Кристофър Прийст
Престиж (6)

6

На главния вход на крилото ме посрещна застаряваща жена, към която се обърнах с „мисис Анджиър“, но тя просто се поинтересува за името ми, вгледа се внимателно в журналистическата ми карта, а после ме покани в една странична стая и каза да изчакам. Внушителните размери на помещението, семпло, но приятно обзаведено с индийски килими, антични столове и лакирана маса, ме накараха да се почувствам неудобно в измачкания си от пътуването и мокър от дъжда костюм. След около пет минути жената отново се появи с тон, от който ме побиха ледени тръпки:

— Лейди Катрин ще ви приеме.

Отведе ме на горния етаж в голяма, приятна гостна с изглед към долината и високия скалист склон отвъд нея — в този момент едва забележим.

До камината, където пламтяха и пушеха запалени цепеници, стоеше млада жена, която протегна ръка и се ръкува с мен, когато пресякох стаята до нея. За момент бях изгубил присъствие на духа от новината, че ще бъда приет от лейди Еди-коя си, тя се държеше много сърдечно. Бях приятно изненадан от външността й. Беше висока, имаше тъмни коси, широко лице и силна челюст. Прическата й омекотяваше по-острите черти на лицето й. Очите й бяха големи. В изражението й имаше нервност и внимание, сякаш се притесняваше какво мога да кажа или какво бих си помислил.

Поздрави ме официално, но в секундата, в която другата жена напусна помещението, обноските й се промениха. Представи се като Кейт, не Катрин, Анджиър, и ми каза, да не обръщам внимание на титлата, тъй като я използвала рядко. Поиска от мен да потвърдя, че съм Андрю Уестли. Отговорих, че съм.

— Допускам, че току-що сте минали през главната част на къщата?

— Църквата на добрата вест? Едва успях да прекрача прага им.

— Мисля, че вината е моя. Предупредих ги, че може да дойдете, но мисис Холоуей не беше особено очарована.

— Предполагам, вие сте изпратили съобщението до моя вестник?

— Исках да се срещна с вас.

— И аз стигнах до това заключение. Но защо, за бога, искате да се срещнете с мен?

— Смятам да ви разкрия всичко. Но още не съм обядвала. А вие?

Последвах я надолу по стълбите на приземния етаж, където жената, въвела ме в дома й, която Катрин нарече мисис Мейкин, поднесе скромен обяд от колбаси, сирене и салата. Докато се настанявахме на масата, попитах Кейт Анджиър защо ме бе повикала чак от Лондон на пръв поглед без основателна причина.

— Не мисля, че е неоснователна.

— Тази вечер трябва да изпратя материала.

— Е, това може и да се окаже трудна работа. Ядете ли месо, мистър Уестли?

Тя ми подаде чинията с нарязаните колбаси и сирене. Докато се хранехме, поведохме любезен разговор — тя ме разпита за вестника, за кариерата ми, къде живея и така нататък. Все още си давах сметка за титлата й и усещах лека скованост, но колкото повече разговаряхме, толкова по-лесно ставаше. Държеше се колебливо, едва ли не нервно, и често, докато говорех, отместваше поглед и после пак връщаше очи към мен. Забелязах, че когато посягаше към масата, ръцете и трепереха. Когато най-сетне почувствах, че е настъпил моментът да я попитам нещо за самата нея, ми отговори, че семейството й притежава къщата над триста години. По-голямата част от земята в долината беше част от имението, както и известен брой ферми, които отдаваха под наем. Графската титла принадлежеше на баща й, но той живееше в чужбина. Майка й беше починала, а единствената й друга близка роднина, по-голямата й сестра, беше омъжена и живееше в Бристол с децата си.

Къщата изпълнявала функцията на семеен дом, с прислуга от няколко човека, до избухването на Втората световна война. По това време Министерството на отбраната реквизирало по-голямата част от сградата за регионален щаб на Командването на Кралските военновъздушни сили. Някъде тогава семейството се преместило да живее в източното крило, което така или иначе било любимата им част за обитаване. След напускането на КВС къщата преминала в ръцете на Окръжния съвет на Дарбишър, който я използвал за офиси, а настоящите наематели (както тя се изрази) се настанили през 1980 година. Спомена, че отначало родителите й се тревожели от перспективата да живеят под един покрив с религиозна секта, но по онова време семейството се нуждаело от парите и нещата се подредили относително приемливо. Учебният процес в Църквата протичал мирно и тихо, членовете й били любезни и очарователни събеседници и в последно време нито тя, нито жителите на селото се интересували от заниманията им. Постоянно с автобуси пристигали нови членове, а други си заминавали.

В тази точка на разговора вече се бяхме нахранили и мисис Мейкин ни бе сервирала кафето.

— Значи историята, довела ме тук, за свещеника, който е едновременно на две места, е измислица? — казах аз.

— Да и не. Сектата не крие факта, че базира ученията си на думите на своя лидер. Отец Франклин е стигматик — носи раните Христови и се твърди, че притежава способност за билокация, но никога не са го виждали да го прави, и няма свидетели, които биха потвърдили конкретни случаи.

— Вярно ли е обаче?

— Наистина не съм сигурна. Този път е била намесена местната лекарка, тя споменала нещо пред представител на таблоидите, който написал кратък репортаж по въпроса. Научих това едва онзи ден, когато слизах по работа в селото. Не виждам как би било възможно: лидерът им е в затвор в Америка, нали така?

