Олен Стейнхауър
Туристът (2)

2.

Анджела беше станала внимателен шофьор, което вероятно се дължеше на двете години, прекарани в Австрия. Ако я бяха изпратили в Италия, или дори тук в Словения, щеше да забрави мигачите и досадните ограничения на скоростта.

За да разреди напрежението, той заговори за старите им лондонски приятели от дните, когато двамата бяха работили в посолството като „аташета“. Той бе напуснал набързо, а всичко, което Анджела знаеше, бе, че новата му служба изискваше редовна промяна на името и той отново бе подчинен на стария им шеф, Том Грейнджър. Останалите в Лондон вярваха на онова, което им бяха казали — че той е бил уволнен.

— Летя до Лондон за приеми от време на време — каза Анджела. — Винаги ме канят. Но са досадна работа. Всичките тези дипломати. В тях има нещо адски тъжно.

— Наистина ли? — попита той, макар да знаеше добре какво Анджела имаше предвид.

— Да, сякаш живеят в лагер, ограден с бодлива тел. Преструват се, че не допускат никого вътре, а всъщност те са заключени там.

Определението му прозвуча добре и го накара да се замисли за имперските илюзии на Том Грейнджър — предни постове на римляните, заобиколени от вражеските земи.

Качиха се на магистрала А1 и потеглиха на югозапад. Анджела заговори делово:

— Том обясни ли ти всичко?

— Не много. Ще ми дадеш ли една цигара?

— Не и в колата.

— Аха.

— Разкажи ми какво знаеш, а аз ще допълня останалото.

Пътуваха покрай гъсти гори с високи борове. Той започна да й преразказва разговора си с Грейнджър.

— Шефът каза, че Франк Доудъл бил изпратен тук, за да достави куфар с пари. Но не спомена точната сума.

— Три милиона.

— Долара?

Тя кимна.

Чарлз продължи:

— Хора от словенското разузнаване го видели за последен път в хотел „Метропол“ в Порторож. В стаята му. После изчезнал.

Той зачака Анджела да запълни белите петна в историята, но тя продължи да шофира безмълвно.

— Искаш ли да ми обясниш нещо? — попита Чарлз. — Например, за кого бяха предназначени парите?

Анджела поклати глава, но вместо да отговори пусна радиото. Беше нагласено на станцията, която бе слушала по време на дългия път от Виена. Словенска попмузика. Кошмарна.

— Вероятно можеш да ми кажеш и защо трябваше да научим последното му местонахождение от словенците, а не от нашите собствени хора.

Анджела не обърна внимание на забележката му, а увеличи звука на радиото и колата се изпълни с воя на някаква момчешка група. Накрая, тя заговори, а Чарлз трябваше да се наведе към нея, за да чуе думите й.

— Не съм сигурна кой издаваше заповедите, но достигаха до нас чрез Ню Йорк. От кабинета на Том. Избрал Франк по очевидни причини — ветеран с безукорно досие. Никакви следи от прекалена амбиция. Никакви проблеми с алкохола или нещо друго, което да го компрометира. Човек, на когото можеш да довериш три милиона долара. И най-важното — добре познат тук. Ако словенците го забележат да се мотае из курорта, няма да го заподозрат. Той почиваше в Порторож всяко лято и говореше езика идеално — обясни Анджела и се засмя леко. — Дори спрял да си побъбри със словенците. Том каза ли ти това? В деня, когато Франк пристигнал тук, видял агент от словенското разузнаване в магазин за сувенири и му купил играчка. Франк е такъв.

— Харесвам стила му.

Погледът на Анджела му показа, че иронията му бе неподходяща.

— Работата трябваше да е изключително проста. Франк отнася парите до пристанището в събота — преди два дни — и потвърждава паролата. После предава куфарчето. А в замяна получава адрес. Отива до обществен телефон, обажда ми се във Виена и ми казва адреса. После се връща у дома.

Песента свърши и млад диджей закрещя на словенски за „страхотната“ група, която бяха слушали.

— Защо никой не му е помагал?

— Имаше помощник — отвърна тя, като погледна в огледалото за обратно виждане. — Лио Бърнард. Запознахте се в Мюнхен, помниш ли? Преди около две години.

Чарлз си спомни един едър тип от Пенсилвания. В Мюнхен, Лио бе човекът с мускулите, който им помагаше в съвместна операция с немските служби, насочена срещу египетската търговия с хероин. Никога не бяха изпробвали бойните му умения, но Чарлз се чувстваше по-спокоен от присъствието на огромния тип.

— Да. Лио беше забавен.

— Е, той е мъртъв — съобщи му Анджела, като отново погледна огледалото. — Намерили го в хотелската му стая, един етаж над тази на Франк. Деветмилиметров куршум — преглътна тя затруднено. — Смятаме, че е от собствения му пистолет, но не успяхме да намерим оръжието.

— Някой чул ли е изстрела?

Тя поклати глава.

— Лио имаше заглушител.

Чарлз се облегна на седалката си и неволно провери страничното огледало. Намали звука на радиото, после го спря. Анджела все още не му бе разказала всички подробности по случая, нито за какво са били предназначени всички тези пари, но това можеше да почака. Сега искаше да си представи как са протекли събитията.

— Кога пристигнаха тук?

— В петък следобед. На седми.

— Легенди?

— Франк нямаше. Познаваха го прекалено добре, за да използва легенда. Лио бе в ролята на Бенджамин Шнайдер от Австрия.

— Размяната е била насрочена за следващия ден, събота. В коя част на пристанището?

— Записала съм всичко.

— Време?

— Седем вечерта.

— Франк изчезва…?

— Видян е за последно в събота сутрин в четири. Дотогава пил с Богдан Крижан, шефа на местното разузнаване. Стари приятели са. После, около два следобед, чистачките в хотела намерили трупа на Лио.

— Ами пристанището? Някой видял ли е какво е станало в седем часа?

Тя отново погледна огледалото за обратно виждане.

— Закъсняхме прекалено много. Словенците нямаше да ни питат защо Франк им купува играчки. А ние узнахме за трупа на Лио след седем. Документите му бяха достатъчно добре изработени, за да объркат австрийското посолство за над осем часа.

— За три милиона долара не можахте да изпратите още няколко човека?

Анджела стисна зъби.

— Вероятно трябваше да го направим, но умуването върху това не ни върши работа сега.

Чарлз се изуми от некомпетентността им.

— Кой взе решението? — попита той.

Анджела се изчерви и стисна зъби още по-силно. Значи тя е виновна, помисли си той.

— Франк искаше да остана във Виена — каза тя.

— Значи Франк е взел решението да тръгне с три милиона долара и само с един помощник?

— Познавам човека, а ти дори не си го виждал — мрачно процеди Анджела.

Чарлз изпита желание да й каже, че всъщност познава шефа й. Беше работил с него веднъж през 1996 г., когато трябваше да се отърват от пенсиониран комунистически шпионин от източноевропейска страна. Но Анджела не трябваше да знае това. Той я докосна по рамото, за да изрази съчувствието си.

— Няма да говоря с Том, преди да научим истината. Става ли?

Тя най-после го погледна и се усмихна уморено.

— Благодаря, Майло.

— Чарлз.

Усмивката й се изкриви.

— Чудя се дали въобще имаш истинско име.