаги разтворен и подпрян на волана. Онзи, който бе навън сега, се казваше Уил. Или поне тя го наричаше така до понеделник следобед, когато отиде до червената кола с голяма чаша лимонада и научи истинското му име.

Той я наблюдаваше през огледалните си слънчеви очила и се поизправи, когато осъзна накъде бе тръгнала. Свали слушалките. Жестът му й напомни за Майло и айпода му, после смъкна прозореца си.

— Добър ден — поздрави го тя. — Реших, че може да си жаден.

Очевидно присъствието й го притесняваше.

— Аз… ъъъ… добре съм.

— Не бъди толкова скован — намигна му тя. — И свали очилата, за да видя очите ти. Не мога да се доверя на човек, който няма очи.

Той го направи и примигна от силното слънце.

— Наистина, не мисля, че трябва да…

— Моля — настоя тя, като пъхна чашата през прозореца.

Трябваше да избира или да я вземе, или да я остави да се излее в скута му.

Той се огледа наоколо, сякаш се страхуваше от свидетели.

— Благодаря.

Тя се изправи.

— Имаш ли си име?

— Роджър.

— Роджър — повтори тя. — Разбира се, ти вече знаеш името ми.

Той кимна притеснено.

— Е, само ще те помоля да ни върнеш чашата, когато свършиш.

— Разбира се.

Когато се върна вкъщи, Мигел, който се бе излегнал на канапето и гледаше историческия канал, я попита защо е толкова доволна от себе си.

Причината бе нещо, което Майло бе споменал веднъж за враговете. Макар да говореше рядко за работата си като действащ агент, понякога той изпускаше по някой афоризъм.

 

 

Двамата седяха и гледаха стар филм по телевизията, където двама вражески агенти, прекарали първата част от филма, като се опитваха да се избият един друг, сега седяха в кафене и си говореха кротко.

— Не разбирам — каза Тина. — Защо не го застреля?

— Защото сега няма смисъл — отговори Майло. — Убийството му няма да послужи за нищо. Когато не се налага да се нахвърлят един върху друг, шпионите си бъбрят, ако могат. Научаваш неща, които впоследствие могат да ти бъдат полезни.

 

 

След по-малко от половин час Роджър почука на вратата. Хана отвори, примигна и попита:

— Това моята чаша ли е?

Роджър призна, че е нейната. Тина се приближи към вратата и каза:

— Можеш да влезеш, Роджър.

— Не мисля, че това е добра…

— Трябва да си сигурен, че няма да избягам, нали?

Той се прокашля нервно.

— Е, не е съвсем така. Просто се грижим за теб.

— Какво? — изненада се Хана.

— Страхотно — ухили се Тина. — Шегувам се, Роджър. Моля те, влез. Навън е ужасно горещо.

И така започнаха да си говорят. Тина му наля друга чаша лимонада и двамата се настаниха в кухнята. Всъщност, не беше разпит. Тина просто му призна, че няма представа какво става и заслужава да научи нещо. Роджър обаче нямаше право да споделя нищо и си остана мълчалив, макар да прие третата чаша лимонада.

— Знам какво мисли тя — каза Тина. — Шефката ти, Джанет Симънс. Тя ми каза, че съпругът ми е убиец. Звучи ли ти логично? Защо би убил една от най-старите си приятелки? — поклати глава тя. — И на теб не ти се струва логично, нали?

Роджър сви рамене, сякаш цялата история бе прекалено сложна за прост човек като него.

— Слушай — каза той накрая. — Това не трябва да се превръща в голям конфликт. Специален агент Симънс е много добра в работата си. Има богат опит. И твърди, че доказателствата са неоспорими. А после той избяга. Това е всичко, което знам — вдигна ръце той.

Да, наистина това бе всичко, което знаеше. Тина го прочете по наивното му лице. Почувства се сякаш бе в „Старбъкс“, ядосана на касиерката, но изпитваща желание да се разкрещи на отсъстващия управител.

Какво можеше да направи? Да седи и да чака с надеждата, че Майло ще се обади отново? Беше се държала несправедливо с него по време на последното му обаждане и после съжаляваше за това през целия уикенд. Къде беше той? Дали въобще беше жив? Господи, не знаеше абсолютно нищо!

После, във вторник вечер, пристигна съобщението. Имейл, изпратен на още двадесет души, за да скрие факта, че е адресиран само до нея. Тина го разбра, тъй като в другите адреси бяха допуснати почти незабележими правописни грешки. Адресът на подателя бе: janestuk@yahoo.com. Посланието гласеше:

ТЕКСАСКО БАРБЕКЮ ПАРТИ!

