Моите Предци, имам много, но Мама и Папа са първи. Имам един брат: ХЕНРИ РИЧАРД АНГЪС СЕЙНТ ДЖОН АНДЖИЪР, и той е на 15 ходи на училище и живее в пасион.

Аз живея в Колдлоу Хаус Колдлоу Дарбишър. Тази седмица гърлото ми не е добре.

Прислугата, имам си бавачката Нан, а също Гриърсън и една прислужница, която се сменя с другата прислужница следобедите, но не й знам името.

Трябва да покажа това на Папа, когато го напиша.

Край. Подпис Рупърт Дейвид Анджиър.

Историята на моя живот

26 септември 1866

Днес доктора дойде да ме види пак и съм добре. Получих писмо от Хенри днес който казва че отсега трябва да го наричам Сър защото е отговорник.

Папа замина за Лондон, за да заседава в Парламента. Каза че докато се върне аз съм начело вкъщи. Това значи че Хенри трябва да ме нарича сър но той не е тук.

Разказах за това на Хенри когато му писах.

Отидох да се разхождам, говорих с Нан, чете ми Гриърсън който заспа както обикновено.

Вече няма нужда да показвам това на Папа, стига да продължавам.

23 септември 1866

Гърлото много по-добре. Отидох да се повозя днес с Гриърсън, който не каза много но спомена че Хенри казва че когато поеме къщата той ще си отиде. Гриърсън ще си отиде когато Хенри поеме къщата, имам предвид. Гриърсън каза че според него всичко вече било решено но нямало да се случи още дълги години да поживи бог.

Чакам Мама да дойде да ме види тази вечер закъснява.

22 декември 1867

Вчера вечерта имаше празненство за мен и няколко момчета от селото, понеже е Коледа и им е позволено да ни дойдат на гости. Хенри също беше тук но не искаше да дойде на празненството заради другите. Изпусна много защото на празненството имаше фокусник!

Този мъж, който се казваше мистър А. Престо, показа най-хубавите фокуси каквито бях виждал. Отначало започна да изважда от нищото най-различни шалчета и знаменца и чадъри, заедно с много балони и панделки. После ни показа трикове с карти за игра и ни накара да избираме карти които успяваше да отгатне. Беше много умен. Накара от носа на едно от момчетата да падне топка за билярд, а от ухото на друго момиченце да се посипе цяла шепа монети когато го подръпна. Имаше конец който той преряза на половина после пак го съедини, а накрая извади бяла птичка от малка стъклена кутийка която видяхме че е празна преди да започне!

Умолявах и умолявах да ми обяснят как се правят тези фокуси, но мистър Престо не искаше да ми каже. Дори след това когато всички останали си бяха тръгнали, но с нищо не можах да го накарам да промени решението си.

Тази сутрин ми хрумна една идея, и накарах Гриърсън да отиде вместо мен до Шефилд и да закупи всички фокуснически трикове които може да намери, и да провери дали има някакви книги които ти казват как се правят. Гриърсън отсъства почти цял ден, но накрая се върна с повечето неща които исках. Има специална стъклена кутийка за криене на птиче в нея така че да го изваждам като по магия. (Специално дъно в кутийката, за което не се бях сетил.) Другите фокуси са малко по-трудни, защото трябва да се упражнявам. Но вече научих един трик, при който мога да отгатна коя карта е избрал някой друг и го опитах няколко пъти с Гриърсън.

17 февруари 1871

Днес следобед успях да се видя насаме с Папа за пръв път от много месеци насам, само за да открия, че ситуацията в общи линии е точно такава, каквато я описва Хенри. Очевидно няма какво да се направи по въпроса, освен да се извлече най-доброто от катастрофата.

С удоволствие бих убил Хенри.

31 март 1873

Днес откъснах и унищожих всички записи от последните две години. Това беше първата ми работа, след като се върнах от училище.

1 април 1873

Обратно у дома от училище. Вече разполагам с достатъчно лично пространство, за да пиша в тази книга.

Моят баща, 12-ят граф Колдърдейл, почина преди три дни, на 29 март 1873 година. Брат ми Хенри получава титлата, земите и собствеността. Бъдещето ни — моето, това на майка ми и всеки един член на домакинството, независимо дали са господари или слуги, сега е несигурно. Не може да се каже нищо дори за бъдещето на къщата, тъй като в миналото Хенри открито е заявявал, че ще направи драстични промени. Остава ни единствено да чакаме, но поне за момента домът ни е потънал в грижи около подготовката на погребението.

Утре Папа ще бъде погребан в подземната гробница.

Тази сутрин се чувствам по-ободрен от перспективите пред мен. Прекарах цялата сутрин в стаята, упражнявайки фокусите си. Напредъкът ми в тази област се оказа една от жертвите на скорошното разчистване в дневника, защото още от самото начало водех подробни бележки около всичко, което се иска, за да придобие човек необходимата ловкост на ръката… за съжаление тези бележки трябваше да си заминат, когато реших да премахна останалото. Достатъчно е да се каже, че според мен вече съм постигнал стандарта, необходим за всеки изпълнител, и макар все още да не съм се подлагал на изпитание, често съм изпробвал нови трикове пред съучениците си. Преструват се, че не проявяват интерес към магията и наистина някои от тях обявяват на всеослушание, че са запознати с тайните ми, но на един или два пъти ми се е случвало с удовлетворение да отбелязвам неподправено смайване в израженията им.

Няма нужда от бързане. Във всички книги за илюзионизма, които са ми попадали досега, подканят начинаещия да не се хвърля необмислено напред, но вместо това да се подготвя щателно, така че в изпълнението му да има и изненада, и умение. А ако хората не знаят кой си, това допълнително се прибавя към мистерията около теб и онова, което се каниш да сториш.

Поне така пише.

Иска ми се, и това е единственото ми желание в тази най-тъжна от всички седмици, да можех да използвам магията си, за да възвърна Папа към живот. Себично желание, защото несъмнено би възстановило и собствения ми живот до състоянието, в което се намираше само допреди три дни, но така също и изпълнено с трескава обич, понеже обичах Папа, вече започва да ми липсва и съжалявам дълбоко, че почина. Беше на четирийсет и девет години, а това според мен е прекалено ранна възраст човек да се окаже жертва на болно сърце.

2 април 1873

Погребението се състоя и изпратихме баща ми по пътя на вечния му покой. След церемонията в параклиса отнесохме тялото му в семейната гробница, разположена под Ист Райз. Опечалените отидоха в дълга колона до входа й, след което Хенри и аз, заедно с гробаря и помощниците му, внесохме ковчега вътре.

Нищо не можеше да ме подготви за онова, което видях. Отвън, където вратата е издигната между две колони, ти се струва, че в хълма вероятно е прокопана малка зала или коридор. Когато се влезе вътре обаче, става ясно, че са използвали огромно естествено подземие, простиращо се надълбоко под хълма, разширено и уголемено, за да бъде използвано като семейна гробница. Цари пълен мрак, подът е неравен и каменист, въздухът е зловонен, видяхме няколко плъха, а множеството назъбени рафтове и ниши са издадени в коридора и нерядко струват на минаващия болезнени сблъсъци в тъмното. Всеки от нас носеше фенер, но щом се озовахме в дъното на стълбището и далеч от светлината на деня, фенерите ни се оказаха почти безполезни. Гробарите приеха всичко това напълно професионално, въпреки че носенето на ковчега трябва да им се е сторило изключително трудна работа при тези обстоятелства, но пък за брат ми и мен изпитанието граничеше с мъчение. Веднага щом открихме подходяща ниша и оставихме ковчега, най-старшият гробар изпя няколко библейски стиха и без повече бавене се върнахме на повърхността. Излязохме в ярката пролетна утрин, която бяхме напуснали само няколко минути по-рано, сред жълтите нарциси, обсипали Източната морава, и напъпилите клони на дърветата наоколо, но поне за мен временното пребиваване в онзи мрачен тунел хвърли сянка върху остатъка от деня. Когато яката, значително по-нова порта на входа се затвори, потръпнах, без да успея да изхвърля от ума си спомена за всички древни, разбити ковчези, прахта, миризмата, безжизненото отчаяние на цялото място.

Вечерта

Преди около час се проведе церемонията — и използвам думата именно в смисъла, който искам да вложа — церемонията, около която се въртя целият ден. За нея, четенето на завещанието на баща ми, погребването беше просто предварителна подробност.

Всички бяхме там, събрани в залата под главното стълбище. Сър Джефри Фюзъл-Хънт, адвокатът на баща ми, ни накара да запазим тишина, след което с преднамерено бавни и сигурни движения отвори твърдия кафяв плик, съдържащ страшния документ, и извади от него сгънатите пергаментови листове. Огледах хората около мен. Присъстваха братята и сестрите на баща ми заедно със съпрузите и — в някои от случаите — децата им. Мъжете, които управляваха имението и охраняваха дивеча, обхождаха тресавището, грижеха се за фермите и рибарниците, стояха заедно настрани. До тях — също събрани в обща група — бяха арендаторите на земеделска земя с разширени от надежда очи. В центъра на това огромно събрание, точно срещу бюрото, зад което седеше сър Джефри, бяхме аз и Мама, а прислугата стоеше зад нас. Пред всички присъстващи, прав, скръстил ръце на гърдите, в главната роля на събитието, доминираше Хенри.

Нямаше изненади. Основната част от наследството на Хенри, разбира се, не беше тема на завещанието на баща ми, нито унаследените права върху собствеността. Съществуват обаче цялостни дялове за прехвърляне, портфейли с акции, парични суми в брой и скъпоценности, а така също и — най-важното от всичко — правото на владение и обитаване.

На Мама предоставят избора, за остатъка от живота й, да обитава основното крило на главната къща или цялата малка къща до портала. На мен ми е позволено да обитавам стаите, които заемам понастоящем, докато завърша образованието си или достигна пълнолетие, след което съдбата ми ще бъде решена от Хенри. Съдбата на личните ни прислужници е обвързана с нашата собствена. Останалата част от персонала в домакинството ще остане или ще бъде освободена съгласно желанията на Хенри.

Животът ни ще се промени.

Някои суми са предназначени за облагодетелствани бивши помощници, но в основните си размери състоянието сега принадлежи на Хенри. Когато чухме това, той нито помръдна, нито промени изражението си. Аз целунах Мама, а после се ръкувах с неколцина от управителите в имението и фермерите.

Утре ще опитам да реша как да живея живота си оттук нататък, и това решение трябва да взема, преди Хенри да го е направил вместо мен.

3 април 1873

Какво да правя? Не остава и седмица преди завръщането ми в училище за последния срок от обучението ми.

3 април 1874

Струва ми се уместно да се върна към този дневник след изтеклата точно една година. Останах да живея в Колдлоу Хаус отчасти защото докато не навърша двайсет и една, Хенри е мой законен настойник, но главно понеже Мама изрази това свое желание.

За мен се грижи Гриърсън. Хенри се премести да живее в Лондон, откъдето чуваме, че всекидневно посещава Парламента. Мама е в добро здраве, а аз отивам да се видя с нея всяка сутрин в малката къща, когато е най-подходящото време, и двамата дискутираме безплодно с какво мога да се занимавам щом веднъж навърша пълнолетие.

След смъртта на Папа позволих на упражненията ми с илюзиите да оредеят значително, но преди около девет месеца отново се заех. Оттогава насам се упражнявам с изострена концентрация и се възползвам от всяка удала ми се възможност да наблюдавам фокусници на сцената. За тази цел понякога пътувам до мюзикхоловете в Шефилд или Манчестър, където, макар и нивото да варира, ставам свидетел на достатъчно разнообразни изпълнения, задоволяващи интереса ми. Много от илюзиите са ми познати, но поне веднъж на всяко представление виждам по нещо, което да ме развълнува или смае. След това започва преследването на тайната. Двамата с Гриърсън вече сме утъпкали добре пътеките, водещи до различни търговци и доставчици на реквизит за илюзионисти, където, с малко упорство, в крайна сметка успявам да се сдобия с нужното.

Единствен Гриърсън от нашето умалено домакинство знае за интересите и амбициите ми в илюзионизма. Когато Мама говори с песимизъм за това какво ще излезе от мен, не смея да споделя с нея какво планирам, но дълбоко в себе си изпитвам зрънце увереност, че когато в крайна сметка ме захвърлят сред вълните от този половинчат живот в Дарбишър, ще разполагам с кариера, която да последвам. Магическите журнали, за които съм абониран, пишат за огромните хонорари, получавани от най-добрите илюзионисти само за едно-единствено представление, да не говорим за обществения престиж, свързан с блестящата кариера на сцената.

Вече играя своята роля. Аз съм лишеният от наследство млад брат на благородник, изпаднал в тежко положение, унизен от трохите, подхвърляни му от неговия настойник, и преживявам някак обезсърчено сред дъждовните хълмове на Дарбишър.

И сега чакам в кулисите, защото щом веднъж достигна необходимата възраст, ще започне истинският ми живот!

Идмистън Вилас, Северен Лондон

31 декември 1876

Най-после успях да взема сандъците и кутиите си от склада и прекарах унило Коледата, като ровех из старите си вещи и отделях онези, от които нямам повече нужда, от другите, които се радвам да видя отново. Този дневник е от вторите и дори успях да го прелистя през последните няколко минути.

Помня, че веднъж вече бях решил да оставя настрана дреболията, наречена кариера на илюзионист, и докато изписвам тези думи, отново ме спохождат същите мисли. Има твърде много празнини обаче. Откъснах всички страници, на които бях описал караниците ми с Хенри, но заедно с тях бяха унищожени и записките, в които описвах напредъка си. Нямам намерение да си губя времето да се връщам назад и да обобщавам разнообразните трикове, хитрини и движения, научени и упражнявани в онези дни.

Освен това от последния ми запис — преди повече от две и половина година — виждам, че тогава съм очаквал в обезсърчено вцепенение да навърша двайсет и една, за да може Хенри да ме изхвърли от къщата. Всъщност не чаках толкова дълго и взех нещата в свои ръце.

Така че ето ме, деветнайсетгодишен, живея под наем на порядъчна улица в лондонско предградие, свободен от миналото си човек; и поне за следващите две години (защото без значение къде живея, Хенри трябва да продължи да изплаща издръжката ми) надалеч от финансовите несгоди. Веднъж вече имах възможност да изпълнявам илюзиите си пред публика, но не ми платиха. (Колкото по-малко бъде казано за този унизителен случай, толкова по-добре.)

Превърнах се — и ще остана такъв — в най-обикновения мистър Рупърт Анджиър. Обърнах гръб на миналото. Никой никога в този нов мой живот няма да научи истината за произхода ми.

Утре, тъй като е първият ден от новата година, ще обобщя амбициите си в илюзионизма и може би ще взема някои решения.

1 януари 1877

Сутрешната поща ми донесе малък пакет книги от Ню Йорк, които очаквах от дълги седмици и преди малко имах възможност да ги прегледам за някои идеи.

Обожавам играта на сцена. Изучавам сценичното изкуство, как да забавляваш публиката с поток от остроумни и шеговити забележки… и мечтая за смях, изненадани възклицания и избухващи аплодисменти. Сигурен съм, че ще се изкача до върховете на моята професия, ако постигна съвършенство в начина на представянето й.

Слабата ми страна е, че никога не успявам да проумея как работи една илюзия, докато не ми бъде обяснена. Когато видя за пръв път изпълнението на някой номер, съм също толкова смаян, колкото всеки друг сред публиката. Имам слабо въображение за илюзията като такава и откривам, че изпитвам затруднения в прилагането на основни принципи за постигането на желания ефект. Когато ставам свидетел на изключителен номер, съм замаян от демонстрацията му и объркан от невидимото.

Веднъж по време на представление в манчестърския „Хиподроум“ фокусникът показа на всички зрители стъклена гарафа. Вдигна я пред лицето си, за да видим чертите му през нея. Удари я леко с метална пръчка, за да разберем по нежния звънтящ звук, че е симетрична и отлично изработена. Накрая я обърна с дъното нагоре, за да се уверим, че е празна. Сетне се обърна към масата си с реквизит, където стоеше метална кана. Отля от нея в гарафата около половин литър чиста вода. Най-накрая, без повече церемонии, приближи един поднос с винени чаши в другия край на сцената и отля във всяка от тях по малко вино!

Въпросът е, че вече притежавах устройство, което ми позволяваше привидно да наливам вода в навит вестник, а от него да изливам мляко (вестникът оставаше необяснимо сух).

Принципът в голямата си част оставаше същият, само представянето беше различно, но зает да се възхищавам от второто, бях пропуснал да отчета първото.

Харча огромна част от месечната си издръжка из магазините за фокуснически принадлежности, откъдето купувам тайни или устройства, позволяващи ми да добавям един или друг трик към нарастващия си репертоар. Дяволски трудно е човек да се сдобие с някоя тайна, ако не е за продан! И дори да ми се удаде, тайната невинаги е отговорът, защото с разрастването на конкуренцията илюзионистите са принудени да измислят свои собствени номера. Откривам, че за мен е едновременно мъчение и предизвикателство да наблюдавам как някой друг изпълнява фокусите си.

В тази професия трудно се допускат новодошли. Някой ден, смея да твърдя, и аз ще стана професионалист и ще се мъча да попреча на младите, но за момента се дразня от това, че по-възрастните илюзионисти пазят така ревниво тайните си. Този следобед писах до „Съвет на факирите“ — месечен журнал, който се разпространява само с абонамент, — и изложих размишленията си за широко разпространената и абсурдна мания по опазването на тайни.

3 февруари 1877

Всеки работен ден от седмицата, от 9:00 ч. сутринта до обед, обхождам добре отъпканата пътека между канторите на четирите главни театрални агенции, специализиращи във фокуснически и музикални представления. Заставам на прага на всяка, подготвям се вътрешно за неизбежния отказ, след което го прекрачвам, като си придавам най-храброто си изражение, известявам за присъствието си секретарката в приемната и учтиво се интересувам дали няма някакви ангажименти за мен.

Неизменно, засега, отговорът си остава отрицателен. Настроението на тези секретарки винаги е различно, но в повечето случаи незабавно и вежливо ми казват не.

Известно ми е, че такива като мен постоянно им досаждат, защото редом с моя милост всеки ден по същите отъпкани пътеки крачи истинска процесия от безработни изпълнители. Естествено, виждам голяма част от тях по време на обиколките си и, естествено, се сприятелих с двама-трима. За разлика от повечето не изпитвам недостиг на по някой и друг шилинг в повече (поне за момента), така че когато на обед се отправяме към таверните на Холбърн или Сохо, имам възможност да ги почерпя няколко питиета. Заради това, разбира се, постигнах известна популярност и изобщо не се заблуждавам, че приятелството им би могло да се дължи на нещо повече. Радвам се на компанията, както и на скритата надежда, че чрез някой от тези временни другари един ден бих могъл да завържа необходимия контакт, за да си осигуря някаква работа.

Този начин на живот ме устройва, а следобед и вечер разполагам с предостатъчно свободно време за себе си, което използвам за упражнения.

Имам и достатъчно време за писане на писма. Превърнал съм се в настоятелен и надявам се, донякъде скандален кореспондент в областта на илюзиите. Целенасочено пиша за всеки брой на журналите по магия, които ми попадат, и винаги се мъча да бъда проницателен, провокативен и готов за спор. Отчасти ме мотивира искрената вяра, че голяма част от безвкусицата в света на магията трябва да бъде поставена на мястото й, но ме мотивира и усещането, че името ми няма да се разчуе, ако сам не го разпространявам така, че да се запомни.

Някои от писмата подписвам с истинското си име; други с името, което избрах за професионалната си кариера: Дантон. Употребата на тези две имена ми позволява малко по-голяма гъвкавост в това, което пиша.

Все още прохождам и малко от писмата ми биват публикувани. Смятам, че щом веднъж започнат да се появяват, скоро след това много хора ще заговорят за мен.

16 април 1877

Финансовата ми смъртна присъда е произнесена, съвсем официално! Посредством адвокатите си Хенри ме информира, че издръжката ми ще бъде прекратена на двайсет и първия ми рожден ден. Все още имам правото да пребивавам в Колдлоу Хаус, но само в стаите, които са ми определени.

В известен смисъл съм доволен, че най-сетне изговори ясно думите. Несигурността вече не ме измъчва. Разполагам с време до септември следващата година. Седемнайсет месеца, през които трябва да разкъсам този порочен кръг на неуспеха да намеря работа, поради което не мога да се прочуя, поради което не мога да изградя публика за уменията си, поради което не мога да намеря работа.

Междувременно продължавах да се влача из театралните агенции, но сега, от утре, трябва да подновя това занимание със засилена решителност.

13 юни 1877

Топлото време на лятото е факт, но за мен настъпи късна пролет. Най-сетне ми предложиха работа!

Не е кой знае какво, няколко трика с карти, които трябва да изпълня на конференция на търговци от Брамъджъм в един лондонски хотел, и хонорарът е от половин гвинея, но денят заслужава да се отбележи в календара.

Десет шилинга и шест пенса! Повече от едноседмичния наем за квартирата ми. Истинско богатство!

19 юни 1877

Една от книгите, които изучавам, е от индуски факир на име Гупта Хилел. В нея той дава съвети за илюзиониста, чието изпълнение приема погрешен обрат. Съществуват няколко метода, които Хилел предлага, и повечето са свързани с начини за отвличане на вниманието на публиката. Но освен това дава съвет по отношение на фатализма. Кариерата на илюзиониста е пълна с разочарования и неуспехи, които трябва да бъдат очаквани и посрещани стоически.

Така че със следния стоицизъм ще впиша сведението за началото на магическата кариера на Дантон. Просто ще спомена, че още първият номер, който опитах (най-обикновено разбъркване на карти), се провали и се парализирах от истински ужас, който не ме напусна до край на представлението.

Платиха ми само половината от хонорара — пет шилинга и три пенса, а импресариото ме посъветва преди да опитам пак, да се упражнявам по-дълго. Мистър Хилел съветва същото.

20 юни 1877

В отчаянието си реших да изоставя кариерата на илюзионист.

14 юли 1877

Ходих до Дарбишър, за да посетя Мама, и сега се връщам налегнат от още по-мрачно настроение и меланхолия в сравнение с онези отпреди да замина. Освен това ме очакваше новината, че от следващия месец наемът ми се увеличава на десет шилинга седмично.

Все още разполагам с малко повече от година, преди да се наложи да се издържам сам.

10 октомври 1877

Влюбен съм! Името й е Друсила Макавой.

15 октомври 1877

Прекалено избързах, и то как! Тази жена, Макавой, не беше за мен. Смятам да се самоубия и ако някой се натъкне на дневника ми и открие, че следващите страници са останали празни, значи съм успял.

22 декември 1877

Ето че най-сетне открих истинската жена в живота си! Никога не съм бил по-щастлив. Казва се Джулия Фенсъл, с два месеца по-млада от мен, косата й е наситено червеникавокафява и се спуска на вълни през лицето й. Има сини очи, дълъг прав нос, брадичка с мъничка трапчинка, уста, която сякаш винаги е готова да се усмихне, и глезени, чиито изискани форми ме влудяват от любов и страст. Може да се каже, че е най-красивата млада жена, която съм виждал, а и твърди, че ме обича толкова, колкото и аз нея.

Не е за вярване, буквално не вярвам на добрия си късмет. Прогонва от ума ми всички тревоги, всички страхове, гнева, отчаянието, амбициите. Изпълва живота ми. Почти не смея да пиша за нея, за да не урочасам това неочаквано щастие!

31 декември 1877

Все още не мога да се заставя да пиша за Джулия или като цяло за живота си, без да започна да треперя. Годината свършва и тази вечер в 11:00 ч. ще сме заедно, за да посрещнем началото на новата.

Общо приходи за 1877 година: 5 шилинга и 3 пенса.

3 януари 1878

От средата на миналия месец се виждам с Джулия всеки ден. Тя се превърна в най-скъпия и близък приятел, който имам. Трябва да опиша впечатленията си за нея възможно най-обективно, защото запознанството ни вече започна да обръща късмета ми.

Първо нека отбележа, че от потресаващото ми представяне в „Лангъм Стрийт Хотел“ преди няколко месеца не съм получавал други ангажименти. Увереността ми бе на дъното и за ден-два не успях да събера в себе си дори подобие на оптимизъм, за да обиколя агенциите. Рано или късно обаче трябваше да го направя, защото само по този начин можех да си намеря работа. Именно благодарение на тези меланхолични обиколки срещнах Джулия за пръв път. Бях я виждал и преди, както и всички останали по този маршрут, а чистата й красота я правеше недостъпна за мен. Най-накрая се заговорихме, когато ни накараха да изчакаме заедно в приемната на един агент на Грейт Портланд Стрийт. Помещението беше неотоплено, с голи дъски, боядисано в сиво, обзаведено с възможно най-твърдите дървени седалки. В нейно присъствие нямаше как да се престоря, че не я забелязвам, така че събрах кураж и я заговорих. Отговори ми, че е актриса; аз от своя страна се представих като илюзионист. От няколкото ангажимента, както съвсем скоро научих, с които се бе сдобила напоследък, стана ясно, че описанието на заниманията й е също толкова теоретично, колкото и моето. Сметнахме преструвките си за забавни и станахме приятели.

Джулия е първият човек, като се изключи Гриърсън, пред когото показвам фокусите си насаме. За разлика от Гриърсън, който аплодираше всичко, което правех, без значение колко неумело или неиздържано, Джулия е и критична, и насърчителна. Окуражава ме, но и ме напада унищожително, ако открие в изпълнението ми нещо нередно. Не бих приел подобно отношение от никой друг, но и след най-безпощадните си критики тя винаги намира по някоя дума, изпълнена с любов, подкрепа или конструктивно предложение.

Започнах с прости трикове за ловкост на ръката с монети — първите, които бях научил. Последваха ги номера с карти, кърпички, шапки, билярдни топки. Интересът й ме ентусиазираше. Постепенно й показах почти целия си репертоар, дори илюзиите, които все още не бях овладял напълно.

Понякога на свой ред Джулия рецитираше за мен: редове от големите поети, големите драматурзи, творби, които винаги бяха нещо ново за мен. Изумявах се, че е способна да запомня в такъв обем, но тя ми отговаряше, че има лесни за научаване техники. Това беше Джулия — наполовина артист, наполовина занаятчия. Изкуство и техника.

Скоро Джулия заговори за представянето — тема, близка до сърцето ми. Връзката ни се задълбочаваше.

През почивните дни около Коледа, докато останалата част от Лондон празнуваше, двамата с Джулия бяхме сами, по напълно благоприличен начин, в квартирата ми и взаимно се обучавахме в дисциплините, които ни вълнуваха. Идваше при мен сутрин, оставаше за кратките часове на деня, а след мръкване я изпращах до нейната квартира в Килбърн. Прекарвах вечерите и нощите сам в мисли по нея, по вълнението, което ми носеше, въпросите на сцената, с които ме запознаваше.

Лека-полека, неумолимо, Джулия извлича от мен истинския талант, който според мен винаги съм притежавал.

12 януари 1878

— Защо заедно с теб не създадем магическо представление, каквото досега никой не е изпълнявал?

Ето какво каза Джулия в деня, след като направих предходния запис.

Така обикновени думи! И каква неочаквана промяна в живота ми, изпаднал в кръговрата на отчаянието и депресията, защото двамата с нея ще създадем представление с четене на мисли. Джулия ми преподава техниките си за запаметяване. Изучавам науката на мнемониката — използването на средства за подобряване на паметта.

Паметта на Джулия винаги досега ми се струваше изключителна. Когато я срещнах за пръв път и й показвах номерата си с карти, научени с толкова усилия, тя ме предизвика да изредя кои да е двуцифрени числа, в каквато пожелая поредност, като междувременно ги записвам, без да й ги показвам. Когато изпълних цяла страница от бележника си, тя спокойно ми ги изрецитира, без да направи пауза или допусне грешка… и докато аз не спирах да се удивлявам, отново ги изрецитира, този път в обратен ред!

Допуснах, че е номер, че по някакъв начин ми е внушила да подбера числа, които преди това е запаметила, или че е получила достъп до водените от мен бележки. Нито едно от двете не беше вярно, увери ме тя. Нямаше нито номер, нито измама. За разлика от методите на фокусника тайната на изпълнението й беше точно такава, каквато изглеждаше — Джулия запаметяваше числата!

После тя ми разкри тайните на мнемониката. Все още нямам такава вещина като нея, но вече съм способен на привидни подвизи на паметта, в които преди със сигурност бих се усъмнил.

26 януари 1878

Готови сме. Представете си, че седя на сцената, а очите ми са превързани. Доброволците от публиката са контролирали поставянето на превръзката и са установили, че не виждам нищо. Джулия се движи между зрителите, взима техни лични вещи и ги вдига нависоко, за да могат всички освен мен да ги видят.

— Какво държа? — пита на висок глас тя.

— Портфейла на един господин — отвръщам.

Публиката възкликва.

— А сега съм взела…? — казва Джулия.

— Това е златна венчална халка.

— И принадлежи на…?

— Жена — обявявам аз.

(Ако каже: „Която принадлежи на…?“, трябва да отговоря със същата увереност: „Мъж.“)

— Сега държа?

— Мъжки часовник.

И така нататък. Серия от предварително уговорени въпроси и отговори, но изпълнени с такава самоувереност пред неподготвената за спектакъла публика, че ясно да внушава за телепатична връзка между двамата изпълнители.

Принципът е лесен, но заучаването — трудно. Все още съм начинаещ в мнемониката, но както при всяка една магия, съвършенството се постига с упражнения.

А докато упражненията си вървят, някак успяваме да избегнем мисълта за най-трудната част — как да се сгодим.

1 февруари 1878

Утре започваме. Пропиляхме две седмици в опити да потвърдим ангажимент с театър или увеселителна зала, но днес следобед, докато вървяхме безутешно по Хампстед Хийт, Джулия предложи да вземем нещата в свои ръце.

Сега е полунощ и току-що се завърнах от вечер, прекарана в предварително разузнаване. С Джулия посетихме точно шест таверни на разумно разстояние пеша от дома ми и избрахме най-подходящата. Казва се „Агне и дете“, на ъгъла на Хай Роуд и Мил Лейн в Килбърн. Главната зала е обширно, добре осветено помещение с малка платформа в единия край (понастоящем заета от пиано, на което не свиреха, докато бяхме там). Масите са разположени на достатъчно разстояние една от друга, за да може Джулия да се движи между тях и едновременно с това да разговаря с публиката. Не уведомихме за намеренията си нито собственика, нито работниците му.

