Олен Стейнхауър
Туристът (43)

37.

Искаш информация за две неща. Някакъв човек на име Ролф Винтенберг, който влага парите си в банка, и отношенията ми със суданското правителство. Прав ли съм?

— Да.

— Всъщност, двете неща са свързани. Знаеш, разбира се, че съм човек с влияние. Но подобно на много хора с власт, и аз седя в сапунен мехур, който може да се пукне всеки момент. Пример за това бе вашият Франклин Доудъл, онзи кретен. В този случай личните ми увлечения заплашиха да пукнат мехура. Сега вече съм достатъчно влиятелен и подобни неща не могат да ми навредят. Но преди шест години все още изграждах имиджа си пред обществеността. Тъкмо започвах да се установявам в европейската икономика. И бях уязвим.

— И затова уби Ингрид. Не искаше да си уязвим.

Угримов махна с ръка.

— Да не разчопляме старите рани. Искам да поговорим за това, което се случи след онзи ден. И по-точно три месеца след него. Декември 2001 г. Чрез някои американски приятели, с мен се свърза млад мъж, който имаше подобно предложение. Да, той също ме изнудваше! Помислих си: какво съм направил, та Господ продължава да ме проклина? Кой знае? И този път не ставаше дума за момичета, а нещо много по-зловещо.

— Какво?

Бързо поклащане на главата.

— Ако ти отговоря, вече няма да е тайна, нали? Достатъчно е да се каже, че беше от финансово естество. Този млад мъж не само щеше да запази тайната, но и да се увери, че никой друг няма да я научи. Щеше да стане мой пазител, така да се каже.

— Как се казваше младежът?

— Представи се като Стивън Луис и винаги го наричах така.

— Американец?

— Съмнявах се в името, но никога в американския му характер. Нали разбираш, адски самоуверен. Сякаш целият свят му принадлежи.

— Какво искаше от теб?

Угримов отпи от дайкирито, надигна се и затвори вратата на терасата. Докато се връщаше, се загледа в далечния край на двора, който водеше към гората. Седна и снижи глас.

— Вече знаеш какво искаше. Да пренасям пари в брой — различни суми всеки път — и да ги влагам в различни цюрихски банки. Да откривам сметки с две имена: името на моя човек и Самюъл Рот. Какво можех да направя? А? Какво би направил ти? Изпълних нарежданията му, разбира се. Не много често — два или три пъти годишно. И какво нередно има в това? Нищо. Изпращах един от служителите ми с фалшиви документи — Ролф Винтенберг е името, което използвахме през последните две години, и той откриваше сметките.

Майло изпита внезапно въодушевление. Проста схема за пране на пари, използвана за заплащане на Тигъра. Анджела почти бе стигнала до истината. После се зачуди на глас:

— Той имаше ли брада?

— Какво?

— Стивън Луис. Имаше ли червена брада?

Угримов се усмихна.

— Познаваш го! Червендалесто лице, червена брада. Познаваш го!

Да, ето къде беше връзката. Майло поклати глава.

— Не. Още не го познавам, но се надявам скоро да се запознаем. Продължавай, моля те.

— Ами няма много повече. Нещата винаги ставаха, както той обеща. Финансовите ми тайни бяха запазени, а от време на време господин Луис идваше при мен. Даваше ми пари в брой — евро — и банкови инструкции. Аз пък изпращах господин Винтенберг да изпълни инструкциите. Всъщност, след няколко години споразумението стана още по-полезно за мен. Появиха се други проблеми и някои бюрократи в Германия започнаха да настояват швейцарците да ме изпратят при тях. Наистина се уплаших. Споделих това с Луис и той, не ме питай как, уреди швейцарците да ме оставят на спокойствие. И те го направиха. Поне доскоро.

— Какво се случи?

— В понеделник получих писмо от швейцарското министерство на външните работи. Познай какво? Новата администрация решила, че вече май не съм идеален поданик. Заради побеснелите хуни в Берлин.

— И ти се свърза с Луис.

— Не, Той никога не ми остави телефонен номер. Не работехме по този начин. Но страхотно съвпадение! Преди четири дни господин Стивън Луис ме посети отново. Сметнах това за късмет, тъй като можех да поискам помощта му. Но този път той не донесе купчина пари и банкови инструкции. Появи се с празни ръце. Съобщи ми, че споразумението ни е приключило. Благодари ми за сътрудничеството и ме увери, че хората му никога няма да разкрият малката ни тайна, стига аз също да не я разкрия. Що се отнася до немския ми проблем, призна, че вече не можел да направи нищо.

Невероятен късмет. Писмото на швейцарското министерство на външните работи бе осигурило достъпа на Майло до Угримов, тъй като гневът на руснака се бе превърнал в желание за отмъщение. В противен случай можеха да си седят тук безмълвно и Угримов нямаше да разкрие нищо за споразумението си със Стивън Луис, наречен още Ян Клаузнер или Хърбърт Уилямс. Колко ли имена имаше проклетото копеле?

Угримов се прокашля и отпи от дайкирито.

— Не знам каква е играта ти, господин Уийвър. Надявам се, че не е насочена към мен.

— Не мисля, че е — отговори Майло. — Разкажи ми за Судан.

— А, добре. Това ще ти хареса. Връзката между събитията, които вече ти описах, и Судан, разбира се е неуловимият господин Луис.