Скъпи приятели, за да отпразнуваме деветнадесетия рожден ден на Дрю, всички сте поканени да се насладите на ИСТИНСКО Тексаско барбекю в задния двор на Лорета в шест вечерта в четвъртък, 19 юли. Ще бъде страхотно!

Джанет и Стю Ковалски

Двамата с Майло познаваха семейство Ковалски от училището на Стефани, но синът им, Дрю, бе едва на седем години. Тина написа бърз отговор, в който се извини, че няма да може да присъства, тъй като е в Остин за няколко дни. Но щеше да им донесе „истински тексаски сос за барбекю“ като подарък.

Сега бе пет часът в четвъртък следобед. Време да тръгва. Стефани беше с Хана и играеха на „Змии и стълби“, а Мигел седеше пред телевизора и гледаше финансовите новини. Тина взе ключовете от колата му и подрънка с тях.

— Мога ли да взема линкълна? — попита го тя. — Отивам да купя сладолед.

Той отмести поглед от телевизора и се намръщи.

— Искаш ли компания?

Тина поклати глава и го целуна по бузата, поръча на Стефани да се държи добре и обеща да се върне след минута. Стефани печелеше играта и нямаше желание да я прекъсне. На път навън Тина остави мобилния си телефон на масичката до предната врата — беше гледала достатъчно филми, за да знае, че сателитите можеха да я проследят за секунди. После взе две якета от закачалката и ги сгъна, така че да заприличат на пране.

Жегата навън я зашемети и тя поспря за миг, стиснала якетата. Прекоси алеята и отиде до линкълна, който баща й подменяше всяка година с нов модел. Докато си играеше с ключалката, тя забеляза червената кола пред дома на семейство Шефилд. Роджър се преструваше, че не я гледа, но тя го видя да се навежда напред, за да запали колата.

По дяволите!

Тина запази спокойствие. Остави якетата на седалката до шофьора, после подкара колата бавно. Зави надясно и се отправи към магистралата, която водеше към града. Червената кола се виждаше ясно в огледалото за обратно виждане.

Тя отби към малък търговски център и паркира пред обществена пералня. Червената кола паркира две редици назад. Тина влезе в пералнята, където вехтият климатик се бореше с топлината от машините. Сложи якетата в пералня, но не пусна монети. Другите клиенти не й обърнаха внимание. Тя се настани на свободен стол недалеч от витрината и загледа паркинга.

Отне му известно време, но тя си знаеше, че ще му се наложи да направи нещо. Не можеше да види какво става в пералнята, а и сигурно бе ожаднял от жегата. Или пък му се ходеше до тоалетната. Минаха четиридесет минути. Той излезе от колата и тръгна към магазина до пералнята.

Сега!

Тина изфуча навън, оставяйки якетата в пералнята, и, без да обръща внимание на кошмарната горещина, се метна в колата и изфуча от паркинга, като едва не прегази велосипедист. Но вместо да потегли към магистралата, тя зави по заден път и паркира зад търговския център. Изскочи навън и се втурна покрай високата ограда. Застана на ъгъла и загледа паркинга.

Пералнята и магазинчето се намираха в далечния край на търговския център, но видя ясно Роджър, който излезе от магазина, стиснал голяма пластмасова чаша. Той спря, огледа се наоколо и се затича към колата си. Не потегли веднага и Тина заподозря, че се обаждаше да съобщи за провала си и да поиска указания. Тези хора действаха така. Винаги искаха указания.

После колата пое към магистралата и Роджър се отправи обратно към дома на родителите й.

Тина бе обзета от диво въодушевление. Беше изиграла Министерството на вътрешната сигурност. Колко човека можеха да се похвалят с това?

Запали колата, но изчака ръцете й да спрат да треперят. Въодушевлението не се изпари, но се смеси със страх. Ами ако решат да направят нещо на родителите й? Или на Стефани? Беше абсурдно, разбира се, тъй като тя искаше да се освободи от опашката си само за кратко време. Но пък може да бяха разгадали имейла и да знаеха какво прави. Дали биха отвлекли семейството й, за да я изнудват? Дали въобще постъпваха по този начин? Телевизията не й помогна на този етап.

Тя продължи по задните пътища, покрай малки порутени къщи, където нямаше дори кафява трева. Лятото бе адски сухо и някои от оградените с телени огради дворове приличаха на пустини. Тина подкара на север по шосе 183 към Бригс.