— Но ако наистина се е случило, би било интересно.

— Според мен тази история всъщност засилва вероятността всичко да е измама. Например откъде доктор Елис знае как изглежда този човек? Подкрепят я думите само на един от членовете на Църквата.

— Представили сте го за реално случила се история.

— Казах ви, че исках да се срещнем. А и фактът, че човекът се опитва да бъде на две места едновременно, е прекалено хубав, за да бъде истина.

Тя се засмя по начина, по който хората се смеят, когато очакват от останалите да намерят думите им за забавни. Нямах ни най-малка представа за какво говори.

— Защо просто не телефонирахте във вестника? — попитах. — Защо не ми писахте лично?

— Да, можех да го направя… Но не бях сигурна дали сте човекът, за когото ви мислех. Исках първо да се запознаем.

— Не виждам защо сте решили, че религиозен фанатик, който се опитва да бъде на две места едновременно, би имал каквото и да е общо с мен.

— Просто съвпадение. Разбирате: полемиката около илюзията и така нататък. — Тя отново ме погледна с очакване.

— За кого ме мислехте?

— За сина на Клайв Бордън. Права ли съм? Правнукът на Алфред.

Тя се опита да ме погледне право в очите, но погледът й, неустоимо, отново избегна моя. Нервното й, уклончиво поведение създаваше напрежение помежду ни, въпреки че на практика нямаше причина за това. Остатъците от обяда стояха на масата пред нас.

— Да, името на рождения ми баща е Клайв Бордън — отговорих. — Но са ме осиновили на три години.

— Ето на. Значи бях права за вас. Срещали сме се веднъж, преди много години, като деца. Тогава се казвахте Ники.

— Не си го спомням — казах аз. — Сигурно току-що съм бил проходил. Къде се е случило?

— Тук, в тази къща. Дойдохте с баща си. Наистина ли не помните?

— Ни най-малко.

— Имате ли други спомени от онези години? — попита тя.

— Само откъслечни. Но нито един за това място. Къщата е от онези, които биха впечатлили едно дете, не мислите ли?

— Добре. Не сте първият, който го казва. Сестра ми… казва се Розали… мрази къщата, нямаше търпение да се изнесе. — Тя се обърна, взе едно звънче от плота и звънна два пъти с него. — Обикновено се оттеглям за питие след обяд. Ще ми правите ли компания?

— Да, благодаря ви.

След малко мисис Мейкин се появи и лейди Катрин се изправи:

— С мистър Уестли ще бъдем в стаята за гости този следобед, мисис Мейкин.

Докато изкачвахме широкото стълбище, почувствах внезапното желание да избягам от нея, да се отдалеча от тази къща. Знаеше за мен повече, отколкото аз самият, но познанията й се отнасяха за част от живота ми, към която не проявявах интерес. Очевидно през днешния ден отново трябваше да се превърна в Бордън, независимо дали го исках, или не. Първо книгата му, а сега и това. Всичко беше свързано, но имах чувството, че интригите, които плете тя, не ме засягат. Защо трябваше да ме е грижа за човека, за семейството, които ми бяха обърнали гръб?

Тя ме въведе в стаята, където се бяхме срещнали за пръв път и затвори решително вратата зад нас. Сякаш беше доловила желанието ми за бягство и искаше да ме задържи възможно най-дълго. На една ниска масичка между няколко удобни кресла и канапе беше оставен поднос с бутилки, чаши и сребърна кофичка с лед. Една от тях беше вече пълна с голямо питие, без съмнение приготвено от мисис Мейкин. Кейт ми даде знак да седна и попита:

— Какво да бъде?

Всъщност предпочитах чаша бира, но на подноса имаше само силен алкохол.

— Каквото пиете вие — отговорих.

— Американско ръжено със сода. Искате ли от моето?

Отвърнах утвърдително и проследих как приготвя питието ми. Когато най-после се настани на канапето, тя подви крака под себе си и пресуши почти половината чаша уиски на един дъх.

— Колко време можете да си позволите да останете? — попита тя.

— Може би само за това питие.

— Искам да ви питам за много неща.

— Защо?

— Заради случилото се, когато бяхме деца.

— Мисля, че едва ли ще ви бъда от голяма полза — отговорих.

Очевидно обичаше да пие и бе свикнала с алкохола. Това ми помогна да се почувствам на позната територия; прекарвах по-голямата част от уикендите на по питие с приятели. Очите й обаче продължаваха да ме тревожат, защото непрестанно гледаше ту в мен, ту някъде настрани, ту отново мен, създавайки ми усещането, че в стаята има още някой, когото не можех да видя.

— Отговорите с по една дума биха ни спестили много време — каза тя.

— Добре.

— Имате ли еднояйчен брат близнак? Или такъв, който е умрял много млад?

Нямаше как да прикрия стреснатия си вид. Оставих чашата, преди да съм разлял още от съдържанието й, и попих течността, плиснала по обувките ми.

— Защо питате? — попитах.

— Имате ли? Имали ли сте?

— Не зная. Мисля, че съм имал, но така и не успях да го издиря. Искам да кажа… Не съм сигурен.

— Според мен ми дадохте отговора, който очаквах — каза тя. — Но не и онзи, на който се надявах.