Кристофър Прийст
Престиж (61)

2

Снегът беше спрял, но продължаваше да духа леден вятър, който проникваше навсякъде. Преспите се бяха натрупали дълбоко по краищата на голямата градина, но в средата снегът все още бе достатъчно плитък, че да го прекося, като се препъвах по неравната земя. На няколко пъти се подхлъзнах, без да падна.

Кейт беше включила алармата срещу крадци и сега всичко беше потопено в ярка светлина. Помагаше ми да открия пътя, а щом обърнех поглед назад, не виждах нищо друго освен блясъка.

Брат ми каза: студено ми е, чакам.

Продължих напред. В другия край на ливадата имаше възвишение, а тъмните дървета закриваха изгледа нататък, но светлината от фенера улови тухлената арка на мястото, където Кейт ме бе предупредила, че ще я открия. В основата й имаше още натрупан сняг.

Вратата не беше заключена и се отмести с лекота, когато дръпнах дръжката. Отвори се навън, към преспите, но беше направена от солиден дъб и щом я улових по-здраво, успях да изтласкам снега достатъчно, за да се промъкна.

Кейт ми беше дала два големи фенера с думите, че ще ми трябва много светлина. („Върни се в къщата за още, ако имаш нужда“, беше казала. „Защо не дойдеш с мен с другия фенер?“, попитах аз, но тя само поклати отрицателно глава.) Когато отворих вратата, надникнах вътре, като позволих на лъча на по-големия от фенерите да заиграе пред мен. Нямаше много за гледане: каменен, скосяващ се надолу таван, грубо издялани стълби, а в дъното им — втора врата.

В главата ми се оформи думата „да“.

Втората врата нямаше ключалка или брава и още с докосването ми се отвори лесно. Лъчите на фенерите ми плъзнаха наоколо; единият в ръката ми претърсваше във всички посоки, а другият, който стисках под мишница, следваше линията на погледа ми.

После кракът ми се удари в нещо твърдо, стърчащо от земята, и залитнах. Фенерът, който стисках под мишница, се строши, когато се блъснах в каменната стена. Отпуснат с едно коляно на земята, използвах единия фенер, за да огледам другия.

Има светлина, каза брат ми.

Завъртях останалия лъч светлина наоколо и този път, близо до вътрешната врата, забелязах изолиран електрически кабел, закован стегнато за дървената й рамка. На височината на рамото ми имаше обикновен ключ за осветление. Щракнах го. В началото не се случи нищо.

После, надолу в подземието, дълбоко в сърцето на хълма, чух шум от двигател. Докато генераторът набираше скорост, по цялата дължина на коридора започнаха да се включват светлини. Бяха обикновени маломощни електрически крушки, окачени как да е за каменния таван, защитени с метални мрежи, но пак си оставаше трудно да се вижда без светлината на фенера.