Джулия се върна в квартирата си и скоро ще си лягам. През целия утрешен ден ще репетираме, а вечерта ще си опитаме късмета.

3 февруари 1878

С Джулия преброихме 2 лири 4 шилинга и 9 пенса, подхвърлени ни на монети от доволната тълпа на „Агне и дете“. Имаше още, но се боя, че част от парите бяха откраднати, а друга част беше изгубена, когато търпението на собственика се изчерпа и ни изгониха на улицата.

Но не се провалихме и научихме десетина нови неща за това как да се подготвяме, как да се представим, как да предизвикаме внимание и дори, или поне така смятаме, как да спечелим благоразположението на собственика.

Тази вечер планираме да посетим „Ръката на моряка“ в Излингтън — на доста голямо разстояние от Килбърн, — където ще направим втори опит. Вече дори внесохме промени по изпълнението, основани на опита ни от събота вечер.

4 февруари 1878

Само 15 шилинга и 9 пенса, но за пореден път онова, което не спечелихме като възнаграждение, ни се отплати под формата на безценен опит.

28 февруари 1878

С настъпването на края на месеца мога да отбележа, че от представлението ни с четене на мисли двамата с Джулия сме спечелили общо 11 лири 18 шилинга и 3 пенса, че сме изтощени от вложените усилия, но в приповдигнато настроение от успеха, че вече сме допуснали достатъчно грешки, за да знаем как да продължим в бъдеще, и че вече (сигурен признак за успех) се носят слухове за двойка наши конкуренти, кръстосващи кръчмите на южен Лондон.

Нещо повече, на трети следващия месец ще изнеса съвсем истинско представление в „Хаскърс Мюзикхол“ в Пондърс Енд. На плаката Дантон ще се появи на седмо място след едно пеещо трио. С Джулия временно се оттеглихме от номера с четенето на мисли, за да репетирам за удалата ми се възможност. След вълненията и несигурността на шеметните ни представления из лондонските дворци на джина, ангажиментът изглежда донякъде безинтересен, но е истинска работа в истински театър и си остава именно онова, за което се трудих през всички тези изминали години.

4 март 1878

Получени: 3 лири 3 шилинга 0 пенса от мистър Хаскър, който заяви, че би желал да ме ангажира отново и през април. Номерът ми с цветните флагчета пожъна небивал успех.

12 юли 1878

Нова насока. Според съпругата ми (от известно време не съм писал в този дневник, но двамата с Джулия се оженихме на 11 май и сега живеем щастливо в квартирата ми в Идмистън Вилас) трябва да разнообразим репертоара си. Съгласен съм. Номерът ни с четенето на мисли, макар и впечатляващ за онези, които не са го виждали преди това, се повтаря и е доста изморителен за изпълнение, докато в същото време поведението на зрителите е непредсказуемо. През по-голямата част от изпълнението съм със завързани очи, така че в общи линии Джулия се намира сред често пияна и свадлива тълпа. Веднъж, както си седях на стола със завързани очи, някой пребърка джобовете ми.

Печелим редовно, но и двамата чувстваме, че е настъпило време за промяна. Все още не мога да изкарвам достатъчно от сцената, а само след малко повече от два месеца ще получа последната вноска от месечната си издръжка.

Всъщност театралните ангажименти в последно време зачестиха и до Коледа трябва да изнеса шест представления. Като инвестиция и докато все още съм относително платежоспособен, започнах да подготвям някои по-мащабни илюзии. Работилницата ми (с нея се сдобих миналия месец) е заредена с магически устройства, с които на бърза ръка мога да сглобя ново и вълнуващо представление.

Истинският проблем с театралните ангажименти е, че макар да се отплащат добре, не са за постоянно. Всяко приключва в края на задънена улица. Изпълнявам представлението си, приемам аплодисментите, взимам си хонорара, но никое от тях не ми гарантира следващ ангажимент. Дори отзивите в пресата са минимални и неохотни. Например след изпълнението ми в „Клапъм Емпайър“, едно от най-добрите ми досега, „Ивнинг Стар“ отбеляза: „… а субретката бе последвана от факир на име Дартфорд.“ Ето с какви камъчета от формално насърчение съм принуден да настилам пътя на кариерата си!

Идеята за нова насока ми хрумна (или по право трябва да кажа, че хрумна на Джулия), докато преглеждах вестника.

Прочетох статия за нови доказателства за съществуването на живот, или форма на такъв, след смъртта. Някои медиуми бяха успели да установят връзка с наскоро починали хора и да предадат на техните опечалени роднини посланията от отвъдното. Прочетох на глас на Джулия част от статията. За момент тя се взря в мен и видях как умът й заработи.

— Не вярваш в това, нали? — попита най-сетне.

— Приемам го сериозно — потвърдих. — В края на краищата хората, установили контакт, стават все повече. Приемам натрупаните доказателства. Не можеш да пренебрегнеш твърденията им.

— Рупърт, не говориш сериозно! — извика тя.

Продължих глуповато:

— Но тези сеанси са били наблюдавани от учени със солидна академична квалификация…

— Разбирам ли те правилно? Теб, чиято професия се корени в заблудата?

В този момент започвах да виждам какво иска да ми каже, но все още бях под влияние на свидетелствата на очевидци, като например сър Ангъс Джонс, чието потвърждение за съществуването на света на духовете току-що бях прочел във вестника.

— Винаги си казвал — продължи любимата ми Джулия, — че най-лесно се мамят хора с добро образование. Тяхната интелигентност ги заслепява за простотата на тайната във фокуса!

Най-после бях схванал.

— Значи твърдиш, че тези сеанси са… обикновени илюзии?

— Какво друго могат да бъдат? — каза тържествуващо тя. — Това е ново търговско начинание, скъпи. Трябва да станем част от него.

Така че, доколкото разбирам, новата ни насока е в света на спиритизма. Описвайки този разговор с Джулия, зная, че вероятно се представям в глупава светлина. Винаги срещам трудности в проумяването на магията, докато не ми посочат каква е нейната тайна.

15 юли 1878

Случи се така, че две от писмата, които в края на миналата година адресирах до различни магически журнали, бяха публикувани тази седмица. Забелязах ги с леко смущение! Оттогава насам в живота ми настъпиха доста промени. Помня например, че съчиних първоначалната версия на едно от писмата в деня, когато открих истината за Друсила Макавой. Докато чета собствените си думи, си припомням онзи печален октомврийски ден в зле отоплената ми квартира — как седях на бюрото и изливах жлъчта от душата си върху някакъв злочест фокусник, който донякъде ексцентрично съобщаваше в журнала, че има желанието да основе нещо като банка, където да бъдат трупани и съхранявани фокуснически тайни. Сега осъзнавам, че коментарът му е бил по-скоро шеговит, но ето го и писмото ми, истински порой от досадна сериозност, бичуващо горкия илюзионист за думите му.

В случая с другото писмо пък — поставящо ме в също толкова неловко положение — дори не мога да си припомня за някакви смекчаващи вината обстоятелства.

Всичко това ми напомни за състоянието на емоционална горчивина, в което живеех преди да срещна Джулия.

31 август 1878

Присъствахме на общо четири сеанса и вече знаем какво включват. Измамата по правило е с ниска проба. Може би участниците в нея са в такова състояние на душевен дискомфорт, че са податливи на почти всичко. И наистина в един от тези злощастни случаи изпълнението беше дотам неубедително, че единственото обяснение за мен се крие в доброволното упорство да бъдеш лековерен.

С Джулия обсъдихме надълго и широко как да подходим и решихме, че най-добрият и единствен начин е да мислим за усилията си като за професионална илюзия, отговаряща на най-високи изисквания. Вече има предостатъчно шарлатани, изнасящи спиритически сеанси, и нямам желанието да се превърна в поредния от тях.

Това начинание за мен е начин да свържем двата края, начин да преживяваме и може би да натрупаме малко пари, докато ми се удаде възможност да започна да се издържам от театралната си кариера.

Илюзиите, използвани в един сеанс, са обикновени, но вече сме си набелязали как да ги усложним, за да добият по-свръхестествен характер. Както открихме от номера с четенето на мисли, ще се учим от опита си, затова съставихме и платихме за публикуването на обява в един лондонски всекидневник. Отначало ще приемаме скромно заплащане, отчасти защото можем да си го позволим, докато се учим, но и за да си осигурим колкото може повече ангажименти.

Вече получих — и следователно харча — последната сума от месечна си издръжка. След три седмици ще завися изцяло от себе си, независимо дали ми харесва, или не.

9 септември 1878

Обявата ни предизвика четиринайсет запитвания! Тъй като взимаме по две гвинеи на сеанс, а обявата ни струваше 3 шилинга и 6 пенса, вече сме на печалба!

Докато пиша това, Джулия съчинява отговори на запитванията със задачата да запълни графика ни.

Цяла сутрин се упражнявам в илюзията, наречена ВЪЗЕЛЪТ НА ЯКОВ. Това е техника, при която фокусникът бива завързан за прост дървен стол с обикновено въже, което обаче все пак му позволява да се измъкне. С минимална помощ от страна на асистента (в моя случай Джулия), колкото и доброволци да завържат, затегнат или дори залепят въжето, все пак остава възможност да се измъкне. Изпълнителят, след като се скрие в шкафа, може не само да се освободи достатъчно, за да извърши привидните чудеса от вътрешността му, но и после да се завърне обратно в хватката на въжето, където да го открият, проверят и освободят същите доброволци, които преди това са го завързали.

Днес сутринта на два пъти не успях да си освободя ръцете. Тъй като не можем да оставим нищо на случайността, ще посветя остатъка от следобеда и вечерта на допълнителни репетиции.

20 септември 187

Имаме своите две гвинеи, клиентът буквално ридаеше от признателност, а с мъртвите — смея скромно да твърдя — бе осъществен кратък контакт.

Все пак утре, когато по случайност се падат двайсет и първият ми рожден ден и моментът, от който във всеки един смисъл започва зрелият ми живот, трябва да проведем сеанс в Депфорд и ни чака сериозна подготовка!

Първата ни грешка вчера беше, че отидохме навреме. Клиентката и приятелите й ни чакаха и когато влязохме в къщата и започнахме да подреждаме реквизита, ни наблюдаваха. Не бива да го допускаме повече.

Нуждаем се от помощник със здрави ръце. Вчера наехме каруца, която да ни откара на адреса, но коларят не прояви никакъв интерес да ни помогне да внесем реквизита в къщата (което означаваше, че двамата с Джулия трябваше да пренесем всичко сами, а някои неща са тежки и в голямата си част обемисти). Когато излязохме от къщата на клиента, проклетият колар не ни чакаше според уговорката ни, така че ми се наложи да остана до реквизита на улицата пред къщата. Джулия тръгна да търси кой да ни откара.

Освен това никога повече не бива да разчитаме, че ще намерим на място домашната мебелировка, от която имаме нужда за някои моменти на изпълнението. Днес извадихме късмет: имаше подходяща маса, но следващия път не можем да рискуваме.

За много от тези подобрения вече сме се погрижили. Днес купих кон и каруца. (Конят временно ще пребивава в малкия двор зад работилницата ми, докато наемем подходяща конюшня.) Наех и човек, който да ни превозва до и от домовете на клиентите и да помага с пренасянето на реквизита. Мистър Апълби може би не е подходящ в дългосрочна перспектива (надявах се да открия мъж приблизително на моята възраст със съответната физическа сила), но засега е значителна крачка напред в сравнение с онзи пребледнял от страх селяк, който предаде доверието ни вчера.

Разходите ни се увеличават. За изпълнението с четенето на мисли имахме нужда единствено от себе си, добрата памет на двама ни и една превръзка за очи; за да се превърнем в спиритисти, от нас се изискват разноски, заплашващи да надхвърлят потенциалните ни приходи. Снощи дълго лежах буден, мислех си и се чудех колко ли още разходи ще последват.

А сега трябва да се отправим за Депфорд за следващия ангажимент! Депфорд е в една от по-трудно достъпните за нас части на Лондон, тъй като се намира не само отвъд Ист Енд, но е и на отсрещния бряг на реката. За да стигнем там навреме, трябва да потеглим по изгрев. С Джулия решихме в бъдеще да приемаме ангажименти от хора, живеещи на приемливо разстояние от нас, защо иначе работата става прекалено трудна, денят ни се проточва, а финансовото възнаграждение става твърде малко за онова, което трябва да правим.

2 ноември 1878

Джулия е бременна! Очакваме бебето следващия юни. Поради вълнението от всичко това, отказахме някои ангажименти, а утре заминаваме за Саутхамптън, за да отнесем новината на майката на Джулия.

15 ноември 1878

Посветихме последните два дни на сеанси; при никой от тях нямаше проблеми и клиентите останаха доволни. Започвам да се тревожа обаче дали работата няма да се отрази зле на Джулия и според мен бързо трябва да потърся и наема асистентка, която да я замести.

Мистър Апълби, както и се очакваше, заяви, че възнамерява да ни напусне само след няколко дни. Заместих го с Ърнест Нюджънт, здраво сложен мъж в края на двайсетте си години, който до преди година е бил доброволец с чин ефрейтор в Армията на Нейно Величество. Намирам го за леко нешлифован диамант, но не е глупав, работи по цял ден без да се оплаква и вече доказа, че е лоялен. По време на сеанса преди два дни (първия след завръщането ни от Саутхамптън) със закъснение открих, че един от хората, когото сметнах за роднина на починалия, всъщност е вестникарски репортер. Човекът се беше нагърбил с един вид мисия да ме разобличи като шарлатанин, само че щом веднъж осъзнахме целта му, двамата с Нюджънт го изведохме бързо (но учтиво) от къщата.

Така че в работата си трябва да внимавам и за друго — налага се да бдя за прекалено активни скептици.

Защото аз наистина съм шарлатанинът, когото искат да дискредитират. Не съм онова, което твърдя, че съм, но заблудата, която създавам, е безобидна и вярвам, полезна във време на лична загуба. Колкото до парите, които се предават от ръка на ръка, сумите са скромни и досега нито един клиент не е отправил и най-малкото оплакване.

Остатъкът от месеца е запълнен с уговорки, но преди Коледа имаме леко затишие. Вече знаем, че тези събития често са резултат от внезапно и мъчително решение и никой не ги планира дългосрочно. Затова все така пускаме обяви и ще продължим да го правим.

20 ноември 1878

Днес с Джулия интервюирахме пет млади жени, изразили желание да я заменят като моя асистентка.

Нито една не се оказа подходяща.

В продължение на две седмици Джулия изпитва непрекъснато гадене, но твърди, че започва да се оправя. Мисълта, че в живота ни ще се появи малко момченце или момиченце, озарява дните ни.

23 ноември 1878

Сполетя ни особено неприятно произшествие и съм така погълнат от гняв, че си наложих да изчакам чак до сега (11:25 ч. вечерта, когато Джулия вече е заспала), преди да си позволя да го предам с нужното самообладание.

Бяхме на адрес близо до Ейнджъл в Излингтън. Клиентът беше младолик мъж, наскоро загубил съпругата си, на който за в бъдеще щеше да се наложи да се справя със семейство от три малки деца, едно от тях — на практика бебе. Този джентълмен, чието име ще запиша като мистър беше един от първите ни клиенти като спиритисти, изпратен при нас по препоръка на друг. Поради тази причина подходихме към уговорката с особени грижа и тактичност, защото вече бяхме оценили идеята, че ако ще преуспяваме като спиритисти, трябва да го постигнем, като вдигаме постепенно хонорарите си и поддържаме тази спирала благодарение на признателните препоръки на удовлетворените ни клиенти.

Тъкмо се канехме да започнем, когато пристигна закъснял гост. Веднага заподозрях нещо в него и го казвам с пълна увереност дори сега. Изглежда никой от семейството не го познаваше и пристигането му предизвика нервност в помещението. Вече се бях научил да отдавам значение на тези впечатления в началото на такъв сеанс.

С помощта на нашия безгласен начин сигнализирах на Джулия, че подозирам новодошлия да се окаже вестникарски репортер, и от изражението й долових, че е стигнала до сходно заключение. Нюджънт стоеше до един от закритите прозорци, без да подозира за немия ни разговор. Налагаше се да взема бързо решение как да постъпя. Ако отправех настояването мъжът да си излезе, със сигурност щях да предизвикам неприятна препирня, а знаех как завършват такива ситуации. От друга страна, ако не предприемех нищо, без съмнение в края на изпълнението щях да бъда изобличен като шарлатанин и следователно лишен от хонорара си, като в същото време клиентът ми на свой ред щеше да се лиши от търсената утеха.

Все още се опитвах да реша какво да сторя, когато осъзнах, че и преди съм виждал този човек. Беше присъствал на по-ранен наш сеанс, и го бях запомнил, защото през цялото време се бе взирал в мен. Присъствието му тук съвпадение ли беше? Ако беше така, какви бяха шансовете да се е оказал в ролята на опечален два пъти поред за толкова кратко време и какви бяха шансовете да ме повикат два пъти да проведа сеанс в негово присъствие?

Ако не ставаше дума за съвпадение, както и подозирах, каква цел преследваше? Допусках, че е дошъл, за да предприеме нещо срещу мен, само че предния път бе получил такава възможност, без да се възползва от нея. Защо?

Така протекоха мислите ми в този изключително напрегнат момент. Едва успявах да се концентрирам върху тях — такава необходимост имаше да остана спокоен по време на подготовката за общението с починалия. Бързата ми оценка обаче бе, че като се вземеха предвид вероятностите, трябваше да продължа със сеанса, което и сторих. Пишейки тези думи сега, осъзнавам, че взех грешното решение.

Като за начало, без дори да ме пипне с пръст, едва не съсипа изпълнението ми. Бях много нервен и до такава степен не успявах да се съсредоточа върху задачата си, че когато Джулия и още един от присъстващите ме обездвижиха с помощта на ВЪЗЕЛА НА ЯКОВ, позволих едната ми ръка да бъде завързана по-здраво отколкото трябваше. Щом се озовах в шкафа, за щастие надалеч от гибелния поглед на моя мълчалив враг, започнах да се боря и макар и с леко закъснение успях да освободя ръцете си.

Щом приключихме с илюзията от шкафа, противникът ми задейства своя капан. Стана от масата, изблъска горкия Нюджънт от пътя си и рязко свали една от завесите на прозорците. Избухнаха пререкания и викове, които силно опечалиха моя клиент и децата му. Нюджънт се бореше с мъжа, а Джулия се опитваше да успокои децата на мистър Л…, когато нещастието се случи.

В лудостта си мъжът грабна Джулия за раменете, дръпна я към себе си и за да я отстрани от пътя си, я блъсна на пода! Тя се стовари на голите дъски, докато аз стоях безпомощно до масата, където изпълнявах номера, без да мога да я достигна. Нападателят й се намираше помежду ни.

Нюджънт отново го улови здраво, този път откъм гърба — като прикова ръцете към тялото му, за да не се измъкне.

— Какво да го правя, сър? — извика доблестно Нюджънт.

— Изхвърли го на улицата! — извиках. — Не, чакай!

Светлината от прозореца падаше право върху лицето му.

Зад него видях онова, на което се надявах с всички сили: милата ми Джулия най-сетне се изправяше на крака. Тя ми даде бърз знак, че е добре, а аз насочих вниманието си към мъжа.

— Кой сте вие, сър? — попитах го. — Защо се интересувате от работата ми?

— Накарай главореза си да ме пусне — изхриптя той. — Мога да си тръгна и сам.

— Ще си тръгнете, когато аз ви разреша! — произнесох. Пристъпих по-близо до него, защото най-после го бях познал. — Ти си Бордън, нали така? Бордън?

— Не е вярно!

— Алфред Бордън наистина! Запознат съм с работата ти! Какво търсиш тук?

— Пусни ме!

— Каква работа имаш с мен, Бордън?

Той не отговори и вместо това се помъчи още по-упорито да се освободи от хватката на Нюджънт.

— Отърви се от него — заповядах аз. — Хвърли го там, където му е мястото — в канавката!

С което всичко беше решено, така че Нюджънт извлече подлеца от стаята с похвална експедитивност и няколко секунди по-късно се върна.

По това време държах Джулия в ръце и я притисках силно към себе си, опитвайки да се уверя, че наистина е добре, дори след тежкото падане на пода.

— Ако е наранил теб или бебето… — прошепнах й.

— Нищо ми няма — отвърна Джулия. — Кой беше той?

— По-късно, скъпа моя — казах внимателно, защото с пълна сила усещах, че все още сме по средата на катастрофата, в която се бе превърнал сеансът — пред видимо шокираните погледи на разгневения и унижен клиент, нещастните му деца и четиримата му приятели и роднини.

Казах им с цялата сериозност и достойнство, на които бях способен в този момент:

— Разбирате, че не мога да продължа?

Те кимнаха с разбиране.

Децата бяха отведени нанякъде, а мистър Л… и аз се оттеглихме, за да поговорим насаме. Оказа се разбран и интелигентен мъж и незабавно предложи да оставим нещата такива, каквито са, и да се срещнем след ден или два, за да решим какъв да бъде следващият ни ход. Приех с благодарност и след като с Нюджънт натоварихме реквизита обратно на каруцата, се отправихме към къщи. Докато Нюджънт караше, двамата с Джулия се бяхме сгушили зад него, злочести и замислени.

По някое време, докато се клатушкахме в настъпващия здрач, дадох глас на подозренията си:

— Това беше Алфред Бордън — обясних. — Не знам много за него, освен че е илюзионист и току-що прохожда в нашата област. Досега се опитвах да си припомня откъде го познавам. Мисля, че трябва да съм го виждал на някоя сцена. Не може да се каже, че е значима фигура. Мисля, че когато го гледах, беше нечий асистент.

Говорех колкото на Джулия, толкова и на себе си, опитвайки да разбера нападателя. Можех да обясня атаката му срещу мен единствено със завист. Какъв друг мотив можеше да има? Бяхме напълно непознати и освен ако нещо не ми убягваше, пътищата ни никога не се бяха пресичали. И все пак цялото му поведение говореше за човек, тръгнал по пътя на отмъщението.

В мъгливия вечерен въздух Джулия се бе свила до мен. Неколкократно я питах дали се чувства добре, за да се уверя, че не е пострадала от падането, но ми отговори единствено, че няма търпение да се приберем у дома.

Скоро се озовахме тук в Идмистън Вилас и я накарах веднага да си легне. Изглеждаше изтощена и напрегната, но продължаваше да твърди, че има нужда само от малко почивка. Поседях до нея, докато не заспа, и след като си приготвих набързо паница супа и предприех една енергична разходка из околните улички, за да прочистя ума си, се върнах, за да запиша случилото се през деня.

На два пъти ставах, за да нагледам Джулия и изглежда, спи спокойно.

24 ноември 1878

Най-лошият ден в живота ми.

27 ноември 1878

Джулия излезе от болницата, сега отново спи, а аз пак се връщам към този дневник, колкото и незадоволително средство на временно успокоение на нервите ми да е той.

Накратко: Джулия се събуди в ранните часове на 24 ноември. Кървеше силно и я разкъсваха силни болки, които като че ли преминаваха през нея на вълни, карайки я да крещи и да се извива в агония, преди да я отпуснат, а после я връхлитаха отново.

Облякох се незабавно, събудих съседите и помолих мисис Джансън да напусне собственото си легло и да поседи с Джулия, докато аз търся помощ. Получих съгласието й без повече уговорки, след което се втурнах в нощта. Късметът, ако това е правилната дума, се оказа на моя страна. Натъкнах се на файтонджия, който очевидно се прибираше вкъщи от цяла нощ работа и отправих горещите си молби към него да ми помогне. Което той и стори. Само след час Джулия бе в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън и хирурзите си свършиха работата.

Изгубихме бебето. Едва не изгубих и Джулия.

Остана в общото отделение за остатъка от деня и последвалите два дни до днес сутринта, когато най-сетне ми позволиха да я прибера у дома.

В живота ми неочаквано се появи едно име, което никога няма да си позволя да забравя. Алфред Бордън.

3 декември 1878

Джулия все още е отпаднала, но твърди, че от следващата седмица се надява да може да ми помага в сеансите. Още не съм й казал, но съм решил никога повече да не я излагам на опасност. Пуснах още обяви в издирване на асистентка. Междувременно тази вечер ме очаква представление на сцената и това наложи да помисля добре за изпълнение в репертоара ми, при което нямам нужда от помощ.

11 декември 1878

Днес се натъкнах на името на Бордън. Рекламираха го като гостуващ фокусник във вариететна програма в Брендфорд. Накарах Хескит Ънуин, човека, когото наскоро определих за мой агент, да направи справка и с известно задоволство научих, че Бордън замества друг илюзионист, който внезапно се е разболял, и в резултат изпълнението му е прехвърлено от второто място в програмата в гробището за фокусници: първото изпълнение след антракта. Показах го на Джулия.

31 декември 1878

Общо приходи от илюзионизъм за 1878 година: 326 лири 19 шилинга и 3 пенса. От тях трябва да бъдат приспаднати разходите, включително наемането на Апълби и Нюджънт, покупката на коня и наемът за конюшня, закупуването на костюми и немалко магически апарати.

12 януари 1879

Първият ми сеанс за новата година и първият, при който ми асистира Летиша Суинтън. Преди това Летиша е участвала в танцовия състав на „Александрия“ и има да учи много за професията на илюзиониста, но се надявам, че ще се усъвършенства. В края на сеанса помолих Нюджънт да ме откара бързо до Идмистън Вилас, за да бъда с Джулия и да й разкажа как е минал денят ми.

Там ме очакваше писмо. Мистър Л… е решил, че в случая вече не желае да проведе сеанс в дома си, но след внимателно обмисляне на станалото, е взел решението да получа пълното си възнаграждение, както се бяхме споразумели. Хонорарът ми беше приложен.

13 януари 1879

Днес Джулия се заключи в спалнята, пренебрегна чукането ми по вратата и молбите ми и допусна до себе си само прислужницата, за да й донесе малко чай и хляб. Не бях на работа и планирах да прекарам деня в работилницата, но в светлината на странното настроение на Джулия почувствах, че трябва да си остана у дома. След 8:00 ч. вечерта Джулия излезе от спалнята, без да каже нищо за постъпката си, нито защо го е направила. Объркан съм от всичко това. Твърди, че няма болки, но отказва да обсъдим случилото се.

15 януари 1879

Днес следобед Нюджънт, Летиша Суинтън и аз проведохме сеанс. За мен това занимание вече се е превърнало в рутина, като единствените нови подробности са: първо, неизбежната необходимост да работя с нова асистентка, второ, съответните обстоятелства в опечаления дом, който посещавам, и трето, физическото разположение на стаята, където се провежда сеансът. Последните две реално не са проблем за мен и дори Летиша показва заложбата да учи бързо.

На връщане помолих Нюджънт да ме остави в Уест Енд. Отидох пеша до „Емпрес Тиътър“ на Хай Холбърн, купих си билет и седнах на задните редове в партера.

Изпълнението на Бордън беше в първото действие на програмата, така че получих възможност да проследя внимателно какво прави. Показа общо седем номера, три от които не знаех как да направя. (До утре вечер ще ги имам!) Относително правдоподобен изпълнител е и представи номерата без проблеми, но поради някаква причина се обръща към публиката с неубедителен френски акцент. Прииска ми се да го подиграя като самозванец!

Обаче не бива да бързам. Искам отмъщението ми да бъде сладко.

Когато се върнах, Джулия отново не пожела да говори с мен и дори когато й разказах какво съм правил, остана студена към мен.

О, Джулия! От онзи ден не си същата!

19 януари 1879

И двамата страдаме от печал по детето, което не ни бе съдено да познаваме. Скръбта на Джулия е толкова дълбока, така силно насочена към самата нея, че понякога дори не забелязва, че се намирам в стаята с нея. И аз съм много нещастен, но разполагам с работата си и тя ме разсейва. Това е единствената разлика помежду ни.

През последната седмица се заех да усъвършенствам уменията си на илюзионист, като се мъча чрез усилен труд да се завърна в желаната от мен професия. Досега:

Подредих работилницата, разчистих доста боклуци, ремонтирах и пребоядисах реквизита за няколко илюзии и като цяло й придадох представителен вид — място, където да се подготвям и репетирам, както се полага.

Чрез кантората на Хескит Ънуин и други свои контакти в света на магията направих някои дискретни запитвания за ingenieur, с когото да работя в бъдеще. Нуждая се от помощта на експерт. В това няма никакво съмнение.

Изработих си график за упражнения, към който се придържам безусловно: два часа всяка сутрин, два часа всеки следобед, един час (ако времето с Джулия го позволява) всяка вечер. Всъщност единствената почивка, която си давам, е докато работя.

Поръчах за себе си и Летиша нови костюми, за да придадем на представлението по-професионален вид.

И най-накрая: обещах си да прекратя сеансите веднага щом мога да си го позволя. Междувременно приемам колкото е възможно повече такива ангажименти във времето, с което разполагам, защото са единственият ми сигурен доход. Финансовите ми отговорности са огромни. Трябва да плащам наем за квартирата, работилницата и конюшнята, заплатите на Нюджънт и Летиша, а съвсем скоро ще започна да издържам и ingenieur… без да забравяме домакинството и изхранването на двама ни с Джулия.

И всичко това трябва да бъде платено от джоба на лековерните опечалени!

(Тази вечер обаче — друго театрално представление.)

31 декември 1879

Общо приходи от илюзионизъм за 1879 година: 637 лири 12 шилинга и 6 пенса.

31 декември 1880

Общо приходи от илюзионизъм за 1880 година: 1142 лири 7 шилинга и 9 пенса.

31 декември 1881

Общо приходи от илюзионизъм за 1881 година: 4777 лири 10 шилинга и 0 пенса.

Преди разходите.

1881 е последната година, в която ще отбележа спечеленото тук. Тези дванайсет месеца се оказаха достатъчно успешни за мен, за да си позволим да закупим къщата, в която досега се намираше наеманата от нас квартира. Вече обитаваме цялата сграда и разполагаме с домашна прислуга от трима души. Безпокойството, което ме изпълваше като по-млад, се излива по плодотворен начин в енергията, необходима ми за представленията, и мога да съобщя, че може би съм един от най-търсените илюзионисти в Британия. Графикът ми с ангажименти за следващия месец вече е запълнен.

