Олен Стейнхауър
Туристът (30)

24.

Тина беше резервирала стаи в грозилище с червен покрив, наречено „Карибския курорт на Дисни“, където дори във фоайето имаше ниски пилони и дебели въжета, предназначени да внасят ред в опашките, сякаш чакаха за поредната въртележка. Комплексът бе пълен с ресторанти с непозната никъде по света кухня и, след всеки дълъг ден, прекаран в следване на Стефани по различните привлекателни за нея места, те се тръшваха изтощени в някое от заведенията, поръчваха си спагети или начос и после се мотаеха по претъпкания „плаж“ около изкуственото езеро.

Въпреки първоначалния си прилив на сарказъм, след втория ден Тина вече не се дразнеше толкова от реалността в Дисни. Имаше нещо упояващо в предвидимостта и удобствата, които ги заобикаляха във всеки момент. Ако се пренебрегнеха внезапните буйства на хлапетата, тук нямаше хаос или опасности. Нищо не бе свързано с жалките истории от мрачната страна на планетата, онзи паралелен свят, в който работеше съпругът й.

Във вторник вечер, след дългия телефонен разговор с Грейнджър, прекъснал вечерята им, Майло дори спомена, че май било време да напусне Управлението.

— Вече не искам да се занимавам с това — каза той.

И изглеждаше изненадан, че Тина не скочи да го разцелува и поздрави.

— С какво възнамеряваш да се захванеш? — попита тя.

— С каквото и да е.

— Но уменията ти са строго профилирани, Майло. А и каква автобиография ще представиш?

След като помисли по въпроса, той отговори:

— Консултантска работа. Охрана за големи компании.

— Аха — кимна тя. — От армията към индустрията. Как не се сетих!

Той се засмя. Това й достави удоволствие и се любиха бурно, което й достави още по-голямо удоволствие.

Беше един от онези редки моменти, когато си достатъчно възрастен да оцениш хубавото, защото истината е, че то може никога повече да не се повтори. Щастие. Въпреки интригите и опасностите в света на Майло, тук в света на Дисни имаха малък оазис.

Но като всяко хубаво нещо, и това приключение се оказа кратко и се срина на третия ден.

— „Космическата планина“ — изкрещя Стефани, надвиквайки шума наоколо.

Майло, който я държеше за ръка, сведе очи към нея с объркано изражение.

— Да, ето го — посочи той. — „Космическият фонтан“.

— Не фонтан! Планина!

Той се завъртя към Тина.

— Можеш ли да разбереш и дума, която това хлапе казва?

С изненадваща точност Стефани го срита в кокалчето на крака. Майло заподскача на един крак, стенейки.

— А, планината.

Тина забърза след тях.

Регистрираха се за возенето с картата, която им позволяваше да се мотаят наоколо, вместо да чакат на опашка в продължение на четиридесет и пет минути. Изслушаха разговора на Стефани с Мини Маус, после отидоха да купят нещо за хапване.

Стефани се разочарова, когато видя купените от Майло портокали, затова той й обясни, че витамините са необходими за предстоящия полет в космоса.

— Космонавтите трябва да ядат щайги с плодове, преди да им позволят да се качат в совалката.

Стеф му повярва за около пет секунди, после го изгледа усмихнато и обори логиката му.

— Не звучи логично, татко.

— Защо?

Тежка въздишка.

— Космонавтите взимат мултивитамини, а не ядат портокали.

— И кога летя за последен път в космоса, малка госпожице?

— Хайде де.

Сред въжетата, които ограждаха поредната опашка, Стеф провери отново ръста си с метъра и се зарадва, че е достатъчно висока. В същия миг телефонът на Майло звънна. Той се завъртя настрани и Тина не успя да чуе разговора, който продължи около минута. Майло се обърна към тях усмихнало и каза:

— Вие двете ще седнете заедно, нали?

— Ами ти? — попита Тина. — Няма ли да се качиш?

— Разбира се, че ще се качи — отговори Стефани.

— Ще седна отзад. Оказа се, че едно старо другарче е тук. Ще седна с него.

— Кое е това старо другарче?

— Тя е ливанска танцьорка — отвърна Майло, после се ухили, когато забеляза изражението на Тина. — Шегувам се. Стар приятел, който може да има нещо за мен.

Тина не хареса отговора му, но още преди да тръгнат, Майло я предупреди, че от време на време може да се наложи да направи компромис, като се имаше предвид как вървеше работата му. Но пък тайна среща на, „Космическата планина“?

— Ще ни запознаеш ли от другата страна? — попита тя.

Долната устна на Майло потръпна.

— Да, разбира се. Ако той има време.

Стефани вдигна ръце.

— Кой няма време в Дисниуърлд?

