Кристофър Прийст
Престиж (4)

4

Към Църквата на добрата вест водеше стръмна алея, която започваше от главния път, но беше преградена с двойна врата от ковано желязо и къщичка за портиер. От едната страна имаше втори портал, също затворен с надпис „Частна собственост“. Двата входа оформяха широко пространство, така че паркирах колата там и тръгнах към къщичката на портиера. Във вътрешността на покрития дървен портик имаше звънец, прикрепен към стената, а под него бе залепен лист с принтиран текст:

ЦЪРКВАТА НА ДОБРАТА ВЕСТ ЗА ИСУСА ХРИСТА

ВИ ПРИВЕТСТВА

НЕ СЕ ДОПУСКАТ ПОСЕТИТЕЛИ БЕЗ ПРЕДВАРИТЕЛНА УГОВОРКА

ЗА УГОВОРЕНИ СРЕЩИ ПОЗВЪНЕТЕ НА ТЕЛЕФОН КОЛДЛОУ 393960

ЗА ТЪРГОВСКИ ПЪТНИЦИ И ДРУГИ, НАТИСНЕТЕ ЗВЪНЕЦА ДВА ПЪТИ

ИСУС ВИ ОБИЧА

Натиснах звънеца два пъти. Не се чу звук.

В една поставка имаше пъхнати брошури, а под тях бе монтирана заключена с катинар метална кутия с прорез за монети в горния край — закрепена със здрави винтове за стената. Взех една от брошурите, пуснах монета от петдесет пенса в кутията, върнах се при колата, облегнах се на левия калник и се зачетох. На предната страница имаше кратка историческа справка за основаването на сектата, както и снимка на отец Франклин. На останалите три страници бяха включени подбрани цитати от Библията.

Когато отново вдигнах поглед към портала, открих, че вратите му се разтварят безшумно по нечия дистанционна команда, така че отново се качих в колата и подкарах нагоре по стръмната чакълеста алея, която обхождаше възвишението. От едната й страна се простираше ливада. Покрай пътя на равни интервали бяха засадени декоративни храсти, линеещи в мъглата и дъжда. От страната, спускаща се надолу, растяха гъсти туфи от рододендрони с тъмни листа. Забелязах в огледалото за задно виждане, че докато се отдалечавах, вратите на портала се затвориха. Скоро видях и имението: беше обширно и неприветливо здание на четири или пет етажа, с покрив от черни плочи и солидни на вид стени от мрачни тъмнокафяви тухли и камък. Прозорците бяха високи и тесни, и отразяваха безизразно натежалото дъждовно небе. Обстановката вдъхваше вледеняващо и мрачно настроение, но докато приближавах към мястото, където алеята се разширяваше и образуваше паркинг, все така усещах присъствието на брат си, подканящ ме да продължавам напред.

Забелязах табела с надпис ЗА ПОСЕТИТЕЛИ и я последвах по посипана с чакъл пътека покрай фасадата на къщата, отбягвайки капките от гъсто обраслия бръшлян. Бутнах една врата и поех по тесен коридор, където се носеше миризма на старо дърво и прах. Заприлича ми на коридора в училището, което посещавах като дете. В тази сграда имаше нещо от това усещане за учреждение, но за разлика от училището ми всичко наоколо бе потънало в тишина.

Видях надпис „Приемна“ и почуках. Не получих отговор и надзърнах през вратата, но стаята се оказа празна. Вътре имаше две стари метални писалища, а върху едното беше поставен компютър.

В този момент чух стъпки и се върнах в коридора. Няколко секунди по-късно зад стълбите се появи слаба жена на средна възраст. Носеше няколко подвързани с кожа папки. Крачеше шумно по непокритите с килим дървени стъпала и когато ме забеляза, ме погледна въпросително.

— Търся мисис Холоуей — казах. — Вие ли сте?

— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна?

Нямаше и следа от американския акцент, който очаквах да чуя.

— Казвам се Андрю Уестли, работя за Кроникъл. — Показах й журналистическата си карта, но тя само плъзна поглед по нея. — Питах се дали бихте имали нещо против да ви задам няколко въпроса за отец Франклин.

