Олен Стейнхауър
Туристът (27)

21.

Тина го загледа как изстена, надигна се от канапето и излезе от стаята. Имаше нещо сюр реално в начина, по който Майло се бе прибрал у дома след пътуване, където най-старата му приятелка бе умряла, а сега всичко беше отново нормално.

Запозна се с Майло при изключително странни обстоятелства. Дори родителите й не знаеха какво се бе случило във Венеция. И внезапно той се озова до нея. Без обяснения и извинения. Струваше й се, че я бе чакал в продължение на години на онази влажна улица във Венеция. Бе очаквал появата й. Или поне появата на някой, на когото да се посвети.

— Аз съм шпионин — съобщи й той седмица след началото на бурната им връзка. — Или поне бях до деня, когато се запознахме.

Тя се засмя, но не беше шега. Първият път, когато го видя, Майло държеше пистолет в ръката си. Тина предположи, че е ченге или частен детектив. Но шпионин? Никога дори не й дойде на ум. Защо тогава бе напуснал работата си, след като се запознаха?

— Идваше ми в повече, предполагам — обясни той. — Беше прекалено много за мен.

След като Тина го подложи на сериозен натиск, той призна нещо, което тя прие едва след време.

— Бях на ръба на самоубийство няколко пъти. Не ставаше дума за молба за внимание, тъй като в нашия живот самоубийството не ти осигурява никакво внимание. Просто те пенсионира. Не, исках да умра, за да спра да живея. Усилията направо ме подлудяваха.

Думите му я стреснаха. Наистина ли искаше потенциален самоубиец в живота си? И най-важното, наистина ли искаше такъв в живота на Стефани?

— Израснах в Северна Каролина, близо до Рали. Когато бях на петнадесет години, родителите ми загинаха в катастрофа.

Когато чу това, лицето й замръзна. Може би тази трагедия я бе накарала внезапно да изпита силна любов към мъжа, който все още бе почти непознат за нея. Кой човек, след подобни преживявания, не би изпитвал от време на време ужасна меланхолия и дори мисли за самоубийство? Преди Тина да изрази емоциите и извиненията си с думи, Майло продължи, сякаш искаше бързо да се освободи от бремето на спомените си:

— Семейството ни беше малко. Всички роднини на баща ми бяха починали отдавна, а тези на майка ми — малко след като се родих.

— И какво направи?

— Нямах избор. Бях едва на петнадесет години. Щатът ме настани в сиропиталище в Оксфорд. Северна Каролина, а не Англия — сви рамене той. — Не е толкова лошо колкото звучи. Всъщност, оценките ми се повишиха и получих стипендия за колежа. Университет „Лок Хейвън“. Малко училище в Пенсилвания. Заминах за Англия чрез програма за размяна на студенти. И там бях посетен от няколко мутри от посолството. Заведоха ме да се видя с Том, който се намираше в Лондон. Смятаха, че може би ще искам да служа на страната си.

В историята нямаше нищо нередно и Тина повярва. Дори ако Майло бе поукрасил някои подробности, дали те наистина бяха важни?

Нямаше причини да се оплаква от Майло Уийвър. Беше потаен човек, но това бе присъщо за работата му. Тина го знаеше, когато се ожениха. Важното бе, че за разлика от много мъже, той не криеше любовта си към нея и Стефани. Дори когато пътуваше, мислеше за тях. Пиеше, но не беше пияница. Пушеше, но само от време на време, така че тя нямаше право да се оплаква. А депресията? Категорично не. Понякога Майло се прибираше от работа, раздразнен от неща, които не можеше да обсъжда, но винаги внимаваше нищо да не помрачи живота им. Той наистина се държеше чудесно и с нея, и със Стефани.

А сега… сега човек, когото и двамата познаваха, бе мъртъв. Стефани седеше на пода и гледаше телевизия, а Майло се нахрани и избяга от нея в банята. Тина се почувства абсолютно сама.

След като чу душа, тя отвори сака, който Майло бе оставил до вратата.

Малко мръсни дрехи, чорапи и бельо. Айпода му. Чифт маратонки. Плик с клечки за уши, дезодорант, крем за слънце, четка и паста за зъби. Хартиени салфетки. Шишенце мултивитамини. Сапун. В найлонов плик имаше различни медицински принадлежности — лекарства, спринцовка, бинт, конец и гумени ръкавици. Лекарствата бяха доксициклин, бенадрил, прилосек, тайленол и пептобисмол.

На дъното Тина намери очила с обикновени стъкла, руса боя и двадесет и пет двадесетдоларови банкноти. И руло широка лепенка. По някаква причина, това я притесни повече от спринцовката.

Тя върна всичко в сака, закопча го и влезе в банята. Майло си тананикаше зад прозрачната врата на душа.

— Кой е? — попита той.

— Аз съм — отговори Тина и седна на клозета.

Парата подразни синузита й и тя избърса носа си с тоалетна хартия.

— Господи — изохка Майло.

— Какво?

— Чудесно е да си у дома.

— Хм — изсумтя тя.

След миг, той спря водата, отвори вратата и протегна ръка към хавлията на закачалката. Тина му я подаде.

— Благодаря — каза той.

Загледа го как се бърше небрежно, както правят всички съпрузи, които вече не обръщат внимание на голотата си. Вторачи се в двете петна на дясната страна на гърдите му, белезите, получени в мига, когато се запознаха. Преди шест години тялото на Майло бе една от най-привлекателните му черти. Не беше много приказлив, но изглеждаше великолепно и бе страхотен в леглото. Докато живяха за кратко в Бостън, Маргарет го бе нарекла „секси“.