Стигнаха до началото на опашката, където две празни влакчета стояха на платформата. Всяко влакче се състоеше от два тесни вагона, всеки с по три седалки, една зад друга. Майло целуна момичетата и им каза, че ще се настани в следващото влакче. Униформен тийнейджър ги поведе напред, но Майло му прошепна нещо, показа му значката си и седна на предпоследната седалка във второто влакче. Тина се настани зад Стефани, после се завъртя към Майло, но не можа да го види заради останалите пътници. Когато се наведе от вагона да надникне, друга униформена тийнейджърка каза:

— Госпожо, моля ви, не се навеждайте навън. Става дума за безопасността ви.

Тина й благодари за загрижеността.

— Така ли мислиш? — попита Стефани.

— Какво, скъпа? Не те чух.

— Попитах дали наистина мислиш, че ще излетим в космоса?

— Може би — отвърна Тина, като отново се опита да види Майло.

Влакчето потегли бавно към тъмния тунел напред.

За кратко тя забрави загадката с тайния посетител на съпруга си. Беше прекалено разсеяна от сладникавата космическа музика и отминалите от мода астероиди, космически кораби и светлинни шоупрограми в огромния купол. За първи път Стефани не отправи саркастични забележки, а само подвикваше щастливо докато се издигаха, а после спускаха рязко надолу.

Когато стигнаха до края и излязоха от вагона, Стефани вече си бе възвърнала гласа.

— Хайде да повторим!

— Чакай първо да си поема дъх.

Зачакаха пристигането на Майло до стоманената ограда.

— Защо татко не се качи в нашия влак? — попита Стефани.

— Може би приятелят му е закъснял.

Стефани притисна брадичка към парапета и се замисли, после вдигна глава.

— Ето го!

Семейство в яркооранжеви фланелки запълваше първите четири места. Майло седеше с безизразно лице на петото, пред мъж на около седемдесет години. Тина се вгледа в тях внимателно и забеляза набръчканото лице на стареца и широката му челюст. Имаше дълбоко разположени очи с тежки клепачи, които приличаха на тези на Майло, а рядката му бяла коса бе подстригана съвсем късо, както собственият й баща правеше през седемдесетте години.

Въпреки крехкия си вид, старецът нямаше нужда от помощ, за да слезе от влака и, когато го направи, се оказа висок и с внушителна осанка. Двамата мъже се усмихнаха и се приближиха към тях. Старецът махна с ръка към бузата си, сякаш отпъждаше досадна муха. Преди Майло да успее да каже нещо, той протегна ръка и заговори със силен руски акцент.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Уийвър.

После пое ръката й и я целуна кавалерски.

— Евгени Примаков — представи го Майло. — Евгени, това е Тина, а тази тук — той вдигна Стефани на ръце, — е най-добрата певица на шансони след Едит Пиаф. Запознай се със Стефани.

Примаков се усмихна широко и целуна подадената му ръка. Стефани бързо избърса ръка в панталона си и той се засмя весело.

— Права си да постъпиш по този начин — каза руснакът. — Умна госпожица.

— Вие сте стар приятел на Майло? — попита Тина.

— Да, може да се каже. От години се опитвам да го накарам да работи за мен, но човекът е упорит. Мисля, че е патриот.

— Искаш ли да пийнем нещо? — прекъсна го Майло. — Умирам от жажда.

Евгени Примаков поклати глава.

— Иска ми се да можех, но трябва да намеря собственото си семейство. Вие отивайте. Може да се видим по-късно.

Той се завъртя към Тина и добави:

— Всичко, което Майло някога ми е споделял за красотата ви, е прекалено скромно.

— Благодаря — промърмори тя.

— Всичко хубаво, Евгени — каза Майло и поведе семейството си надолу по рампата.

Случката беше любопитна, но когато Тина го подложи на натиск, Майло призна само, че Евгени е стар пенсиониран агент.

— Беше един от най-добрите. Научи ме на някои номера.

— Руски агент те е учил на нещо?

— Занаятът не познава граници, Тина. Освен това, той вече не е руски агент. Премести се в ООН.

— Какво прави шпионин в ООН?

— Намира начини да бъде полезен.

Тина долови, че срещата го бе притеснила. Каквото и да бяха обсъждали, бе развалило веселото му настроение.

— За Анджела ли говорихте? — попита тя.

— Най-вече. Евгени я познаваше и иска да разбере какво става.

— Можа ли да му разкажеш нещо?

— Не достатъчно — отговори той, после й обърна гръб и попита Стефани. — Кой е гладен?

Вечеряха в един от безличните ресторанти в курорта и Майло успя да проведе лек безгрижен разговор със Стефани, която не спираше да се възхищава от „Космическата планина“. Прибраха се в апартамента към девет и половина. Всички бяха скапани, затова се изкъпаха, приспаха Стефани и се метнаха в леглото. Сексът изискваше прекалено много енергия, затова се прегърнаха кротко и се загледаха през стъклената врата на терасата в луната, която се отразяваше в изкуственото езеро.

— Добре ли си прекарваш? — попита Майло.

Тина кимна.

— Хубаво е да си далеч от библиотеката.