2 февруари 1891

Преди десет години загърбих този дневник с намерението никога повече да не разтворя страниците му, но унизителните събития от по-рано тази вечер в „Сефтън Тиътър ъф Варайътис“ в Ливърпул (откъдето се връщам за Лондон en train, докато пиша това) не могат да останат неотбелязани. Тъй като мина много време, откакто за последен път писах в дневника си, за момента тези листове ще свършат работа в отсъствието на бележника и системата ми за индексиране.

Бях подхванал втората част на изпълненията си, подготвяйки се за онова, което понастоящем е връхната точка на представлението ми, а именно ПОДВОДНО БЯГСТВО — номер, комбиниращ физическа сила, известна степен допустим риск и малко магия.

Илюзията започва с това, че ме връзват, привидно без шанс да се измъкна, за здрав метален стол. За по-силен ефект каня на сцената комисия от шестима доброволци: всички те са реални представители на публиката, без нито едно подставено лице, но Ърнест Нюджънт и моят ingenieur Хари Кътър държат нещата под око.

Докато комисията е на сцената, подхващам с тях шеговит разговор, отчасти за да ги накарам да се отпуснат, отчасти за да отвлека вниманието на зрителите, докато Елън Тремейн (настоящата ми асистентка; от дълго време не съм писал тук) се заема с ВЪЗЕЛА НА ЯКОВ.

Тази вечер обаче тъкмо бях заел мястото си на стола, когато осъзнах, че сред представителите на публиката присъства и Алфред Бордън! Той беше Шестият! (С Хари Кътър използваме шифровани названия, за да идентифицираме и разполагаме доброволците на сцената. По време на подготвителната фаза Шестият е разположен най-далеч от мен и на него се възлага задачата да държи края на въжето.) Тази вечер Бордън беше Шестият, само на няколко стъпки от мен. Публиката ни наблюдаваше! Номерът вече беше започнал!

Бордън изигра ролята си добре, като се движеше по сцената неумело и с престорено смущение от възложената му елементарна задача. Никой сред зрителите нямаше как и да предположи, че е не по-малко умел сценичен изпълнител от мен. Кътър, очевидно без да осъзнава кой е той, изпрати Бордън на мястото му. В това време Елън Тремейн връзваше ръцете ми една за друга и пристягаше китките ми за облегалките на стола. Точно тогава предварителната ми подготовка се отклони от предначертаното, защото вниманието ми бе заето от Бордън. Когато другите двама доброволци получиха краищата на въжето и бяха инструктирани да ме завържат колкото може по-здраво за стола, вече беше късно. Попаднал в центъра на ярките прожектори, бях овързан безпомощно.

Под съпровода на барабанния бой лебедката ме издигна във въздуха над стъклената цистерна, където увиснах и започнах да се въртя в края на веригата като безпомощна жертва на инквизитор. В действителност бях точно това, но при нормални обстоятелства в тази фаза вече трябваше да съм освободил китките си и преместил ръце на позиция, от която да мога да се развържа на мига. (Въртенето ми в края на веригата всъщност прикрива необходимите бързи движения с ръце, докато се освобождавам.) Тази вечер, здраво завързан за стола, можех единствено да се взирам вцепенен от ужас в студената, очакваща ме вода.

Секунди по-късно, съгласно плана, ме пуснаха в нея сред избликнал фонтан от пръски. Докато водите се сключваха над главата ми, направих опит да дам знак с изражение на Кътър за безизходната ситуация, в която бях попаднал, но той вече се бе заел със спускането на завесата около цистерната.

В полумрака, наполовина преобърнат в стола, с овързани ръце и крака и напълно потопен под вода, започнах да се давя…

Единствената ми надежда бе, че въжето ще се отпусне малко от водата (част от втората отбранителна линия в подготовката ми, в случай че доброволците завържат прекалено здраво допълнителните възли), макар да знаех, че днес това допълнително улеснение ще се окаже недостатъчно за спасението ми.

Задърпах трескаво възлите, като започнах да чувствам налягането на въздуха в дробовете ми, който се канеше да избухне от мен и да позволи на смъртоносната вода да нахлуе в тях и да ме вземе със себе си…

И все пак, ето че сега пиша тези думи. Очевидно е, че се измъкнах.

Сега нямаше да съчинявам тези думи, ако не бе, по някаква ирония, личната намеса на самия Бордън. Преигра своя коз и не устоя на изкушението да ми се надсмее.

Ето възстановката на онова, което трябва да се е случило на онази част от сцената, останала скрита от мен зад завесата.

По време на всяко нормално представление на сцената се виждат единствено шестимата доброволци, стоящи в неловко мълчание около завесата, прикриваща цистерната. Те, също като публиката, не виждат какво правя. Оркестърът изпълнява пъргава мелодия, за да запълни времето и да прикрие шума, който не мога да избегна, докато се измъквам. Времето обаче минава и скоро и доброволците, и публиката започват да се безпокоят от дългата пауза.

В оркестъра също настъпва лека разсеяност и музиката полека замира. Спуска се непредвидена тишина. Хари Кътър и Елън Тремейн се втурват тревожно на сцената, сякаш внезапно осъзнали, че се нуждая спешно от помощта им, а сред публиката избухва тревожна врява. С помощта на доброволците Кътър и Елън дърпат рязко завесата от цистерната, за да открият…

… че столът все още е във водата! Въжетата все така са привързани към него! Но аз не съм там!

Докато зрителите възклицават от удивление, аз се появявам драматично. Обикновено откъм кулисите, но ако разполагам с време, предпочитам да обявя присъствието си от центъра на залата. Затичвам се към средата на сцената, покланям се и се уверявам, че всички са забелязали съвършено сухите ми дрехи и коса…

Тази вечер Бордън беше там, за да развали всичко и, може би по своеобразно неизбежен начин, да ме спаси от удавяне. Дълго преди илюзията да наближи своя предвиден край — за щастие дълго преди това и докато оркестърът все още свиреше, — той беше напуснал мястото си на сцената, където го бе разположил Кътър, бе приближил завесата, след което я свали с един замах!

Първото ми усещане за това събитие е свързано с лъча светлина, който ме огря. Вдигнах поглед с огромна и внезапна надежда, докато около очите ми бълбукаше последният въздух, излизащ от дробовете ми! Реших, че в отговор на молитвите ми Кътър е прекъснал изпълнението, за да спаси живота ми. В тази секунда на всепоглъщаща надежда нищо друго нямаше значение. Онова, което видях през ужасното разкривяване на вълнуващата се вода и бронираното стъкло, беше подигравателният образ на моя смъртен враг! Наведе се напред и притисна тържествуващо лице към стената на цистерната.

Чувствах как започвам да изпадам в безсъзнание, вярвах, че съм на крачка от смъртта.

След това имам бяло петно в спомените. Следващото, за което се сещам, е как лежа на твърд дървен под, в полумрак, вледенен от студ, а над мен са се надвесили лица. Музиката свиреше наблизо и ме оглушаваше, докато водата излизаше от ушите ми. Усещах, че подът се движи ритмично нагоре-надолу. Намирах се зад кулисите, в една от нишите точно до сцената, откъдето дърпат въжетата. Когато вдигнах глава, видях — разфокусирано и размазано — ярко осветената сцена само на няколко стъпки от мен, където група танцьори обикаляше по сцената, докато водещата звезда изпълняваше танцовия си номер под звуците на игривата мелодия на оркестъра. Изпъшках от облекчение, затворих очи и отпуснах глава на пода. Кътър ме бе извлякъл в безопасност, по някакъв начин беше възстановил дишането ми и бе сложил край на унизителното зрелище.

Не след дълго ме отнесоха в зелената стая, където започна възстановяването ми. В продължение на половин час се чувствах по-ужасно от всякога в живота си, но съм доста силен човек и веднага след като престанах да се давя от водата в дробовете, бързо започнах да идвам на себе си. Все още беше рано вечерта и хранех трескавата надежда (и все още го вярвам, докато пиша тези думи), че разполагам с достатъчно време да се върна на сцената и да опитам отново илюзията преди шоуто да е свършило. Не ми позволиха.

Вместо това, в тъжна равносметка на състоялата се катастрофа, обсъдих случилото се с Елън, Нюджънт и Кътър в гримьорната си. Решихме да се срещнем след два дни в лондонската ми работилница и да намерим начин да подобрим метода за измъкване от въжетата, за да не бъде изложен никога повече животът ми на опасност. Накрая тримата ми непоколебими помощници ме изпратиха до гарата, удовлетворени от умственото и физическото ми състояние, след което се върнаха в хотела, където бяхме планирали да преспим.

Колкото до мен, желанието ми е единствено да се завърна възможно най-скоро в Лондон и да видя Джулия и децата, тъй като сблъсъкът с онова, което сега считам за сигурна смърт, ме накара да закопнея за присъствието им. Влакът ще пристигне на „Юстън Стейшън“ чак призори, но е поне някаква възможност да ги видя по-рано от предвиденото.

По една ирония нежеланието ми да поддържам този дневник произлиза от удовлетворението ми от домашния живот, към който сега бързам да се завърна и за който можех да изпиша цели томове или (както се случи) съвсем нищо. Защото през по-голямата част от последното десетилетие постигнах не само успех в кариерата, но и несравнимо семейно щастие.

В началото на 1884 година Джулия най-сетне откри, че отново е бременна, след което последва раждането на сина ни Едуард. Две години по-късно се появи първата от дъщерите ми Лидия, а миналата година, недотам скоро, но за наше несравнимо удоволствие, се сдобихме с малката Флорънс.

На този фон враждата с Бордън доби несъществени измерения. Вярно, през годините си погаждахме номера. Вярно, зад тях се криеше злонамереност. Вярно, демонстрирах също толкова зъл умисъл, колкото и той, с което в никаква степен не се гордея. Не е случайно, че никой от тези подвизи не успя да ме накара да отворя дневника си.

До тази вечер обаче с Бордън не бяхме заплашвали директно живота си.

Веднъж, преди много години, Бордън се оказа пряко отговорен за загубата на първото ми дете. Въпреки че спонтанната ми реакция тогава бе да отговоря с отмъщение, с отминаването на месеците гневът ми постепенно замря и открих удовлетворение в дребните ответни удари, чието предназначение бе единствено да го изложат на присмех или да объркат работата му на илюзионист точно в момента, в който би му се понравило най-малко.

От своя страна, той също имаше няколко моменти на неочаквани отмъщения срещу мен, макар че нито едно от тях, обявявам го открито, не беше толкова хитроумно замислено, колкото моите собствени.

Случилото се тази вечер изведе враждата ни на ново равнище. Посегна на живота ми. По-просто от това не може да се каже. Той е фокусник. Знае как трябва да бъде завързан един възел, за да подсигури бързо и безопасно измъкване.

Сега отново искам своето отмъщение. Надявам се и се моля, че времето ще отмине бързо, че ще ме успокои, че ще ми възвърне разума, способността да разсъждавам и хладнокръвието ми, че няма да сторя онова, което тази вечер чувствам, че трябва да предприема!

4 февруари 1892

Снощи видях нещо изключително! В Лондон е дошъл учен на име Никола Тесла и екстравагантните му твърдения през последната седмица са тема за разговор из целия град. В няколко добре информирани всекидневници се говореше за истински чудеса и как в ръцете на Тесла е бъдещето на света. Интервютата, които даваше, и статиите, написани за него, не успяваха да обяснят нищо. Ширеше се мнението, че работата му трябва да бъде видяна, преди човек да успее да схване значението й.

Така че подтикнати от любопитството, вчера аз и още няколкостотин души се струпахме пред вратите на Института на електроинженерите, за да зърнем този велик човек в действие.

Онова, на което станах свидетел, бе вълнуваща, тревожна и в голямата си част необяснима демонстрация на могъществото на електричеството. Мистър Тесла (който говореше отличен американски английски, почти без намек за европейските му корени), е съдружник на изобретателя Томас Едисън. За модерно мислещите лондончани употребата на електричество за осветление се е превърнала в нещо обичайно, но Тесла успя да ни покаже, че има и много други приложения.

Гледах неговите сензационни експерименти безкритично, замаян и впечатлен. Много от постиженията му са изумителни, още повече от тях — обвити в загадъчност за лаика. Когато Тесла говори, в тона му се усеща почти религиозен плам. Думите му на визионер ме развълнуваха отвъд всичко, което дотогава бях чувал, повече от всичките му искрящи, съскащи светкавици. Той наистина е пророк на онова, което ще ни донесе следващият век. Световна мрежа от електрически централи, енергия в ръцете и на бедните, и на богатите, мигновен пренос на енергия и материя от единия до другия край на света, самият въздух — вибриращ от същината на етера!

От представянето на мистър Тесла разбрах една важна истина. Неговото шоу (защото то беше точно такова) имаше странно сходство с това на всеки талантлив илюзионист. На публиката не й трябваше да разбира способа, за да се наслади на ефекта. Накратко, мистър Тесла описа много научни теории. И макар малцина сред публиката да схванаха нещо повече от най-основните идеи, на всички ни бе позволено да хвърлим завладяващ поглед в бъдещето.

Писах до адреса, предоставен от мистър Тесла, с желанието да ми изпратят копие от разяснителните му бележки.

14 април 1892

Бях зает с подготовката на европейския ми гастрол, започващ през втората половина на това лято, и ми оставаше малко време за каквото и да е друго. За да допълня записа от февруари по-горе обаче: най-накрая получих разяснителните бележки на мистър Тесла, но не успях да схвана нищо от тях.

В Париж

15 септември 1892

Приветстваха ме във Виена, Рим, Париж, Истанбул, Марсилия, Мадрид, Монте Карло… но след като всичко това вече е зад гърба ми, жадувам единствено да зърна още веднъж моята възлюбена Джулия, а също Едуард, Лидия и, разбира се, малката ми Флорънс. Откакто прекарахме една събота и неделя заедно тук в Париж преди два месеца, ме подкрепяха само писмата от безценното ми семейство. След два дни, ако отплаваме навреме и влаковете са редовни, ще съм у дома и най-после ще мога да си почина.

Всички сме изтощени не толкова от трудностите на живота на европейските сцени, колкото от безкрайната въртележка от пътуване и отсядане в хотели. Но все пак постигнахме знаменателен успех. Смятахме да си бъдем у дома до средата на юли, но посрещането се оказа толкова радушно, че поне десетина театри ни поканиха да ги посетим допълнително и да ги надарим с магията си. Естествено, бяхме повече от радостни да го сторим веднага щом осъзнахме мащабите на проявения интерес и съпътстващите хонорари, които можехме да изискаме за тези непланирани представления. Не би било разумно да вписвам сумата от приходите ни, докато не бъдат калкулирани всички разходи и изплатени обещаните бонуси на моите помощници, но спокойно мога да заявя, че за пръв път в живота си чувствам, че съм състоятелен човек.

В Лондон

21 септември 1892

Надявах се да се порадвам на успеха на турнето, но вместо това откривам, че докато ме е нямало, Бордън е успял да спечели голямо внимание. Изглежда, една от илюзиите, които изпълнява от години, най-сетне е привлякла интереса на публиката и в момента е ужасно търсен изпълнител.

Въпреки че съм гледал представлението му няколко пъти, никога не съм го виждал да опитва нещо необичайно. Това, разбира се, може би е една от различните причини, поради които рядко оставах до края!

Кътър знае за този възхваляван трик толкова, колкото и аз самият, поради очевидната причина, че беше в Европа с мен. Канех се да свия рамене и да забравя за случая, докато не изчетох част от кореспонденцията, която ме очакваше у дома. Доминик Бротън, един от съгледвачите ми, е изпратил стегнато написана бележка:

Изпълнител: Алфред Бордън (Le Professeur de Magie).

Илюзия: Новият пренесен човек.

Ефект: блестящ, да не бъде пропускано.

Пригодимост: трудно, но Бордън успява по някакъв начин, значи ще се справите и вие.

Прочетох бележката на Джулия. По-късно й показах друго писмо. Канят ме да гостувам с магическото си шоу в Новия свят. Ако дам съгласието си, ще започнем гастрола през февруари с едноседмично пребиваване в Чикаго. Откъдето ни очаква турне из десетина от най-големите американски градове.

Мисълта за това едновременно ме въодушевява и изтощава.

Джулия ми каза:

— Забрави за Бордън. Трябва да гостуваш с шоуто си в САЩ.

Аз също мисля, че трябва.

14 октомври 1892

Гледах новата илюзия на Бордън и според мен е добра. Дяволски добра. Помага това, че е простичка. Гложди ме, че го казвам, но трябва да бъда честен.

Започва с това, че избутва на сцената шкаф на колелца — от вида, познат на всички фокусници. Шкафът е достатъчно висок, за да побере в себе си мъж или жена, има три солидни стени (отзад и от двете страни) и вратичка отпред, която се отваря достатъчно широко, за да разкрие цялата му вътрешност. Монтиран е на колела, повдигащи всичко на задоволителна височина, за да покаже, че няма начин за влизане или излизане през дъното, без публиката да забележи.

След като демонстрира по обичайния начин, че шкафът е празен, Бордън затваря вратичката и премества устройството в лявата част на сцената.

После застава под светлините на авансцената и изнася с възхитително неубедителния си френски акцент кратка лекция за огромната опасност в онова, което ще извърши.

Зад него една забележително красива жена изкарва на сцената втори шкаф, идентичен с първия. Отваря вратата, за да се убеди публиката, че и той е празен. Бордън завърта замайващо черното си наметало, обръща се и влиза бързо в шкафа.

По даден знак се чува барабанен бой.

Случващото се след това трае само миг. Наистина би отнело по-дълго време да го напиша, отколкото да бъде видяно на сцената.

Докато барабанният бой се усилва все повече, Бордън сваля цилиндъра си, отстъпва в дълбините на шкафа и после хвърля високо във въздуха шапката. Асистентката му затръшва вратичката на шкафа, в същия миг вратичката на първия шкаф се разтваря широко и Бордън, колкото и да е невероятно, е там! Шкафът, в който е влязъл само няколко мига преди това, рухва и се разгъва празен на пода на сцената. Бордън поглежда към сервизната рампа над себе си, открива падащата право към него шапка, улавя я, слага я на глава, потупва я на мястото й… след което сияещ и усмихнат, пристъпва към публиката, за да се поклони!

Аплодисментите бяха бурни и признавам, че сам се присъединих към тях.

Проклет да съм, ако зная как го прави!

16 октомври 1892

Снощи заведох Кътър в „Уотфърд Ригал“, където Бордън изнасяше представление. Илюзията с двата шкафа не беше част от изпълненията му.

По време на дългото пътуване обратно за Лондон описах на Кътър какво съм видял. Присъдата му беше същата, както и преди два дни, след като за пръв път му бях разказал за изпълнението: Бордън, твърди той, използва двойник. После сподели с мен за подобен номер, включващ млада жена, на който е станал свидетел преди двайсет години.

Не съм сигурен. Не ми приличаше на двойник. Човекът, влязъл в първия шкаф, и човекът, излязъл от втория, беше един и същи. Бях там и го видях.

25 октомври 1892

Заради собствените ми ангажименти се оказа невъзможно да присъствам всяка вечер на представленията на Бордън, но тази седмица с Кътър бяхме на две от тях. Все още не е повтарял илюзията с двата шкафа. Кътър отказва да гадае, докато сам не я е видял, но измърмори, че губя и неговото и моето време. Това започва да се превръща в източник на неразбирателство помежду ни.

13 ноември 1892

Най-сетне отново видях как Бордън изпълнява илюзията с двата шкафа и този път Кътър беше с мен. Случи се в „Луишъм Уърлд Тиътър“ по време на една иначе доста обикновена програма.

Когато Бордън изкара на сцената първия от двата си шкафа и започна с демонстрацията, че е напълно празен, почувствах вълнуващия прилив на очакването. До мен Кътър вдигна оперния си бинокъл по доста по-прагматичен начин. Хвърлих му бърз поглед, за да разбера накъде е насочил очи, и с интерес отбелязах, че изобщо не го беше грижа за фокусника. Местеше рязко бинокъла и оглеждаше останалите части от сцената: кулисите, сервизната рампа над сцената, декора. Изругах се, че и аз не съм се сетил за това и го оставих да продължи с огледа си.

Продължих да наблюдавам Бордън. Доколкото можех да преценя, изпълняваше номера по абсолютно същия начин, както и преди, чак до повторената почти дума по дума реч с френски акцент за опасността. Когато се появи във втория шкаф обаче, забелязах две леки отклонения от по-ранния вариант. По-незначителното беше, че остави първия шкаф по-близо до задната част на сцената и върху него падаше по-малко светлина. Отново хвърлих бърз поглед на Кътър и видях, че не обръща внимание на фокусника, а е насочил бинокъла право към шкафа в дъното на сцената.

Другото отклонение ми бе по-интересно и всъщност донякъде ме развесели. Когато Бордън свали цилиндъра си и го хвърли във въздуха, се наведох напред, готов да стана свидетел на следващата по-изумителна стъпка. Вместо това шапката се издигна бързо към тавана и не се появи отново! (Ясно беше, че там горе има сценичен работник, на когото са пуснали петдесет пенса, за да я улови.) Бордън се обърна към публиката с крива усмивка и си получи смеха на зрителите. Докато смехът все още отекваше, той протегна спокойно лявата си ръка… и цилиндърът долетя обратно от сервизната рампа, а той го улови с едно естествено движение. Беше проявил сценично майсторство, което му заслужи втори взрив от смях.

След което, без да дочака смехът да отмре и със светкавична скорост, шапката подскочи отново! Вратичката на шкафа се затръшна! Вратичката на шкафа в дъното на сцената се разтвори с трясък! Бордън изскочи от него, без шапка! Вторият шкаф рухна! Бордън изприпка през сцената, хвана цилиндъра, нахлупи го на главата си!

Сияещ, той дълго се покланя и маха на публиката, за да приеме повече от заслужените си аплодисменти. С Кътър се присъединихме.

В наетия файтон, трополящ обратно за северен Лондон, попитах настоятелно Кътър:

— Е, какво мислиш?

— Блестящо, мистър Анджиър! — изтъкна той. — Наистина блестящо! Рядко се удава шанс човек да стане свидетел на напълно нова илюзия.

Трябва да призная, че не намерих тази похвала за особено приятна.

— Знаеш ли как го прави? — настоях отново.

— Да, сър, знам — отвърна той. — А предполагам и вие.

— Все още съм озадачен. Как, по дяволите, може да бъде на две места едновременно? Не виждам как е възможно!

— Понякога наистина ме изненадвате, мистър Анджиър — каза рязко Кътър. — Това е логическа загадка, която може да бъде разрешена само с прилагането на собствената ни логика. Какво виждаме пред нас?

— Човек, който се пренася мигновено от единия край на сцената до другия.

— Това си помислихме, че виждаме, и което трябваше да видим. Каква е реалността?

— Все още ли държиш на идеята, че използва двойник? — поинтересувах се.

— Как иначе би могъл да го постигне?

— Не го ли видя с очите си? Това не беше двойник! Нито преди, нито след това. Беше същият човек! Съвсем същият!

Кътър ми намигна, след което се обърна и загледа към мъждиво осветените сгради на „Ватерло“, покрай които минавахме в този момент.

— Е? — запротестирах. — Какво ще кажеш?

— Казвам, каквото ви казах, мистър Анджиър.

— Плащам ти, за да обясниш необяснимото, Кътър.

— Не се шегувай с мен. Въпросът е от първостепенна важност за професията ми!

В този момент той явно осъзна в какво сериозно настроение съм, и тъкмо навреме, защото възхищението ми, предизвикано от представянето на Бордън, преминаваше в безсилие и гняв.

— Сър — каза твърдо той, — вероятно ви е известно за съществуването на еднояйчните близнаци? Ето ви отговорът!

— Не! — възкликнах.

— Как иначе би успял?

— Но първият шкаф беше празен…

— Така изглеждаше — произнесе Кътър.

— А вторият шкаф рухна в мига, когато го напусна…

— По изключително ефикасен начин, както си помислих.

Знаех какво иска да каже. Имаше си стандартни сценични ефекти, при които устройството можеше да скрие човек. Няколко от собствените ми илюзии разчитаха на подобни заблуди. Трудността пред мен си оставаше все същата. Когато наблюдавам чуждия номер от залата, ставам също толкова лесна жертва на измамата, колкото и останалите от публиката. Еднояйчни близнаци! Не се бях замислял върху това!

Кътър ми беше дал достатъчно храна за размисъл и след като го оставих в квартирата му и се върнах тук, се отдадох на размишления. Сега, след като записах как премина вечерта, мисля, че съм принуден да се съглася с него. Мистерията е разбулена.

Проклетникът Бордън! Не един, а двама души! Да му се не види!

14 ноември 1892

Разказах на Джулия за предположението на Кътър от вчера и за моя изненада тя се разсмя от удоволствие.

— Гениално! — извика тя. — Как не сме се сетили?

— Значи и ти смяташ, че е възможно?

— Не просто възможно, мили мой… това е единственият начин, по който може да бъде изиграно на открита сцена.

— Предполагам, имаш право.

Сега по напълно ирационален начин изпитвам раздразнение към Джулия. Дори не е гледала илюзията.

30 ноември 1892

Вчера се сдобих с изключително интересна гледна точка за Бордън, като освен това научих няколко забележителни факти за него.

Трябва да спомена, че през цялата седмица нямах възможност да пиша в този дневник, защото имах ангажимент в „Лондон Хиподроум“, отбелязан на първо място по плакатите. Това бе огромна чест за мен — доказваха го не само пълната зала по време на всяко представление (като изключим едно матине), но и реакциите на публиката. Друго последствие е, че господата от пресата ми обръщат внимание, а вчера дойде да ме интервюира млад репортер от „Ивнинг Стар“. Името му е мистър Артър Кьониг. Този младеж освен всичко друго се оказа и ценен източник на информация.

По време на въпросите и отговорите помежду ни той ме попита дали бих желал да изразя мнението си за моите колеги в областта на магията. Без бавене се впуснах във възхвали с по няколко думи за най-добрите от тях.

— Не споменахте Професора — каза моят събеседник, когато най-накрая направих пауза. — Нямате ли мнение за работата на мистър Бордън?

— Със съжаление трябва да отбележа, че не съм присъствал на негови представления — отговорих бързо. — Поне наскоро.

— Тогава задължително трябва да отидете да го гледате! — заяви мистър Кьониг. — Най-доброто шоу в Лондон!

— Така ли?

— Гледал съм негови представления на няколко пъти — продължаваше репортерът. — Има един трик, който прави, но не всяка вечер, защото твърди, че го изтощава прекалено много, но този трик…

— Чувал съм за него — подхвърлих привидно презрително.

— Имаше нещо общо с два шкафа.

— Точно същият, мистър Дантон. Изчезва и се появява мигновено. Никой не знае как го прави.

— Никой, освен неговите колеги — поправих го. — Използва стандартни илюзионистки техники.

— Значи знаете как се постига?

— Разбира, че знам — отвърнах. — Но разбира се, не очаквате от мен да издам точния метод…

Признавам, че тук се колебаех силно. През последните две седмици бях обмислял теорията на Кътър, че „Бордън“ всъщност трябва да е роля, която играят двама еднояйчни близнаци, и бях убеден, че е прав. Това беше шансът ми да разкрия тайната на Бордън. Разполагах с изпълнен с готовност слушател, представител на един от най-големите вестници в нашия град — човек, чието любопитство вече бе провокирано от мистерията на илюзиите. Почувствах подлудяващата жажда за отмъщение, която по правило потисках, от която безброй пъти се бях въздържал с мисълта, че е слабост, на която не бива да се поддавам. Естествено, Кьониг не подозираше за горчивината в отношенията ми с Бордън.

Но никой магьосник не издава тайните на друг.

— Има начини и възможности. Илюзията никога не е онова, което изглежда. С достатъчно упражнения и репетиции… — казах накрая.

При което младият репортер буквално подскочи от мястото си:

— Сър, вярвате, че има близнак и го използва като дубльор! Всеки магьосник в Лондон смята същото! И аз така си помислих, когато го гледах за пръв път.

— Да, това е неговият метод. — Почувствах облекчение от откритието, че не се налага да издавам нищо. Опитах да си придам незаинтересован вид от обикновеното разкритие. — Еднояйчните близнаци често са ключов момент при такива илюзии.

— В такъв случай грешите като всички останали, сър! — извика младият мъж. — Професорът не използва двойник. Именно това е най-изумителното!

— Има брат близнак — отговорих. — Не съществува друг начин.

— Моите уважения, но не е така. Няма нито брат близнак, нито човек, който прилича на него. Разследвах лично живота му и истината ми е известна. Работи сам, като се изключат асистентката, която виждаме на сцената с него, и техническият управител, грижещ се за реквизита. В това отношение не се различава от всеки друг във вашата професия. Вие също…

— Имам ingenieur — потвърдих с готовност. — Но моля ви, разкажете ми повече. Заинтересувахте ме силно. Сигурен ли сте в информацията си?

— Да.

— Можете ли да го докажете?

— Както знаете, сър — отвърна Кьониг, — невъзможно е да бъде доказано нещо, което не съществува. Мога единствено да заявя, че през последните няколко седмици приложих редица журналистически методи в разследването си и не открих дори незначително доказателство, потвърждаващо онова, което казвате.

При това той извади тънка връзка документи и ми ги показа. Съдържаха информация за Бордън, която ми се стори особено интригуваща, така че отправих молба към репортера да ми ги остави.

Последва нещо като препирня между двете ни професии. Той поддържаше версията, че като журналист не може да споделя с трети страни плодовете на своите разследвания. На което аз възразявах, че дори да открие финалната, пълна истина за Бордън, никога не би могъл да я публикува, докато обектът на разследванията му е сред живите.

От друга страна, казах, ако аз започнех свое собствено разследване, може би щях да успея в бъдеще да го насоча към една наистина необичайна история.

Резултатът от всичко това беше, че Кьониг се съгласи да ми позволи да препиша на ръка откъси от бележките му, които той лично ми продиктува. Заключенията му не ми бяха разкрити, но ако трябва да съм напълно прям, не ме интересуваха особено много. Накрая му връчих пет златни лири.

Докато приключвах, мистър Кьониг ми каза:

— Може ли да попитам какво се надявате да научите, сър?

— Желанието ми е единствено да подобря собствените си магически изпълнения — уверих го.

— Разбирам. — Той се изправи и взе шапката и бастунчето си. — А когато подобрите изпълненията си по този начин, мислите ли, че ще можете да повторите илюзията на Професора?

