Олен Стейнхауър
Туристът (11)

5.

Специален агент Джанет Симънс погледна Майло над очуканата бяла маса в стаята за разпити в Блекдейл. Въпреки размера си, партньорът й, специален агент Джордж Орбах, очевидно бе по-нисшия от двамата. Непрестанно излизаше от стаята и се връщаше с пластмасови чаши с вода, кафе или лимонада.

Стилът на разпит на Симънс бе делови и лек. Майло предположи, че това се дължеше на новоприетите стандарти на обучение в Министерството на вътрешната сигурност. Агентката се навеждаше често, с отворени ръце, освен когато придърпваше непослушно кичурче коса зад ухото си. Майло реши, че е в началото на тридесетте години. Остри, привлекателни черти, помрачени само от леко кривогледото й дясно око. Начините, по които демонстрираше красотата си, би трябвало да скъсят психологическото разстояние между разпитвания и разпитващия и да заличат съперничеството. Тя дори се преструваше, че не усеща вонята му.

След като за пореден път изпрати Джордж Орбах навън, за да намери мляко за кафето й, тя се завъртя към Майло.

— Хайде, Майло. На една и съща страна сме, нали?

— Разбира се, Джанет.

— Кажи ми тогава защо Управлението действа извън юрисдикцията си в този случай. Обясни ми защо пазите тайна от нас.

Захарта във вкусната лимонада на госпожа Уилкокс започваше да изнервя Майло.

— Вече обясних — отговори той. — Следим Рот от години. Научихме, че е кацнал в Далас, затова потеглих натам.

— И въобще не ви мина през ума да ни се обадите? — повдигна вежди тя. — И ние имаме офис в Далас.

Майло се зачуди как да формулира отговора си.

— Реших…

— Ти реши? Значи Том Грейнджър вече не взима решенията в Ню Йорк?

— Споделих с него идеята си — поправи се той, — че ако ви се обадим, ще изпратите кавалерията. Тигъра щеше да я забележи в миг и да се покрие. Единственият начин да го открием бе издирването да се извърши от сам човек.

— От теб.

— Занимавам се със случая му от дълго време. Познавам методите му на действие.

— И виж каква чудесна работа ни свърши това — намигна му тя. — Още един успех за ЦРУ!

Майло отказа да отговори на предизвикателството й.

— Мисля, че ти помагам, с каквото мога, Джанет. Казах ти, че той имаше капсула с циан калий в устата си. Не му хареса идеята да живее в Гуантанамо, затова я счупи. Можеш да обвиниш шериф Уилкокс, задето не е претърсил всичките му кухини, но не мисля, че ще е справедливо.

— Той е говорил с теб — меко каза тя. — Провели сте разговор. Шерифът с женското име…

— Лесли.

— Точно така. Та той спомена, че си прекарал двадесет минути насаме с него.

— По-скоро петнадесет.

— Е, и?

— Да?

Изненадващо, Симънс не повиши тона си.

— За какво говорихте?

— Човек като него — суперзвезда сред наемните убийци — се нуждае от повече от петнадесет минути, за да проговори.

— Значи просто си седяхте и се гледахте?

— Задавах му въпроси.

— Докосна ли го?

Майло наклони глава.

— Опита ли се да му изкараш информацията с бой, Майло?

— Разбира се, че не — отговори той възмутено. — Това противоречи на закона.

Симънс изглеждаше готова да се усмихне подигравателно, но си промени решението.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита тя. — Вярвам, че ти и Управлението сте отчаяни. Загубихте напълно доверието на хората и бихте направили всичко възможно да запазите пенсиите си. Дори бихте убили за тях.

— Звучиш, сякаш си размишлявала доста по въпроса.

Този път тя се усмихна. Вероятно мислеше, че Майло се шегуваше.

— Обясни ми с какво толкова разполагаше Тигъра срещу вас? Том не го е използвал да върши мръсната ви работа, нали? Не знам какво точно правите в кулата си в Ню Йорк, но подозирам, че е доста гадничко.

Майло се изненада от враждебността й и още повече от чувството й за превъзходство.

— Предполагам, че Министерството на вътрешната сигурност няма никакви тайни, а?

— Разбира се, че имаме. Но не сме изправени пред съда на обществото. Още не ни е дошло времето.

Джордж Орбах се върна в стаята, стиснал няколко хартиени пакетчета.

— Няма мляко. Само на прах.

Джанет Симънс изглеждаше отвратена от новината.

— Няма значение — отвърна тя, като кръстоса ръце. — Господин Уийвър си тръгва. Има нужда от дълъг душ. Мисля, че ще трябва да си поговорим с господин Грейнджър.

Майло потропа по масата и се надигна.

— Моля ви, не се колебайте да се свържете с нас.

— Да бе, страхотна работа ще ми свърши това.

Сутрешната буря бе преминала, оставяйки зад себе си мокри пътища и влажен чист въздух. Докато шофираше, Майло запали цигара от пакета, който бе купил, когато напълни резервоара. Отначало димът му се стори великолепен, но после му стана гадно и дори се закашля, но продължи да пуши. Бе готов на всичко, за да заличи вонята на смърт.

Мобилният му телефон му бе нов и той още не бе успял да разбере как да смени звъненето, затова сега чу тъпата служебна мелодия. Провери дали се обаждаше жена му, но бе Грейнджър.

— Да?

— Вярно ли е това, което ми каза кучката от Министерство на вътрешната сигурност? Тигъра е мъртъв?

— Да.

Пауза.

— Ще те видя ли в службата днес?

— Не.

— Добре, тогава ще те посрещна на летището. Трябва да обсъдим някои неща.

Майло затвори и включи радиото. Не откри интересна станция, затова извади айпода си. Пъхна слушалките в ушите си, погледна списъка с френски песни и натисна петата.

Главата му се изпълни с бързата игрива мелодия на „Кукла от восък“, изпълнявана от Франс Гал. Бе научил Стефани на същата песен за рецитала й, представлението, което щеше да пропусне.

Набра номера на Тина. Включи се гласовата й поща и той изслуша търпеливо обещанието й да му се обади, ако й остави съобщение. Знаеше, че вече е отишла на представлението, седи до празен стол и наблюдава как дъщеря им пее хита на Серж Генсбур. Не й остави съобщение. Просто искаше да чуе гласа й.