Олен Стейнхауър
Туристът (33)

27.

Докато чакаше полета на „Сингапур Еърлайнс“ в десет часа в наскоро ремонтирания Терминал 1, борейки се с желанието си да отлети за Флорида и да прибере семейството си, той провери вещите си и добави няколко неща от сувенирния магазин: тениска, бельо, дигитален часовник и руло дебела лепенка.

След като премина от Съединените щати в онзи странен свят без граници на международния терминал, той се присъедини към другите пътници, седнали в бар „Бруклин гардън“. Намери самотен холандски бизнесмен, който държеше телефона си на масата. Научи, че холандецът пътувал за Истанбул, където търгувал с лекарства. Майло го почерпи бира и му каза, че продавал рекламно време за NBC. Холандецът се заинтересува достатъчно от историята му, за да стане и да отиде да купи още две бири. Докато чакаше пред бара, Майло грабна телефона му, отвори го под масата, извади сим картата и я замени със собствената си, после го върна обратно на масата.

Преди да се качи на самолета, включи телефона си и, използвайки сим картата на холандеца, се обади на Тина. Тя отговори на третото позвъняване.

— Да? — попита тя с тревожен глас.

— Аз съм, скъпа.

— А — отвърна тя. — Здрасти.

Мълчанието го притесни и той побърза да го наруши.

— Слушай, съжалявам за…

— Какво точно искаш да кажеш? — прекъсна го тя раздразнено. — Това не е нещо, за което можеш просто да се извиниш. Не става. Имам нужда от нещо повече.

Нежен детски глас попита някъде зад гърба й:

— Татко?

В главата на Майло нахлу кръв, която се смеси с изпитите бири и липсата на храна.

— Не знам много. Знам само, че тези агенти ме преследват заради нещо, което не съм направил.

— За убийството на Анджела — каза Тина.

— Дай да говоря с татко! — настоя Стефани.

Сега вече знаеше. Симънс смяташе, че той е убил Анджела.

— Трябва да изясня всичко — каза той.

Ново мълчание, нарушено от молбите на Стефани.

— Искам да говоря с татко!

Тина искаше обяснения и той се опита да й ги даде.

— Слушай, Тина. Каквото и да са ти казали тези хора от министерството, не е вярно. Не съм убивал Анджела. Не съм убивал никого. Просто не знам достатъчно, за да кажа нещо повече.

— Разбирам — отвърна тя равнодушно. — Специален агент Джанет Симънс изглежда смята, че подозренията й са напълно оправдани.

— Сигурен съм, че вярва в това. Но каквото и да нарича „доказателства“… дори не знам какво е. Тя каза ли ти?

— Не.

Ужасно му се искаше Тина да бе узнала нещо.

— Единственото, за което се сещам, е, че някой иска да ме накисне.

— Но защо? — учуди се тя. — Защо, за бо…

— Не знам — повтори той. — Ако знаех защо, щях да знам кой. А ако знаех кой, можех да разбера защо. Загряваш ли? А междувременно, Министерството на вътрешната сигурност смята, че съм убиец или предател.

Поредното мълчание.

Майло опита отново.

— Не знам какво ти е казала тази жена, но не съм направил нищо, от което да се срамувам.

— И как ще го докажеш?

Искаше му се да я попита дали доказателството бе нужно за тях или за нея.

— Заминавате ли за Остин?

— Вероятно утре. Къде си?

— Добре. Ще поддържаме връзка. Обичам…

— Татко?

Той направо подскочи. Тина бе дала телефона на Стефани, без да се сбогува с него.

— Здрасти, малка госпожице. Как си?

— Изморена съм. Приятелите ти ме събудиха.

— Съжалявам за това. Пълни кретени са, нали?

— Кога се прибираш?

— Веднага след като си свърша работата.

— Добре.

Стефани звучеше все повече като майка си и стомахът на Майло се сви от мъка. Когато приключиха, Стеф каза, че не знаела къде е майка й, затова затвориха.

