Олен Стейнхауър
Туристът (42)

36.

Пропуснаха закуската и, след като потеглиха, Айнър обясни, че е закарал откраднатото рено на приятел, който имал работилница за разглобяване на коли в предградията на Женева. В замяна, приятелят му бе дал откраднато в Испания деу, пребоядисано и регистрирано под ново име с швейцарски документи. За евтина кола, деуто возеше чудесно, дори по планинския бряг на Женевското езеро.

— Изглеждаш по-добре тази сутрин — отбеляза Айнър. — Свежи идеи?

— Не, просто сънят свърши добра работа.

Това си беше истината. Но не само бе отпочинал. Промяната се дължеше и на внезапното му завръщане към стария живот. Тази сутрин се събуди с усещането, че е турист и мозъкът му се върна към старите методи за отхвърляне на тревогите. Мярката бе само временна, но и необходима. Вероятно можеше да продължи само определен период, а после тревогата щеше да избухне и да го съсипе напълно, както бе станало преди тест години, когато едва не го уби.

— Може би започвам да изпитвам надежда — каза Майло.

— Обзалагам се, че Черната книга казва нещо за надеждите — отвърна Айнър, като погледна към него, за да провери дали Майло бе готов да сподели нещо от познанията си от прочутата книга.

— Съветва те да не се уповаваш прекалено много на тях — отвърна Майло.

Стигнаха до имението на Угримов в единадесет и половина по лъкатушещите пътища, които ги преведоха покрай огромни палати. Озоваха се пред висока порта с видеокамери и домофони. Майло излезе от колата и натисна бутона на домофона. Плътен руски глас каза:

— Oui?

Майло отговори на руски:

— Моля, кажете на Роман Угримов, че Чарлз Александър иска да се види с него.

Последва кратка тишина и Майло погледна Айнър, който го наблюдаваше очаквателно. След миг от колоната се чу гласът на Роман Угримов.

— Господин Александър-Уийвър? Мина доста време…

Майло вдигна глава към една от камерите, усмихна се и махна.

— Не повече от половин час, Роман. Просто искам да поговорим.

— А приятелят ти?

— Не е задължително да идва с мен.

— Добре. Тогава може да почака тук.

Майло се върна до колата и нареди на Айнър да остане на мястото си. След няколко минути от другата страна на оградата се появи черен мерцедес. От него излязоха двама мъже. Единият бе познат на Майло от последната им среща преди шест години.

— Николай — поздрави го той.

Николай се престори, че не го познава. Колегата му отвори вратата. Майло влезе вътре, обискираха го, после заключиха отново. Поведоха го към колата, настаниха го на задната седалка и потеглиха.

Майло предположи, че къщата на Угримов в края на дългия частен път ще прилича на дворец, но сгреши. Изненадващо, руснакът имаше по-скромен вкус. Мерцедесът спря пред ниска, много широка каменна къща с формата на обърнато „П“. В долната част се намираха застланият с чакъл вътрешен двор и басейнът. Угримов го чакаше там, седнал на шезлонг с розов коктейл в ръката. Той се надигна, остави чашата си на стъклената маса и се приближи да се ръкува с Майло. Гъстата му сива коса бе побеляла напълно през изминалите шест години.

— Мина доста време — каза Угримов на руски.

Майло се съгласи и седна в предложения му шезлонг.

— Нещо за пиене? Николай прави великолепно дайкири.

— Не, благодаря.

— Както искаш — кимна Угримов и се настани обратно на шезлонга.

Топлото обедно слънце блестеше върху излъсканите камъни.

— Имам нужда от информация, Роман.

— Добре. Информацията е моя бизнес. Но няма да ме заплашваш отново, нали? — усмихна се руснакът. — Намирам заплахите ти за проява на ужасно лош вкус.

— Ти уби онова момиче. Видях те.

— Дори не гледаше към терасата, господин Уийвър. Никой не гледаше, когато тя скочи.

