Кристофър Прийст
Престиж (66)

7

Тръгнах бавно назад, без да гледам. Когато достигнах главната пътека и вече започвах да се обръщам предпазливо, главата на Ники се отърка във вдигнатия крак на най-близкия труп. Една лачена обувка се поклати мързеливо наляво-надясно. Наведох се ужасено, за да я избегна.

Видях, че в този край на коридора имаше друга камера, само на около два метра от мястото, където стоях. Именно оттам се разнасяха звуците от генератора. Тръгнах към тях. Входът към кухината бе скосен и нисък, като очевидно не бяха правени излишни усилия да бъде разширен за по-лесен достъп.

Звукът от генератора вече се разнасяше шумно и подушвах отработените му газове. Отвъд входа в камерата имаше няколко крушки. Светлината им се разливаше по неравния под на главния коридор. Нямаше как да мина през пролуката, без да оставя тялото на Ники, така че се наведох, опитвайки да видя какво ли имаше вътре.

Погледнах напред, докъдето виждах, и после се изправих.

Не желаех да виждам повече. Бях се вледенил.

Не бях видял нищо. Механичното тракане на генератора заглушаваше всички други звуци. Вътре не беше помръднало нищо.

Направих крачка назад, после още една, колкото е възможно по-тихо.

В онази камера стоеше някой, мълчаливо, неподвижно, точно на границата на погледа ми, очаквайки или да вляза, или да отстъпя.

Продължих заднешком по сенчестия тесен коридор между стелажите, като навеждах тялото си наляво и надясно, за да не отърквам главата или краката на Ники в труповете по рафтовете. Ужасът изпиваше силата от тялото ми. Колената едва ме държаха, а мускулите на ръцете, вече напрегнати от тежестта на Ники, започваха да болят и потръпват.

Един мъжки глас произнесе от вътрешността на камерата, отеквайки в главния коридор:

— Ти си Бордън, нали?

Не отговорих нищо, парализиран от страха.

— Знаех, че ще дойдеш за него. — Разнесоха се рязко поемане на дъх и хрип. Гласът беше отслабен, уморен, не повече от шепот, но подземието му придаваше отекващ резонанс. — Той е ти, Бордън. А всички други са аз. Ще си тръгнеш ли с него? Или ще останеш?

Забелязах някакво очертание, което премина през грубо отворената пролука, след което за мой ужас звукът от генератора бързо отслабна.

Електрическите крушки изтляха: жълто, кехлибарено, мъждиво червено, черно.

Намирах се в непрогледен мрак. Фенерът беше в джоба ми — прехвърлих тежестта на момченцето и успях да го уловя.

Включих го с разтреперана ръка. Лъчът заподскача лудо, докато се мъчех да хвана фенера по-здраво и да придържам тялото на Ники плътно до себе си. Обърнах се.

По стените на подземието около мен се гърчеха сенките на разкривени крака.

Като предпазвах несръчно ръката на Ники с моята, започнах да си проправям път между стелажите, блъскайки в тях рамене, събаряйки няколко от пластмасовите етикети.

Не смеех да погледна зад себе си. Мъжът ме следваше! В краката ми не бе останала капка сила, знаех, че всеки момент мога да падна.

Докато се изкачвах по разкривените стъпала, водещи извън коридора, ударих главата си в някакво минерално образувание на тавана и почувствах такава болка, че едва не изпуснах тялото на Ники. Продължих напред със залитане, приведен, без дори да правя опити да държа насочен лъча на фенера. Оттук нататък пътят бе само нагоре и с всяка стъпка тежестта на Ники ми се струваше все по-непоносима. Изкълчих си крака, залитнах към стената, изправих се, политнах пак напред. Страхът ме заставяше да вървя.

Най-накрая пред мен се появи вътрешната врата. Ритнах я и излязох навън.

Зад мен, по покрития с отломки под на тунела, чувах стъпките, следващи ме, крачещи спокойно по разклатените камъни.

Изтичах до стълбите, но беше влязъл сняг, който покриваше четири-пет стъпала. Подхлъзнах се, паднах и изпуснах момченцето от ръцете си! Хвърлих се с цялата си тежест напред и отворих вратата.

Видях: заснежена земя, тъмната форма на къщата, два светли прозореца, отворена врата, от която струеше светлина, пърхащ сняг от небето!

Обърнах се, видях го проснат на стъпалата и го вдигнах. Тръгнах със залитане през снега.

Насочих се през дебелите преспи към вратата, като непрестанно поглеждах през рамо черния правоъгълник на отворената гробница, изпълнен с ужас, че ще зърна онова, което ме следваше, каквото и да беше то.

Внезапно монтираният отстрани на къщата прожектор против крадци се включи и почти ме заслепи. Под ярката светлина снежната буря стана още по-непрогледна. В очертанията на отворената врата се появи Кейт — облечена в дебело палто.

Опитах да й извикам предупредително, но не успявах да си поема дъх. Продължих напред, плъзгах се и залитах в снега, понесъл в ръцете си тялото на Ники. Най-после достигнах терасата пред вратата, подхлъзнах се на заснежения бетон и влетях покрай нея в ярко осветения коридор от другата страна.

Тя се взираше безмълвно в тялото на момченцето в ръцете ми. Все така задъхано се обърнах и отидох до вратата, подпрях се на пощенската кутия и се загледах през потъналата в сняг градина към неясните форми на входа за гробницата. Кейт беше до мен.

— Наблюдавай гробницата! — казах. Това бе единственото изречение, което успях да изтръгна от себе си. — Наблюдавай!

Нищо не помръдваше там, от другата страна на снега. Отстъпих назад, положих тялото на Ники върху каменните плочи на пода.

Порових в джоба си и открих етикета от рафта на Ники. Подадох го на Кейт. Все още едва си поемах дъх и имах чувството, че сякаш никога повече няма да мога да дишам нормално.

Произнесох задъхано:

— Виж това! Почеркът! Същият ли е?

Тя го взе, вдигна го на светлината и го разгледа внимателно. После погледна право в мен. Очите й се бяха разширили от страх.

— Същият е, нали? — извиках аз.

Тя постави ръце на лакътя ми, за да се задържи. Чувствах как трепери.

Светлината против крадци изгасна.

— Включи я отново! — изкрещях аз.

Кейт посегна зад себе си и намери ключа. После отново ме улови за ръката.

Снегът се виеше в светлината на прожектора. През него, неясно, се виждаше входа на гробницата. И двамата зърнахме фигурата на слаб мъж, който тъкмо излизаше през вратата. Носеше тъмни дрехи и се беше наметнал срещу лошото време. Изпод качулката на палтото му се разпиляваше дълга черна коса. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. Не показваше никакво любопитство към нас, нито страх, макар със сигурност да знаеше, че сме там и го виждаме. Без да поглежда нито към нас, нито към къщата, той стъпи на равната земя, присви рамене във виелицата, тръгна надясно през дърветата надолу по хълма и се скри от погледа ни.