Майло се загледа в многобройните семейства наоколо, някои развълнувани, а други — отегчени от предстоящото си пътуване. Стомахът му се сви отново. Той се надигна сковано и забърза към тоалетната. Затвори се в кабинката и повърна бирата, която тялото му още не бе абсорбирало.

Избърса устата си, изплакна се с вода и се върна в коридора. Прочистването на стомаха го отърва не само от бирата, но и освежи ума му. Съобрази, че не може да използва картата на холандеца, след като се качи в самолета — обаждането до Тина я бе компрометирало, затова реши да я употреби за последен път и набра +33112. Операторката го уведоми на френски, че се е свързал с информацията на „Франс Телеком“. Майло поиска номера на Даян Морел в Париж. Оказа се, че в указателя има само една жена с това име. Помоли операторката да го свърже. Беше пет сутринта там и старицата, която вдигна телефона, звучеше уплашена. Да, тя беше Даян Морел, но гласът принадлежеше на шестдесетгодишна жена. Майло затвори.

Е, поне вече знаеше, че не можеше просто да се обади на Даян Морел и да си побъбрят за Анджела Йейтс и полковник Лиен. Ако се обадеше в ДЖСЕ и поискаше да го свържат с нея, щяха да открият местонахождението му за минута, да го прехвърлят на Управлението, а разговорът щеше да продължи съвсем кратко. Майло се нуждаеше от повече време с госпожица Морел. Той извади батерията от телефона си и метна симкартата в кошче за боклук.

 

 

Осем часа по-късно, в един петъчен следобед, набит посивял немец сравни паспортната му снимка с добре облечения, но изморен бизнесмен пред себе си.

— Господин Лайънъл Долан?

— Да? — усмихна се Майло.

— По работа ли сте тук?

— Слава богу, не. Туризъм.

Простата думичка го накара да потъне в нежелани спомени. Майло си припомни всички летища, граници, митничари и куфари. Припомни си и цивилните полицаи и агенти, стиснали вестници в ръце, и времената, когато самият той държеше същите вестници, седнал на някое летище в очакване на свръзката си, която понякога не пристигаше. Летището във Франкфурт, един от най-големите и грозни европейски центрове, го бе приютявало много пъти.

Чиновникът на гишето му върна паспорта и каза:

— Приятна ваканция.

Майло понесе раницата покрай митничарите, които, също като повечето европейски чиновници, не притесняваха хора с елегантни костюми и вратовръзки. Прекоси препълнения с хора салон за получаване на багажа и се отправи към изхода. Излезе навън и запали цигара. Не беше така вкусна, както очакваше след дългия полет, но все пак я изпуши и се насочи към обществения телефон до стоянката за таксита. Набра номера, който бе наизустил някъде над Атлантическия океан.

Телефонът звънна три пъти.

— Да?

— Последната камила — каза Майло.

Кратка пауза, после:

— Припадна на обед?

— Аз съм, Джеймс.

— Майло?

— Можем ли да се срещнем?

Айнър не звучеше особено зарадван от обаждането му.

— Ами… върша работа в момента.

— Точно сега ли?

— Да.

Гърлото на Майло се сви, когато чу приглушен глас, който се опитваше да изпищи. Познаваше този звук. Издаваха го хора, чиито усти бяха запушени.

— Кога ще си свободен? — попита той.

— Дай ми… не знам. Четиридесет минути?

— Къде?

— В момента съм в „Дойче Банк“, така че…

— Кулите близнаци?

— Да.

Майло си го представи в кабинет на един от горните етажи на прочутите стъклени кули в центъра на финансовото сити. Някой нещастен директор стоеше овързан и със запушена уста под бюрото си, а Айнър спокойно си уреждаше срещи по телефона. Майло бе забравил колко груб занаят бе Туризма.

— Слушай, знаеш ли къде е операта във Франкфурт? Да се срещнем пред нея към два. Ще имам шанс да докажа, че не сме некултурни тъпаци.

— Трябва ли да казваш подобно нещо, Джеймс?

Айнър изсумтя.

— Този тип ли имаш предвид? След десет минути няма да може да каже и дума.

Стоновете на мъжа прераснаха в писъци.