Кристофър Прийст
Престиж (46)

39

Днес е 1 септември 1903 година и заявявам, че като цяло със смъртта на Анджиър приключи и собствената ми кариера.

Макар да бях сравнително състоятелен, имах жена и деца, а също така скъп и сложен живот, който да поддържам. Не можех да изоставя отговорностите си и бях длъжен да приемам ангажименти, когато ми се предлагаха. В този смисъл не се оттеглих напълно, но амбицията, която ме подтикваше в първите години, желанието да изумявам и смайвам, чистата наслада да измислям невъзможното, всичко това ме напусна. Все още имах уменията да изпълнявам илюзии, ръцете ми си оставаха сръчни и в отсъствието на Анджиър за пореден път се бях превърнал в единствения изпълнител на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и все пак нещо не ми достигаше.

Над мен се спусна ужасна самота, която Договорът не ми позволява да опиша истински, освен с думите, че бях единственият приятел, за когото жадувах. И отново аз, разбира се, бях единственият приятел, с когото не можех да общувам.

Подхождам към този въпрос възможно най-деликатно.

Животът ми е пълен с тайни и противоречия, които няма как да обясня.

За кого се омъжи Сара? За мен или за мен? Имам две деца, които обожавам, но мои ли са те, че да ги обожавам, само мои… или наистина са мои? Как бих разбрал освен с гласа на инстинкта? И като отворих дума, в кого от мен се влюби Олив и с кого се премести да живее в апартамента в Хорнзи? Не аз пръв правих любов с нея, нито аз я поканих в апартамента, и все пак аз се възползвах от присъствието й, знаейки, че и аз правя същото.

Кой от мен направи опит да разобличи Анджиър? Кой от мен пръв замисли НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и кой от мен бе пренесен пръв?

И сам виждам, че говоря несвързано, но всяка моя дума е последователна и на мястото си. Това е дилемата в същината на моето съществуване.

Вчера изнасях представление в един театър в Балъм, в югозападен Лондон. Приключих с матинето, след което ми оставаха два часа до вечерното шоу. Както често постъпвам, отидох в гримьорната си, дръпнах завесите и приглуших светлината, заключих вратата и легнах да поспя на кушетката.

Събудих се…

Бях ли се събудил изобщо? Привидя ли ми се? Сънувах ли?

Събудих се и видях призрачната фигура на Рупърт Анджиър — стоеше в гримьорната и стискаше с две ръце нож с дълго острие.

Преди да успея да помръдна или извикам, той скочи върху мен на кушетката и бързо яхна гърдите и стомаха ми. Вдигна ножа и го задържа с насочено към сърцето ми острие.

— Приготви се да умреш, Бордън! — каза с дрезгавия си, ужасяващ шепот.

В това адско видение ми се стори, че почти не усещам тежестта му и с лекота мога да го отхвърля от себе си, но страхът изсмукваше цялата ми сила. Вдигнах ръце и стиснах лактите му, опитвайки да му попреча да забие ножа в мен, но за мое учудване открих, че все още е покрит с хлъзгавия материал, който не ми позволяваше да го уловя по-здраво. Колкото повече се стараех, толкова повече се плъзгаха пръстите ми около противната му плът. Вдишвах зловонния му мирис, гранясала смрад на гроб, на костница.

Поех си дъх от ужас, защото усетих как острието се притиска болезнено в гърдите ми.

— Сега! Кажи ми, Бордън! Кой точно си ти? Кой?

Изпитвах такъв страх, че едва дишах, такъв бе ужасът, че всяка секунда острието ще пробие гръдния ми кош и ще ме прониже в сърцето.

— Кажи ми и ще те пощадя!

Натискът на ножа се усилваше.

— Не зная, Анджиър! Вече и сам не зная!

И по някакъв начин това сложи края, почти веднага след като всичко бе започнало. Лицето му се намираше на сантиметри от моето и видях как се изкриви от гняв. Тежкият му дъх ме облъхна. Ножът започваше да пронизва кожата ми! Страхът ме наелектризира и ми вдъхна смелост. Замахнах към него, веднъж, два пъти, с юмруци към лицето му, и го отблъснах от себе си. Смъртоносният натиск върху сърцето ми намаля. Долових внезапното си преимущество и замахнах към него, като събрах ръце. Той изкрещя, отдалечавайки се от мен, и вдигна ножа. Все още бе върху мен и пак го ударих, а после напрегнах цялото си тяло, за да го отхвърля. За мое огромно облекчение той се претърколи, изпусна ножа и падна на пода. Смъртоносното острие се удари със звън в стената и падна на пода, а призрачната фигура се просна до него.

Почти незабавно се изправи на крака с обуздан и предпазлив вид, като ме наблюдаваше внимателно в случай че отново се опитах да го атакувам. Изправих се в седнало положение на кушетката, готов да отблъсна ново нападение. Пред мен стоеше привидение от най-черните ми кошмари: призракът в смъртта на моя заклет враг приживе.

Виждах как лампата мъждука през полупрозрачното му тяло.

— Остави ме на мира! — казах дрезгаво аз. — Ти си мъртъв! Нямам работа с теб!

— Нито аз с теб, Бордън! Убийството ти не е отмъщение. Не биваше да го допускам! Не биваше!

Призракът на Рупърт Анджиър ми обърна гръб, тръгна към заключената врата и тялото му премина през нея. След него не остана нищо друго освен тежкия мирис на леш.

Появата му ме бе парализирала от страх и все още стоях, неспособен да помръдна на кушетката, когато чух да викат първите участници в представлението. Няколко минути по-късно гримьорът ми дойде при вратата и настоятелното му чукане най-сетне ме принуди да се надигна.

Открих ножа на Анджиър на пода в гримьорната. Дори в този момент е пред мен. Реален е. Носеше го призрак.

Нищо няма смисъл. Боли ме, когато дишам и когато се движа; все още усещам острия връх на ножа, притиснат към сърцето ми. Намирам се в апартамента в Хорнзи и нито зная какво да направя, нито кой съм всъщност.

Всяка дума, написана тук, е вярна и описва реалността на моя живот. Ръцете ми са празни и ви гледам настоятелно и искрено. По този начин живях и все пак разказът ми не разкрива нищо.

Ще посрещна края си сам.