Кристофър Прийст
Престиж (60)

1

Гласът на моя брат ми говореше неспирно: тук съм, не си тръгвай, остани с мен, за цял живот, не съм далеч от теб, ела.

Опитвах се да заспя и се въртях наляво-надясно в голямото, студено и прекалено меко легло, като се проклинах, че не бях напуснал къщата, преди да връхлети бурята, за да бъда в този момент в собственото си легло в къщата на родителите ми. Но всеки път, когато си помислех за това, гласът продължаваше да настоява: остани тук, не си тръгвай, ела най-после при мен.

Наложи се да стана от леглото. Наметнах се със сакото и отидох до тоалетната от другата страна на стълбищната площадка. Къщата беше тъмна, мълчалива и студена. Стоях разтреперан над тоалетната чиния, а дъхът ми излизаше на пара. След като пуснах водата, трябваше отново да пресека площадката — гол, като се изключеше сакото, — но щом погледнах надолу по стълбите, видях, че на долния етаж свети. Под една от вратите се процеждаше светъл триъгълник.

Върнах се в ужасната спалня, но не можах да си наложа отново да вляза в леденото легло. Спомних си за удобното разтегателно кресло до камината в трапезарията, бързо навлякох дрехите си, грабнах нещата си и слязох долу. Погледнах часовника си. Минаваше два след полунощ.

Брат ми каза: добре, сега.

Кейт все още беше в трапезарията, седнала будна в креслото си до огъня. Слушаше портативно радио, поставено на преградата на камината до нея. Изглежда, не се изненада да ме види.

— Беше ми студено — казах аз. — Не можах да заспя. Все едно, трябва да отида да го потърся.

— Навън е много по-студено. — Тя посочи мрака зад прозорците. — Ще ти трябва всичко това.

На стола срещу нея бе подредила топли дрехи, в това число груб вълнен пуловер, дебело палто, шал, ръкавици, чифт гумени ботуши и два големи фенера.

Брат ми проговори отново. Не можех да го пренебрегна.

Казах на Кейт:

— Беше сигурна, че ще го направя.

— Да. Мислих по въпроса.

— Разбираш ли какво става с мен?

— Така смятам. Трябва да отидеш и да го намериш.

— Ще дойдеш ли?

Тя разтърси глава с неочаквана сила:

— Няма начин, при каквито и да са обстоятелства.

— Значи знаеш къде е той?

— Мисля, че през целия си живот съм знаела, но винаги ми е било по-лесно да не мисля за това. Най-трудната част в срещата с теб бе това знание. Онова, което ме травматизира като дете, все още е там долу.