Угримов поклати глава в имитация на тъга. Майло си помисли, че всичките емоции на този човек бяха фалшиви.

— Денят бе достатъчно тъжен и без твоите обвинения — добави руснакът.

— Не съм тук заради нея. Тук съм заради Управлението ти — „Угритек“.

— А, добре. Надявах се да се сдобия с нови инвеститори.

— Кой е Ролф Винтенберг?

Угримов стисна устни, после поклати глава.

— Нямам представа.

— А знаеш ли нещо за триста хиляди долара в сметка, открита от Ролф Винтенберг в „Юнион Банк“, която после била опразнена и закрита от Самюъл Рот? Или за срещата със суданския министър на енергетиката, състояла се тук миналата година?

Угримов го изгледа над ръба на чашата си и отпи шумно от дайкирито. Остави чашата си и попита:

— Имаш ли представа с какво се занимава „Угритек“, Майло?

— Не ми пука.

— А би трябвало — махна с ръка руснакът. — Вършим добри дела. Докарваме двадесет и първи век при черните маси. Другите гледат към Китай за следващия голям удар, но аз съм оптимист. Виждам бъдещето ни в миналото, в Черния континент, от който всички сме изпълзели. Африка има потенциал. Природни ресурси — минерали, нефт, открити пространства. И би трябвало да диктува условията, но не го прави. Защо е така, според теб?

Майло не бе сигурен дали руснакът говореше сериозно.

— Корумпирани правителства?

— Да, това е вярно. Но не е причина, а резултат. В корените на африканските проблеми лежи една дума: невежество.

Майло разтърка носа си и седна по-изправено.

— Роман, не се интересувам от расистките ти идеи.

Угримов се засмя.

— Не ми пробутвай тези политически коректни номера. Разбира се, африканците не са глупави. Невежеството е липса на обективно познание, което е проклятието на Африка. Защо селяните вярват, че презервативите няма да предотвратят разпространението на СПИН?

— Защото католическите свещеници им казват това.

— Много добре. В този случай католическата църква окуражава африканското невежество. А защо някои вярват, че сексът с девственица ще убие вируса?

— Схващам идеята ти, Роман.

— Чудесно. „Угритек“ полага усилия да промени африканското невежество. Започваме с компютри и интернет. Миналата година инсталирахме две хиляди компютъра в училищата в Найроби и в обществените им центрове.

— А колко в Хартум?

— Мисля, че беше същото количество. Не помня точно.

— Затова ли министърът на енергетиката те посети тук?

Угримов погледна празната си чаша.

— Николай! — извика той и плешивият му служител се появи след миг. — Имаш ли нещо против?

Очевидно, Николай нямаше нищо против. Взе чашите и се върна в къщата.

— Е? — попита Майло.

Роман Угримов сключи пръсти пред устата си.

— Майло, наоколо се носят истории, че си беглец. Вярно ли е?

Кратка пауза.

— Да.

— Човек, който бяга от собствените си хора, внезапно се появява на прага ми. Странно е, нали?

— Ще отговориш ли на въпросите ми или не?

— Моля те. Ужасно си прибързан. Наистина трябва да пийнеш едно дайкири.

— Благодаря, но не.

— Уби ли някого?

— Не.

— Но не би трябвало да ти вярвам, нали? Ти никога не ми повярва, че не съм убил любимата ми Ингрид, макар да ти казах, че тя се самоуби.

— Звучи справедливо.

Угримов се усмихна широко.

— Помниш ли кога говорихме за последен път? Ти беше разстроен, разбира се. Беше прострелян. Всеки би се разстроил от подобно нещо.

— Бях разстроен, защото ти отказа да отговориш на въпросите ми — напомни му Майло. — Не пожела да ми обясниш защо Франк Доудъл те е посещавал. Но сега вече можеш да ми кажеш.

— Искаш прекалено много.

Майло сви рамене.