Но шест години в един град заедно със семейството му го бяха дарили с шкембе, бяха поотпуснали стегнатия му задник и бяха заменили мускулите му със слой тлъстина. Майло се бе превърнал в закръглен чиновник.

Е, все още бе привлекателен, помисли си тя виновно. Просто бе загубил онази форма, присъща на хората, които внимателно се грижат за себе си.

Майло се изсуши и я погледна усмихнато.

— Виждаш ли нещо, което ти харесва?

— Съжалявам. Бях се замислила.

Без да се впечатли, той уви кърпата около кръста си.

Тина го загледа как изстиска паста върху четката си за зъби и избърса огледалото с ръка. Зачуди се защо трябва да се вижда, за да измие зъбите си.

— Разкажи ми за Анджела — помоли тя.

Майло измъкна четката от устата си.

— Не искаш да знаеш.

— Мъртва е?

— Да.

— Как?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря. Но проучвам случая.

Майло се върна към зъбите си, сякаш това слагаше край на разговора им, но този път решителността му я вбеси.

— Имам чувството, че не те познавам, Майло.

Той спря водата и се завъртя към нея.

— Какво пък е това?

Тина въздъхна.

— Цялата тази тайнственост. През последната година се връщаш от все повече пътувания със синини или мрачен, а не ми се доверяваш да узная какво съсипва съпруга ми.

— Не става дума за доверие…

— Знам — прекъсна го тя раздразнено. — Предпазваш ни. Но това са правни дивотии. Не ми помагат. Нито пък на Стеф.

— Някои съпруги и съпрузи не знаят абсолютно нищо. Наясно си с това, нали? Вярват, че са женени за продавачи на застраховки, военни кореспонденти или финансови консултанти. Ти знаеш много повече от тях.

— Но те знаят за живота на близките си преди Управлението.

Майло отвърна студено:

— Разказах ти цялата история на живота си. Съжалявам, че не е достатъчно интересна.

— Забрави — каза тя и се надигна. — Ако искаш да ми разкажеш нещо, чудесно. Но не ме карай да се ровя. Унизително е.

Майло я хвана за раменете и я погледна в очите.

— Искаш да знаеш какво стана в Париж? Добре, ще ти разкажа. Анджела Йейтс бе отровена. Не знам кой е виновен, но това е начинът, по който умря.

Тина внезапно си представи образа на хубавата жена, която бе вечеряла с тях и ги бе накарала да се смеят цяла вечер.

— Разбирам — преглътна тя затруднено.

— Не, не разбираш — поправи я той. — Смятам, че Анджела умря, защото Управлението е разполагала с невярна информация. А това означава, че аз получих невярна информация, когато започнах да я разследвам. И това ме прави виновен за смъртта й.

Тина занемя и се вторачи в него.

Майло я пусна и се ухили тъжно.

— Когато отлетях за Далас, следях Тигъра — обясни той.

— Тигъра? — учуди се Тина. — Имаш предвид прочутия…

— Наемен убиец, да. Озовах се в малък град в Тенеси, където го гледах как умира пред мен. Самоубийство. Беше ужасно. Мисля, че смъртта му е свързана с тази на Анджела.

— Как?

Не й отговори, а само размъти водата още повече:

— Не съм глупав, Тина. Не знам и половината от онова, което би трябвало да знам, а това ме тревожи. И ми създава неприятности. Хрътките от Лангли лаят по петите ми. В Министерството на вътрешната сигурност има една жена, която вярва, че аз съм убил Тигъра — намерила отпечатъците ми по лицето му. А те бяха там, защото го нападнах. Направих го, тъй като заговори за теб и Стефани. Нападнах го, защото се страхувах за вас.

Тина отвори уста да проговори, но не можа да си поеме въздух. В банята бе прекалено влажно. Струваше й се, че диша вода. Майло отново я хвана за раменете и я изкара от банята. Въведе я в спалнята, настани я на леглото и клекна пред нея. Кърпата му бе изпаднала някъде и сега бе съвсем гол.

Най-после тя успя да каже:

— Е, трябва да направиш нещо, нали? Да докажеш, че не си убил онзи човек.

— Ще измисля нещо — отговори той и за миг тя му повярва. — Става ли?

Тина кимна измъчено. Беше научила част от истината, която искаше да узнае, но не можеше да я приеме. Трябваше да го знае и преди — Майло имаше основателна причина да крие тайни от нея. Все пак, тя беше просто библиотекарка. И затова той бе оставил в неведение нея и всички останали обикновени хора, които спазват закона.

Тя легна на леглото и се вторачи в тавана.

— Горката Анджела — прошепна тя.

— Кой? — попита висок глас.

Тина вдигна глава и видя Стефани, която стоеше до вратата, вторачена в голия си баща. Държеше кърпата, която Майло бе изпуснал.

— Не трябва ли да затворите вратата? — попита Стеф.

Майло се засмя и отвърна:

— Дай ми кърпата.

Стеф му я подаде, но не излезе от стаята.

— Изчезни оттук, хлапе! Остави ме да се облека, а после ще решим какво да правим в Дисниуърлд.

Този аргумент я убеди и тя излезе от стаята. Тина каза:

— Сигурен ли си, че трябва да отидем в Дисниуърлд?

— Ще заведа семейството си на почивка и никой няма да ме спре. Никой няма да получи това удоволствие.

Преди час ужасно й се искаше да чуе точно този отговор. Но сега, след като вече знаеше всичко и чуваше този категоричен, почти брутален тон, Тина вече не знаеше какво би трябвало да иска.