— Бъдете сигурен, мистър Кьониг — произнесох със студена надменност, докато го изпращах към вратата, — бъдете сигурен, че ако възникне необходимост, бих могъл да взема детинския му номер и още тази вечер да го представя по съвсем нов начин!

После той си тръгна.

Днес нямам работа, така че описах тази среща. Предизвикателството, което Кьониг ми подхвърли, не ми излиза от ума. Наложително е да науча тайната на Бордън. Не мога да се сетя за по-сладко отмъщение от това да засенча собствения му трик, да го надиграя, да го изпреваря във всяко едно отношение.

И благодарение на мистър Кьониг фактите, с които разполагам за Бордън, са незаменими. Първо обаче трябва да ги потвърдя.

9 декември 1892

Всъщност досега не успях да направя нищо по въпроса с Бордън. Американският ми гастрол е потвърден със сигурност и двамата с Кътър сме затънали в приготовления. Ще пътувам повече от два месеца и за мен е почти немислимо, че ще бъда разделен от Джулия и децата за толкова дълго време.

Но не мога да пропусна гастрола. Като оставим настрана щедрите хонорари, аз съм може би най-младият илюзионист от Англия или Европа, който някога е получавал поканата да последва стъпките на великаните в професията ни. Новият свят е източник и дом за много от най-добрите фокусници, които понастоящем играят на сцена, и поканата да проведа този гастрол е великолепен комплимент.

А и Бордън досега не е посещавал САЩ!

10 декември 1892

Надявах се да прекарам една тиха Коледа вкъщи. Без магии, без репетиции, без пътувания. Исках да се отдам на семейството си и да оставя всичко друго на заден план. Но след отмяната на един ангажимент получих доходоносно и неустоимо предложение за двуседмични представления в Истборн, така че мога да взема цялото семейство със себе си. Семейството ми ще прекара Коледа в „Гранд Хотел“ с изглед към морето!

11 декември 1892

Благоприятно откритие. Докато преглеждах един вестник днес следобед, нямаше как да не забележа, че Истборн се намира само на няколко мили от Хейстингс и че двата града имат директна железопътна връзка. Мисля да прекарам ден-два в Хейстингс. Доколкото разбирам, е приятно място за посещения.

17 януари 1893

Внезапно над живота ми надвисва огромната сянка на очакващото ме пътешествие. След два дни заминавам за Саутхамптън, откъдето ще се отправя за Ню Йорк, а оттам за Бостън и отвъд него, в сърцето на американската земя. Последната седмица бе истински кошмар — събиране на багаж, приготовления и допълнителни уговорки около разглобяването, опаковането и изпращането за митниците на реквизита, от който ще имам нужда. Нищо не може да бъде оставено на случайността, защото без сценичното ми оборудване няма да има представления. От това презатлантическо пътуване зависят много неща.

Сега обаче разполагам с ден-два спокойствие, по време на които мога да се подготвя мислено и поне за момент да се отпусна у дома. Днес с Джулия и децата посетихме Лондонската зоологическа градина. Вече имам чувството, че съм ги оставил далеч зад себе си. Децата спят, Джулия чете във всекидневната и в тази спокойна и тъмна януарска вечер, в тишината на кабинета ми, най-сетне мога да опиша какви плодове дадоха проучванията ми около мистър Алфред Бордън, още веднъж благодарение на усърдния мистър Кьониг.

Следват фактите, които потвърдих лично.

Роден е на 8 май 1856 година в болничното отделение на „Роял Съсекс“, Бохимия Роуд, Хейстингс. Три дни след раждането двамата с майка му Бетси Мари Бордън се връщат вкъщи на Мейнър Роуд № 105, където баща му е работел като дърводелец. Пълното име на момчето е било Фредрик Андрю Бордън и според бележките на болничния служител е единствено дете. Фредрик Андрю Бордън не е бил един от двама братя близнаци, следователно и днес не би могъл да бъде такъв.

След това проучих възможността Фредрик Бордън да има братя на близка до неговата възраст, носещи същите наследствени черти на лицето. Фредрик е шесто поред дете. Има три по-големи сестри и двама по-големи братя, от тях двамата — първият с осем години по-възрастен, а вторият починал на втората си седмица.

С помощта на архивите на Хейстингс & Бексхил Анаунсър се сдобих с описанието на по-възрастния брат на Фредрик — Джулиъс (който според вестника е бил отличен с награда в училище). Споменава се, че на петнайсетгодишна възраст Джулиъс е имал права руса коса. Фредрик Бордън е тъмнокос, но съществуваше вероятността Джулиъс все пак да е сценичният двойник на Фредрик, ако си е боядисал косата. Тази линия на проучването ми не разкри нищо, докато не се натъкнах на информацията, че Джулиъс е починал от алкохолно отравяне през 1870 година, когато Фредрик е бил на четиринайсет.

Имаше и по-малък брат. Името му е Албърт Джоузеф Бордън, седмо дете в семейството, роден на 18 май 1858 година. (Албърт + Фредрик = Алфред? Така ли е избрал Фредрик първия си пот de theatre?)

Още веднъж съществуването на брат, чиято възраст бе относително близка до тази на Фредрик, правеше възможно съществуването на двойник. Успях да изровя и проуча документите от раждането на Албърт в болницата, но срещнах трудности при опитите си да открия нещо повече за него. Мистър Кьониг обаче ме посъветва да отида при един портретен фотограф на име Чарлс Симпкинс, чието студио се намира на Хай Стрийт в Хейстингс.

Мистър Симпкинс ме посрещна приветливо и бе поласкан да ми покаже някои отбрани свои дагеротипии. Сред тях, точно както бе предположил мистър Кьониг, се намираше и един студиен портрет на Фредрик Бордън и по-малкия му брат. Беше заснет през 1874 година, когато Фредрик е бил на осемнайсет, а брат му на шестнайсет.

Двамата очевидно не си приличат. Фредрик е висок, лицето му е с така наречените „аристократични“ черти и в него има нещо арогантно (всичко това нерядко съм забелязвал и в самия себе си), докато Албърт е далеч по-малко привлекателен. Има отпуснато изражение; подпухнало лице и закръглени бузи. Косата му е по-къдрава от тази на брат му и явно по-светла на цвят; и от стойката му успях да заключа, че е бил най-малко с десет-дванайсет сантиметра по-нисък от брат си.

Този портрет ме убеди, че Кьониг не греши. Фредрик Бордън няма близък роднина, който би могъл да използва като двойник.

Остава възможността да е търсил по улиците на Лондон, докато открие човек, който да прилича достатъчно на него, за да изпълнява ролята на двойник, но каквото и да твърди Кътър, видях с очите си изпълнението на Бордън. Повечето двойници на илюзионисти се виждат само за кратко време или заблуждават възприятията на публиката, носейки идентичен костюм, така че за няколкото секунди, в които може да бъде зърнат, двойникът изглежда като оригинала.

След трансформацията си Бордън позволява да го огледат, и да го огледат ясно. Пристъпва към светлината в основата на сцената, покланя се, разхожда се насам-натам. Няма никакво съмнение, че човекът, излизащ от втория шкаф, е същият, който влиза в първия.

Все още не знам как Бордън изпълнява тази проклета илюзия, но най-малкото поне ми е известно, че работи сам.

Така че сега с известно спокойствие мога да се подготвя за дългото пътешествие до Новия свят.

Отивам в страна, която бързо се превръща в център на световната магия, и в продължение на два месеца ще се срещам и вероятно ще работя с някои от най-изтъкнатите илюзионисти в Съединените американски щати. Много хора там със сигурност ще знаят как се постига трикът. Отивам в Америка, за да си изградя репутация и да натрупам от хонорари нещо, което със сигурност може да се нарече малко състояние, но сега имам и една допълнителна задача.

Заклевам се, че при завръщането си след два месеца ще разполагам с тайната на Бордън. Освен това се заклевам, че само месец след завръщането си вече ще изпълнявам на лондонската сцена подобрената версия на същия трик.

На борда на пътнически параход „Сатурния“

1 януари 1893

На ден път от Саутхамптън, един противен ден в Английския канал зад нас, и след кратък престой в Шербург — вече сме сред западните подстъпи и порим уверено вълните по посока на Америка. Корабът е великолепно съоръжение, подгряван от въглища, трипалубен, оборудван да побира и забавлява цвета на Европа и Новия свят. Каютата ми е на втората палуба и я споделям с архитект от Чичестър. Не съм му обяснявал каква е моята професия, освен в най-общи линии и след няколко възпитани запитвания. Вече усещам болка — болката да бъдеш разделен от семейството си.

Все още ги виждам в спомените си как ми махат от мокрия кей под дъжда. В такива мигове копнея за магическата реалност, която моята професия сякаш създава от нищото: о, ако можех само да размахам вълшебната си пръчица, да изрека фокус-мокус и да ги накарам да се появяват до мен!

Все така на борда на пътнически параход „Сатурния“

24 януари 1893

Връхлетя ме mal de mer^[1], но не толкова зле, колкото приятеля ми от Чичестър, който вчера повърна отвратително по пода на каютата ни. Горкият човечец дълго се разкайва и извинява, но стореното си оставаше сторено. Отчасти като последствие от това безрадостно събитие, не съм ял от два дни.

27 януари 1893

Докато пиша това, Ню Йорк се вижда ясно на хоризонта пред нас. Имам уговорена среща с Кътър след половин час, за да се уверя, че е направил всички приготовления за слизането ни на сушата. Няма време за повече писане в дневника!

Сега започва приключението.

13 септември 1893

Не съм изненадан, че са изминали близо осем месеца, откакто за последен път разтворих страниците на този дневник, за да опиша живота си. И в завръщането си към него съм изкушен, както е ставало и преди, просто да го унищожа.

Един такъв акт би обобщил собствените ми действия, с които унищожих, премахнах и изоставих всеки аспект от живота си, откакто за последен път писах тук.

Останало е едно неоткъснато късче. Когато започнах да водя дневника, го правех с искреното детско желание да опиша целия си живот, без значение как би се развил. Вече не си спомням какъв си представях, че ще бъда на трийсет и шест годишна възраст, но със сигурност не беше по този начин.

Джулия и децата ги няма. Кътър го няма. Голяма част от състоянието ми го няма. Кариерата ми е в упадък и също я няма благодарение на апатията.

Изгубих всичко.

Но спечелих Оливия Свенсън.

Не ще добавя много тук за Оливия, тъй като след един бърз прочит през досегашните страници виждам ентусиазираните описания на любовта си към Джулия, които сега ме карат да изгарям от срам. Достатъчно зрял съм и съм се изправял достатъчно често пред въпросите на любовта, за да не се доверявам на емоциите си. Достатъчно е да се каже, че напуснах Джулия, за да бъда с Оливия, след като се влюбих в нея по време на тазгодишното американско турне.

Запознах се с Оливия на прием в моя чест, даден в чудесния град Бостън, Масачузетс, където тя се приближи и изказа възхищението си по начин, по който доста жени го бяха правили в миналото. (Записвам тази подробност без никаква суетност.) Може би защото бях надалеч от дома и по една ирония — така самотен без семейството си, но за пръв път не успях да устоя на откритите намерения на жена. Оливия, тогава работеща като danseuse, се присъедини към нас. Когато напуснахме Бостън, все още беше с нас, след което продължихме пътуването заедно. Нещо повече — само след седмица или две работеше като моя сценична асистентка и се върна с мен в Лондон.

Кътър не прояви разбиране и макар да се погрижи гастролът да приключи успешно, веднага след завръщането ни се разделихме.

Както неизбежно се случи и с Джулия. Понякога, дори и сега, лежа буден нощно време и се удивлявам пред лудостта на направената жертва. Някога Джулия означаваше целия свят за мен и в действителност има пръст в изграждането на света, който днес населявам. Жертвах и децата си, моите три безпомощни и невинни деца. Мога да кажа само, че лудостта ми е лудост от любов. Оливия ме заслепява за всяко друго чувство, което не е страст по нея.

Така че не мога да се заставя да запиша дори в личното пространство на този дневник какво бе изречено, сторено и изстрадано през това време. Голяма част от изреченото и стореното бе от моя страна, а страданията останаха за Джулия.

Сега издържам Джулия, която живее отделно и в името на благоприличието се представя за вдовица. Децата са с нея, материалните й нужди са осигурени и никога повече няма да ме види, ако желанието й е такова. И наистина, ако ме видят да посещавам дома й, приличието ще бъде застрашено, така че по необходимост съм се превърнал в мъртвец.

Никога повече няма да мога да видя децата си в собствения им дом и се налага да се задоволявам само с някоя и друга екскурзия. Естествено, за създаденото положение виня единствено себе си.

С Джулия се срещаме за кратко в такива случаи и милата й природа къса сърцето ми. Но няма връщане назад. Сам си постлах на каквото лежа. Когато успявам да затворя ума си за изгубеното семейство, съм щастлив човек. Не очаквам присъдата да е в моя полза. Зная, че постъпих неправилно с жена си.

Винаги съм се мъчил да не наранявам хората около себе си. Дори и в разправата ми с Бордън се стараех да не го излагам на болка или опасност и предпочитах да му отмъщавам, като го дразнех или посрамвах. Но сега откривам, че съм причинил най-голямата рана от всички на четиримата души, които значеха най-много за мен. С риск да изляза лицемер, мога единствено да се закълна, че никога повече няма да се повтори.

14 септември 1893

Кариерата ми опитва да се възроди. Сред броженията в седмиците, последвали завръщането ми от Съединените щати, отказах повечето ангажименти, поети от Ънуин, докато ме е нямало. В края на краищата се завърнах от турнето с добра сума в ръка и чувствах, че ще преживея за известно време, без да ми се налага да работя.

Целта на този запис в дневника ми е да оставя свидетелство, че най-сетне имам желанието да изплувам от дупката на нещастието и летаргията, в които си позволих да изпадна, и че съм готов да се завърна на сцената. Дадох указания на Ънуин да ми осигури нови ангажименти, за да продължа кариерата си.

За да отпразнуваме случая, двамата с Оливия отидохме при шивач на театрални костюми, където тя сама избра и й бяха взети мерки за нов сценичен костюм.

1 декември 1893

В приетите от мен ангажименти има трийсетминутно коледно представление, което трябва да изнеса в сиропиталище. Освен него в графика ми няма нищо друго. 1894 година надвисва над мен без изгледи за работа. От края на септември насам съм спечелил само 18 лири 18 шилинга 0 пенса.

Хескит Ънуин спомена за мълва по мой адрес. Предупреди ме да не й обръщам внимание, защото успехът на гастрола ми в Америка е известен на широката публика и със сигурност е предизвикал завист.

Тези новини ме притесниха. Бордън ли стои зад мълвата?

С Оливия обсъждахме идеята да се завърна към спиритизма, за да свързваме двата края, но засега мисля за него само като за последното възможно средство за оцеляване.

Междувременно запълвам дните си с упражнения и репетиции. За един фокусник упражненията нямат край, защото с всяка прекарана по този начин минута усъвършенства изпълнението си. Така че се трудя в работилницата — обикновено сам, понякога в компанията на Оливия — и репетирам, докато не ми призлее от приготовления. Въпреки че уменията ми на илюзионист се подобряват понякога в особено мрачни мигове наистина се чудя защо изобщо продължавам да репетирам.

Поне сираците ще станат свидетели на великолепно представление!

14 декември 1893

Осигурихме си ангажименти за януари и февруари. Появите няма да са бляскави, но независимо от всичко сме в повишено настроение.

20 декември 1893

Още ангажименти за януари — един от тях, и го подчертавам, отказан от някой си Професор по магия! Радвам се, че ще получа гвинеите, предназначени за него.

23 декември 1893

Весела Коледа! Навести ме забавна идея, която побързах да запиша, преди да съм променил решението си. (Щом бъде запечатано на хартията, няма връщане назад!) Ънуин ми изпрати договора за появата ми на 19 януари на сцената на „Принсес Роял Тиътър“ в Стретъм. Това по една случайност е ангажиментът, отказан от Бордън. Преглеждах договора (договорите напоследък са такова рядко събитие, че вероятно бих подписал всичко), когато погледът ми се спря на една от клаузите към края. Съдържаше често срещаното условие, че ако едно изпълнение замени друго, то трябва да се придържа към същия стандарт в нивото на представянето.

Първата ми реакция беше да изсумтя презрително. В идеята, че трябва да се опитвам да достигна стандарта на Бордън, наистина имаше ирония. После отново се замислих. Щом щях да замествам Бордън, какво ми пречеше да представя копие на изпълнението, което иначе биха пропуснали? Накратко — защо най-сетне да не изпълня илюзията на Бордън вместо него?

Толкова съм развълнуван от идеята, че обикалях Лондон цял ден, опитвайки да открия някой, който да играе ролята на мой двойник. Това време на годината не е подходящо за подобно издирване: повечето безработни актьори, които човек може да намери из пъбовете на Уест Енд, са ангажирани в многобройните пантомими и коледни представления в града.

Разполагам с малко повече от три седмици за подготовка. Утре ще започна с изработката на шкафовете!

4 януари 1894

Оставаха ми две седмици, но най-сетне имам своя човек! Името му е Джералд Уилям Рут, актьор, рецитатор на патетични строфи, изпълнител на монолози… и по всичко личи, най-обикновен пияница и скандалджия. Мистър Рут обаче е в отчаяна нужда за пари в брой и успях да изтръгна от него клетвата, че докато работи за мен, ще близва алкохол само след представление. Няма търпение да заслужи благоразположението ми и заплащането — дори в размера, който в това ми финансово състояние мога да му предложа — по неговите стандарти е толкова щедро, че според мен мога да разчитам на благонадеждността му.

Висок е колкото мен, а стойката и фигурата му в общи линии наподобяват на моите. Малко по-пълен е, но или той ще изгуби допълнителните килограми, или аз ще нося подплънки. Не е повод за тревога. Цветът на кожата му е малко по-светъл от моя, но и това е дребен проблем, който лесно ще бъде разрешен с малко грим. Въпреки че цветът на очите му е бледосин, а моите са в цвят, който обикновено описват като лешников, разликата не е забележима и пак можем да използваме театрален грим за отвличане на вниманието.

Никоя от подробностите не е от значение. Потенциално по-сериозен проблем е походката му, която е забележимо по-свободна от моята, с по-широки крачки и леко разтворени върхове на краката. Оливия се е заела с този проблем и вярва, че с времето ще го обучи както трябва. Както много добре знае всеки актьор, човек предава повече само с походката и поведението си, отколкото с изражението на лицето, произношението или жестовете си. Ако на сцената походката на двойника ми е различна от моята, чисто и просто няма да го сбъркат с мен.

След като инструктирах подробно Рут в заблудата, в която ще участва, казва, че разбира проблема. Опитва се да успокои тревогите ми по този въпрос, като изтъква професионалната си репутация, за която изобщо не ме е грижа. Ако в уречената вечер го наема, ще си заслужи парите.

Имаме двуседмичен срок за репетиции.

6 януари 1894

Рут извършва всички движения, на които го научих, но не мога да се отърся от впечатлението, че не изпитва увлечение по илюзията. Актьорите играят роля, но публиката им през цялото време е наясно с измамата. Знаят, че зад външността на принц Хамлет стои човек, който просто произнася репликите. Зрителите ми трябва да напуснат театъра объркани от видяното. Едновременно трябва да вярват и да не могат да повярват на доказателството пред очите си!

10 януари 1894

За утрешния ден позволих на мистър Рут да почива, за да ми остане време да помисля. Не е подходящ, изобщо не е подходящ! Оливия също смята, че всичко това е грешка, и настоява да не включвам илюзията на Бордън в представлението.

Рут обаче е истинска катастрофа.

12 януари 1894

Рут е истинско чудо! И на двама ни трябваше време, за да помислим. Каза ми, че е прекарал вчерашния ден с приятели, но от миризмата около него подозирам, че е прекарал времето си с бутилка.

Няма значение. Движенията му са правилни, почти успява да улучи точния момент и веднага щом се облечем в еднаквите си костюми, измамата ще бъде достатъчно добра за целта.

Утре с него и Оливия ще отидем в Стретъм, където ще направим оглед на сцената и ще започнем финалната подготовка.

18 януари 1894

Изпитвам необяснима нервност преди утрешното представление, въпреки че с Рут сме репетирали до втръсване.

В съвършенството се крие риск: ако утре изпълня илюзията на Бордън и я подобря — а ще го сторя, — слуховете за постижението ми ще стигнат до него само след няколко дни.

В тези тихи часове около полунощ, докато Оливия спи в леглото, къщата мълчи, а в главата ми се въртят разни мисли, зная, че има една ужасна истина, пред която досега не смеех да се изправя. И по-точно, че Бордън незабавно ще проумее начина, по който съм постигнал илюзията, докато аз все още не зная неговия.

20 януари 1894

Беше триумф! Аплодисментите разтърсиха тавана! В днешното си късно издание „Морнинг Пост“ ме описва като „вероятно най-великия жив илюзионист в Англия“. В тези думи има две дребни квалификации, без които би ми било по-леко, но е достатъчно, за да разтърси тихото самодоволство на мистър Бордън.

Вкусът на победата е сладък. Но все пак има и горчива страна, която не предвидих. Как е възможно да не съм се сетил? В края на илюзията, във върховата точка на изпълнението ми, по необходимост и по най-позорен начин съм се сврял под срутените панели на моя шкаф. Докато аплодисментите отекват, в светлината на прожекторите се перчи пияницата Рут. Той приема овациите, той държи ръката на Оливия в своята, той се покланя, маха и праща въздушни целувки, отдава дължимото на диригента, той поздравява дамите и господата в ложите и пак той си сваля шапката и се покланя отново и отново…

А на мен ми остава единствено да чакам сцената да се смрачи при спускането на завесата и да се измъкна навън.

Това трябва да се промени. Трябва да направим нещата така, че аз да излизам от другия шкаф, следователно размяната да се случва преди илюзията да започне. Налага се да измисля начин.

21 януари 1894

Вчерашното съобщение в „Морнинг Пост“ има своя ефект и днес агентът ми е получил няколко запитвания и три твърди ангажимента за представлението ми. Във всички случаи са се интересували особено силно от чудодейното ми илюзорно пренасяне на различно място.

Възнаградих Рут с малко пари в брой за поощрение.

30 юни 1895

Събитията отпреди две години вече изглеждат като полузабравен кошмар. Връщам се към този дневник в средата на годината само за да отбележа, че водите около мен отново са спокойни. С Оливия водим хармоничен съвместен живот и макар че тя никога няма да се превърне в подтика, който бе за мен Джулия някога, мълчаливата й подкрепа е опорната точка, върху която изградих отново живота и кариерата си.

Възнамерявам да проведа още един разговор с Рут, тъй като последният почти не промени нещо. Независимо от отличното си представяне на сцената, ми създава грижи и другата причина да се върна към дневника е, че двамата с него най-после трябва да се разберем.

7 юли 1895

В света на магията съществува кардиналното правило (а ако няма, нека го формулирам) да не се противопоставяш на асистентите си. Това е така, защото са им известни много от тайните ти и следователно упражняват известна власт върху теб.

Ако уволня Рут, ще се окажа изложен на милостта му.

Проблемът с него се дължи отчасти на пристрастяването му към алкохола и отчасти на арогантността му.

Често по време на изпълнението ми е пиян — факт, който не отрича. Твърди, че държи страстта си към чашата под контрол. Работата е там, че алкохоликът не може да бъде държан под контрол, и съм ужасен, че някоя вечер ще се окаже прекалено пиян, за да изиграе ролята си. Фокусникът не бива да оставя никоя страна на изпълнението си на случайността, и все пак аз правя точно това — хвърлям заровете всеки път, когато двамата разменяме местата си.

Арогантността му е още по-тежък проблем. Убеден е, че без него няма да мога да работя ефикасно, и винаги когато е край мен, било то на репетиция, зад кулисите или дори в собствената ми работилница, ми се налага да търпя непрестанно изливащи се съвети, основани на дългогодишния му опит като драматичен актьор.

Вчера проведохме отдавна отлагания „разговор“, въпреки че в случая през повечето време говори той. Налага се да отбележа, че голяма част от думите му бяха злобни и заплашителни. Произнесе и онова, от което се боях най-силно: че може да разкрие тайните и да съсипе кариерата ми.

Още по-лошо. По някакъв начин е открил за връзката ми с Шийла Макфиърсън — подробност, която смятах за добре прикрита. Естествено, изнудват ме. Имам нужда от него и той го знае. Той има власт над мен и аз го знам.

Дори бях принуден да му предложа увеличение на хонорарите за изпълненията, което той, разбира се, незабавно прие.

19 август 1895

Тази вечер се върнах рано от работилницата, защото имаше нещо (забравих какво), което бях оставил у дома. След като първо се отбих да видя Оливия, бях изненадан, меко казано, да открия Рут във всекидневната й стая.

Трябва да обясня, че след като купих къщата на Идмистън Вилас №45, я оставих в предишното й състояние на два независими един от друг апартамента. По време на брака ми с Джулия се движехме свободно между тях, но откакто Оливия е с мен, живеем разделени под един и същи покрив.

От една страна, така запазваме благоприличие, но това отразява и по-свободното естество на отношенията ни. Въпреки че поддържаме отделни домакинства, с Оливия се виждаме без церемонии и когато пожелаем.

Докато се изкачвах по стълбището, чух смях. Когато отворих вратата на апартамента й — водеща директно във всекидневната, — Оливия и Рут все още се смееха весело. Звукът бързо затихна, когато ме видяха. Оливия изглеждаше ядосана. Рут направи опит да се изправи, но се олюля несигурно и отново седна. За мое силно раздразнение забелязах, че в края на масата има полупразна бутилка джин и до нея още една — но съвсем празна. Оливия и Рут държаха чаши с алкохол.

— Какво става тук? — попитах ги настоятелно.

— Отбих се да ви видя, мистър Анджиър — отговори Рут.

— Известно ти е, че тази вечер щях да репетирам в работилницата — отвърнах на удара. — Защо не ме потърси там?

— Миличък, Джери просто почерпи по питие — каза Оливия.

— Значи е време да си ходи!

Отворих вратата с ръка, показвайки му, че трябва да излезе, което той стори, без бавене, въпреки опиянението си, но със залитане поради същото. Докато ме подминаваше, ме лъхна тежко на джин.

Между мен и Оливия последва напрегнат разговор, който няма да предам в подробности. Оставихме нещата така, а аз се оттеглих, за да обмисля случилото се. Много от чувствата си не описах тук.

24 август 1895

Днес научих, че Бордън заминава с магическото си шоу за Европа и Леванта и ще отсъства от Англия до края на годината. Любопитното е, че няма да изпълнява своята версия на илюзията с двата шкафа.

Хескит Ънуин ме информира за това, когато се видяхме по-рано днес. Направих забележката, че се надявам, докато Бордън стигне до Париж, френският му акцент да се подобри в сравнение с последния път.

25 август 1895

— Трябваха ми двайсет и четири часа, за да схвана, но Бордън на практика ми направи услуга. Осъзнах, че след като той ще бъде извън страната, не е нужно да изпълнявам илюзията с размяната, така че изхвърлих Рут без бавене и никакви скрупули.

Докато Бордън се върне от турнето си в чужбина, ще съм заменил мистър Рут или вече няма да изпълнявам илюзията.

14 ноември 1895

Тази вечер с Оливия за последен път играхме заедно на сцена във „Финикс Тиътър“ на Чаринг Крос Роуд. След това се повозихме до вкъщи, уловили щастливо ръце на задната седалка на файтона. Откакто мистър Рут си тръгна, сме забележимо по-удовлетворени. (Напоследък все по-рядко се виждам с мис Макфиърсън.)

Следващата седмица, при откриването ми на краткия сезон в „Роял Каунти Тиътър“ в Рединг, асистентката ми ще бъде млада дама, която обучавам от две седмици насам. Казва се Гъртруд, надарена е с гъвкаво и красиво тяло и притежава едновременно красотата и умствените способности на порцеланово украшение, като освен това е годеница на един от работниците ми — дърводелец и техник по реквизита — Адам Уилсън. И на двамата плащам добре и засега съм доволен от начина, по който допринасят за представлението ми.

Трябва да отбележа, че от гледна точка на физиката Адам е почти идентичен мой двойник и въпреки че все още не съм повдигал въпроса, ще го имам предвид за заместник на Рут.

12 февруари 1896

Тази вечер научих значението на израза „да ти се смрази кръвта“.

Изпълнявах един от обичайните си номера с карти за игра в първата част на представлението. Специално при този моля някой от публиката да си избере карта и да напише името си върху нея пред очите на всички зрители. Когато го стори, му взимам картата и я накъсвам на парченца, които хвърлям наляво и надясно. Секунди по-късно демонстрирам живо канарче в метална клетка. Когато доброволецът взима клетката от мен, тя неочаквано се сгъва в ръцете му (птичето изчезва от поглед), при което в ръцете му остават остатъците от клетка, в които може да бъде забелязана една-единствена карта за игра. Когато я изважда, открива, че е съвсем същата, върху която е написано името му. Номерът приключва, а доброволецът се връща на мястото си.

Тази вечер, в края на номера, докато сияех пред публиката в очакване на аплодисментите, чух мъжа до себе си да казва:

— Ето, това не е моята карта!

Обърнах се към него. Глупакът стоеше там с остатъците от клетката, полюшващите се в едната му ръка и картата за игра в другата. Опитваше се да я разчете.

— Позволете на мен, сър! — избумтях с театралния си глас, долавяйки, че подставянето на картата може би се е объркало, и едновременно с това се подготвях да прикрия грешката с изблик на множество шарени лентички, които държа под ръка за такива случаи.

Опитах се да му отнема картата, но неразборията се превърна в катастрофа.

Той отскочи от мен, като крещеше тържествуващо:

— Вижте, на нея има написано нещо друго!

Мъжът се обръщаше към публиката, възползвайки се от факта, че по някакъв начин бе успял да победи магьосника в собствената му игра. За да овладея ситуацията, се наложи да се добера до картата, и го сторих, като я изтръгнах от ръката му. Окъпах го в шарени лентички, дадох знак на диригента и замахах, за да предизвикам аплодисментите на публиката и да отпратя по живо, по здраво досадника на мястото му.

Сред гръмката мелодия на оркестъра и велите ръкопляскания, стоях като закован, зачетен в думите на картата.

Беше написано: „Знам на кой адрес се виждаш с Шийла Макфиърсън. — Абракадабра! — Алфред Бордън.“

Картата беше тройка спатия, същата която бях накарал да си избере доброволецът.

