Кристофър Прийст
Престиж (7)

7

— Ако всичко това има нещо общо със семейство Бордън, мога веднага да ви кажа, че не зная нищо за него — казах аз.

— Да, но сте Бордън.

— Бил съм, но фактът не значи нищо за мен. — Внезапно си представих кръвната линия на тази млада жена, поколение след поколение, простиращи се без прекъсване в продължение на триста години назад в миналото: същото име, същата къща, същото всичко. Корените на моето семейство стигаха до тригодишната ми възраст. — Мисля, че не разбирате напълно какво означава да бъдеш осиновен. Бил съм само дете, малко момченце, когато баща ми ме е отстранил от живота си. Ако прекарам остатъка от моя живот в страдания по въпроса, няма да ми остане време за нищо друго. Много отдавна престанах да мисля за това. Сега имам ново семейство.

— Обаче брат ви си остава Бордън.

Винаги когато споменаваше брат ми, усещах пристъп на вина, загриженост и любопитство. Сякаш го използваше, за да преодолее защитата, която си бях изградил. През целия ми живот съществуването на брат ми бе нещо сигурно, нещо, което пазех в тайна, част от мен, до която не допусках никого. И все пак тази непозната говореше за него така, като че ли го познаваше.

— Защо проявявате такъв интерес? — попитах аз.

— Когато за пръв път чухте за мен, научихте името ми, то говореше ли ви нещо?

— Не.

— Чували ли сте за Рупърт Анджиър?

— Не.

— Или за Великия Дантон, илюзиониста?

— Не. Единственият интерес, който проявявам към истинските си родители, е свързан с надеждата ми някой ден да открия следите на брат си.

Докато разговаряхме, тя отпиваше бързо от уискито си и сега чашата й бе празна. Наведе се, за да си налее и опита да направи същото с моята. Знаейки, че по-късно ще шофирам, успях да я отдръпна, преди да ми сипе.

— Вярвам, че съдбата на брат ви е свързана с нещо, случило се преди сто години. С един от моите предшественици, Рупърт Анджиър. Твърдите, че никога не сте чували за него, и наистина няма причина да е иначе, но той е бил сценичен фокусник в края на миналия век. Работел е под псевдонима Великия Дантон. Станал е жертва на серия от злостни нападения от страна на мъж на име Алфред Бордън, вашия прадядо, който също е бил илюзионист. Значи наистина не сте чували нищо за тези събития?

— Разполагам само с книгата. Допускам, че вие сте я изпратили.

— Двамата враждували и това продължило с години. Нападали са се един друг непрестанно, обикновено чрез намеси в представленията си. Историята на враждата им е описана в книгата. Или поне неговата страна от нея. Прочетохте ли я?

— Пристигна по пощата едва тази сутрин. Нямах възможност да…

— Помислих си, че ще ви заинтересува силно да разберете какво се е случило.

И отново се чудех: защо продължаваше да говори за семейство Бордън? Бяха твърде откъснати от мен, не знаех каквото и да е за тях, и ме бяха отхвърлили. Говореше за нещо, което интересуваше нея, а не мен. Чувствах, че трябва да се отнеса учтиво към нея, да изслушам онова, което имаше да каже, но едва ли някога би разбрала съпротивата, вкоренена дълбоко в мен, несъзнателния защитен механизъм, изграден от дете, изоставено от семейството си. За да се приспособя към новите си родители, ми се бе наложило да захвърля всичко, което ми бе известно за предишните. Колко пъти трябваше да й го повторя, за да я убедя?

Тя каза, че иска да видя нещо, остави чашата и прекоси помещението до едно писалище, разположено до стената точно зад гърба ми. Когато се наведе към най-долното чекмедже, деколтето й се разтвори и успях да открадна един поглед: тънка бяла презрамка, част от дантелената чашка на сутиен, горната част на гръдта, приютена във вътрешността й. За да бръкне в чекмеджето, се наложи да протегне ръка и да се обърне и това движение подчерта нежната извивка на гърба й, по който презрамките още веднъж се откроиха през тънката материя на роклята, докато в същото време косата се спусна пред лицето й. Опитваше се да ме въвлече в нещо, за което не знаех каквото и да било, но вместо това я оглеждах и през ума ми се стрелкаха случайни помисли какво ли би било да правя секс с нея. Секс с благовъзпитана лейди; беше от онзи вид не толкова смешни шеги, каквито пускаха репортерите в редакцията. За добро или зло това бе животът ми, по-интересен и проблематичен за мен в сравнение с всички фокусници от далечното минало, взети заедно. Попита ме къде живея в Лондон, а не с кого живея там, така че не споменах Зелда. Изключителната и влудяваща Зелда, с късо подстриганата й коса и обица на носа, с подкованите й кубинки и тяло мечта, която преди три вечери ми бе заявила, че иска да имаме отворена връзка, и ме бе зарязала сам вкъщи в единайсет и половина вечерта, отнасяйки със себе си по-голямата част от книгите и дисковете ми. Оттогава не я бях виждал и започвах да се тревожа, макар и преди да бе постъпвала по подобен начин. Исках да попитам тази благовъзпитана лейди за Зелда не защото ме интересуваше какво може да ми отговори, а защото за мен Зелда е истинска. Как според вас бих могъл да си върна Зелда? Или: как да се измъкна без излишни драми от работата във вестника, без да изглежда така, сякаш отхвърлям волята на баща си? Или: къде да живея, ако Зелда ме напусне, защото все пак апартаментът е на родителите й? Как ще се издържам, ако остана без работа? А ако брат ми съществува, къде е и как да го открия?

Всички тези въпроси бяха далеч по-непосредствени за мен от каквито и да е новини за вражда между прадядовци, за които никога не бях чувал. Един от тях бе написал книга обаче. Може би това щеше да се окаже интересно.

