Кристофър Прийст
Престиж (22)

15

Бях отишъл в дома на леля си, за да удовлетворя своето професионално любопитство, но вместо това, и в крайна сметка за мой срам и голямо съжаление, излязох оттам, преизпълнен със справедливо възмущение. Група податливи на внушение и уязвими хора бяха заблудени от най-обикновени сценични илюзии. Леля ми, която вярваше, че е чула утешителни думи, идващи директно от възлюбения й съпруг, бе обзета от такава скръб, че незабавно се оттегли в стаята си. Неколцина от другите присъстващи бяха не по-малко разчувствани от получените съобщения от отвъдното. И все пак знаех, единствен аз, че всичко е шарлатанство.

Изпитвах ободряващото чувство, че мога и трябва да го разоблича като шарлатанин, преди да е успял да нанесе още вреда. Изкушавах се да се изправя срещу него още на място, но бях малко слисан от уверения начин, по който бе изпълнил илюзиите си. Докато той и асистентката му прибираха реквизита, разговарях накратко с младежа с рошавия перчем и получих визитката на спиритиста.

Ето така научих името и подхода на човека, който щеше да ме преследва в професионалната ми кариера:

Рупърт Анджиър

Ясновидец, Медиум, Спиритист

При съблюдаване на най-строга конфиденциалност

Идмистън Вилас №45, Северен Лондон

Бях млад, неопитен и следвах нещо, което разглеждах като висши принципи, което, за мое разочарование доста по-късно, не ми позволи да разпозная собственото си лицемерие. Впуснах се по следите на мистър Анджиър с намерение да разоблича измамите му. Съвсем скоро посредством методи, които не е необходимо да излагам тук, успях да установя къде и кога ще се състои следващият му сеанс.

Срещата за пореден път се провеждаше в частна къща в предградията на Лондон, но този път връзката ми със семейството (покрусено от внезапната смърт на майката) бе изцяло изфабрикувана. Успях да подсигуря присъствието си, представяйки се в дома им предния ден с твърдението, че съм съдружник на Анджиър и че самият „медиум“ е поискал да присъствам. Погълнати от очевидната си скръб, останалите членове на семейството изглежда нямаха нищо против.

На следващия ден се погрижих да се появя пред къщата доста преди уговорката и по този начин успях да потвърдя, че ранното пристигане на Анджиър в дома на леля ми не е било случайност, а в действителност необходима част от подготовката. Незабелязано проследих как той и асистентите му разтовариха екипировката си от каруцата и я внесоха в къщата. Когато най-сетне, час по-късно и около уговореното време, се представих в дома, помещението вече бе подготвено и потънало в полумрак.

Сеансът, както и преди, започна с трика на преобърнатата маса и късметът ми позволи да се озова в неизбежна близост до Анджиър, докато той се канеше да започне.

— Не ви ли познавам отнякъде, сър? — попита тихо и обвинително той.

— Не мисля — казах аз, опитвайки да не изглеждам подозрително.

— Имате навика да присъствате на такива събития?

— Не по-често от вас, сър — отвърнах толкова язвително, колкото можех.

Той ме погледна изпитателно, но тъй като всички го чакаха, не му оставаше нищо друго, освен да започне. Мисля, че от този момент нататък бе сигурен, че съм там, за да го разоблича, но ще призная с готовност, че изнесе представлението си със съвсем същото сценично умение, каквото бе демонстрирал и предния път.

Изчаквах своя миг. Нямаше смисъл да разкривам тайната на масата, но когато започна с проявите от вътрешността на шкафа, бях изкушен да прекося мълниеносно разстоянието до него и да разтворя вратичката със замах. Без съмнение тогава всички щяхме да видим, че ръцете му са освободени от въжетата, които се предполагаше, че трябва да го ограничават, тромпетът щеше да се окаже допрян до устните му, а кастанетите — щракащи между пръстите му. Въздържах се. Отсъдих, че ще е най-добре да изчакам момента, когато емоционалното напрежение е във връхната си точка, докато мнимите съобщения от духовете прелитаха напред-назад. Анджиър изпълняваше този трик с малки листчета хартия, смачкани на топки. Роднините предварително бяха написали на тези хартийки имена, предмети, семейни тайни и други подобни, а Анджиър се преструваше, че разчита съобщенията от „духовете“, като притискаше топчетата хартия към челото си.