— Обясни — помоли Майло.

— Това стана в края на октомври, когато още бяхме приятели. Луис дойде тук и поиска услуга. Помоли ме да поканя в дома си суданския министър на енергетиката, господин Ал Джаз. Някакви негови приятели искали да инвестират в електрификацията на страната. Познавах министъра, разбира се. Не го харесвам особено — имам неприятното чувство, че разглобява компютрите ни веднага след като ги инсталираме. Както и да е, Луис ми показа ясно, че бъдещото ни сътрудничество зависи от поканата, затова се съгласих. Изпратих поканата, министърът прие и на четвърти ноември го посрещнах в дома си. Луис също бе тук, заедно с четирима безмълвни американски бизнесмени. И преди да попиташ — вдигна ръка той, — не. Не ми казаха имената си. Всъщност, бяха доста груби. По молба на Луис, аз се оттеглих в салона и не се появих отново докато чух министърът да крещи и да се втурва към вратата, последван от охраната си. Отидох да му пожелая приятно пътуване до дома. За моя радост, той беше бесен. Знаеш ли какво ми каза?

Майло отговори, че не знаеше.

— „Ще продаваме, на когото си искаме, по дяволите!“ Да, точно така каза. А после: „Ако заплашвате президента ми, ще погреба вашия!“ Много интересна вечер.

— И нямаш представа какво са обсъждали?

Угримов поклати глава.

— Някои от хората на Луис провериха къщата за микрофони преди срещата. После Луис и бизнесмените си тръгнаха, без да кажат и дума, а аз пийнах и заспах. Беше един от онези моменти, когато не се чувстваш господар в собствения си дом. Знаеш ли какво имам предвид?

— Да, знам.

Майло се вторачи в руснака и внезапно направи връзката. Хърбърт Уилямс представляваше група американски бизнесмени. Бяха използвали Тигъра да убие ислямския екстремист след — това бе изключително важно — проваления разговор със суданския министър на енергетиката. „Ако заплашвате президента ми…“ Точно както Тигъра бе подозирал. Целта на убийството бе да разгневи населението и да наруши стабилността на правителството. И поръчителите не бяха терористи, а бизнесмени. Защо? „Ще продаваме, на когото си искаме!“

Но какво да продават?

Единственото ценно нещо, с което Судан разполагаше, бе нефт.

На кого обаче продаваха нефта? На китайците. Американските компании не купуваха от Судан заради ембаргото.

Слънцето стана прекалено горещо. Майло се надигна и отиде до стъклената врата, където полегатият покрив хвърляше дебела сянка. Той се помъчи да диша равномерно.

— Добре ли си, Майло?

— Добре съм. Това ли е всичко?

Угримов се протегна на шезлонга и поднесе дайкирито към устата си.

— Това е всичко. А сега е време за отплата. Мога да ти задам всеки въпрос, който искам, нали?

— Ако знам отговора, ще ти кажа.

— Добре — кимна руснакът и лицето му доби сериозно изражение. — Къде предлагаш да отида?

— Какво?

— Скоро ще ми се наложи да напусна Швейцария. Къде да отида? Място с хубав климат, където няма да бъда преследван от немски банкери. Мислех си за твоята страна, но не съм голям почитател на американците напоследък.

— Ами Судан?

— Ха!

Това очевидно се стори смешно на Угримов и Майло осъзна, че всъщност руснакът не искаше нищо от него. Беше споделил тайната си от желание за отмъщение и нищо повече.

— Ами Луис? — попита Майло. — Предполагам, че си се опитал да разбереш кой е наистина, нали?

— Разбира се. Още преди години.

— И?

— И какво? Хора като него знаят как да прикрият следите си. Научихме няколко имена. Например Хърбърт Уилямс.

— Другото име Ян Клаузнер ли беше?

Угримов се намръщи и поклати глава.

— Не. Кевин Трипълхорн.

— Трипълхорн?

Руснакът кимна.

— Няма начин да разбереш с колко имена разполага този тип.

Трипълхорн, помисли си Майло и започна да си повтаря името. И тогава разбра. Не всичко, но достатъчно. Кевин Трипълхорн, турист. Трипълхорн, който също бе Ян Клаузнер, Хърбърт Уилямс и Стивън Луис. Трипълхорн, който бе сниман с полковник Лиен, и се бе мотал около Анджела Йейтс, за да я шпионира или накисне. Трипълхорн.

Събуди се, без да знае, че бе припаднал. Угримов стоеше над него, пляскаше го по бузите и се опитваше да му налее дайкири в устата. Питието беше прекалено горчиво. Главата на Майло пулсираше.

— Трябва да се грижиш за себе си, Майло. Не можеш да очакваш другите да го вършат вместо теб. Искаш ли съвет? Разчитай само на семейството си и на никой друг.

Угримов се изправи и извика:

— Николай!

Николай държа Майло под око докато шофираше към портата. Майло, все още изпаднал в шок, мислеше за последните думи на Угримов. „Разчитай само на семейството си и на никой друг“. Интересно.

Айнър, който стоеше до портата и пушеше една от цигарите на Майло, я метна на земята, когато видя мерцедеса. Майло и Николай излязоха от колата и руснакът се обърна раздразнено към Айнър:

— Ти — каза той на английски със силен акцент. — Не прави боклук!