— Съвсем проста работа, господин Уийвър. Франклин Доудъл искаше нова самоличност. Южноафриканска. Знаеше, че имам връзки, които могат бързо да изпълнят желанието му.

— И дойде там, за да те помоли за услуга?

— Помоли ме няколко дни преди това. В деня, когато го убихте, идваше да си вземе новите документи. Предполагам, че сте намерили паспорта с трупа му. Така ли е?

Майло бе прекалено зашеметен от раните си тогава и никой не му бе обяснил нищо.

— Каква беше ролята на Ингрид? — попита той.

Изражението на руснака се промени.

— Ингрид Кол. Изключително красиво момиче. Не я познаваше лично, но си виждал снимките й, нали?

— Видях я на терасата. Предишната вечер.

Угримов преглътна тежко.

— Твоят Франк Доудъл беше кретен. Очаквам подобно нещо от хората на ЦРУ, но не до такава степен. Дойде при мен с просто делово предложение — щеше да си плати за паспорта. Но реши да ме заплаши за всеки случай. Разполагаше с доказателства, че съм нещо повече от настойник на любимата ми Ингрид. Снимки.

— Тя беше много млада, Роман.

— Тринадесет — призна Угримов, после задъвка долната си устна и се загледа в стъклената врата. — И бременна. С моето… нашето…

Той затвори очи, прокашля се и погледна Майло в очите.

— Щеше да е адски лошо за бизнеса ми, ако това се разчуете. Никой, не се интересува от обстоятелствата или естеството на любовта ти. Хората виждат само цифри.

Майло искаше да му каже, че тринадесетгодишните момичета могат лесно да бъдат манипулирани да повярват в какво ли не, дори в любовта.

— Уби я, за да му покажеш, че вече няма контрол над теб.

— Тя скочи — прошепна руснакът.

Майло се зачуди дали през изминалите години Угримов бе повярвал в лъжата си.

— Както и да е, това беше трагедия. Трагедия, утежнена от смъртта на самия Доудъл секунди по-късно. А после забравена заради събитията в Ню Йорк същия ден — каза Угримов, после се усмихна. — И щастие! Ти се запозна с жена си по време на трагедията, нали?

Майло се притесни от това, че Угримов знае прекалено много, но не го показа. Имаше нужда от него.

— Да. И все още сме заедно.

— И аз така чух.

— От кого?

Нова усмивка.

— Помниш ли Анджела Йейтс? — попита Майло. — Беше с мен във Венеция.

— Да, помня я. Красавицата, която се погрижи за оня кретен Доудъл. Четох, че наскоро се самоубила. После чух, че те издирват за убийството й. Каква е истината?

— Беше убита, но не от мен.

— Не?

— Не.

Руснакът стисна устни.

— Въпросите, които задаваш за африканската ми компания, имат ли нещо общо с убийството й?

— Да.

— Разбирам. Майло, в същия ден, когато Анджела уби оня кретен, светът, който познавахме, внезапно престана да съществува, нали? Сега, хора, които преди дори не можеха да напишат правилно думата „коран“, вече са чели свещената книга. Или поне твърдят, че са наясно с посланията й.

— И ти се промени заедно със света?

Угримов поклати глава.

— Може да се каже. Целите ми станаха по-възвишени. Сега имам приятели от всички цветове и раси.

— И доставяш компютри на терористи?

— Не. Никога не бих го направил.

— Ами Китай?

Озадачена гримаса и поклащане на главата.

Майло се измори от заобиколните въпроси, присъщи на руснака.

— Разкажи ми — помоли той.

— Какво ще ми дадеш в замяна?

Майло не знаеше какво би могъл да иска човек с възможностите и влиянието на Угримов.

— Информация.

— За какво?

— За каквото поискаш, Роман. Ако го знам, веднага ще отговоря на въпроса ти.

Николай се върна с новото дайкири и го остави до Угримов. Руснакът се усмихна.

— Харесвам стила ти, Майло.

Последва тишина докато чакаха Николай да се върне в къщата.