Просто нямам представа как съм успял да изкарам представлението си докрай, но по някакъв начин съм го сторил.

18 февруари 1896

Снощи отидох сам до „Емпайър Тиътър“ в Кеймбридж, където Бордън изнасяше представление. Докато се занимаваше с брътвежите си около подготовката на някаква най-обикновена илюзия с шкаф, се изправих от мястото си в залата и го изобличих. Колкото може по-високо информирах публиката, че асистентката вече се е притаила в шкафа. Незабавно напуснах театъра, като хвърлих поглед назад едва когато вече излизах от залата, и бях възнаграден от гледката на преждевременно спускащите се завеси.

Сетне, неочаквано, открих, че се налага да платя цената за стореното. Докато поемах по дългия, самотен и студен път с влак обратно за Лондон, ме нападнаха угризения. В тази мрачна вечер имах предостатъчната възможност да обмисля действията си. Съжалявах горчиво за онова, което бях сторил. Лекотата, с която бях унищожил магията му, ме ужаси. Магията е илюзия, временно потискане на реалността за забавление на публиката. Какво право имах аз (или той, когато на свой ред постъпи по същия начин) да унищожавам тази илюзия?

Някога, преди много време, когато Джулия пометна с първото ни дете, Бордън ми писа, за да се извини за стореното. Глупаво — о, колко глупаво! — отхвърлих с презрение извиненията му. Сега настъпи моментът, когато тревожно жадувам да прекратим враждата помежду ни. Колко дълго още трябва двама зрели мъже да продължават да си правят номера пред очите на всички, за да изравнят резултата в игра, за която само те знаят — и която дори и те едва могат да си обяснят? Да, когато Джулия пострада по вина на този палячо, имах валидни основания да съм настроен срещу него, но от тогава се промениха толкова неща.

През цялото това студено пътуване обратно до Ливърпул Стрийт Стейшън си задавах въпроса как мога да го постигна. Сега, двайсет и четири часа по-късно, все още мисля. Ще се стегна и ще му пиша, ще призова да сложим точка и ще предложа да се срещнем лично, за да изгладим всякакви оставащи недоразумения, които според него не сме разрешили.

20 февруари 1896

Днес, след като беше отворила пощата си, Оливия дойде при мен и каза:

— Значи онова, което ми каза Джери Рут, е вярно!

Попитах я какво ли би могла да има предвид.

— Все още се виждаш с Шийла Макфиърсън, нали?

По-късно ми показа бележката, която е получила — в плик, адресиран до: „Живеещите, Апартамент Б, Идмистън Вилас № 45“. Беше от Бордън!

27 февруари 1896

Помирих се със себе си, с Оливия, дори с Бордън!

Нека просто отбележа, че обещах на Оливия никога повече да не се срещна с мис Макфиърсън (и наистина няма) и че любовта ми към нея няма да умре.

Освен това реших вече да не продължавам враждата си Алфред Бордън, без значение колко силно ме провокира. Все още очаквам отговора му след необмисленото ми избухване в Кеймбридж, но ще го пренебрегна.

5 март 1896

Дори по-рано, отколкото очаквах, Бордън направи успешен опит да ме унижи, докато изпълнявах една добре позната, но популярна илюзия, наречена ТРИЛБИ. (Онази, при която асистентката ляга на дъска, закрепена на облегалките на два стола, след което всички виждат как се издига във въздуха привидно без чужда помощ, а столовете се махат.) По някакъв начин Бордън се бе промъкнал зад кулисите.

Докато махах втория стол под дъската на Гъртруд, прикриващият декор се вдигна светкавично, излагайки пред погледите на публиката клекналия Адам Уилсън, който в същия момент управляваше механизма на устройството.

Дадох знак да спуснат завесите и прекъснах представлението.

Няма да отвърна на удара.

31 март 1896

Още едно произшествие с Бордън. Толкова скоро след последното!

17 май 1896

Още едно произшествие с Бордън. Това ме обърка, защото вече се бях уверил, че същата вечер и той има представление, но по някакъв начин е прекосил Лондон до „Грейт Уестърн Хотел“, за да саботира изпълнението ми.

Пак няма да отвръщам на удара.

16 юли 1896

Повече дори няма да си правя труда да вписвам инцидентите с Бордън тук — такова презрение изпитвам към него. (Още един тази вечер, да, но не планирам да отвръщам.)

4 август 1896

Снощи изпълнявах една относително нова за репертоара ми илюзия, включваща въртяща се черна дъска, върху която с тебешир изписвам прости съобщения, извикани от публиката зад гърба ми. Когато пред очите на всички изпиша някое число, внезапно завъртам дъската… за да разкрия, че по чудо от другата й страна вече са написани абсолютно същите съобщения!

Тази вечер, когато завъртях дъската, открих, че предварително подготвените ми съобщения са били изтрити. На тяхно място пишеше:

ВИЖДАМ, ЧЕ СИ СЕ ОТКАЗАЛ ДА СЕ ПРЕНЕСЕШ.

ОЗНАЧАВА ЛИ ТОВА,

ЧЕ ВСЕ ОЩЕ НЕ ЗНАЕШ ТАЙНАТА?

ЕЛА ДА ПОГЛЕДАШ МАЙСТОРА!

И все пак отново няма да отвърна. Оливия, която по необходимост знае всички подробности, свързани с враждата ни, е съгласна, че единственият ми отговор трябва да бъде изпълненото с достойнство презрение.

3 февруари 1897

Още едно произшествие с Бордън. Колко уморително ми се струва да отварям дневника, за да отбележа само този факт!

Става по-дързък. Въпреки че с Адам внимателно проверяваме устройствата преди и след всяко представление и претърсваме навсякъде зад сцената веднага след като започнем, по някакъв начин тази вечер Бордън е получил достъп до мецанина под сцената.

Изпълнявах номер, известен само като ИЗЧЕЗВАЩАТА ДАМА. Илюзията е привлекателна и за изпълнение, и за гледане, тъй като реквизитът е максимално опростен. Асистентката ми сяда на обикновен дървен стол в центъра на сцената, а аз я покривам с голям памучен чаршаф. Разстилам го гладко около нея. Фигурата й се вижда ясно, все така седнала на стола, забулена от тънкия чаршаф. Главата и раменете й са очевидно доказателство за нейното присъствие.

Внезапно отмятам чаршафа с едно движение… и столът е празен! На голата сцена оставаме само столът, чаршафът и аз.

Тази вечер, когато отметнах чаршафа, за свое изумление открих, че Гъртруд все още е на стола с объркано и ужасено изражение. Стоях там като поразен.

После, за да се влоши още повече ситуацията, един от капаците в пода на сцената се отвори рязко, а отдолу пред очите ни се издигна мъж. Беше пременен във вечерно облекло от главата до петите — с цилиндър, копринен шал и наметало. Спокоен като самия дявол, Бордън (защото това бе той) си свали цилиндъра пред публиката и спокойно се отправи към кулисите, оставяйки зад себе си следа от тютюнев дим. Спуснах се подире му, решен най-сетне да се изправим лице в лице, когато вниманието ми бе привлечено от неимоверно ярък блясък, идващ над главата ми!

От сервизната рампа се спускаше електрифицирана табела! С яркосини букви, захранвани от някакво електрическо устройство, на табелата пишеше:

LE PROFESSEUR DE MAGIE

В ТОЗИ ТЕАТЪР — ПРЕЗ ЦЯЛАТА СЛЕДВАЩА СЕДМИЦА!

Сцената бе огряна от призрачно бледа светлина. Дадох знак на оператора зад кулисите и завесата най-сетне се спусна, прикривайки отчаянието, унижението и гнева ми.

Когато се върнах у дома и й разказах за случилото се, Оливия каза:

— Трябва да му отмъстиш, Роби. И гледай да си го получи!

Сега вече съм съгласен с нея.

18 април 1897

Тази вечер, за пръв път пред очите на публика, с Адам изпълнихме илюзията с размяната. Репетирахме повече от седмица и технически изпълнението беше безгрешно.

И все пак в края аплодисментите бяха по-скоро учтиви, отколкото ентусиазирани.

13 май 1897

След много часове работа и репетиции с Адам постигнахме такова съвършенство в изпълнението с шкафовете, че според мен не може да бъде подобрено повече. След осемнайсет месеца работа заедно с мен Адам може да имитира характерните особености в движенията и поведението ми с нечовешка точност. С помощта на два идентични комплекта дрехи, малко грим и една (особено скъпа) перука може да се каже, че се превръща в мой двойник до последната подробност.

И въпреки това всеки път, когато изпълняваме номера и си мислим, че представлението е достигнало съкрушителната си връхна точка, с равнодушните си аплодисменти зрителите ни дават да разберем, че не са кой знае колко впечатлени.

Не зная какво да сторя, за да подобря илюзията. Преди две години дори само намекът, че биха ме убедили да я включа в представлението си, беше достатъчен хонорарът ми да се удвои. В последно време се е превърнала в нещо незначително. Изпадам в продължителни мрачни настроения.

1 юни 1897

От известно време до мен достигаха слухове, че Бордън е „усъвършенствал“ своята илюзия с размяната, но без повече сведения по въпроса не им обръщах внимание. Минаха години, откакто за последен път го видях да я изпълнява, така че вчера вечерта отидох заедно с Уилсън в един нотингамски театър, където през последната седмица Бордън изнася представления. (Тази вечер имам представление в Шефилд, но тръгнах от Лондон един ден по-рано, за да посетя Бордън en mute.)

Дегизирах се с посивяла коса, бакенбарди, размъкнати дрехи и чифт ненужни очила и заех мястото си само на два реда от сцената. Докато Бордън представяше номерата си, се намирах на няколко метра от него.

Внезапно всичко си идва на мястото! Бордън значително е подобрил своята версия на илюзията. Вече не се крие в шкафове. Вече няма глупости с подхвърляне на предмети из сцената (върху което не спирах да работя до тази седмица). И не използва двойник.

Казвам го с пълна увереност: Бордън не използва двойник. Известно ми е всичко за двойниците. Бих забелязал такъв, както бих разпознал облак в небето. По-сигурен от всякога съм, че Бордън работи сам.

Първата част на представлението си изигра пред спусната през половината сцена завеса, която се вдигна едва когато Бордън стигна до илюзията, предвидена за връхната точка на вечерта. Пред очите на публиката се разкриха редици от стъкленици с бълбукащи химикали, украсени с намотки шкафове, колби, капкомери, ефектът от всичко това — подсилен от лъскави електрически жици. Сякаш ни бе позволено да хвърлим поглед в лабораторията на зъл учен.

Бордън, във все така нелепата си роля на представител на френските академични среди, крачеше край апаратурата и изнасяше лекция на публиката за опасностите при работата с електрически ток. Понякога съединяваше два оголени проводника или ги поднасяше към стъкленица с газ, откъдето избликваше стряскаща светлина или се разнасяше силен гръм. Около него летяха искри, а над главата му се носеше мъгла от синкав дим.

Когато стана готов, даде знак на барабаниста на оркестъра. Взе два дебели кабела и ги съедини драматично един към друг, за да създаде електрическа връзка.

Пренасянето се осъществи в последвалата ярка светкавица. Пред очите ни Бордън изчезна от мястото си (двата дебели кабела паднаха и се загърчиха на пода, хвърляйки опасни искри), след което мигновено се появи в другия край на сцената — на поне шест метра от предишното си положение.

Беше невъзможно да се е пренесъл по нормален начин на това разстояние. Размяната стана прекалено бързо, прекалено съвършено. Появи се със сгънати ръце, сякаш продължаваше да държи кабелите, които в това време се виеха на зигзаг по сцената.

Бордън пристъпи сред оглушителните аплодисменти и се поклони. Зад него научната апаратура все така бълбукаше и пушеше като зловещ фон, и като ли подчертаваше, обратно на очакванията, съвсем обикновената му външност.

Докато ръкоплясканията не спираха да гърмят, той посегна към джоба на гърдите си, сякаш за да извади нещо. Усмихна се скромно, подканяйки публиката да поиска от него една последна магия. Съответно аплодисментите се усилиха и след като усмивката му стана още по-ослепителна, Бордън бръкна в джоба и извади… яркорозова хартиена роза.

Появата й беше отпратка към по-ранен негов номер, при който бе позволил на една дама от публиката да избере цвете от цял букет, а след това по чудодеен начин бе накарал цветето да изчезне. Завръщането на розата очарова напълно публиката му. А когато издигна цветето високо, всички със сигурност видяха, че е същото, което дамата бе избрала.

Задържа го достатъчно дълго, след което го обърна в пръстите си, за да разкрие, че част от него е овъглена до черно, сякаш от някакъв адски огън. Бордън хвърли знаменателен поглед към реквизита зад себе си, поклони се още веднъж и със замах и напусна сцената.

Аплодисментите продължиха дълго и съм длъжен да заявя, че ръцете ми ръкопляскаха не по-малко шумно, отколкото на останалите.

Защо този колега илюзионист, така талантлив, така надарен с умения и професионализъм, продължава подлата вражда с мен?

5 март 1898

В последно време работя неспирно и ми оставаше малко време за дневника. Още веднъж изминаха месеци между този и последния ми запис. Днес (събота и неделя) нямам ангажименти, така че мога да направя едно кратко резюме.

Трябва да отбележа, че от онази вечер в Нотингам с Адам не сме включвали в представлението ми илюзията с размяната.

Като оставим настрана дребното предизвикателство, онзи soi-disant най-велик сред великите живи фокусници междувременно успя да ме удостои с още две с нищо непредизвикани атаки по време на мои представления. И в двата случая имаше потенциално рисковани намеси в изпълненията ми. Първия успях да прикрия с шега, но другия в продължение на няколко минути се превърна в неудържима катастрофа.

В резултат изоставих надменната си фасада.

Поставил съм си две непостижими амбиции. Първата е да опитам някакъв вид помирение с Джулия и децата. Зная, че я изгубих завинаги, но разстоянието, на което се е отдалечила от мен, е непоносимо. В сравнение втората е съвсем незначителна. След като от този момент нататък едностранното ми примирие с Бордън е приключило, желанието ми, разбира се, е да разкрия тайната на неговата илюзия, за да мога още веднъж да го надмина на сцената.

31 юли 1898

Оливия предложи една идея!

Преди да я опиша, трябва да кажа, че през последните месеци страстта между мен и Оливия охладня забележимо. Помежду ни няма нито озлобление, нито ревност, но безразличието е надвиснало над къщата като плащаница. Продължаваме да съжителстваме мирно — тя в нейния апартамент, аз в моя — и на моменти се държим като съпруг и съпруга, но като цяло вече нито сме влюбени, нито ни е грижа един за друг. И все пак сме заедно.

Забелязах го след вечеря. Нахранихме се в моя апартамент и тя излезе забързано, като взе със себе си бутилка джин. Навикнал съм на самотните й пиянства и вече не го правя на въпрос.

Няколко минути по-късно обаче нейната прислужница Люси се качи и ме попита дали не бих слязъл долу.

Открих Оливия седнала на масата за карти със зелено сукно, с две-три бутилки, две чаши и празен стол срещу нея. Махна ми да седна и ми наля. Прибавих малко портокалов сироп към джина, за да притъпя вкуса.

— Роби — каза тя с познатата си прямота, — ще те напусна.

Измърморих нещо в отговор. От месеци очаквах подобно развитие, въпреки че нямах идея как ще ми повлияе, ако, както в този момент, се случеше.

— Ще те напусна — повтори тя, — а после ще се върна. Искаш ли да знаеш защо?

Казах, че искам.

— Защото има нещо, което желаеш повече, отколкото желаеш мен. Реших, че ако отида и ти го намеря, има шанс да те спечеля отново.

Уверих я, че я желая както винаги, но тя ме прекъсна.

— Знам какво става — обяви. — Вие с този Бордън сте като двама любовници, които не могат да се разберат. Права ли съм?

Започнах да увъртам, но щом забелязах решимостта в очите й, бързо се съгласих.

— Погледни! — каза тя и ми показа тазседмичното издание на „Сцената“. — Виж ето тук.

Сгъна вестника на две и ми го подаде. Беше оградила една от обявите на предната страница.

— Това е приятелят ти Бордън — добави. — Видя ли какво пише?

Търси се привлекателна млада асистентка на пълен работен ден. Трябва да има опит в танцовото изкуство, да е силна и здрава и да има желание да работи дълги часове на и извън сцената. Приятната външност е от съществено значение, както и готовността да участва във вълнуващи и трудни изпълнения пред голяма публика. Моля, изпратете препоръките си на…

Следваше адресът на репетиционната на Алфред Бордън.

— Пуска обяви за асистентка от две седмици, така че сигурно не може да намери подходяща. Предполагам, че мога да му помогна.

— Искаш да кажеш, че ще…

— Винаги си твърдял, че съм най-добрата асистентка, която си имал.

— Но ти…? Ще работиш за него? — Поклатих тъжно глава. — Как е възможно да постъпиш така с мен, Оливия?

— Искаш да откриеш как постига онзи номер, нали? — попита тя.

Докато постепенно схващах какво иска да каже, стоях безмълвно пред нея и я гледах, без да мога да повярвам. Ако успееше да спечели доверието му, да заработи с него по време на репетиции и на сцената, да получи достъп до работилницата му, нямаше да мине дълго, преди тайната на Бордън да стане моя.

Бързо уточнихме подробностите.

Тревожех се да не я разпознае, но Оливия не изпитваше безпокойство.

— Мислиш ли, че бих се захванала с тази идея, ако вярвах, че знае името ми? — каза провлечено.

Напомни ми, че веднъж му се бе наложило да се обърне към нея като „Живеещите“. За известно време нуждата от препоръки изглеждаше непреодолим проблем, защото Оливия не беше работила за друг освен за мен, но тя ми посочи, че съм напълно способен да подправям писма.

И имах съмнения, не се свеня да го призная тук. Мисълта за тази красива млада жена — която бе съсипала емоционално живота ми по такъв вълнуващ начин, беше отдала собствения си живот, за да бъде с мен, с която от цели пет години споделяхме всичко, — мисълта, че се подготвяше да навлезе в лагера на най-черния ми враг, беше почти непоносима.

Докато обсъждахме идеята й, бързо изминаха два или повече часа, след което се заехме да съставим план. Изпразнихме бутилката джин, а Оливия не спираше да повтаря:

— Ще ти донеса тайната, Роби. Това искаш, нали?

А аз отговарях да, но не исках да я изгубя.

Безскрупулността на Бордън надвисна като призрак над нас. Разкъсвах се между опияняващото желание да му нанеса съкрушителен удар и перспективата да предприеме още по-безжалостно отмъщение, ако осъзнае, че Оливия е моя. Дадох глас на тези страхове и Оливия отговори:

— Ще се върна при теб, Роби, и ще ти донеса тайната на Бордън.

Съвсем скоро бяхме напълно пияни, игриви и нежни и се върнах в апартамента си чак след закуска тази сутрин.

В момента тя е в нейния апартамент и съчинява писмо до Алфред Бордън. Трябва да фалшифицирам една-две препоръки за нея. За post restante посочихме адреса на прислужницата й; и за допълнително отвличане на вниманието използва името на майка си.

7 август 1898

Измина седмица, откакто Оливия кандидатства за работата при Бордън, но отговор няма. В известен смисъл това дори е без значение, тъй като откакто идеята й хрумна, двамата сме нежни и любящи един към друг също като в онези луди седмици по време на американския ми гастрол. Изглежда още по-привлекателна, отколкото ми се струваше през последните месеци, и напълно е отказала джина.

14 август 1898

Бордън отговори (или поне от негово име е отговорил негов асистент на име Т. Елборн) с предложение за интервю в началото на следващата седмица.

Изведнъж почувствах, че съм против, след като през последните дни преоткрих щастието с Оливия, и повече от всякога не ми се иска да я видя попаднала в лапите на Бордън, дори и заради общата ни идея.

Оливия все още има желанието да го направи. Споря с нея. Омаловажавам тайната му, отхвърлям сериозността на враждата, опитвам се да я убедя, че цялата работа е била на шега.

Но се боя, че в миналото съм дал възможност на Оливия да мисли сама в продължение на дълги месеци.

18 август 1898

Оливия отиде на интервюто, върна се и каза, че е получила работата.

Докато я нямаше, се превърнах в кълбо от страхове и разкаяние. Такова подозрение изпитвам към Бордън, че още в момента, когато се разделих с нея, си представих, че нарочно е пуснал обявата в опит да я подмами, и трябваше да овладея желанието си да се втурна по петите й. Отидох в работилницата и се постарах да се разведря с упражнения с огледала, но накрая се върнах у дома и започнах да крача напред-назад из стаята.

Оливия отсъства далеч по-дълго, отколкото и двамата очаквахме, и вече сериозно се питах как да постъпя, когато внезапно тя се прибра. Беше жива и здрава, в подобрено настроение и развълнувана.

Да, работата е нейна. Да, Бордън е прочел препоръките, които написах, и ги е сметнал за истински. Не, очевидно нямаше подозрения срещу мен, и не, явно не бе открил никаква връзка между нас.

Тя ми разказа за някои от устройствата, които беше видяла в работилницата му, но всичко ми звучеше разочароващо обикновено.

— Спомена ли ти за илюзията с размяната? — попитах я.

— Нито дума, но каза, че няколко от номерата изпълнява сам и че за тях няма нужда от сценичен асистент.

По-късно, с думите, че е уморена, тя се върна в апартамента си, за да поспи, и ето ме още веднъж сам. Налага се да проявя разбиране. Прослушванията винаги са уморителни, без значение от обстоятелствата.

19 август 1898

Оказа се, че Оливия е започнала работа с Бордън незабавно. Когато тази сутрин се появих на вратата на апартамента й, прислужницата ми каза, че Оливия е станала рано и че ще се прибере чак следобед.

20 август 1898

Вчера Оливия се прибра в пет вечерта, и макар да влезе директно в апартамента си, ме допусна, когато отидох на вратата. Отново изглеждаше уморена. Нямах търпение за някакви новини, но всичко, което тя сподели, бе, че Бордън цял ден й е показвал илюзиите с нейно участие, така че е имала напрегнати репетиции.

По-късно вечеряхме заедно, но беше съвсем ясно, че е изтощена, и се прибра да спи сама в апартамента си. Тази сутрин е излязла рано.

21 август 1898

Неделя, в която дори Бордън не работи. Макар и да прекара целия ден с мен у дома, устните на Оливия са плътно затворени за видяното или правеното в работилницата му и това ме озадачава. Попитах я дали се чувства ограничена от професионална етика, дали според нея е неправилно да ми разкрива тайните на фокусите му, но тя отрече. В продължение на няколко секунди зърнах в нея Оливия с настроението й отпреди две седмици. Тя се разсмя и заяви, че разбира се, знае на кого дължи лоялност.

Зная, че мога да й имам доверие, колкото и да е трудно за доказване, така че оставих темата. Вследствие на това двамата се насладихме на една обикновена, невинна неделя и дори излязохме на дълга разходка в топлите слънчеви лъчи по Хампстед Хийт.

27 август 1898

Краят на поредната седмица, а Оливия все още няма информация за мен. Изглежда, просто не гори от желание да говори по въпроса.

Тази вечер ми даде безплатен пропуск за следващата поредица от представления на Бордън. Рекламирано е като „екстраваганца“ и ще върви в продължение на две седмици в „Лестър Скуеър Тиътър“. Оливия ще бъде на сцената с него по време на всяко представление.

3 септември 1898

Тази вечер Оливия изобщо не се прибра. Объркан съм — разтревожен и изпълнен с лоши предчувствия.

4 септември 1898

Изпратих едно момче до работилницата на Бордън със съобщение за нея, но като се върна, момчето каза, че вратата е залостена и очевидно вътре нямало никой.

6 септември 1898

Изоставяйки всякакво прикритие, се впуснах в издирване на Оливия. Първо до работилницата на Бордън, която беше празна, както ми я описаха, после до къщата му в „Сейнт Джонс Уд“, където за щастие открих кафене, от което можех да наблюдавам входа на сградата. Останах там колкото можах, но не забелязах нищо важно. Видях обаче, че Бордън излезе от къщата заедно с жена, която според мен беше съпругата му. Пред дома му някъде към 2:00 ч. следобед спря карета, а Бордън и жената се появиха след миг и се качиха в нея. След това се отдалечиха по посока на Уест Енд.

Почаках цели десет минути, за да съм сигурен, че няма да се приберат, прекосих улицата нервно и позвъних на вратата. Отвори ми прислужник.

Направо попитах:

— Тук ли е мис Оливия Свенсън?

Мъжът ме погледна учудено:

— Мисля, че сте сбъркали вратата, сър — каза той. — Тук нямаме никой с това име.

— Съжалявам — отвърнах, като точно навреме си бях припомнил, че използвахме моминското име на майка й. — Имах предвид мис Уенскъм. Дали е тук?

Мъжът отново поклати учтиво и официално глава:

— Тук няма мис Уенскъм, сър. Може би е най-добре да запитате в пощата на Хай Стрийт.

— Но да, разбира се, ще го направя — отговорих и тъй като не желаех повече да привличам вниманието върху себе си, се отдалечих.

Върнах се обратно към бдението в кафенето и изчаках там в продължение още на час, когато Бордън и жена му се прибраха вкъщи.

12 септември 1898

След като от Оливия така и не дойде вест, взех пропуска, който ми даде, и отидох на касата на „Лестър Скуеър Тиътър“. Взех билет за представлението на Бордън и нарочно подбрах място в дъното на партера, за да не бъде забелязано присъствието ми от сцената.

След обичайния номер, с който откриваше — КИТАЙСКИ ПРЪСТЕНИ, — Бордън бързо и умело накара асистентката си да се появи от един шкаф. Разбира се, това беше моята Оливия, сияйна в роклята си на пайети, която блестеше и искреше на електрически захранваните светлини. Тя закрачи елегантно към кулисите, откъдето секунди по-късно се появи в прелестен костюм от типа на трикото. Видимо пищният й вид ускори пулса ми въпреки силните чувства на отчаяние и загуба, които изпитвах.

Бордън завърши шоуто с илюзията с електрическото пренасяне от едно място на друго, изпълнявайки я с безпогрешно майсторство, което ме потопи в още по-дълбока депресия. А когато Оливия се върна на сцената, за да се поклонят заедно, мрачното ми настроение бе завършено. Изглеждаше красива, щастлива и развълнувана и с безпокойство отбелязах, че по времето на аплодисментите Бордън държеше ръката й с ненужно голяма привързаност.

Решен да разбера каква е работата, изтичах от залата право към задната врата на театъра. Макар да изчаках, докато останалите артисти излязоха един по един в нощта и докато портиерът затвори вратата и изключи лампата, не видях нито Бордън, нито Оливия да напускат сградата.

18 септември 1898

Днес прислужницата на Оливия, която оставих на работа, в случай че Оливия се завърне, ми донесе писмо, получено от бившата си господарка.

Прочетох го нетърпеливо, воден от надеждата, че може да съдържа някакъв отговор какво се е случило, но в него пишеше само:

Люси…

Би ли била така добра да опаковаш във вързопи и пакети всичките ми вещи и да ги изпратиш до задния вход на театър „Странд“.

Моля те, увери се, че всичко е адресирано на мое име, а аз ще се погрижа да го приберат.

Приложила съм сума, чийто остатък след разходите можеш да запазиш за себе си. Ако имаш нужда от препоръки за следващия си работодател, мистър Анджиър, разбира се, ще те снабди с такива.

Благодаря ти и т.н.

Оливия Свенсън

Наложи се да прочета писмото на глас на горкото момиче и да й обясня какво да направи с банкнотата от пет лири, приложена от Оливия.

4 декември 1898

Понастоящем съм ангажиран за един сезон от представления в театър „Плаза“ в Ричмънд. Тази вечер отпочивах в гримьорната между първото и второто представление, точно преди да излезем за сандвичи с Адам и Гъртруд. Някой почука на вратата.

Беше Оливия. Пуснах я в помещението почти без да мисля какво правя. Изглеждаше красива, но уморена и ми каза, че цял ден се е опитвала да ме открие.

— Роби, сдобих се с информацията, която искаше — започна тя и ми показа един запечатан плик. — Донесох ти я, но трябва да разбереш, че няма да се върна при теб. Искам да ми обещаеш, че враждата ти с Алфред ще приключи незабавно. Ако го направиш, ще ти дам плика.

Отговорих й, че поне що се отнася до мен, враждата вече е приключила.

— Тогава защо още искаш тайната му?

— Сигурен съм, че знаеш защо — отвърнах.

— Само за да продължите да се нападате!

Знаех, че е близо до истината, но казах:

— Любопитен съм.

Тя бързаше да си ходи, твърдейки, че Бордън сигурно вече подозира нещо заради дългото й отсъствие. Не й напомних за подобното очакване, което ми се бе наложило да издържа, когато бе започнало нашето начинание.

Попитах я защо е записала съобщението, след като лесно можеше да ми го съобщи лично. Каза, че е прекалено сложно, измислено е прекалено заплетено и е копирала информацията от личните бележки на Бордън. Най-накрая ми даде плика.

Взех го и попитах:

— Наистина ли това е краят на загадката за мен?

— Вярвам, че е така, да.

Тя се обърна да си тръгва и отвори вратата.

— Мога ли да те попитам нещо, Оливия?

— Какво?

— Един човек ли е Бордън, или двама?

Тя се усмихна и влудяващо за мен в усмивката й мярнах жена, мислеща за любимия си:

— Само един човек е, уверявам те.

Последвах я в коридора, където някакви мъже от персонала се разтакаваха недалеч от нас.

— Сега щастлива ли си? — попитах я.

— Да, щастлива съм. Съжалявам, ако съм те наскърбила, Роби.

След което ме напусна, без прегръдка или дори усмивка, или докосване с ръка. През последните няколко седмици успях да я превъзмогна, но все пак не ми беше лесно.

Върнах се в гримьорната, затворих вратата и се облегнах на нея. Разкъсах плика веднага. Вътре имаше листче хартия, на което Оливия бе написала една-единствена дума.

Тесла.

Някъде в Илинойс

3 юли 1900

Потеглихме от гарата на Чикаго Юниън Стрийт в 9:00 ч. сутринта и след като преминахме бавно през индустриалната част, заобикаляща този изпълнен с живот и вълнения град, се движим с относително добра скорост през земеделските райони на запад.