На отбивка от шосето се издигаше широка постройка с голям надпис: „Кухнята на Лорета“. Тина бе идвала тук като дете, а когато се омъжи, доведе и Майло, с обяснението, че ще го нахрани с истинско тексаско барбекю. Понякога идваха тук да ядат дебели пържоли със сос и домашни питки и да обсъждат плановете за бъдещия си живот. Говореха в кой университет ще учи Стефани, къде да заживеят, когато спечелят от тотото, и, преди лекарят да им съобщи неприятната новина, че Майло е стерилен, обсъждаха името на следващото си дете.

Клиентелата на Лорета се състоеше главно от шофьори на камиони. Тина паркира между два камиона, изчака да стане шест и тръгна към ресторанта.

Майло не беше сред тълпата работници и шофьори около масите за пикник, затова тя отиде до гишето и поръча ребра, пържоли и питки на момиче с розови бузи, което й даде номер. Намери свободна маса сред потните загорели мъже, като пренебрегна дружелюбните им погледи.

Загледа шосето и прашния паркинг, но не го видя. Внезапно той се озова зад нея и я докосна по рамото.

— Аз съм — каза Майло.

Тя обви ръце около врата му и го целуна, а от очите й закапаха сълзи. Останаха прегърнати за миг, после тя го бутна назад, за да го огледа. Майло изглеждаше изморен, блед и с торбички под очите.

— Тревожех се, че си умрял, Майло.

Той я целуна отново.

— Още не — отговори той и огледа паркинга. — Не видях никой да те следи. Как се измъкна?

Тя се засмя и го погали по небръснатата буза.

— Знам някои номера.

— Двадесет и седем! — извика момичето зад гишето.

— Това е за нас — каза Тина.

— Остани тук.

Майло отиде до гишето и се върна с препълнена с храна табла.

— Къде беше? — попита Тина, когато той се настани до нея.

— На прекалено много места. Том е мъртъв.

— Какво? — стисна го тя за ръката. — Том?

Той кимна и сниши глас.

— Някой го уби.

— Някой? Кой?

— Няма значение.

— Разбира се, че има! Арестува ли го?

Тя се зачуди дали въпросът й бе прекалено тъп. Въпреки годините, които бе прекарала с човек от Управлението, всъщност не знаеше нищо за работата му.

— Не. Наложи се да убия човека, който натисна спусъка.

Тя затвори очи и се уплаши, че ще повърне.

— Той опитваше ли се да те убие?

— Да.

Тина отвори очи и се вторачи в мъжа си. После го прегърна здраво. Най-после бе до нея и тя изпита първична, необуздана любов, която те изпълва с желание да изядеш любимия си, желание, каквото не бе изпитвала от, преди да се оженят. Притисна се към бузата му, овлажняла от сълзи. Негови ли? Не, Майло не плачеше.

— Проблемът е следният — каза Майло. — Всички ще помислят, че аз съм убил Том. Сега съм беглец, но след като вземат решение, за мен няма да има безопасно място в страната.

Тина се овладя и се отдръпна леко назад.

— И какво сега?

— Размишлявах много по въпроса — отговори той. — Откъдето и да погледна, не виждам начин да реша проблема. Управлението ме иска мъртъв.

— Какво? Мъртъв? Защо?

— Няма значение — отговори той, но преди Тина да възрази, добави. — Просто трябва да знаеш, че ако си покажа лицето отново, съм мъртъв.

Тя кимна и се опита да си вдъхне хладнокръвие.

— Но ти започна да търсиш доказателства, нали? Намери ли нещо?

— Нищо солидно.

Тя кимна отново, сякаш тези неща вече бяха част от собствения й свят.

— И какъв е отговорът, Майло?

Той си пое дъх и се вторачи в недокоснатата храна.

— Да изчезнем. Аз, ти и Стефани — каза той и вдигна ръка. — Преди да ми отговориш, не е толкова трудно колкото звучи. Имам скрити пари. Имаме и нови самоличности — получи паспортите, нали?

— Да.

— Можем да заминем за Европа. Познавам хора в Берлин и Швейцария. Мога да създам добър живот за нас. Довери ми се. Разбира се, няма да е лесно. Например за родителите ти. Няма да е възможно да ги посещаваме. Те ще трябва да дойдат при нас. Но може да се уреди.

Въпреки бавния му говор, Тина не бе сигурна, че го е чула правилно. Преди час най-лошата новина, която можеше да си представи, бе, че Майло е ранен. И едва не бе припаднала, когато си помисли за това. А сега той й обясняваше, че трябва да изчезнат от собствената си страна като семейство. Дали го бе чула правилно? Да. Личеше си по лицето му. Отговорът й дойде още преди мозъкът й да обмисли всичко.

— Не, Майло.