Кристофър Прийст
Престиж (62)

3

Подземието, изглежда, бе естествена пещера в скалите, но сигурно по-късно го бяха разширили. Виждаха се няколко естествени издатини от скалисти пластове и много от тях бяха издълбани и удължени с кухини в по-меките слоеве около тях. Освен това се забелязваха и опити за изравняване на пода, ако можеше да се съди по многобройните остри издатини и скални късове. Близо до вътрешната врата по стената се стичаше изворна вода, белязала пътя си с големи жълти калцирани отлагания. Там, където водата достигаше пода, с модерни водопроводни тръби бе изграден отточен канал, който я отвеждаше до резервоар, пълен с чакъл.

Въздухът бе изненадващо сладък и забележимо по-топъл в сравнение с вледеняващата вихрушка навън.

Направих няколко крачки навътре в подземието, като се опирах с ръце на стените от двете ми страни. Подът бе неравен и пресечен, а електрическите крушки бяха слаби и разположени на голямо разстояние, така че на места трудно виждах къде да стъпвам. След около петдесетина метра подът рязко се спусна надясно, докато вляво от главния тунел забелязах голяма кухина, която, ако се съдеше по закръгления вход към нея, бе прокопана допълнително.

Таванът бе на около два метра и половина от земята — напълно достатъчно, за да се мине. Отворът не бе осветен с електрически крушки, така че си послужих с останалия ми фенер.

Незабавно ми се прииска да не го бях правил. Беше пълно с древни ковчези. Видях натрупани един върху друг на купчини, макар че повече от десетина бяха подпрени изправени на стените. Бяха с всякакви размери, но голяма част от тях, доста потискащо, бяха малки, очевидно предназначени за деца. Всички ковчези бяха в различна степен на разложение. В най-лошо състояние бяха положените хоризонтално: с тъмно, изметнато и напукано от времето дърво. В много от случаите капаците бяха хлътнали върху съдържанието, а страничните стени на няколко по върховете на купчините бяха паднали.

В основата на повечето имаше натрупани кафеникави, натрошени фрагменти; както предположих — кости. Капаците на вертикално изправените ковчези се бяха разхлопали и просто стояха подпрени върху тях.

Отстъпих бързо в главния тунел и хвърлих поглед назад към вратата, откъдето бях влязъл. Подминах лек завой и не виждах път за бягство. Някъде дълбоко в гробницата генераторът продължаваше да работи.

Треперех. Не можех да прогоня мисълта: онзи далечен двигател, фенерът в ръката ми, само те стояха между мен и внезапното потапяне в пълен мрак.

Не можех да се върна назад. Брат ми беше тук.

Решен да приключа възможно най-скоро, тръгнах по пътеката надясно, завиваща все по-надалеч от изхода. Последва нова стръмна поредица от стълби и тук светлините бяха разположени по-наблизо, защото стъпалата бяха неравни и наклонени под ъгъл. Сложих ръка на стената за опора и тръгнах надолу по тях. Тунелът се разшири и влязох в голямо подземие.

Тук бе пълно с модерни метални стелажи, боядисани в кафяво, пристегнати с хромирани болтове и гайки. Всеки стелаж имаше по три широки рафта един над друг, подобни на многоетажни легла. Край всеки стелаж минаваше тясна издигната пътека, а през средата на целия коридор и по цялата му дължина имаше по-широк път. Над всяка пътечка между стелажите светеше крушка, огряваща подреденото по тях.