Разполагам с великолепно легло в спалния вагон и постоянно запазено място в салона за първа класа. Американските влакове са разкошно оборудвани и изумително удобни. Порциите, които приготвят в един от вагоните, отреден изцяло за кухненско отделение, са огромни, вкусни и привлекателно поднесени. Пътувам вече пет седмици по американските железни пътища и мога да кажа, че рядко ми се е случвало да бъда по-щастлив или по-добре заситен. Не смея да се премеря! Намирам се на централно и сигурно място сред великия американски свят, изграден от удобства, изобилие и любезност, а величавият американски пейзаж преминава покрай прозорците ми.

Спътниците ми до един са американци, разнообразна група, доста приятелски настроени и любопитни към мен. Поне една трета от тях, както предполагам, са търговски пътници със значителни възможности, а неколцина други, изглежда, в една или друга форма също са бизнесмени. В добавка към това имаме двама професионални комарджии, един презвитериански свещеник, четирима младежи, завръщащи се в Денвър от колеж в Чикаго, двама-трима замогнали се земеделци и арендатори и един или двама други, за които все още не ми е известно нещо със сигурност. По американски обичай от момента на запознанството ни всички си говорим на малки имена. Отдавна ми е известно, че името Рупърт привлича развеселени въпроси, така че докато съм в Съединените щати, винаги съм Роб или Роби.

4 юли 1900

Снощи влакът спря в Гейлсбърг, Илинойс. Тъй като днес е американският Ден на независимостта, от железниците са осигурили на пътниците от първа класа избора да останат в купетата си или да прекарат нощта в най-големия хотел в града. През последните седмици спах в не един и два влака и затова се спрях на хотела.

Преди да се прибера, имах възможност да направя кратка обиколка на града. Привлекателно местенце е и дори имат голям театър. Тази седмица по случайност в него играят пиеса, но ми казаха, че вариететата („водевилите“) не са никак редки и са доста популярни. Често се изнасят и фокуснически представления. Оставих на управителя визитката си с надеждата някой ден да си осигуря ангажимент.

Трябва да отбележа, че театърът, хотелът и улиците на Гейлсбърг са осветени с електричество. В хотела научих, че повечето значими американски градове се преустройват по този начин. В собствената си стая имах удоволствието да включвам и изключвам електрическата крушка с нажежаема жичка в центъра на тавана. Смея да твърдя, че като всяка новост това бързо омръзва, светлината, хвърляна от електрическите тела, е ярка, непрестанна и ободряваща. В добавка към осветлението видях да продават и много други уреди: вентилатори, ютии, отоплители за стаи, дори една задвижвана от електричество четка за коса! Веднага щом се върна в Лондон, ще се поинтересувам откъде могат да прокарат електричество в дома ми.

През Айова

5 юли 1900

Взирам се продължително през прозореца на вагона с надеждата нещо да наруши монотонността, но земеделските земи се простират във всички посоки, ширнали се, без нито едно възвишение. Небето е ярко бледосиньо и очите ме заболяват, ако гледам към него повече от няколко секунди. Някъде южно от нас са се струпали облаци, но изглежда, не променят нито разположението, нито формите си, без значение колко надалеч пътуваме.

Мистър Боб Танхаус, мой спътник във влака, по една случайност е вицепрезидент по продажбите в компания, произвеждаща от онзи вид електрически уреди, които привлякоха погледа ми. Той потвърждава, че с навлизането ни в 20-ти век пред нас няма предели, няма граници за начина, по който електричеството ще промени живота ни. Предвижда, че хората ще плават из моретата в електрифицирани кораби, ще спят в електрически легла, ще летят в електрически по-тежки от въздуха машини, ще ядат електрически приготвена храна… че дори ще бръснем брадите си с електрически бръсначи! Боб е фантазьор и търговец, но разпалва в мен огромни надежди. Вярвам, че в тази омайваща страна в зората на новия век всичко е възможно или може да бъде направено възможно. Настоящата ми задача в непознатото сърце на тези земи е да ми предостави тайните, за които жадувам.

Денвър, Колорадо

7 юли 1900

Независимо от лукса на пътуването с влак, без съмнение е истинска благодат да не си на път. Планирам да отпочина за ден или два в този град, преди да продължа пътуването си. Това е най-дългата непрекъсната почивка, която съм си вземал от магията: никакви представления, упражнения, обсъждания с моя ingenieur, никакви прослушвания или репетиции.

Денвър, Колорадо

8 юли 1900

Източно от Денвър се простира голямата равнина, през част от която дойдох на път от Чикаго. Нагледах се на Небраска за остатъка от живота си. Спомените за скучния й пейзаж ме обезсърчават дори и в този момент. От югоизток вчера цял ден духа вятър, горещ и сух, очевидно натежал от прах. Хотелският персонал се оплаква, че вятърът идва от съседните земеделски щати като Оклахома, но какъвто и да е източникът му, това означаваше, че обиколките ми из града бяха горещи и неприятни. Отказах се и се върнах в хотела. Преди да го сторя обаче и след като въздухът най-сетне се изясни, видях със собствените си очи онова, което лежи непосредствено на запад от Денвър: великата, назъбена стена на Скалистите планини. По-късно през деня, на значително по-хладно, проследих как слънцето залязва зад тези зашеметяващи върхове. По мои изчисления тук здрачът трае с половин час повече в сравнение с други места заради обширната сянка, хвърляна от планините.

Колорадо Спрингс, Колорадо

10 юли 1900

Този град е на около седемдесет мили южно от Денвър, но пътуването с конския омнибус ни отне цял ден. Спирахме често, за да взимаме и оставяме пътници, за смяна на конете, за смяна на кочияшите. Чувствах се неудобно, биещ на очи и уморен. Ако се съди по израженията на фермерите, които пътуваха с мен, външният ми вид по всяка вероятност беше нелеп. Все пак пристигнах жив и здрав и незабавно бях очарован от мястото, на което се намирам. Градът не е толкова голям колкото Денвър, но прекрасно разкрива вниманието и любовта, с които американците обсипват малките си градове.

Открих скромен, но приятен хотел, който отговаря на нуждите ми, и тъй като незабавно харесах стаята, реших да остана за цяла седмица с уговорката, че в случай на необходимост мога да удължа престоя си.

От прозореца на стаята виждам две от трите забележителности на Колорадо Спрингс, които ме доведоха тук.

След залез-слънце целият град танцува в електрическа светлина: по улиците има високи лампи, всеки дом е с ярко осветени прозорци, а в района на „центъра“, който виждам от стаята си, много от магазините, канторите и ресторантите разполагат със замайващи реклами, които сияят и проблясват в топлата нощ.

Отвъд тях, възправен срещу нощното небе, е черният силует на прочутата планина, издигаща се край града: връх Пайк, с височина приблизително 4500 метра.

Утре ще се изкача за пръв път по ниските склонове на връх Пайк в търсене на третата забележителност, довела ме в този град.

12 юли 1900

Вчера вечерта бях прекалено уморен, за да пиша в дневника си и по необходимост трябваше да прекарам сам целия ден в града, така че разполагах с достатъчно време спокойно да размисля върху случилото се.

Събудих се в ранните часове на деня, закусих в хотела и бързо се отправих към централния площад на града, където трябваше да ме чака превоз. За тази подробност се бях разпоредил с писмо преди да напусна Лондон и макар по това време всичко да беше потвърдено, нямаше как да съм сигурен, че човекът ще ме посрещне. За мое изумление беше там.

По обичайния американски маниер бързо станахме добри приятели. Казва се Рандал Д. Гилпин, роден и отрасъл в Колорадо. Аз го наричам Ранди, а той мен Роби. Нисък и закръглен, с голям полумесец от мустаци около вечно развеселеното си лице. Очите му са сини, лицето му е потъмняло като червена охра от слънцето, а косата му, подобно на мустаците, е стоманеносива. Носи кожена шапка и най-кирливите панталони, които съм виждал през живота си. На лявата си ръка има един липсващ пръст. Под пейката на каруцата си държи винтовка и твърди, че винаги е заредена.

Макар да е любезен и възторжено приятелски настроен, Ранди се отнася към мен с резервираност, която успях да доловя единствено благодарение на седмиците, прекарани в САЩ. Открих вероятната причина за това едва в края на по-голямата част от пътя нагоре по склоновете.

Изглежда е комбинация от фактори. От писмата ми е допуснал, че подобно на много посетители на региона, съм златотърсач (оттам открих, че планината е богата на златни залежи). Като стана по-разговорлив обаче, ми каза, че когато ме зърнал да пресичам площада, от дрехите и държанието ми предположил, че съм свещеник. Златото можел да разбере, един от Божиите пастири също можел да включи някак в цялото, но не и комбинацията от двете. Фактът, че откаченият британец веднага след това го беше накарал да потегли за прословутата лаборатория в планината, само утежняваше мистерията.

По този начин предпазливостта на Ранди спрямо мен се бе увеличила. Не можех да сторя много, за да го умилостивя, защото истинската ми самоличност и цел вероятно щяха да му се сторят също толкова необясними!

Пътят за лабораторията на Никола Тесла се изкачва непрестанно под различни наклони по източните склонове на великата планина, като в голямата си част околността през първата миля веднага след излизането от града е гъсто залесена, но веднага след това дърветата оредяват до скалиста почва, поддържаща исполински високи, добре развити ели. Изгледът на изток е необятен, но ландшафтът в този регион е така равен и еднообразно оползотворен, че буквално няма нищо, на което да се възхитиш.

След час и половина излязохме на едно плато на североизточния склон, където не растяха никакви дървета. Забелязах няколко пресни пънове, показващи, че малкото растящи дървета, които бяха успели да израснат тук, наскоро са били повалени.

В центъра на това малко равно място — далеч не толкова обширно, колкото ми бяха дали да разбера — се намираше лабораторията на Тесла.

— Работа ли имаш тук, Роби? — попита Ранди. — Внимавай къде стъпваш. Ако се вярва на хората, тук може да стане дяволски опасно.

— Запознат съм с рисковете — заявих в отговор.

Тъй като не бях напълно наясно какви са — и имаше ли изобщо — изискванията на Тесла за връщането в града, обсъдихме накратко ситуацията, за да съм напълно сигурен, че по-късно ще мога да се върна в хотела без затруднения. Ранди ми отвърна, че трябва да се погрижи за нещо, но ще дойде при лабораторията следобед и ще изчака появата ми.

Забелязах, че не пожела да се приближи прекалено много до сградата и ми се наложи да извървя сам последните четири или петстотин метра.

Самата лаборатория се намира в правоъгълна сграда със скосен покрив, построена от сурово, небоядисано дърво, демонстрираща множество свидетелства за внезапни и импровизирани промени по проекта. Очевидно след издигането на основната й част към нея са прибавени различни малки пристройки, защото скатовете на покрива не са с еднакъв наклон навсякъде и на места се срещат под странен ъгъл. На (или през) основния покрив се издига голяма дървена кула, а на един от страничните скосени покриви е построена друга — по-малка.

В центъра на сградата, издигащ се право нагоре, имаше висок метален стълб, който постепенно се заостряше в нещо като връх, макар самият той да не се забелязваше заради инсталираната най-отгоре голяма метална сфера. Сферата блестеше в ярката утринна светлина и се поклащаше напред-назад на слабия бриз, духащ по планинския склон.

По земята от двете страни на пътя бяха подредени различни тайнствени технически инструменти. В каменистата почва бяха побити много метални пилони и повечето бяха свързани помежду си с изолирани кабели. Близо до главната сграда имаше дървена кутия със стъклена стена, в чиято вътрешност видях няколко измервателни прибора с циферблати и скали.

Чух внезапен и силен припукващ звук, а от вътрешността на сградата избликна поредица от ярки и ужасяващи проблясвания: бяло, синьо-бяло, розово-бяло — повториха се безредно, но изключително бързо. Тези проблясвания бяха така яростни, че не просто откроиха няколкото прозорци пред очите ми, а и малките пукнатини и цепнатини в стените.

Признавам, че в този момент решимостта ми за кратко бе разколебана и дори хвърлих поглед назад, за да видя дали Ранди и каруцата му са наблизо. (Нямаше и следа от него!) Разтуптяното ми сърце се сви още повече, когато след още няколко стъпки се натъкнах на ръчно изрисувана табела, окачена до главната врата. На нея пишеше:

НЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Докато четях това, електрическите разряди отвътре престанаха също толкова внезапно, колкото бяха започнали, и това ми се стори положително предзнаменование. Ударих няколко пъти с юмрук по вратата.

След като почаках известно време, вратата ми отвори самият Никола Тесла. Изражението му бе на откъснат от реалността човек, раздразнен, че го безпокоят. Не можеше да се нарече добро начало, но реших да се възползвам от него.

— Мистър Тесла? — попитах. — Името ми е Рупърт Анджиър. Питам се, дали си спомняте за нашата кореспонденция? Писах ви от Англия.

— Не познавам никого от Англия. — Взираше се зад мен, сякаш се чудеше колко ли още англичани съм довел със себе си. — Името ви отново, драги ми господине?

— Казвам се Рупърт Анджиър. Присъствах на демонстрацията ви в Лондон и силно ме заинтересуваха…

— Вие сте фокусникът! Онзи, за който ми говореше мистър Али?

— Аз съм фокусникът — потвърдих аз, макар че вторият му въпрос за момент ми остана неясен.

— Можете да заповядате!

Толкова много впечатления от него, струпани наведнъж, въпреки че след първите ни разменени думи прекарах с него още няколко часа. В началото ми направи впечатление лицето му. Беше изпито, интелигентно и красиво, със силни славянски скули. Имаше тънки мустачки, а изтощената му коса бе разделена на път по средата. Като цяло външният му вид бе запуснат, като на човек, който работи дълги часове и спи само когато няма друга алтернатива на изтощението.

Тесла притежава изключителен ум. Веднага щом му разкрих самоличността си, той съвсем ясно си припомни не само за какво си бяхме кореспондирали, но и че му бях писал осем години по-рано с искането да получа копие от бележките му.

В лабораторията си ме представи на своя асистент, мистър Али. Този интересен мъж явно изпълнява много роли в живота на Тесла — от научен сътрудник и помощник до домашен прислужник и придружител. Най-неочаквано за мен мистър Али обяви, че се възхищава от работата ми. Присъствал е сред публиката по време на едно от представленията ми в Канзас Сити през 1893 година и спомена няколко кратки, но компетентни думи за илюзионизма.

По всичко личи, че двамата работят сами в лабораторията и компания им прави само изумителното изследователско оборудване, с което разполагат. Нарочно придавам това почти човешко качество на апаратурата им, защото и самият мистър Тесла има навика да говори за оборудването си така, сякаш може да мисли и чувства. Вчера веднъж го чух да казва на Али:

— Знае, че се задава буря. — А в друг случай заяви: — Мисля, че ни чака да започнем отново.

Тесла изглеждаше спокоен в компанията ми и кратката враждебност, която бях доловил на вратата, в останалото ми време с него бе изчезнала напълно. Той обяви, че с Али ще направят почивка за обяд и тримата се настанихме пред простата, но засищаща храна, която Али бързо изнесе от една странична стая. Тесла седна настрани от нас и забелязах, че се храни доста придирчиво, като оглеждаше внимателно всяка хапка, преди да я приближи до устата си, и в крайна сметка не изяде почти половината пред себе си. След всяка такава хапка избърсваше ръцете си и попиваше устни с малка кърпа. Преди да се присъедини към нас, изхвърли неизядената храна в една кофа пред сградата, а след това педантично изми и подсуши приборите си, преди да ги върне в едно чекмедже, което заключи.

Когато отново заговорихме заедно с Али, Тесла ме разпита за употребата на електричество в Британия, колко широко разпространено е, какви са намеренията на британското правителство по отношение на дългосрочното производство и пренос на енергия, видовете предвиден пренос и начините, по които се употребяваше тази енергия. За щастие, тъй като бях планирал срещата си с Тесла, преди да напусна Англия се бях запознал по темата и имах възможност да разговарям с него на относително осведомено ниво. Той очевидно го оцени. Беше особено удовлетворен от факта, че много британски инсталации очевидно предпочитат неговата многофазна система, какъвто обаче не е случаят тук в САЩ.

— В повечето градове все още предпочитат системата на Едисон — изръмжа той и се впусна в технически описания на недостатъците в метода на съперника си.

Долових, че многократно в миналото е репетирал тези свои излияния, и то пред далеч по-добре осведомени събеседници от мен. В заключение на оплакванията си заяви, че накрая хората ще предпочетат неговата система за променлив ток, но междувременно прахосват време и възможности. По този въпрос, както и по още няколко свързани с работата му теми, тонът му си оставаше строг и без следа от веселие, но на моменти го намирах за възхитителен и забавен събеседник.

Накрая фокусът на въпросите му се обърна към мен, моята кариера, интересите ми в областта на електричеството и как бих желал да го използвам.

Преди да напусна Англия, бях решил, че ако Тесла се поинтересува от тайните на илюзиите ми, той ще бъде единственият човек, за когото ще направя изключение, и ще получи отговор на всичко, което би го заинтересувало. Струваше ми се справедливо. Когато гледах лекцията му в Лондон, демонстрира поведение, свойствено за моята професия, същото удоволствие от изненадата и объркването на публиката, но за разлика от фокусниците бе повече от склонен, дори нетърпелив да разкрие и сподели тайните си.

Оказа се обаче, че не проявява любопитство. Долових, че няма да спечеля нищо, ако настоявам по темата. Вместо това го оставих да насочва разговора и в резултат за час или два той се впусна в разкази на неизброими анекдоти за конфликтите си с Едисон, за борбата му срещу бюрокрацията и научната върхушка, но най-вече за своите успехи. Настоящата му лаборатория бе финансирана в резултат на работата му през последните две години. Беше инсталирал първия достатъчно мощен да захрани цял град, задвижван от вода, електрически генератор в света: електроцентралата е на водопада Ниагара, а градът, захранван от нея, Бъфало. Може да се каже, че Тесла е натрупал състоянието си от Ниагара, но подобно на повечето хора, сполучили да се замогнат внезапно, се питаше за колко ли дълго ще му стигне това богатство.

Възможно най-деликатно насочвах разговора към парите, защото това е една от малкото теми, по които интересите ни като цяло съвпадат. Разбира се, не пожела да разкрие подробности от финансите си пред един съвсем непознат човек като мен, но финансирането очевидно е важна задача за него. На няколко пъти спомена Дж. Пиърпойнт Морган, неговия настоящ спонсор.

Не обсъдихме нищо директно свързано с причината за посещението ми тук, но в идните дни за това ще имаме достатъчно време. Вчера просто се опознахме и научихме по нещо за интересите си.

Не споменах много за основната характеристика на лабораторията му. Докато се хранехме и по време на последвалия дълъг разговор, бяхме засенчени от огромното туловище на неговата Експериментална бобина. В действителност цялата лаборатория е Бобина, защото в нея няма нещо повече в излишък, като се изключи апаратурата за отчитане и калибриране.

Бобината е исполинска. Тесла каза, че е с диаметър от над петнайсет метра, на което съм склонен да повярвам.

Тъй като вътрешността на лабораторията е слабо осветена, външният вид на Бобината е мрачен и мистериозен, поне когато не я използват. Изградена около централното ядро (основата на високия метален стълб, който бях видял да се подава през покрива), Бобината е навита около множество дървени и метални греди по начин, който става все по-сложен, колкото по-близо до ядрото се намира човек. В очите ми на дилетант дизайнът й нямаше никакъв смисъл. До голяма степен резултатът ми приличаше на голяма клетка. Всичко в нея и около нея изглеждаше случайно. Например в лабораторията имаше няколко обикновени дървени стола, като част от тях се намираха в непосредствената околност на Бобината. Както и още много други дреболии: хартии, инструменти, остатъци от изпусната и забравена храна, дори използвана на вид носна кърпа. Докато Тесла ме развеждаше наоколо й, се възхищавах чинно от Бобината, но за мен си оставаше невъзможно да я проумея. Единственото, което схванах, беше, че използва или трансформира огромни количества електричество. Захранването за нея получават нагоре по планината от Колорадо Спрингс. Тесла е платил от джоба си за това, като сам е инсталирал градските генератори.

— Разполагам с цялото електричество, от което имам нужда! — заяви по някое време той. — Както вероятно ще откриете някоя вечер.

Попитах го какво има предвид.

— Ще забележите, че има моменти, когато градските светлини отслабват. Понякога за няколко секунди дори изгасват. Това означава, че тук горе работим! Нека ви покажа.

Той ме изведе от разнебитената постройка и тръгнахме по неравния терен отвън. След известно време стигнахме до едно място, където склонът на планината се спускаше стръмно и от там, далеч надолу, се откриваше целият Колорадо Спрингс, трептящ в лятната мараня.

— Ако някоя вечер се качите тук, ще ви демонстрирам — обеща той. — Само с дръпването на една ръчка мога да потопя целия град в мрак. — Когато се отправихме обратно, допълни: — Наистина трябва да ме посетите през нощта. Това е най-хубавото време в планината. Както без съмнение сте забелязали, изгледът тук е грандиозен, но в същината си безинтересен. От едната страна — нищо повече освен скалисти върхове; от другата — земята е плоска като повърхността на маса. Грешка е да се гледа надолу или наоколо. Интересното е над нас! — Той посочи небето. — Никъде другаде не съм срещал така ясен въздух, такава лунна светлина. Нито съм ставал свидетел на бури като тукашните! Избрах мястото именно заради честотата, с която възникват. Дори и в този момент се задава една.

Озърнах се, търсейки познатите форми на облак с чело като наковалня в далечината или, ако беше наистина близо, черната маса на буреносния облак, затъмняващ небето в минутите, преди бурята да връхлети, но небето си оставаше кристално синьо във всяка една посока. Въздухът също беше чист и ободряващ, без намек за зловещия зной, който винаги предшества пороя.

— Бурята ще се разрази след седем вечерта. Всъщност най-добре да погледнем моя кохерер, от който ще научим точното време.

Тръгнахме обратно към лабораторията. По това време забелязах, че Ранди Гилпин е пристигнал с каруцата си и вече ме чакаше на значително разстояние от мястото, където се намирахме. Ранди ми махна, а аз му махнах в отговор.

Тесла посочи един от инструментите, които по-рано бях зърнал:

— Това тук ни показва, че бурята в момента се намира в района на Сентрал Сити, на около осемдесет мили от нас. Вижте!

После ми посочи онази част от устройството, която можеше да се види през увеличително стъкло, и започна да го докосва на неравни интервали с пръст. Известно време се взирах в апарата и накрая забелязах какво се опитваше да ми покаже — в празнината между две метални пластини прескачаше миниатюрна електрическа искра.

— Всеки път, когато дава искра, регистрира мълния — обясни Тесла. — Понякога регистрирам разряда тук и повече от час по-късно чувам гръмотевицата в далечината.

Канех се да изразя неверието си, но помня добре напрегнатата сериозност в тона на този човек. Беше се прехвърлил на следващия инструмент до кохерера и си записваше показанията му. Последвах го.

— Да — каза той. — Мистър Анджиър, бихте ли били така добър тази вечер да погледнете часовника си и да отбележите първата мълния, която забележите. По моите изчисления трябва да се случи между 7:15 и 7:20 ч. вечерта.

— Можете да предвидите точния момент? — попитах.

— В рамките на пет минути.

— Но тогава само с това можете да натрупате състояние! — възкликнах.

Изглеждаше незаинтересован.

— Страничен ефект — каза той. — Работата ми е чисто експериментална. Основната ми грижа е да знам кога ще се разрази буря, за да се възползвам максимално от нея. — Той хвърли поглед към мястото, където ме очакваше Гилпин. — Виждам, че са дошли да ви откарат, мистър Анджиър. Планирате ли да ме посетите пак?

— Дойдох в Колорадо Спрингс поради една-единствена причина — отвърнах. — А именно, за да ви направя бизнес предложение.

— От гледна точка на опита, който имам, това е най-доброто предложение — произнесе мрачно Тесла. — Очаквам ви вдругиден.

Обясни ми, че днес е зает с пътуване до крайната точка на строящата се железопътна линия, за да получи допълнително оборудване.

С това си тръгнах и след известно време с Гилпин се добрахме до града.

Трябва да отбележа, че точно в 7:19 ч. вечерта възникна мълния, която имах възможност да видя от града, не след дълго последвана от гръмотевица. После ни връхлетя една от най-впечатляващите бури, на които съм ставал свидетел. Докато траеше, се подадох от балкона на хотелската си стая и погледнах към склоновете на връх Пайк с надеждата да зърна лабораторията на Тесла. Всичко бе потънало в мрак.

13 юли 1900

Днес Тесла направи за мен демонстрация на Бобината в действие.

Първо ме попита дали страдам от нервност, а аз отговорих с не. След това Тесла ми даде да държа метален прът, свързан към пода с дълга верига. Накрая донесе голям стъклен купол, очевидно пълен с газ или дим, и го сложи на масата пред мен. Без да изпускам металната пръчка с лявата ръка, по негови указания положих дланта на дясната си ръка върху стъклената камера. В миг във вътрешността на купола блесна ярка светлина и почувствах как всеки косъм на ръката ми се изправи гордо. Отдръпнах се стреснато, а светлината незабавно изчезна. Забелязал развеселената усмивка на Тесла, върнах ръка върху стъклото и я задържах там, а неземното излъчване избухна отново.

Последваха още няколко подобни експерименти, някои от които бях виждал Тесла сам да демонстрира в Лондон. Решен да не разкривам нервността си, понасях стоически електрическите разряди на всяка машинария. Най-накрая Тесла ме попита дали имам време да седна във вътрешността на неговата Експериментална бобина, докато в същото време той покачва захранването й до двайсет милиона волта!

— Напълно безопасно ли е? — поинтересувах се, като издадох леко челюст, сякаш бях навикнал на рисковете.

— Имате думата ми, сър. Нали за това сте дошли да ме видите?

— Именно заради това — потвърдих.

Тесла ми даде знак да седна на един от дървените столове, което сторих. Мистър Али също се приближи, премести друг стол до мен, седна на него и ми подаде вестник.

— Вижте дали можете да четете на светлина, която не е от този свят! — каза той и двамата с Тесла се засмяха добронамерено.

Още се усмихвах с тях, когато Тесла дръпна една метална ръчка и с гръмотевичен трясък ме заля внезапен разряд от електрическа енергия. Избухна от намотките над главата ми, разгъвайки се навън като съцветието на огромна и смъртоносна хризантема. Видях слисано как тези виещи се, плюещи електрически мълнии поеха първо нагоре и около главата на бобината, след което тръгнаха надолу към мен и Али, сякаш забелязали плячката си. Али оставаше неподвижен до мен, така че се заставих да не мърдам. Внезапно една от мълниите ме докосна и пропълзя нагоре и надолу по дължината на тялото ми, сякаш проследяваше контурите ми. Кожата ми още веднъж настръхна и ярката светлина ме заслепи, но иначе не почувствах болка, изгаряне или електрически удар.

Али посочи вестника, който все още стисках, а аз го вдигнах пред себе си и открих, че в действителност излъчената светлина от електричеството бе повече от подходяща за четене. Когато приближих страницата към себе си, по повърхността й пробягаха две искри, сякаш хартията опитваше да се възпламени. По чудодеен, изумителен начин страницата не се запали.

След това Тесла предложи да го придружа на още една кратка разходка и щом се озовахме на чист въздух отвън, каза:

— Сър, позволете ми да ви отправя поздравленията си. Вие сте смелчага.

— Бях решен да не показвам истинските си чувства — отвърнах сдържано.

Тесла ми разказа, че на много посетители на лабораторията са предлагали да участват в същите демонстрации, но малцина изглеждали готови да се подложат на въображаемите увреждания от съприкосновението с електрическия разряд.

— Може би не са виждали демонстрациите ви — предположих. — Сигурен съм, че не бихте рискували своя или живота на някой, който е дошъл чак от Великобритания, за да ви направи бизнес предложение.

— Наистина не бих — каза Тесла. — Вероятно сега е моментът да обсъдим спокойно тази страна на въпроса. Може ли да се поинтересувам, какво имате наум?

— Тъкмо в това не съм напълно сигурен… — започнах аз и замълчах, опитвайки да формулирам думите.

— Искате да инвестирате в изследванията ми?

— Не, сър — успях да кажа. — Известно ми е, че имате богат опит с инвеститорите.

— Така си е. Някои хора смятат, че с мен не се работи лесно и че малко от онова, което имам предвид, може да се превърне в добра краткосрочна инвестиция. Това е нещо, което в миналото е влошавало отношенията ми с инвеститори.

— Както и в настоящето, ако ми позволите да попитам? При разговора ни онзи ден очевидно имахте предвид мистър Морган.

— Наистина, мистър Дж. П. Морган е в центъра на настоящия ми проект.

— Тогава, мистър Тесла, нека говорим направо: аз съм състоятелен човек. Надявам се, че бих могъл да ви помогна.

— Но не и като инвеститор, както твърдите.

— Като купувач — отвърнах аз. — Бих искал да ми построите електрически апарат и ако се споразумеем за цената, ще я платя с радост.

Крачехме бавно в покрайнините на платото, където се намираше лабораторията, но сега Тесла внезапно спря. Застана с ръце на кръста, загледан замислено към дърветата, покриващи издигащия се склон пред нас.

— Кой апарат искате? — каза той. — Както виждате, работата ми е теоретична, експериментална. Нищо от нея не е за продан и всичко, което използвам, за мен е безценно.

— Преди да замина от Англия — отвърнах, — прочетох в Таймс една статия за вашата работа. В статията се твърдеше, че на базата на теоретични изследвания сте установили, че електричеството може да бъде предавано по въздуха и че възнамерявате в близко бъдеще да демонстрирате принципа. — Докато говорех, Тесла ме наблюдаваше особено напрегнато, но след като вече бях заявил интереса си дотук, се налагаше да продължа. — Много от колегите ви учени очевидно са направили изказвания, че това е невъзможно, но вие сте уверен в постигнатото. Вярно ли е?

Докато задавах този финален въпрос, погледнах Тесла право в очите и забелязах, че изражението му е претърпяло нова голяма промяна. Сега чертите и жестовете му се оживиха и станаха още по-изразителни.

— Да, напълно вярно! — извика той и незабавно се хвърли в буйни и (за мен) не съвсем разбираеми разяснения на плановете си.