— Понастоящем отец Франклин е в Калифорния.

— И на мен така ми се струва, но според сведенията за случилото се миналата седмица…

— Какво имате предвид? — каза мисис Холоуей.

— Доколкото разбирам, отец Франклин е бил забелязан тук. В тази къща.

Тя поклати бавно глава. Стоеше с гръб към вратата, водеща към кабинета й.

— Мисля, че има някаква грешка, мистър Уестли.

— Вие видяхте ли отец Франклин, докато е бил тук? — попитах аз.

— Не, не съм. И не е бил тук. — Започваше да се държи враждебно — нещо, което не очаквах. — Свързахте ли се с пресслужбата ни?

— Тук ли се намира?

— Офисът им е в Лондон. Всички интервюта с пресата се съгласуват с тях.

— Бях поканен да дойда.

— От нашето пресаташе?

— Не… Доколкото знам, след появата на отец Франклин в Кроникъл е постъпило искане за среща. Отричате ли, че това се е случило?

— Имате предвид искането за среща? Никой тук не е влизал във връзка с вашия вестник. А ако имате предвид дали отричам появата на отец Франклин, отговорът е да.

Взирахме се един в друг. Разкъсвах се между раздразнението, което изпитвах към нея, и безсилието в себе си. Винаги когато нещата тръгваха на зле, като в този случай, обвинявах себе си за липсата на опит и достатъчна мотивация. Другите журналисти във вестника, изглежда, винаги знаеха как да се справят с хора като мисис Холоуей.

— Мога ли да се видя с човека, който отговаря за нещата тук? — попитах.

— Аз ръководя администрацията. Всички останали се занимават с учението.

Вече се канех да се откажа, но реших да направя последен опит:

— Името ми говори ли ви нещо?

— Трябва ли?

— Споменали са името ми.

— По всяка вероятност е бил човек от пресслужбата ни, не от тук.

— Един момент — казах аз.

Върнах се до колата, за да взема бележките, които бях получил предния ден от Уикъм. За момент останах до вратата под лекия дъжд, загледан в покритата с локви земя. Когато влязох вътре, мисис Холоуей все още стоеше пред стълбището, но междувременно беше оставила папките някъде.

Застанах до нея и започнах да разлиствам страниците, докато не стигнах до една, адресирана до Уикъм. Беше факс. Пишеше следното: „До мистър Л. Уикъм, водещ редактор, Кроникъл. Изисканите от вас подробности, както следва: Църква на добрата вест за Иисуса Христа, Колдлоу, Дарбишър. На един километър извън село Колдлоу, северна посока, шосе А623. Паркиране на главния портал или в имота. Мисис Холоуей, администратор, ще предостави информацията на вашия репортер мистър Андрю Уестли. Подпис: К. Анджиър.“

— Това няма нищо общо с нас — каза мисис Холоуей, след като го прочете. — Съжалявам.

— Кой е К. Анджиър? — попитах аз. — Мистър? Мисис?

— Тя живее в частното крило в източната част на сградата и няма връзка с Църквата. Благодаря ви.

Вече беше сложила ръка на лакътя ми и ме изтласкваше учтиво към вратата. Каза ми, че ако продължа по чакълестата пътека, ще стигна до входа, откъдето мога да вляза в частното крило на къщата.

На тръгване казах:

— Съжалявам, ако се е получило някакво объркване. Нямам представа как е възможно да се случи.

— Ако искате някаква допълнителна информация за Църквата, ще ви бъда много признателна да се обърнете към пресслужбата ни. Това е тяхно задължение, нали разбирате.

— Да, добре. — Вече валеше по-силно, а не бях взел палто. Казах: — Може ли да ви попитам само още нещо? Всички ли отсъстват в момента?

— Не, имаме пълна посещаемост. Тази седмица обучаваме повече от двеста души.

— Имам чувството, че къщата е съвсем празна.

— Предпочитаме да поднасяме добрата вест мълчаливо. Аз съм единственият човек, на когото е позволено да говори през деня. Желая ви всичко добро.

Тя се прибра и затвори вратата.