Олен Стейнхауър
Туристът (14)

8.

Мина почти час, докато стигнаха до „Парк Слоуп“, квартала в Бруклин, който Майло бе заобичал през последните пет години. Навремето, когато Стефани беше още бебе и си търсеха жилище, Тина веднага се влюби в тухлените къщи и луксозните кафенета, уютния и кротък свят на забогателите от бума на интернет и преуспяващите писатели. За Майло бе нужно малко повече време.

Семейният живот се различаваше от това, което познаваше преди. За разлика от туризма, това наистина бе живот. Първо се научи да приема, а после да обича. Започна да гледа на „Парк Слоуп“ не като на място, където новозабогателите тормозеха келнерите със сложни поръчки. Не, „Парк Слоуп“ бе мястото, където живееше семейството на Майло Уийвър.

Тигъра го бе нарекъл „буржоазен семеен човек“. Тук поне, наемният убиец бе абсолютно точен.

На площад „Гарфийлд“ той излезе от мерцедеса на Грейнджър с обещанието да поговорят на следващата сутрин в службата. Но докато се качваше по тясното вътрешно стълбище на къщата им, знаеше, че вече е взел решение. Семеен човек или не, отиваше в Париж.

Чу звука от телевизора на третия етаж. Звънна и Стефани извика:

— Вратата! Мамо! Вратата!

Чуха се бързите стъпки на Тина и нежният й глас:

— Идвам.

Тя отвори вратата, закопчавайки ризата си. След като видя мъжа си, кръстоса ръце над гърдите си и прошепна високо:

— Пропусна представлението.

— Том не ти ли се обади?

Опита се да влезе вътре, но Тина блокира пътя му.

— Този тип ще каже какво ли не, за да те покрие.

Беше вярно, затова Майло не възрази. Просто изчака Тина да вземе решение. Най-после тя го сграбчи за ризата, придърпа го към себе си и го целуна по устните.

— Все още съм ти ядосана, господинчо.

— Мога ли да вляза?

Тина не беше истински ядосана. Произхождаше от семейство, в което човек не криеше гнева си, защото проявата му унищожаваше силата му. Семейство Кроус бяха разсъждавали по този начин в Остин, а което беше добро за Тексас, бе достатъчно добро и навсякъде другаде.

Майло намери Стефани във всекидневната, седнала на пода сред купчина кукли и загледана в телевизора, където вървеше анимационен филм.

— Здрасти, хлапе — поздрави я той. — Съжалявам, че пропуснах представлението.

Тя не стана.

— Вече съм свикнала с това.

С всеки изминал ден звучеше все повече като майка си. Майло се наведе и я целуна по главата. Стефани сбърчи малкото си носле.

— Татко, вониш.

— Знам, сладурче. Съжалявам.

Тина му метна туба с крем.

— За изгарянето ти. Искаш ли бира?

— Имаме ли водка?

— Първо трябва да те нахраним.

Тина свари китайски спагети — едно от петте неща, които знаеше да готви, според собствените й думи, и му поднесе купичката. Стефани се настани до него на канапето и му заразказва за другите изпълнители в представлението, за силните и слабите им страни и за върховната несправедливост при награждаването. Сара Лоутън бе спечелила първо място с версията на „Аз решавам“.

— Ами твоята песен? Работихме върху нея в продължение на седмици.

Стефани наклони глава и се вторачи мрачно в него.

— Беше глупава идея.

— Защо?

— Защото никой не разбира френски, татко.

Майло разтърка челото си. Според него бе чудесна идея дъщеря му да изпълни хита на Серж Генсбур. Беше неочаквано и оригинално.

— Мислех, че харесваш песента — каза той.

— Да.

Тина се настани в другия край на канапето.

— Стеф беше невероятна, Майло. Направо зашеметяваща.

— Но не спечелих.

Не се тревожи — утеши я той. — Един ден ще ръководиш нюйоркската филхармония, а Сара Лоутън ще пържи картофи в „Макдоналдс“.

— Майло — предупреди го Тина.

— Просто казвам — оправда се той.

Лека усмивка изкриви лицето на Стефани.

— Да!

Майло се нахвърли върху спагетите.

— Имаме запис, нали?

— Баща ми не успя да фокусира камерата. И съм прекалено дребна.

Стефани отличаваше мъжете в живота си по този начин: Патрик беше „баща“, а Майло — „татко“.

— Той ти се извини — напомни й Тина.

Стефани, която не беше в настроение да прощава, се върна на пода при куклите си.

— Е? — попита Тина. — Ще ми кажеш ли?

— Това е чудесно — кимна Майло към купата със спагети.

— Къде?

— Какво къде?

— Том те изпраща някъде. Затова се обади — да ме умилостиви. Той е най-нетактичният тип от ЦРУ, когото познавам.

— Чакай…

— Освен това — прекъсна го тя. — Виждам вината, изписана по лицето ти.

Майло вдигна очи от купата си и каза кротко:

— Трябва да отида в Париж. Но ще се върна до събота.

— Вече не се занимаваш с тази работа.

Той не отговори. Тина беше права, разбира се. През последната година той бе пътувал прекалено много „в командировка“ и тя започваше да се тревожи. Знаеше достатъчно за живота му, преди да се запознаят, за да е наясно, че този човек не бе съпругът, когото искаше. Беше се омъжила за човека, оставил всичко това зад себе си.

— Защо е толкова важно да отидеш в Париж? Управлението може да изпрати цяла армия шпиони там.

Той снижи гласа си.

— Става дума за Анджела Йейтс. Забъркала се е в някакви неприятности.

— Анджела? Тази, която беше на сватбата ни?

— Мислят, че тя продава информация.

— А стига бе — презрително изсумтя Тина. — Анджела е рекламното момиче на „Ние срещу тях“. По-голям патриот е от Джон Уейн.

— Затова трябва аз да замина — отвърна Майло, загледан в телевизора, където нещастният койот се измъкна от дълбока дупка, в която бе паднал от невероятна височина. — Типовете от отдела по вътрешни разследвания не я познават.

— Добре. Но се връщаш в събота. Иначе ще отлетим за Дисниуърлд без теб. Нали така, малка госпожице?

— Със сигурност — потвърди Стефани.

Майло вдигна ръце.

— Обещавам.

Тина погали коляното му и той я придърпа към себе си, наслаждавайки се на свежия аромат на току-що измитата й коса, все още вторачен в телевизора. Тогава осъзна, че койотът Уили не се подчиняваше на същите закони на физиката като нас. Въпреки всички неблагоприятни условия, той винаги оцеляваше.

Тина подсмръкна и го бутна настрани.

— Господи, Майло. Вониш!