А щом започна, нямаше спиране! Тръгна в посоката, накъдето се бяхме насочили, като говореше бързо и развълнувано, карайки ме да подтичвам, за да не изоставам. Обикаляхме лабораторията на разстояние, а високият стълб с топката на върха му постоянно оставаха пред очите ни. Докато говореше, Тесла на няколко пъти жестикулираше към тях.

Ако го разбирам правилно, същината на казаното от него е следната. Преди доста време е установил, че най-ефикасният начин за предаване на неговия многофазен електрически ток е да повиши напрежението му и да го насочи по силнотокови кабели. Сега вече има доказателства, че ако токът бъде усилен до още по-високо напрежение, честотата му става изключително висока, при което не са необходими кабели. Токът би бил предаден, излъчен, разпръснат нашироко в етера, при което посредством поредица от детектори или приематели, електричеството може да бъде уловено и употребено.

Представете си възможностите, мистър Анджиър! — обяви Тесла. — Всеки уред, всеки апарат, всяко удобство, за което може да си помислите, ще се задвижва или осигурява от електричество, излъчвано от въздуха!

А после по начин, който ми се стори любопитно сходен с този на моя скорошен познайник и спътник от влака Боб Танхаус, от Тесла се изля поредица от възможности: осветление, отопление, топла вода в банята, храна, къщи, забавления, автомобили… до едно задвижвани от електричество по някакъв мистериозен и неразбираем начин.

— Имате ли работещи резултати? — попитах.

— Без съмнение! Чисто експериментални, както разбирате, но е възможно експериментите ми да бъдат повторени и от други, стига да си дадат труда да опитат, и могат да бъдат контролирани. Това не е някаква илюзия! Само след няколко години ще генерирам захранване за целия свят по начина, по който захранвам градовете Бъфало и Колорадо Спрингс.

Бяхме обиколили платото два пъти, докато от него не преставаха да се изливат изявления, а аз не изоставах, решен да позволя на научния му възторг да се изтощи от само себе си. Знаех, че със завидния си интелект накрая ще се върне отново върху онова, което му бях казал.

Така и стана.

— Да разбирам ли, че искате да купите този апарат от мен, мистър Анджиър? — попита той.

— Не, сър — отвърнах. — Тук съм, за да закупя от вас друго.

— Напълно съм погълнат от работата, която ви описах.

— Разбирам това, мистър Тесла. Търся нещо ново. Кажете ми следното: ако електрическата енергия може да бъде пренасяна, може ли от едно място на друго да бъде предавана и физическа материя?

Непоклатимият му отговор ме изненада. Той каза:

— Енергията и материята са две прояви на една и съща сила. Сигурен съм, че го разбирате?

— Да, сър — казах аз.

— Тогава отговорът вече ви е известен. Макар че трябва да добавя, че не виждам защо на някой би му потрябвало да пренася материя.

— Но можете ли да ми изработите апарат, който би го постигнал?

— За каква маса говорим? Каква тежест? Какви са размерите на обекта?

— Не повече от деветдесет килограма — отвърнах. — А размера… да кажем най-много метър и деветдесет.

Той махна безгрижно с ръка.

— Каква сума предлагате?

— От каква сума имате нужда?

— Отчаяно се нуждая от осем хиляди долара, мистър Анджиър.

Не успях да се сдържа и се засмях на глас. Беше повече, отколкото бях планирал, но все пак си оставаше във възможностите ми. Тесла ме погледна обезпокоено, очевидно взимайки ме за луд, при което отстъпи малко… но само няколко минути по-късно се прегръщахме на онова ветровито плато и се удряхме по гърбовете — среща на двама души в нужда, чиито желания се бяха изпълнили.

Когато се разделяхме и си стискахме ръцете, някъде в планината зад нас се разнесе оглушителен екот на гръмотевица, след което се изтърколи над главите ни и огласи низините.

14 юли 1900

Тесла се пазари по-сериозно, отколкото очаквах. Трябва да му платя не осем, а десет хиляди долара — малко състояние, както и да го погледнеш. Очевидно, също като за обикновените хора, и за него утрото е по-мъдро от вечерта и се е събудил с мисълта, че осемте хиляди долара ще покрият само дефицита, отпреди да пристигна. Апаратът ми ще струва повече. Освен това настоя да му платя солиден процент в брой като аванс. Разполагам с три хиляди долара в брой и мога да събера още три от анонимните облигации, които взех със себе си, но остатъкът ще трябва да изпратят от Англия.

Тесла веднага се съгласи с уговорката.

Днес ме разпита по-подробно какво искам от него. Не го интересува магическият ефект, който искам да постигна, а практическата страна на въпроса. Размерът на апарата, източникът на захранване, теглото, степента на преносимост.

Откривам, че започвам да се възхищавам на аналитичния му ум. Преносимостта бе едно от нещата, за които изобщо не бях помислял, но пък разбира се, това е от критична важност за един пътуващ илюзионист.

Вече е съставил груби планове и ме прогони обратно в Колорадо Спрингс за два дни, докато той отиде до Денвър, за да се сдобие с нужните части.

Реакцията на Тесла ме убеди в нещо, което досега само подозирах. Бордън не е идвал при него.

Научавам нови неща за стария си съперник. Посредством Оливия е опитал да ме заблуди. Илюзията му използва бляскави ефекти, които хората смятат за могъществото на електричеството, но в действителност са си точно това — бляскави ефекти. Решил е да ме прати за зелен хайвер, докато двамата с Тесла всъщност сме се заели със самото сърце на скритата енергия.

Обаче Тесла работи бавно! Проточването ме безпокои. Наивно разчитах, че щом веднъж го наема, ще бъде въпрос на часове, преди да изработи механизма, от който имам нужда. От разсеяното му изражение и мърморенето му виждам, че съм поставил началото на изобретение, което може никога да не намери края си. (Междувременно мистър Али потвърди, че понякога Тесла може да обмисля някой проблем в продължение на месеци.)

Имам твърди ангажименти в Англия за октомври и ноември и трябва да съм си у дома доста преди това.

Разполагам с два незапълнени дни, преди Тесла да се върне, така че предполагам, мога да оползотворя времето с разучаване на влакови и корабни разписания. Откривам, че Америка, велика страна в много отношения, не е особено напреднала в предоставянето на подобна информация.

21 юли 1900

Работата на Тесла очевидно върви добре. Позволено ми е да посещавам лабораторията му на всеки два дни и макар да зърнах част от апарата, все още дори не може да се говори за демонстрация. Днес го открих, зает с поправка на оборудването, свързано с изследванията му. Изглеждаше погълнат от работата и отчасти раздразнен, отчасти объркан да ме види.

4 август 1900

В продължение на три дни около връх Пайк вилнеят ужасни гръмотевични бури и изпадам в мрачно безсилие. Зная, че Тесла ще се занимава със собствените си експерименти вместо с моя.

Дните се нижат един по един. Трябва да хвана влака, заминаващ от Денвър, преди края на месеца!

8 август 1900

При пристигането ми тази сутрин в лабораторията Тесла обяви, че апаратът ми е готов за демонстрация, а аз се подготвих да го видя, зареден с невероятно вълнение. Когато се стигна до главното обаче, нещото отказа да функционира и след като прекарах повече от три часа в гледане как Тесла се занимава с окабеляването, се върнах тук в хотела.

От „Фърст Колорадо Банк“ ми съобщиха, че след ден или два трябва да пристигнат още от парите ми. Може би това ще пришпори Тесла по-сериозно.

12 август 1900

Днес още една неуспешна демонстрация. Резултатът ме разочарова. Тесла изглеждаше объркан и твърдеше, че в изчисленията му не може да има грешка.

Кратко описание на повредата. Апаратът е по-малка версия на неговата Бобина, но с различен тип намотки. След продължителна лекция върху принципите, заложени в устройството (никой от които не разбрах, макар съвсем скоро да си дадох сметка, че я изнася най-вече за себе си или по-скоро мислеше на глас), Тесла ми показа металния прът, който той или мистър Али бяха боядисали в ярко оранжев цвят. Постави го на платформата непосредствено под нещо като конус от жици. Върхът на конуса беше фокусиран директно върху пръта.

Когато по даден знак на Тесла мистър Али издърпа докрай голямата ръчка, разположена близо до оригиналната Бобина, чухме шумен, но познат звук на електрическа дъга. Почти незабавно оранжевият прът бе обхванат от синьо-бял огън, който изглеждаше много заплашително. (Самият аз, замислен за илюзията, която трябва да представя на сцената, изпитах тихо задоволство от тази външна проява.) Звукът и сиянието нараснаха бързо и съвсем скоро изглеждаше така, сякаш от пръта се отделяха нажежени капки; но че не е така, бе очевидно от непроменения, невредим външен вид на пръта.

След няколко секунди Тесла размаха драматично ръце. Мистър Али вдигна контролния лост, електричеството мигновено изтля, а прътът си стоеше на мястото.

Тесла незабавно бе погълнат от мистерията и както и по-рано присъствието ми там бе напълно игнорирано. Мистър Али ми препоръча да не идвам в лабораторията за няколко дни, но изпитвам острото чувство, че времето ми изтича. Питам се дали успях да обясня това на мистър Тесла по достатъчно ясен начин?

18 август 1900

Днешният ден е значим по-малко заради втората неуспешна демонстрация и повече поради факта, че с мистър Тесла водихме остър спор. Това пререкание се случи веднага след новата повреда в работата на машината му, така че и двамата бяхме с изопнати нерви. Аз от разочарованието, той от безсилие.

След като боядисаният в оранжево прът отново не се премести, Тесла го взе и ми го връчи. Само няколко секунди по-рано беше окъпан в лъчисто бяло и във всички посоки от него хвърчаха искри. Взех го внимателно, очаквайки да изпаря пръстите си. Вместо това беше студен. Тъкмо това е странното: беше не просто хладен в смисъл на ненагорещен, а действително студен, сякаш беше стоял в лед. Претеглих пръта на ръка.

— Още няколко такива провала, мистър Анджиър — каза Тесла с достатъчно приятелски тон, — и ще се видя принуден да ви го дам като сувенир.

— Ще го приема — отвърнах. — Въпреки че предпочитам да отнеса със себе си онова, което дойдох да купя.

— Дайте ми достатъчно време и ще повдигна Земята.

— Времето е едно от нещата, с които не разполагам в изобилие — отговорих му, като хвърлих пръта на пода. — И не от Земята имам нужда. Нито от тази метална пръчка.

— В такъв случай, моля, назовете желания от вас предмет — заяви саркастично Тесла. — Ще се концентрирам върху него.

В този момент бях подтикнат да освободя част от чувствата, които удържах в себе си през последните няколко дни.

— Мистър Тесла — казах. — Стоях тук, докато използвахме парче метал, допускайки, че го правите с опитна цел. Да разбирам ли, макар и със закъснение, че можете вместо това да използвате нещо друго?

— В разумни граници, да.

— Защо тогава не построите нещото така, че да прави онова, което изисквам?

— Защото, сър, не сте описали точно изискванията си!

— В тях не е включено пренасянето на къси железни пръчки — произнесох разгорещено. — Дори и машинарията да работеше по начина, по който си мислех, че съм уточнил, би ми свършила малко работа. Искам да излъча живо тяло. Човек!

— Значи искате от мен да демонстрирам провала си не върху някакъв злочест метален прът, а върху човешко същество? И кого избирате за този опасен експеримент?

— Защо трябва да бъде опасен?

— Всички експерименти са рисковани.

— Аз съм човекът, който ще използва апарата.

— Искате да подложите себе си на въздействието му? — Тесла се изсмя и в гласа му прозвуча лека заплаха. — Сър, ще се наложи да поискам и остатъка от парите ви, преди да започна да експериментирам върху вас!

— Време е да си тръгвам — казах и се обърнах, изпълнен с яд и срам от забележката му.

Минах бързо край него и Али и излязох някак навън. Нямаше и следа от Ранди Гилпин, но останах там въпреки всичко, решен ако трябва и да извървя пеш пътя до града.

— Мистър Анджиър, сър! — Тесла стоеше на вратата на лабораторията си. — Да не си разменяме прибързани думи. Трябваше да ви разясня по-добре. Ако ми бяхте дали да разбера, че желанието ви е да пренасяте живи организми, нямаше да ме изправите пред такова предизвикателство. Работата с масивни неорганични състави е трудна. Проблемът с живата тъкан не е от същата величина.

— Какво искате да кажете, професоре? — попитах аз.

— Щом желаете да пренесете организъм, моля, върнете се отново утре. Ще бъде сторено.

Кимнах утвърдително и продължих по пътя си, стъпвайки по грубия чакъл на пътя, спускащ се към града. Очаквах да пресрещна Гилпин, но дори и да не се появеше, бях решен да се справя с упражнението. Пътят се виеше надолу по планината в поредица от остри завои, водещи ту наляво, ту надясно, често по самия ръб на стръмния склон.

След около половин миля вниманието ми бе привлечено от нещо ярко във високата трева встрани от коловоза и спрях да погледна. Беше къс железен прът, боядисан в оранжево, очевидно идентичен с онзи, който използваше Тесла. Мислейки, че все пак няма да е зле да запазя някакъв сувенир от тази своя изключителна среща с Тесла, го взех, донесох го от планината и сега стои до мен.

19 август 1900

Днес сутринта, когато Гилпин ме остави при лабораторията, открих Тесла отпаднал духом.

— Боя се, че ще ви разочаровам — каза той, когато се появи на вратата. — Остава много за вършене, а зная колко наложително е да се завърнете в Британия.

— Какво се е случило? — поинтересувах се, доволен да видя, че прокрадналите се гневни нотки помежду ни от вчера са останали в миналото.

— Вярвах, че с живи организми ще бъде по-лесно. Структурата им е далеч по-проста в сравнение с тази на елементите. Животът поначало е зареден с минимални количества електричество. Работех по предположението, че всичко, което се иска от мен, е да усиля тази енергия. Губя се в догадки защо не се получава. Изчисленията ми са напълно изрядни. Елате да видите доказателството с очите си.

Вътре в лабораторията забелязах, че мистър Али е в разположение на духа, което дотогава не бях свързвал с него. Беше заел войнствена поза, със сгънати ръце, сякаш за да защити нещо, със заядливо издадена челюст — ядосан и настроен за отбрана човек, доколкото можех да преценя от досегашния си житейски опит. До него на пейката имаше малка дървена клетка, съдържаща дребна черна котка с бели мустаци и лапи, понастоящем заспала.

Още с влизането ми той ме погледна, а аз казах:

— Добро утро, мистър Али.

— Надявам се, че няма да участвате в това, мистър Анджиър! — извика Али. — Донесох котката на децата с твърдото обещание, че няма да пострада. Вчера вечерта мистър Тесла ме увери лично. Сега настоява да подложим клетото създание на експеримент, който без съмнение ще го убие.

— Не ми харесва как звучи това — казах на Тесла.

— Нито пък на мен. За безчовечен ли ме смятате? Мислите ли, че съм способен да подложа на изтезания кое да е от прекрасните Божии създания? Елате да видите и ми кажете какво мислите.

Отведе ме при апарата, където веднага ми направи впечатление, че през изминалата нощ машината беше напълно преобразена. Когато се озовах на петдесетина сантиметра от нея, се свих ужасено! Около нея бяха пръснати пет-шест огромни хлебарки с лъскави черни черупки и дълги антени. Най-отвратителните същества, които някога бях виждал.

— Мъртви са, Анджиър — каза Тесла, забелязвайки реакцията ми. — Не могат да ви навредят.

— Да, мъртви! — обади се Али. — Там е работата! Той възнамерява да изложи котката на същата опасност.

Сведох очи към огромните и противни насекоми, като предпазливо се питах дали някое от тях няма да се пробуди към живот. Отново отстъпих, когато Тесла побутна едното с върха на ботуша си и го обърна така, че да го виждам.

— Изглежда, съм построил машина, която убива хлебарки — промърмори тихо Тесла. — Те също са Божии създания и също се чувствам обезверен. В целта ми не влизаше това устройство да отнема живот.

— Какво се обърка? — попитах го аз. — Вчера звучахте толкова уверен.

— Поне десет пъти изчислявах и преизчислявах. Али също провери математическата страна. Ужасът на всеки учен в областта на експеримента: необяснимата дихотомия между теоретичните и действителните резултати. Признавам, че съм напълно объркан. Досега не ми се беше случвало подобно нещо.

— Може ли и аз да видя изчисленията? — попитах.

— Разбира се, че може, но ако не сте математик, боя се, едва ли ще означават нещо за вас.

Двамата с Али ми връчиха дебела папка, по чиито листа бяха подредени изчисления, и тримата заедно ги разглеждахме подробно в продължение на дълго време. Тесла ми разясни, поне доколкото успях да схвана, принципа зад тях и изведените резултати. Кимах толкова интелигентно, колкото ми се удаваше, но едва накрая, когато реших да приема изчисленията за даденост и се концентрирах върху резултатите, внезапно получих проблясък.

— Твърдите, че тук задавате разстоянието? — казах аз.

— Това е променлива. За целите на експеримента използвах стойност от сто метра, но е хипотетична, защото, както виждате, по никакъв начин не мога да накарам обектите да пропътуват каквото и да е разстояние.

— А тази стойност тук? — казах и посочих друг ред.

— Ъгълът. Използвах точките на компаса. Машината насочва потока във всеки от триста и шейсетте ъгли от върха на енергийния вихър. Още веднъж, временно, това беше изцяло хипотетична стойност.

— Имате ли стойност по вертикала? — попитах.

— Докато апаратът не започне да функционира, просто се прицелвам във въздуха източно от лабораторията. Човек трябва да внимава да не предизвика рематериализация в позиция, която вече е заета от друга маса! Не ми се мисли какво може да последва.

Вгледах се замислено в спретнато подредените уравнения. Не проумявам начина, по който се случи, но внезапно получих вдъхновение! Излетях от лабораторията и погледнах от вратата на изток. Както бе споменал Тесла, там имаше най-вече чист въздух, защото в тази посока платото се стесняваше силно и на десетина метра от пътя земята се спускаше стръмно надолу. Отидох бързо дотам и погледнах надолу. Под мен през дърветата се откриваше гледка към извивките на пътя надолу по склона.

Когато се върнах в лабораторията, отидох право при кожената си чанта и извадих от нея железния прът, който намерих край пътя вчера вечерта. Вдигнах го и го показах на Тесла.

— Вашият експериментален обект, струва ми се — казах.

— Да, същият.

Обясних му къде го бях намерил и кога. Той приближи забързано до устройството, където лежеше близнака на пръта — захвърлен, за да освободи място на злощастните хлебарки. Доближи двата пръта един до друг и двамата с Али застанахме до него, удивени от напълно еднаквия им външен вид.

— Тази маркировка, мистър Анджиър! — произнесе с благоговение Тесла, като докосна леко една щрихована част, гравирана в повърхността на метала. — Нанесох я лично, за да мога да докажа чрез идентификация, че този предмет е бил излъчен през етера. Но…

— Създали сме негово факсимиле! — обади се Али.

— Къде, казахте, сте го открили, сър? — попита настоятелно Тесла.

Изведох двамата мъже и обясних, сочейки надолу по планинския склон. Тесла се взираше в мълчалив размисъл.

— Трябва да огледам точното място! Покажете ми го! — После се обърна към Али: — Донеси ми теодолита и някаква ролетка. Колкото може по-бързо!

След което тръгна надолу по склона, като ме стискаше за горната част на ръката и ме умоляваше да му посоча точното място на находката. Допуснах, че ще успея да го отведа право до него, но колкото повече се спускахме по пътя, толкова по-голяма несигурност ме обземаше. Огромните дървета, разхвърляните скали, растителността по горската земя — всичко ми изглеждаше еднакво. С непрестанните жестикулации на Тесла и дърдоренето му в ухото ми беше почти невъзможно да се съсредоточа. Най-накрая стигнах до един завой на пътя, където тревата растеше нависоко, и спрях. Али, който идваше след нас, скоро ни настигна и под ръководството на Тесла разположи теодолита. Няколко внимателни измервания бяха достатъчни Тесла да отхвърли мястото.

След около половин час бяхме постигнали съгласие за друго вероятно местонахождение. Намираше се точно на изток от лабораторията, макар и на значително разстояние под нея. След като включихме в изчисленията стръмнината на планинския склон и факта, че металният прът би се изтърколил подир стълкновението със земята, решихме, че има голяма вероятност да сме там, където трябва. Тесла изпитваше очевидно задоволство и по обратния път нагоре за лабораторията беше потънал в дълбок размисъл.

Аз също имах време да помисля и щом за пореден път се озовахме вътре, казах:

— Може ли да направя едно предложение?

— Вече ви дължа предостатъчно, сър — отвърна Тесла. — Говорете свободно.

— След като имате възможност да калибрирате устройството, вместо просто да прицелвате експериментите във въздуха източно от нас, не можете ли да ги пренесете на по-късо разстояние, да кажем през самата лаборатория или в района около сградата?

— Очевидно мислим по еднакъв начин, мистър Анджиър.

За цялото време, прекарано с него, не бях виждал Тесла в такова добро настроение. Двамата с Али незабавно се заловиха за работа. За пореден път се бях превърнал във фигурант, така че отидох и седнах тихо в дъното на лабораторията. Отдавна бях придобил навика да взимам с мен някаква храна за лабораторията (Тесла и Али имаха възможно най-нередовния режим, когато работата ги поглъщаше) и реших да хапна сандвичите, които ми бяха приготвили хората от хотела.

След дълъг и еднообразен работен период, който нямам желание да описвам тук, Тесла най-сетне каза:

— Мистър Анджиър, мисля, че сме готови.

И ето как отидох да огледам апарата като най-обикновен представител на публиката в театъра, подканен да инспектира шкафа на фокусника, след което двамата с Тесла излязохме навън и установихме отвъд всякакво съмнение, че в определената от нас точка в района на целта липсват каквито и да е метални пръти.

Когато остави на платформата опитния прът и задейства лоста, успешното приключване на експеримента бе възвестено от особено удовлетворителен гръм. Тримата се втурнахме навън и разбира се, в тревата лежеше добре познатият ни оранжев прът.

Върнахме се в лабораторията и разгледахме „оригинала“. Беше студен като камък, но пък несъмнено беше идентичен с близнака, създаден от него през празнотата на пространството.

— Утре, сър — каза ми Тесла, — утре, и с изричното съгласие на моя сътрудник, ще предприемем опит да пренесем котката от едно място на друго. Ако го постигнем, мога ли да допусна, че ще бъдете удовлетворен?

— Разбира се, мистър Тесла — казах радушно. — Разбира се.

20 август 1900

И разбира се, бе сторено. Котката прекоси етера без нито една драскотина!

Но имаше една дребна несполука и Тесла отново се е върнал към заниманията на призванието си, а аз още веднъж съм прогонен обратно в хотела си и за пореден път откривам, че ме гризе усещането за пропиляно време.

Тесла ми е обещал нова демонстрация утре и този път ме увери, че няма да има повече проблеми. Усещам в него човек, който е нетърпелив да си получи остатъка от заплащането.

Колдлоу Хаус, Дарбишър

11 октомври 1900

Не очаквах да доживея да напиша тези думи. След внезапната кончина на моя брат Хенри и тъй като не е оставил наследник, най-сетне съм във владение на титлата и земите на баща си.

Понастоящем съм се нанесъл за постоянно във фамилната къща и съм изоставил кариерата си на сценичен илюзионист. Всекидневието ми е заето с управлението на имението и необходимостта да се справя с многобройните проблеми, създадени от прищевките, прегрешенията и чисто финансовата недалновидност на Хенри.

Сега се подписвам,

Рупърт, 14-ти граф Колдърдейл.

12 ноември 1900

Току-що се връщам от няколкодневно посещение в старата ми лондонска къща. Намеренията ми бяха да изпразня мястото и бившата си работилница, а след това да продам имотите на свободния пазар. Имението Колдлоу е на ръба на фалита и бързам да събера пари в брой за наложителни ремонти и на къщата, и на някои други постройки в него. Естествено, не спирам да се проклинам, че пропилях по Тесла натрупаното състояние от сценичната ми кариера. Последното, което направих, преди да напусна Колорадо, след като смъртта на Хенри наложи спешното ми завръщане в Англия, беше да му платя остатъка от уговорената сума. По това време не ми хрумна колко радикално ще се промени животът ми от тези новини.

Завръщането в дома ми на Идмистън Вилас обаче произведе неочакван ефект. Открих го пълен със спомени, разбира се, и както може да се очаква, чувствата ми бяха смесени, но преди всичко се сетих за старите дни в Лондон. Тогава все още бях едва ли не момче, лишен от наследство, неопитен в житейските несгоди, незавършил образованието си, без умения или професия. И все пак противно на всички шансове успях да си отвоювам живота и прехраната и в крайна сметка спечелих относително състояние и необичайна известност. Бях, и предполагам все още съм, на върха в професията на илюзиониста. И вместо да почивам на славата, инвестирах голяма част от парите си в иновативно устройство, чиято употреба щеше със сигурност да даде нов тласък на кариерата ми.

Размишлявах с копнеж в продължение на два дни и най-накрая изпратих бележка до адреса на Джулия. Мислех за нея, защото, въпреки факта, че се бяхме разделили преди много години, все още свързвам с нея първите дни в Лондон. Вече дори не успявам да отлича ранните си планове и мечти от периода, когато се влюбихме.

По-скоро изненадващо, но за невероятно мое удоволствие, тя се съгласи да се срещнем и преди два дни прекарах един следобед с нея и децата в къщата на нейна добра позната.

Да видя отново семейството си при такива обстоятелства, се оказа емоционално разтърсващо и каквито и планове за справяне с по-практични въпроси да имах преди това, на практика бяха изоставени. Джулия, в началото хладна и дистанцирана, очевидно силно се повлия от изразените от мен смайване и емоции (Едуард, вече шестнайсетгодишен, е толкова висок и хубав!; Лидия и Флорънс са така красиви и нежни!; целия следобед не успях да откъсна очи от тях) и не след дълго разговаряше внимателно и топло с мен.

След това й съобщих новините. Дори и докато бяхме женени и живеехме заедно, не й разкрих произхода си, така че й поднесох тройна изненада. Първо трябваше да я уведомя, че някога се бях отрекъл от семейство и земи, за които никога не е чувала; второ, че сега съм се завърнал при тях; и трето, че вследствие на това съм решил да изоставя сценичната си кариера.

Както и трябваше да предположа, Джулия прие спокойно всичко това. (Само когато й казах, че оттук нататък правилното обръщение към нея е лейди Джулия, присъствието на духа за момент я напусна.) Малко по-късно ме попита дали съм сигурен, че трябва да изоставя кариерата си. Отговорих, че не виждам друга алтернатива. Информира ме, че макар да бяхме разделени, е продължила да следи с възхищение магическата ми кариера, като единственото, за което е съжалявала, било, че вече не е част от нея.

Докато разговаряхме, почувствах как в мен се надига, или по-скоро потъва, отчаянието, че съм отхвърлил жена си и — още по-непростимото — ненагледните си деца заради американката.

Вчера, преди да тръгна от Лондон, потърсих Джулия за втори път. Този път децата не бяха с нея.

Хвърлих се в краката й и помолих за прошка за всички грехове срещу нея. Умолявах я да се върне при мен и отново да заживеем като съпрузи. Обещах й всичко във възможностите ми, стига да приеме.

Каза не, но обеща да претегли внимателно възможностите. Не заслужавам нищо повече.

По-късно през деня хванах влака за Шефилд. Не мислех за нищо друго освен за сдобряването ни с Джулия.

14 ноември 1900

Само че съм длъжен да мисля единствено за пари, изправен още веднъж пред реалностите на този разпадащ се дом.

Толкова скоро след пропиляването на такава голяма сума е нелепо да ме притеснява недоимък, така че писах на Тесла и настоях да получа обратно всичко, което съм му платил. Изминаха почти три месеца, откакто напуснах Колорадо Спрингс, а още не съм чул и една дума от него. Ще му се наложи да плати, без значение какви са обстоятелствата, защото едновременно с това писах и до една адвокатска кантора в Ню Йорк, която ми съдейства по дребен правен въпрос по време на последния ми гастрол. Инструктирах ги да заведат дело срещу него от първи следващия месец. Ако се разплати с мен незабавно след като получи писмото ми, ще извикам обратно хрътките, ако не — ще му се наложи да се изправи пред последствията.

15 ноември 1900

Заминавам за Лондон.

17 ноември 1900

Върнах се обратно в Дарбишър, уморен от пътуването с влакове. Но не съм уморен от живота.

Джулия ми направи предложение, съгласно което в бъдеще бихме могли да бъдем заедно. Всичко опира до едно просто решение от моя страна.

Казва, че ще се върне и ще заживее отново с мен като моя съпруга, но само ако подновя магическата си кариера. Иска да напусна Колдлоу Хаус и да се върна на Идмистън Вилас. Твърди, че тя и децата не желаят да се местят в отдалечена и за тях непозната част на Дарбишър. Представи ми нещата точка по точка и по съвсем прост начин, за да си дам сметка, че няма място за преговори.

В опит да ме убеди, че предложението й освен това е за мое добро, прибави четири основни довода.

Първо, каза, че сцената е толкова в нейната, колкото и в моята кръв, и макар сега да вижда в децата изначалното си задължение, би желала да участва активно в бъдещите ми сценични начинания. От това допускам, че няма да ми бъде позволено да пътувам по работа в чужбина без нея, за да не възникне нов риск някоя друга Оливия Свенсън да застане между нас.

В началото на тази година, е следващият й довод, бях на върха на кариерата си, но по подразбиране противният Бордън ще заграби лаврите ми. Очевидно продължава да изпълнява неговата версия на илюзията с пренасянето.

След това Джулия ми напомни, че единственият надежден начин за печелене на пари, който ми е известен, е изпълнението на илюзии и че имам задължението да издържам нея и да управлявам фамилното имение, което никога не е виждала и за което не беше чувала само допреди седмица.

Накрая посочи, че ако продължа да работя в Лондон, няма да изгубя наследството си и къщата и всичко с нея все така ще ме очаква, когато дойде време да се оттегля. Спешните въпроси като ремонтите могат също толкова лесно да бъдат решавани както от къщата, така и от Лондон.

Така че се завърнах в Дарбишър привидно за да се погрижа за нещата тук, но в действителност се нуждая от малко време насаме за размисъл.

Не мога да загърбя отговорностите си в Колдлоу Хаус. Съществуват отдадените под аренда ферми, прислугата, задълженията, които семейството ми по традиция има към селския съвет, църквата, енориашите и така нататък. Откривам колко сериозно приемам тези въпроси и допускам, че неподозирано за мен, винаги са били в кръвта ми.