Едва бе започнал, когато настъпи моментът да се възползвам от шанса си. Направих крачка встрани от масата, като разкъсах веригата от ръце, които трябваше да поддържат телепатичното поле, и рязко смъкнах завесата от най-близкия прозорец. Дневната светлина нахлу в стаята.

Анджиър каза:

— Какво, по дяволите…?

— Дами и господа! — извиках аз. — Този човек е самозванец!

— Седнете, сър! — извика асистентът му и тръгна бързо към мен.

— Мамят ви с фокуснически трикове! — произнесох на всеослушание. — Вижте ръката, която се крие под масата! Ето я тайната на съобщенията, които ви предава!

Докато ръцете на младия му помощник ме обхващаха, видях как Анджиър бързо и виновно скрива листчето, което държеше и с чиято помощ изпълняваше номера си. Бащата в семейството, с разкривено от ярост и скръб лице, се изправи от мястото си и започна да ми се кара на висок глас. Първо едно от децата, а после и другите се разплакаха.

Докато се опитвах да се освободя, по-голямото от момчетата каза жаловито:

— Къде е мама? Беше тук! Беше тук!

— Този човек е шарлатанин, лъжец и измамник! — крещях.

По това време се намирах почти на вратата и ме извличаха заднешком от стаята. Забелязах, че младата жена забързано отива до прозореца, за да спусне завесата. С огромно усилие успях да се измъкна временно от лапите на нападателя си и се хвърлих през помещението към нея. Хванах я за раменете и я изблъсках грубо встрани. Тя се просна на голите дъски.

— Той не може да говори с мъртвите! — извиках. — Майка ви изобщо не е тук!

В стаята цареше пълен хаос.

— Задръж го там! — разнесе се гласът на Анджиър над врявата.

Асистентът му ме сграбчи за втори път и ме завъртя така, че да се окажа с лице към присъстващите. Младата жена все още се намираше на пода, където бе паднала, и се взираше в мен с изкривено от злоба изражение. Анджиър, застанал прав до масата, очевидно запазваше спокойствие. Гледаше право в мен.

— Познавам ви, сър — каза той. — Дори ми е известно проклетото ви име. Отсега нататък ще следя кариерата ви с особено внимание. — След което се обърна към асистента си: — Разкарай го оттук!

Секунди по-късно лежах проснат на улицата. Събрах цялото останало ми достойнство и без да обръщам внимание на недоумяващите погледи на минувачите, пооправих дрехите си и бързо се отдалечих.

В продължение на няколко дни след това ме поддържаше мисълта, че каузата ми е справедлива, че Анджиър е взел пари с измама, а уменията на сценичния илюзионист са били употребени с непочтена цел. А след това, както се очаква, ме налегнаха съмнения.

Утехата, която клиентите на Анджиър получаваха от сеансите му, изглеждаше достатъчно истинска, независимо на какво се дължеше. Спомних си лицата на онези деца, които в продължение на няколко минути бяха повярвали, че майка им изпраща утешителни съобщения от отвъдното. Бях видял невинните им изражения, техните усмивки, щастливите погледи, които си разменяха.

Нима всичко това се различаваше от приятното объркване, което фокусникът предизвиква сред своята публика в театралната зала? И нима не беше нещо повече? Да искаш да ти платят за нещо подобно по-различно ли беше от това да искаш да ти платят за представлението в театралната зала?

Изпълнен с разкаяние, размишлявах мрачно по въпроса почти цял месец, докато усещането за вина не се задълбочи дотам, че просто трябваше да направя нещо. Написах изпълнена с угризения на съвестта бележка, адресирана до Анджиър, като го молех да ми прости и поднасях безусловните си извинения.