— Хайде да отидем в Швейцария догодина. Никога не си била там.

— Ако можем да си го позволим.

— Ще обера някоя банка.

Тина се засмя учтиво.

— Майло?

— Да?

Тя седна, за да му покаже, че става дума за нещо важно.

— Не искам да се ядосаш.

Той също седна.

— Ами не ме ядосвай.

Това не беше отговорът, на който се бе надявала.

— Слушай, имам лошо усещане.

— Да не ти е лошо?

Тя поклати глава.

— Нещо не е наред. Знам го със сигурност. После пък се появява стар руснак, а аз не вярвам на нищо, което ми разказа за него.

— Не ми вярваш — каза той безизразно.

— Не е така.

— Точно така е — възрази Майло, но не се надигна от леглото, както правеше понякога, когато се караха.

— Ще ти дам пример. Как научи руски толкова добре?

— Какво?

— Руският ти е перфектен. Том спомена, че говориш като истински руснак.

— Учих руски. Знаеш го. Бива ме в езиците. Дори и ако не ставам за нищо друго.

Тина въздъхна тежко. Отговорите му й се струваха нелогични, но как можеше да изрече с думи нещо, което бе само разяждаща тревога в костите й?

И двамата се стреснаха, когато телефонът на Майло завибрира на нощното шкафче. Очите му, вече широко отворени, останаха приковани в нея.

— Да? — каза той.

Чертите му се сковаха и той промърмори:

— И Адам.

Следващите му думи бяха:

— Сега? Но аз съм с…

Тина видя как на лицето му се изписа непознато изражение.

— Добре.

Майло остави телефона на шкафчето, но продължи да я гледа вторачено. Тогава тя осъзна, че въобще не бе гледал в нея, а през нея. Той се надигна и отиде до вратата към терасата. Погледна навън, после се върна до скрина и започна да се облича светкавично, сякаш в хотела бушуваше пожар.

— Майло?

Той облече ризата си.

— Слушай, не мога да ти обясня всичко. Не и сега. Няма време. Ако разполагах с време, щях да ти разкажа всичко. Абсолютно всичко.

Той отвори вратата на гардероба и извади куфара си. Клекна до него и се завъртя към нея.

— Права си. Прекалено потаен съм. Съжалявам. Наистина. Но сега трябва да изчезна.

Тина скочи от леглото.

— И аз идвам.

— Не!

Майло рядко говореше с подобен тон. Тя се върна бързо в леглото и придърпа чаршафа върху себе си. Той се приближи до нея.

— Моля те. Трябва да останеш тук. След малко ще дойдат няколко души да ме търсят. Отговори на въпросите им. Не пази нищо в тайна. Те знаят.

— Какво знаят? — извика Тина. — Какво си направил?

Майло се усмихна накриво.

— Истината е, че не съм направил нищо. Поне нищо нередно. Чуй ме добре. Искам да отидеш в Остин. Остани при родителите си за няколко дни. Дори за седмица.

— Защо?

— Искаш да си починеш. Това е. Ясно ли е?

Тина кимна зашеметена.

— Добре.

Той се върна при куфара, извади малка плоска раница и я напълни с дреболиите, които опаковаше всеки път, когато пътуваха някъде. Добави айпода си и телена закачалка от гардероба. Тина се зачуди защо. Събирането на багажа му отне само минута и половина. Той дръпна ципа на раницата, взе телефона си, нахлузи маратонките си и седна до нея на леглото. Когато вдигна ръка, тя потръпна неволно. Изумлението в очите му я накара да се почувства ужасно.

— Ела тук — каза тя и го целуна по устата.

Майло прошепна в ухото й:

— Не искам да го правя. Налага се.

— Напълно съм объркана.

— Знам.

— Ще правиш онова, което си правил навремето? — прошепна тя.

— Мисля, че това е единственото, което мога да направя.

Той я целуна отново, отиде до вратата, но се върна.

— Целуни Стефани от мен. Кажи й, че съм заминал в командировка. Тя е свикнала с това — помоли той.

После изчезна.

Тина не знаеше колко време измина, макар надали да бяха повече от седем или осем минути, през които седя вторачена във вратата, объркана от всичко, което не разбираше. Внезапно чу шум отвън — стъпки — после тишина. Навлече халата си и в същия миг някой потропа с юмрук по вратата. Тя се втурна да отвори преди Стефани да се събуди. Озова се срещу жена, която я гледаше напрегнато и държеше затворен портфейл.

— Къде е той? — попита жената.

Със забележителна сила, Тина сграбчи ъгълчето на картата на жената и прочете „Министерство на вътрешната сигурност“ и името Джанет Симънс. Отвори уста, за да попита дали носеха заповед за обиск, но вече бе прекалено късно. Джанет Симънс и едрият мъж, който не й показа картата си, бяха в апартамента и отваряха различните врати.

Тогава Тина чу студения глас на Стефани:

— Престанете! Опитвам се да спя!