— Не съм ги разглеждала от години — каза Кейт с леко приглушен глас от усилието да се протегне колкото може по-навътре. Беше извадила някакви фотоалбуми, които в този момент стояха струпани на купчина на пода, докато тя опипваше задната част на чекмеджето. — Ето.

Стискаше неподредена купчина листове, очевидно стари и пожълтели, с най-различни размери. Пръсна ги на канапето до себе си и взе чашата, преди да започне да ги разглежда.

— Прапрадядо ми е бил от онези хора, които страдат от мания за подреждане — каза тя. — Не само е пазел всеки лист хартия, а е слагал етикети, съставял е списъци, имал е цели шкафове, пълни с точно определени неща. Докато растях, родителите ми обичаха да казват: „Нещата на дядо“. Никога не ги докосвахме, дори не ни позволяваха да ги разглеждаме. Но с Розали не се сдържахме и претършувахме една част. Когато тя напусна, за да се омъжи, и останах сама, най-после успях да сортирам всичко. Дори продадох някои от апаратите и костюмите на доста добра цена. Открих тези театрални програми в стаята, която е използвал за кабинет.

През цялото време, докато говореше, тя не спираше да прелиства програмите и сега ми подаде един чуплив, крехък и пожълтял лист хартия. От безброй разгръщания гънките бяха започнали да се закъсват и всеки момент щеше да се разпадне. Програмата беше от „Емпрес Тиътър“ на Еверинг Роуд в Стоук Нюингтън. Сред списъка от изпълнители имаше обявени и ограничен брой представления, следобедни и вечерни, от 14 до 21 април. („Вижте обявленията във вестниците за допълнителни сведения.“). На първо място и с червено мастило беше ирландски тенор на име Денис О’Канахан („Изпълнете сърцата си с радостта на Ирландия“). Сред другите участници бяха Сестрите Маккий („Трио прекрасни шансонетки“), Сами Реналдо („Да ви погъделичкам ли, Ваше височество?“) и Робърт и Робърта Франкс („Рецитал парекселанс“). Кейт се приведе към мен, посочи с пръст долната половина на страницата и там беше името на Великия Дантон („Най-големият илюзионист на света“).

— Това е отпреди да стане такъв — каза тя. — Прекарал е по-голямата част от живота си в борба за слава и се е прочул няколко години преди смъртта си. Тази програма е от 1881 година, когато най-после щастието е започвало да му се усмихва.

— Какво значат тези? — попитах, като посочих стройната колона от числа, вписани в страничното поле на програмата. На гърба имаше още.

— Наричам ги Вманиачената каталогизираща система на Великия Дантон — отговори тя. Тя се отдръпна от канапето и коленичи без излишни формалности на килима до стола ми. Наведе се към мен, за да надникне в програмата, и каза: — Не съм разгадала всичко, но първото число се отнася до съответния ангажимент. Някъде трябва да има счетоводна книга с пълния списък на всеки негов ангажимент. Под нея вписва същинското представление, което е изнесъл, колко от тях са били матинета и колко вечерни представления. Следващите числа са списък на триковете, които е представял — в кабинета му има и десетки бележници с описания на целия му репертоар. Все още пазя някои от тези бележници тук и дори можете да прегледате кои от номерата е демонстрирал в Стоук Нюингтън. Но става още по-сложно, защото повечето трикове имат леки вариации и той навсякъде дава съответните отпратки. Ето това число тук, „10 гв.“. Мисля, че толкова са му платили, десет гвинеи.

— Това добре ли е?

— Ако е било за една вечер, е било по царски. Но вероятно ги е получил за цялата седмица, така че е било горе-долу добре. Според мен този театър не е бил особено популярен.

Вдигнах купчината с останалите програми и както ми каза Кейт, на всяка имаше бележки със сходни кодове.

— Всичките му приспособления също са означени — каза тя. — Понякога се питам как е намирал време да излиза сред хора и да си изкарва прехраната. Но когато разчиствах избата, открих, че всяка част от екипировката му си е имала идентификационен номер — всяка една — със своето място в огромен списък с отпратки към останалите книги.

— Може би някой друг го е правел вместо него.

— Не, всичко е с един и същ почерк.

— Кога е починал? — попитах аз.

— Всъщност по този въпрос, колкото и да е странно, има някои съмнения. Във вестниците се твърди, че е починал през 1903 година и дори има некролог в Таймс, но в селото се намират хора, които твърдят, че на следващата година все още е живеел тук. Онова, което намирам за особено странно, е, че се натъкнах на некролога в една негова книга с изрезки, където беше залепен, означен и индексиран също като всичко останало.

— Можете ли да обясните как е възможно това?

— Не. Алфред Бордън говори по въпроса в книгата си. Чак след като се запознах с нея, опитах да науча повече за случилото се помежду им.

— Пазите ли други документи?

Докато тя се протягаше за книгите с изрезки, си налях още глътка от американското уиски, каквото дотогава не бях опитвал, и установих, че започвам да го харесвам. Харесваше ми и че Кейт е седнала на пода до краката ми и от време на време обръща глава към мен, за да ми каже нещо. Беше леко слисващо, че съм там, без да разбирам напълно какво се случва, че разговарям с нея за фокусници, срещи в миналото, а не съм на работа или на път за дома на родителите си, както бях планирал.

В онази част от ума ми, където пребиваваше моят брат, усещах задоволство, различно от всичко, което дотогава бях изпитвал от него. Подканяше ме да остана.

Навън студеното следобедно небе се смрачаваше и дъждът на Пенините продължаваше да вали. Откъм прозорците повяваше непрестанно ледено течение. Кейт хвърли още дърва в огъня.