Отговорът му бе незабавен. Върна бележката ми, накъсана на парчета, придружена от друга бележка, в която саркастично ме подканяше да възстановя целостта на хартията със собствената си, превъзхождаща неговата, магия.

Две вечери по-късно, докато изнасях представление в „Луишъм Емпайър“, той се изправи от предния ред пред авансцената и извика така, че всички да го чуят:

— Асистентката му е скрита зад завесата в лявата част на шкафа!

Което, разбира се, беше самата истина. Вместо да дам знак да спуснат голямата завеса и да се откажа от номера, нямах друг избор, освен да продължа, да предизвикам появата на асистентката си с театрален жест и да се оттегля оклюмало под велите сконфузени аплодисменти. В средата на първия ред пред авансцената като липсващ зъб зееше едно празно място.

По този начин започна враждата, която продължи през годините.

В своя защита мога да изтъкна единствено младостта си и липсата на опит, предизвикали започването й, зле насоченото професионално усърдие и липсата на житейски опит. Анджиър трябва да поеме част от вината; извинението ми, макар и закъсняло, бе искрено, а отхвърлянето му — злонамерено. Но от друга страна и Анджиър по онова време бе млад човек. Трудно ми е да си припомням пак онези времена, защото враждата помежду ни се проточи толкова дълго и прие толкова различни форми.

Ако в самото начало извърших едновременно зло и добро, то Анджиър трябва да поеме отговорността, че позволи на враждата да се разпали. Нерядко, идвайки ми до гуша от всичко, бях правил опити да продължа с живота и кариерата си, само за да открия, че за пореден път се оказвам жертва на нова атака. Анджиър често изнамираше начини да саботира фокусническия ми реквизит така, че номерът, който се опитвах да изпълня на сцената, неусетно поемаше в грешната посока. Една вечер водата, която превръщах в червено вино, си остана вода; в друга — низът от знамена, които вадех от дъното на цилиндрична шапка, се появи под формата на обикновена връв; в трети случай красивата асистентка, от която се очакваше да се издигне във въздуха съгласно законите на левитацията, си остана неподвижна и като залепнала на леглото.

Имаше и случай, в който плакатите пред театъра, обявяващи представлението ми, се оказаха надраскани с думи като „Мечът, който той използва, е фалшив“, „Картата, която ще изберете, е дама пика“, „По време на номера с огледалото наблюдавайте лявата му ръка“ и така нататък. Всички тези надписи се виждаха ясно от публиката, влизаща в залата.

Предполагам, че тези атаки можеха да минат за добронамерени шеги, но можеха и да навредят на репутацията ми на илюзионист, както Анджиър много добре знаеше.

Откъде съм сигурен, че стоеше зад тях? В част от случаите сам заявяваше открито, че е намесен. Ако установях, че някой от номерата ми е станал жертва на саботаж, той неизменно се намираше сред публиката, готов да ме прекъсне, като скачаше на крака в същия момент, в който нещата тръгваха на зле. Но по-специално извършителят на тези нападения очевидно имаше подход към илюзионизма, какъвто недвусмислено разпознавах като симптоматичен за Анджиър. Почти винаги се интересуваше от тайната на фокуса, от онова, което илюзионистите наричат „гимак“ или „гимик“^[1]. Ако номерът зависеше от скрито отделение зад масата на фокусника — тъкмо то и се оказваше в полезрението на Анджиър — не изобретателният начин, по който би могло да бъде употребено. Без значение какво бе предизвикало враждата помежду ни, в сърцето на спора си оставаше изначално погрешното и ограничено разбиране на Анджиър за техническата страна на илюзията. Чудото на магията не се крие в техническата страна на тайната, а в умението, с което я представяте.

И тъкмо поради тази причина НОВИЯТ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК бе единственият мой номер, който той никога не нападна публично. Надхвърляше възможностите му. Просто не можеше да разбере как го постигам, отчасти защото опазвах тайната в безопасност, но най-вече поради начина, по който представям номера на сцена.