На практика обаче каква полза би имало от мен, ако, както изглежда ще стане, фалирам?

19 ноември 1900

Онова, което искам най-много от всичко, е пак да бъда с Джулия и семейството си, но за да се случи, трябва да приема нейните условия. Преместването обратно в Лондон няма да е трудно, но изпитвам ужасна съпротива срещу идеята да се завърна на сцената.

Отсъствам от нея само от няколко седмици, но досега не осъзнавах какъв товар съм носил на плещите си. Помня деня в Колорадо Спрингс, когато със закъснение до мен достигнаха новините за кончината на Хенри. Не се замислих за унизителната, но уместна смърт на Хенри в Париж. Чувствах единствено облекчение, откровено, ободряващо облекчение.

Най-сетне щях да бъда свободен от умствения стрес и напрежението, свързани с изпълнението на илюзии. Щеше да дойде краят, за което изпитвах благодарност, на всекидневните часове, прекарани в упражнения. Нямаше вече да ми се налага да отсядам в ужасни провинциални хотели или временни квартири в къщи край морето. Нямаше да има повече уморителни пътувания с влак. Щях да се освободя от непрестанната нужда да обръщам внимание на практически проблеми: да се грижа реквизитът и костюмите да пристигат по едно и също време на едно и също място с мен, да правя огледи зад кулисите на театрите и да съгласувам с изискванията на изпълненията си, да наемам и плащам на персонал и хиляди други дребни задължения. Всичко това внезапно се бе изпарило от живота ми.

Освен това се замислих и за Бордън. Ето го и моят непреодолим противник, прокрадващ се из света на магията, готов да поднови кампанията си от груби шеги срещу мен.

Ако изоставя този начин на живот, нищо от това не би ми липсвало. Досега не си давах сметка доколко е нараснало негодуванието в мен.

Но Джулия ме изкушава.

Има ги щастливият смях на публиката, когато направя нещо изненадващо на сцената, ярките прожектори, насочени към мен, приятелството с другите артисти от всекидневието ми, аплодисментите в края на всяко мое изпълнение. А също неизбежната слава, изпълнените с възхищение погледи на минувачите по улицата, уважението на съвременниците ми, признанието по високите етажи на обществото. Никой достатъчно честен със себе си човек не може да твърди, че всичко това е без значение за него.

И парите. Как жадувам за парите!

Разбира се, въпросът вече не е какво решение ще взема, а кога ще убедя себе си да го направя.

20 ноември 1900

Още веднъж в посока Лондон с влак.

21 ноември 1900

Намирам се на Идмистън Вилас, където открих писмо от Али, сътрудникът на Никола Тесла. Преписвам го дословно:

27 септември, 1900 г.

Уважаеми г-н Анджиър,

Предполагам, че не сте чули, но Никола Тесла напусна Колорадо и се носят слухове, че е прехвърлил дейността си на Изток, вероятно в Ню Йорк или Ню Джърси. Лабораторията му тук беше конфискувана от кредитори и понастоящем е обявена за продан. Самият мен също ме изоставиха, без да ми платят дължимото за повече от месец.

Ще пожелаете да узнаете обаче, че в някои отношения мистър Тесла е човек на честта и преди работата ни тук да приключи, вашето оборудване, според уговорката, отпътува за адреса на работилницата ви.

Щом апаратът бъде сглобен съгласно инструкциите (лично съм ги описал подробно), ще откриете, че е в работно състояние и че действа в пълно съгласие със зададените технически спецификации. Устройството се калибрира и регулира само и би трябвало в продължение на дълги години да работи без да възникне необходимост от допълнителни настройки и ремонт. Всичко, което се иска от вас, е да го почиствате, да поддържате в изрядно състояние електрическите контактни точки, да не се замърсят, и като цяло да не оставяте непоправени физическите повреди. (Мистър Тесла е приложил комплект резервни части, при които по правило би възникнала необходимост от подмяна при нормална експлоатация. Всички други части, като дървените пръти например, могат да бъдат подменени по нормалния начин.)

Разбира се, ще бъда очарован да науча какви илюзии ще изпълнявате с това изключително изобретение, защото, както знаете, съм един от най-големите ви почитатели. Въпреки че не сте тук, за да го видите с очите си, мога да засвидетелствам, че Снежни лапки (името на котката на децата ми) на няколко пъти беше напълно безопасно пренесена с устройството и продължава да живее със семейството ни като домашен любимец.

Нека в заключение прибавя, сър, че за мен бе чест да изиграя ролята си, колкото и незначителна да бе тя, в изработването на този апарат за вас.

Най-искрено ваш,

Феръм К. Али, д. инж.

П.С.: Веднъж бяхте така добър да се престорите на заинтригуван от незначителните трикове, които имах дързостта да ви покажа. Тъй като особено силно настояхте да ви ги разясня, може би бихте желали да узнаете, че илюзията ми с петте карти за игра и изчезването на сребърния долар се постига с комбинация от класическо скриване в дланта и внушение на наблюдателя коя карта да избере. Изпитах огромно удовлетворение от реакцията ви след този трик и с удоволствие ще ви изпратя подробно описание на всеки ход, стига да поискате.

Ф.К.А.

Веднага щом прочетох горното, побързах да отида в работилницата. Попитах съседите дали наскоро не е пристигала голяма пратка от САЩ, но никой не знаеше нищо.

22 ноември 1900

Тази сутрин показах на Джулия писмото от Али, забравяйки напълно, че не съм й разказвал за най-скорошното си пътешествие до САЩ и какво съм правил там. Разбира се, любопитството й незабавно нарасна, след което ми се наложи да дам нужното разяснение.

— Значи там са отишли всичките ти пари? — попита тя. — Да.

— А Тесла очевидно се е укрил от съдебно преследване и единственото доказателство, с което разполагаме, е това писмо?

Уверих я, че на Али може да се разчита и че е написал писмото, без да съм му го поискал. Известно време обсъждахме какво ли може да се е случило с пратката en route за насам, къде може да бъде и как бихме могли да я получим.

Тогава Джулия попита:

— Какво й е толкова специалното на тази илюзия?

— Не е толкова до илюзията, а до начина, по който се постига.

— Има ли нещо общо с нея мистър Бордън?

— Виждам, че не си го забравила.

— Мили мой, тъкмо Алфред Бордън пръв създаде напрежението помежду ни. Разполагах с много години за размисъл и накрая проследих всичко случило се до онзи ден, когато той ме нападна. — В очите й се бяха появили скръбни сълзи, но произнасяше думите с тих гняв и без следа от самосъжаление. — Ако той не ме беше наранил, нямаше да изгубя първото ни дете, а последиците, при които почувствах огромна пропаст помежду ни, нямаше да настъпят. Оттогава ти изгуби спокойствие. Дори прекрасните деца, които ни се родиха след това, не можаха да компенсират жестокостта и глупостта на Бордън в онзи ден, а враждата, продължаваща помежду ви, е доказателство за възмущението, което навярно все още изпитваш.

— Никога не съм ти го казвал — казах аз. — Откъде знаеш?

— Не съм глупачка, Рупърт, и понякога виждам подмятанията в списанията по магия. — Не знаех, че продължава да се абонира за тях. — Ти си оставаш една от първите ми грижи — продължи тя. — Но се питам защо никога не сподели с мен за неговите атаки.

— Защото, предполагам, малко се срамувам от враждата.

— Със сигурност агресорът е той?

— Трябваше да се защитя — произнесох аз.

Разказах й за разследванията ми на миналото му и опитите ми да открия как постига илюзията. След това описах надеждите, които възлагам на оборудването на Тесла.

— Бордън разчита на стандартни сценични заблуди — обясних. — Използва шкафове, осветление и грим, а когато се пренася през сцената, го прави прикрито. Влиза в едното устройство и излиза от другото. Изпълнението е гениално, но реквизитът не само прикрива мистерията, но и я банализира. Красотата в устройството на Тесла е, че номерът може да бъде изпълнен на открито, а материализацията не изисква употребата на реквизит! Ако работи, както планирах, ще се пренеса мигновено във всяка точка, която пожелая: в някоя празна част на сцената, в кралската ложа, на авансцената, дори на някое от празните места на партера! Наистина където и да е, за да бъде постигнат най-големият ефект върху публиката.

— Звучиш малко условно — каза Джулия. — Твърдиш, че всичко това все още е просто план?

— Както съобщава Али в писмото си, са ми изпратили устройството. Предстои да го получа.

Джулия беше идеалната публика за ентусиазма ми по устройството на Тесла и в следващия час обсъдихме всички възможности, които то ми откриваше. Тя бързо разпозна инстинкта в сърцето на историята. Ако изпълнех тази илюзия на театралната сцена, Бордън щеше да бъде съкрушен завинаги!

Дори и да имах някакви допълнителни съмнения относно онова, което трябва да бъде сторено, Джулия ги разсея завинаги. И наистина, беше толкова развълнувана, че незабавно се заехме с издирване на пратката.

Изказах мрачното предположение, че ще ни отнеме седмици, докато обиколим всички куриерски служби в Лондон в опита си да проследим пътя на недоставената пратка. С познатия си маниер да разсича Гордиевия възел на място, Джулия заяви:

— Защо не започнем от Пощенската служба?

И ето как по този начин, два часа по-късно, вече се бяхме сдобили с двата огромни сандъка, адресирани до мен, очакващи ме в безопасност в отдела за неполучени пратки на кантората на разпределителната служба в Маунт Плезант.

15 декември 1900

По-голямата част от последните три седмици измина в агония от безсилие, защото очаквах да прокарат електричество в работилницата ми. Бях като малко момче, което не може да играе с новата си играчка. Откакто го взех от Маунт Плезант, апаратът на Тесла стои сглобен в работилницата ми, но без електрическо захранване е безполезен. Прочетох ясните инструкции на мистър Али хиляди пъти! След честите ми напомняния и подкани към Лондонската електрическа компания обаче, работата им най-сетне приключи.

Оттогава не съм спирал да репетирам, погълнат физически и умствено в изискванията, които това изключително устройство налага над мен. Ще изложа без определен ред обобщението на онова, което научих.

В работно състояние е и е създадено по такъв гениален начин, че може да работи с всички известни до този момент видове електрическо захранване. Това означава, че мога да пътувам с шоуто си дори до Европа, САЩ и (както твърди в своите инструкции Али) Далечния Изток.

Но не мога да изпълнявам този номер, освен ако в дадения театър няма прокарано електричество. В бъдеще трябва предварително да проверявам, преди да приемам ангажименти, включително и по някои други въпроси (част от които следват).

Преносимост. Знам, че Тесла е направил всичко възможно, но оборудването е дяволски тежко. Отсега нататък планирането на доставката, разопаковането и сглобяването на апарата се превръща в приоритет. Това например означава, че свободата при избора на влак, с който да пътувам, остава в миналото, поне ако възнамерявам да изпълнявам илюзията на Тесла.

Технически репетиции. Апаратът трябва да бъде сглобяван на два пъти. Първо за частни проби сутринта в деня на шоуто, а сетне, докато главната завеса е спусната и предходното изпълнение тече, трябва да бъде сглобен отново за самото изпълнение. Заслужаващият възхищение Али е включил предложения как това да бъде извършвано по бърз и безшумен начин, но дори и така се изисква здрава работа. Ще имаме нужда от много репетиции и ще се наложи да наема допълнителни помощници.

Физическо разположение на театрите. Аз или Адам Уилсън винаги ще трябва предварително да минаваме на разузнаване.

Ограждане на сцената. Това на практика не е трудно за изпълнение, но в много театри настройва отрицателно сценичните работници, които поради някаква причина допускат, че разполагат с автоматичното право да им биват разкривани търговските тайни на артистите. В този случай да позволявам на непознати да виждат какво правя в действителност на сцената, е извън всякакъв въпрос. Още веднъж — ще се наложи допълнителна подготвителна работа.

Запечатването и разглобяването в тесен кръг на апарата след представление са още две процедури, преизпълнени с риск. Не мога да приемам никакви ангажименти, докато тези процедури не бъдат отработени, а произтичащите от тях проблеми — разрешени.

Всички тези специални приготовления! В същината на успешната сценична магия обаче стои внимателно планиране на репетицията и това ми е добре известно.

Една малка крачка напред. Всички сценични илюзии получават имената си от своите изобретатели и именно чрез тях стават известни сред практикуващите професията. ТРИТЕ ГРАЦИИ, ОБЕЗГЛАВЯВАНЕ, КАСАДАГА ПРОПАГАНДА са примери за три илюзии, понастоящем радващи се на популярност из увеселителните зали. Бордън по доста скучноват начин е озаглавил своята второкласна версия на номера НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК (име, което никога не съм използвал, дори когато прилагах неговите методи).

След известен размисъл реших да нарека изобретението на Тесла В МИГ, и така ще остане известно.

Ще използвам този запис и за да отбележа, че от миналия понеделник, 10 декември, Джулия и децата се върнаха и живеят с мен на Идмистън Вилас. Ще видят Колдлоу Хаус за пръв път, когато прекараме там Коледния ден.

В Колдлоу Хаус

29 декември 1900

Като се има предвид вторият шанс, който получих, аз съм един щастлив човек. Дори не мога да понеса мисълта за всички минали коледи, когато със семейството ми се бяхме отчуждили, нито идеята, че по някакъв начин отново мога да изгубя това щастие.

Следователно ревностно се приготвям за онова, което трябва да последва, за да бъде избегнато другото, което би последвало иначе. Пиша преднамерено завоалирано, защото, след като репетирах на два пъти изпълнението на В МИГ и се запознах с начина на действие, трябва да проявя благоразумие относно тайната, дори тук.

Когато децата заспят и Джулия ме окуражи да се погрижа за работата, се концентрирам върху проблемите на имението. Твърдо решен съм да поправя занемареността, допусната от брат ми.

31 декември 1900

Пиша тези думи, докато в същото време деветнайсети век наближава своя край. След час ще сляза в гостната, където Джулия и децата ме очакват, и заедно ще посрещнем Новата година и Новия век. Нощта е изпълнена с предзнаменования за бъдещето, а така също и с неизбежни напомняния от миналото.

Поради наложената за пореден път около мен тайнственост, трябва да кажа, че стореното от двама ни с Хътън по-рано тази вечер не можеше да бъде избегнато. Трябваше да бъде сторено.

Онова, което ще напиша тук, ще бъде написано с все още трепереща ръка от надигналите се в мен първобитни страхове. Обмислях сериозно какво от изживяното мога да включа и реших, че праволинейното, дори безцветно описание на случилото се е единственият начин.

Тази вечер, веднага след мръкване, докато отвеждаха децата за ранна дрямка, за да могат да посрещнат будни настъпването на новия век, казах на Джулия какво се каня да направя и я оставих да чака във всекидневната.

Намерих Хътън, двамата излязохме от къщата и се насочихме към семейната гробница, прекосявайки Източната морава. Пренесохме останките от престижа с една ръчна количка, която понякога използват и градинарите.

С Хътън разполагахме само с обикновени фенери, за да намерим пътя, и отключването на портала в пълния мрак ни отне няколко минути. Старата ключалка беше започнала да заяжда от последния път.

Когато дървеният портал се отвори пред нас, Хътън обяви силната си тревога. Напълно го разбирах.

Казах:

— Не очаквам от теб да продължиш докрай. Ако желаеш, можеш да ме почакаш. Или се върни в къщата, а аз ще довърша сам.

— Не, милорд — отвърна той по привичния си съвестен начин. — Дадох съгласието си. Ако ми позволите да бъда напълно честен, не бих влязъл там сам, нито пък, смея да твърдя, същото бихте сторили и вие. Но като се изключи въображението ни, няма от какво да се боим.

Оставихме количката при входа и навлязохме предпазливо. Държахме фенерите издигнати на височината на раменете си. Лъчите им не разкриваха много пред нас, но големите ни сенки падаха върху страничните стени. Спомените ми от гробницата бяха смътни, защото съм влизал в нея само веднъж, когато все още бях момче. Краткият пасаж от грубо одялани каменни стъпала водеше надолу в сърцето на хълма, а в дъното, където ни очакваше втора врата, подземието леко се разширяваше.

Вътрешната врата беше отключена, но бе тежка и се отвори трудно. След като успяхме да я накараме да се помръдне със скърцане, тръгнахме през бездънния мрак отвъд. По-скоро долавяхме, отколкото виждахме простиращото се пред нас подземие. Фенерите ни пронизваха тъмнината едва-едва.

Във въздуха висеше парлив мирис, така остър, че оставяше вкус в устата. Снижих фенера и нагласих фитила с надеждата да изтръгна малко допълнителна светлина от него. Нахлуването ни в това място бе надигнало милиони прашинки, които сега се въртяха във въздуха.

До мен Хътън проговори, а гласът му прозвуча приглушено от задушаващата акустика на подземната зала.

— Сър, да донеса ли останките от престижа?

Едва различавах чертите му в сиянието на фенера.

— Да, така мисля. Имаш ли нужда от помощта ми?

— Ако нямате нищо против, изчакайте долу на стълбището, сър.

Той се изкачи бързо по стъпалата, от което си дадох сметка, че и на него му се искаше да приключим възможно най-бързо. Докато светлината от фенера му се отдалечаваше, се почувствах още по-самотен, изложен на детски страхове от мрака и от мъртвите.

На това място почиваха повечето ми предци, положени ритуално в ниши и на открити плочи, превърнати в кости или фрагменти от кости, положени в ковчези или под плащаници, обгърнати в прах и ронещи се одежди. Когато раздвижих наляво и надясно фенера, успях да различа формите на най-близките каменни плочи. Някъде навътре в гробницата, отвъд обсега на лампата, чух да притичва голям гризач.

Тръгнах надясно, като протягах ръка и опипвах — докоснах една каменна плоча приблизително на височината на кръста ми и прокарах ръка над нея. Усетих малки, остри, хлабаво закрепени предмети. Вонята незабавно се усили, нахлу в носа ми и внезапно ме задави. Отстъпих назад, хвърляйки бърз поглед през ужасните фрагменти на този стар живот, докато светлината от фенера ми се клатушкаше наоколо.

Вдигнах лампата нависоко, насилвайки се да огледам какво има там. Знаех, че реалността едва ли можеше да е по-неприятна от онази във въображението ми. Чувствах, че тези отдавна мъртви мои предци са се пробудили от идването ни и се обръщаха по местата си, надигайки зловеща глава или кокалеста ръка, грачейки собствените си неясни страхове, предизвикани от присъствието ми.

На един от тези скалисти рафтове лежеше ковчегът на собствения ми баща.

Разкъсвах се от страхове. Искаше ми се да последвам Хътън нагоре към чистия въздух и все пак знаех, че се налага да се потопя още по-навътре в гробницата. Не можех да помръдна от приковалия ме ужас. Аз съм рационален човек, който винаги търси обяснението и приветства научната методология, но за онези няколко секунди, през които Хътън ме изостави, ме измъчваше внезапно залялата ме липса на логика.

И тогава най-сетне отново го чух да слиза по стълбите, повлякъл след себе си първия от големите чували, съдържащи останките от престижа. С радост се обърнах, за да му помогна, макар да не се затрудняваше да се справи с тежестта им. Наложи се да пусна фенера, докато вмъквахме чувала през вратата, и понеже Хътън бе оставил фенера си горе при ръчната количка, двамата работехме в почти пълен мрак.

Казах му:

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че си тук да ми помагаш, Хътън.

— Напълно ви разбирам, милорд. Самият аз никога не бих се заел сам с това, без да има някой до мен.

— Да приключваме по-бързо тогава.

Този път се върнахме заедно до ръчната количка и довлякохме втория голям чувал.

Първоначалният ми план беше да изследваме подробно гробницата и да открием най-подходящото място, където да складираме останките от престижа, но след като се бях озовал там, вече нямах желание за нищо подобно. Тъй като фенерът ни едва успяваше да пробие тъмнината, вече знаех, че щеше да ни се наложи да оглеждаме едва ли не на една ръка разстояние. Побиваха ме тръпки от мисълта, че трябва да проучим всяка каменна плоча и ниша, които и така си представях повече от ясно. Намираха се навсякъде около мен и в подземието, простиращо се отвъд всичко. Там беше пълно със смърт, пълно с мъртъвци, миришеше на окончателност — живот, подарен на плъховете.

— Ще оставим чувалите тук — казах. — Колкото може по-нависоко от пода. Ще се върна пак утре, по светло. С по-добър фенер.

— Разбирам, сър.

Приближихме заедно лявата стена и открихме поредна каменна плоча. Поех си дъх и я опипах с ръка. Изглежда, върху нея нямаше нищо, така че с помощта на Хътън вдигнах двата чувала с останки от престижа. След като приключихме, и без да си кажем дума, се върнахме бързо на повърхността и затворихме външната врата зад нас. Потръпнах.

С Хътън си стиснахме ръцете в студения въздух на нощната градина.

— Благодаря ти за помощта, Хътън — казах аз. — Нямах представа какво ще бъде там долу.

— Нито аз, милорд. Ще имате ли нужда от нещо друго тази вечер?

Помислих малко.

— Бихте ли дошли с жена ти при нас с лейди Колдърдейл в полунощ? Смятаме да посрещнем новата година.

— Благодаря ви, сър. За нас ще бъде чест.

И с това експедицията ни приключи. Хътън откара ръчната количка към градинската барака, а аз прекосих Източната морава и заобиколих къщата до главния вход. Дойдох право в тази стая, за да запиша събитията, докато все още са пресни в паметта ми.

Преди да успея да започна обаче, се побавих малко. Когато влязох в стаята, зърнах себе си в огледалото на дрешника и спрях да се огледам.

Около глезените и по ботушите ми бе полепнал дебел слой бяла прах. По гърдите ми имаше паяжини. Косата ми бе сплъстена, очевидно поръсена с плътен пласт сива мръсотия, а лицето ми също беше сиво. Очите ми бяха зачервени и хлътнали и в продължение на няколко мига останах там, хипнотизиран от външността си. Стори ми се, че посещението в семейната гробница ме е загрозило по ужасен начин, превръщайки ме в един от обитателите й.

Отърсих се от тази мисъл заедно с мръсните дрехи, влязох в пълната вана, която ме очакваше в банята, и отмих нечистотията.

Сега това събитие е описано и наближава полунощ. Време е да потърся семейството и членовете на домакинството ни за простата и позната церемония по отпразнуването на края на една година — а в този случай и на един век, и началото на друг.

През двайсети век децата ми ще станат зрели и силни, а аз, от стария век, когато му дойде времето, ще им го завещая. Преди да си отида обаче, възнамерявам да оставя нещо след себе си.

1 януари 1901

Ходих в гробницата и преместих останките от престижа на по-добро място. След това с Хътън напръскахме с отрова за плъхове, но в бъдеще трябва да намеря нещо по-сигурно от чувалите от зебло, в което да слагаме останките.

Идмистън Вилас

15 януари 1901

Хескит Ънуин ми съобщи, че е получил заявки за три ангажимента. Два от тях вече са потвърдени, а третият зависи от условието да включа в представянето си и В МИГ (която илюзия понастоящем Ънуин вече описва възможно най-изкусително в стандартните си предложения). Дадох съгласие, така че и трите ангажимента са потвърдени. Общо триста и петдесет гвинеи!

Вчера апаратът на Тесла се върна от Дарбишър и с помощта на Адам Уилсън го разопаковахме и монтирахме. Според часовника ми ни отне по-малко от петнайсет минути. Трябва да постигнем време в рамките на десет минути, когато работим в театрите. Списъкът с инструкции на мистър Али твърди, че докато двамата с Тесла са правили опити по преносимостта, са успели да монтират цялата апаратура за по-малко от дванайсет минути.

Адам Уилсън е запознат с тайната на илюзията, и така и трябва. Той работи с мен повече от пет години и съм убеден, че мога да му се доверя. За да бъда възможно най-сигурен, му предложих конфиденциален бонус от десет лири, които ще изплащам във фонд на негово име след всяко успешно представление. С Гъртруд очакват второто си дете.

Работих допълнително по сценичното представяне на В МИГ, но репетирах и няколко от останалите си илюзии. Тъй като от последното ми публично представление са изминали няколко месеца, съм позагубил форма. Признавам, че подходих към това рутинно занимание без особен ентусиазъм, но щом се заех по-сериозно, започна да ми доставя удоволствие.

2 февруари 1901

Тази вечер изнесох представление във „Финсбъри Парк Емпайър“, но не включих В МИГ. Приех ангажимента, за да опипам почвата и да изпитам отново усещането да играеш пред истинска публика.

Версията ми на ИЗЧЕЗВАЩОТО ПИАНО протече изключително успешно и ме аплодираха високо и продължително, но в края на представлението усетих леко безсилие и неудовлетворение.

Жадувам да представя илюзията на Тесла!

14 февруари 1901

Вчера проведох две репетиции на В МИГ и утре ще го направя още два пъти. Повече от това не смея. Ще изпълня илюзията в събота вечер в „Трокадеро“, Холоуей Роуд и поне още един път — следващата седмица. Вярвам, че ако имам възможност да я изпълнявам достатъчно редовно, допълнителни репетиции, като се изключи движението по сцената, отвличането на вниманието и общуването с публиката, едва ли ще бъдат необходими.

Тесла ме предупреди, че ще има странични ефекти, които наистина са сериозни. Употребата на апарата не е никак лесна задача. Всеки път, когато минавам през него, страдам.

На първо място е физическата болка. Тялото ми се деформира и разглобява. Всяка моя малка частица се разцепва и става едно с етера. За част от секундата — толкова малка част, че няма как да бъде отмерена — тялото ми се преобразува в електрически вълни. След това се излъчва през пространството. Накрая се сглобява отново в предварително зададената точка.

Удар! Раздробен съм на части! Удар! Пак съм цял!

Това е насилствен шок, който експлодира навсякъде в мен, във всяка посока. Представете си стоманен прът, който се удря в дланта ви. Сега си представете още десет или двайсет като него, удрящи на същото място под различен ъгъл. Други се стоварват върху пръстите, китката ви. Още сто поразяват обратната страна на ръката ви. По върховете на пръстите. По всяка става.

Още избухват навън от плътта.

А сега разпрострете болката през цялото си тяло, отвътре и отвън.

Удар!

Една милионна част от секундата в пълна агония!

Нов удар!

Ето такова е чувството.

И все пак пристигам на уреченото място и съм съвсем същият, какъвто съм бил една милионна част от секундата по-рано. Цял и идентичен със себе си, но изпаднал в шока на върховната болка.

Първия път, когато използвах апарата на Тесла, в мазето на Колдлоу Хаус, без всякакво предупреждение какво ще изпитам, рухнах на пода, вярвайки, че съм умрял. Струваше ми се невъзможно сърцето и мозъкът ми да са преживели такъв взрив от болка. Нямах мисли, никаква емоционална реакция. Имах чувството, че съм умрял, и реагирах така, сякаш бях умрял.

Докато се свличах на пода, Джулия, която, разбира се, бе там заради изпитанията, изтича при мен. Първият ми ясен спомен от света подир смъртта е за внимателните ръце, които докосват ризата ми, за да доловят пулс. Отворих очи в ужас и изумление, без да мога да изразя с думи колко се радвам да я видя до себе си, да почувствам нежността й. Успях да се изправя бързо, за да я уверя, че съм добре, да я прегърна и целуна, още веднъж да бъда себе си.

Откровено казано, самото физическо възстановяване от това брутално изживяване е бързо, а последствията за ума са страшни.

В деня на онова първо изпитание в Дарбишър се насилих следобед да направя втори опит, но като резултат изпаднах в най-мрачното от мрачните настроения за по-голямата част от коледните празници. Бях умрял на два пъти. Бях се превърнал в жив мъртвец, прокълната душа.

И свидетелство за стореното от мен са останките от престижа, които по-късно трябваше да бъдат прибрани на съхранение. Нямах сили да се изправя лице в лице с тази отвратителна задача чак до Новогодишната вечер, която вече описах.

Вчера, тук в Лондон, в ярката електрическа светлина и познатата обстановка на работилницата ми, след като сглобихме отново оборудването на Тесла, реших, че трябва да се подложа на още две репетиции. Аз съм сценичен изпълнител, професионалист. Трябва да изградя външния вид на онова, което правя, да му придам блясък, обаяние. Трябва да излъча себе си на някое място в театъра в миг и в момента на пристигането си да изглеждам като магьосник, който успешно е изпълнил невъзможното.

Да падам на колене като посечен, би било немислимо. Да позволя на някого да зърне тази милионна част от секундата в агония, също би било неприемливо.

Проблемът е, че трябва да заблудя зрителите двойно. Илюзионистът обикновено представя ефект, който е „невъзможен“: на пръв поглед пианото изчезва, билярдната топка по магически начин се появява, красивата жена преминава през повърхността на огледалото. Публиката, разбира се, е наясно, че невъзможното не е станало възможно.

В МИГ, в научен аспект, всъщност постига досега невъзможното. Видяното от публиката наистина се случва! Но не мога да позволя това да става ясно, защото в този случай науката е заместила магията.

Посредством някакъв изкусен начин трябва да придам на моето чудо по-нечудодеен вид. Трябва да премина през етера на частици, сякаш не съм бил разбит на парченца и повторно събран нацяло.

Така че опитвам да установя как да се подготвя най-добре срещу болката, как да реагирам на нея, без да се подкосявам, как да пристъпя напред с вдигнати ръце и сияеща усмивка, да се поклоня и да приема аплодисментите. Да озадача в достатъчна степен, но не чак толкова.

Описвам какво се случи вчера, защото снощи, когато се върнах вкъщи, бях изпаднал в прекалено голямо отчаяние дори за да си помисля какво се случи. След като настъпи следобедът, повече или по-малко се чувствам нормално, макар че перспективата за цели две репетиции утре вече започва да ме гнети и потиска.

16 февруари 1901

Изпълнен съм с трепет пред тазвечерното представление в „Трокадеро“. Прекарах сутринта в театъра в настройване и изпитания на апарата, в разглобяването и заключването му на сигурно място по сандъците.

След това, както се очакваше, настъпиха продължителните преговори със сценичните работници — открито враждебни към намеренията ми да оградя сцената. Накрая обикновената трансакция на пари в брой подсигури изпълнението на желанието ми, но отвори голяма пролука в приходите ми от шоуто. Очевидно тази илюзия може да бъде изпълнявана само ако настоявам за хонорари, които в значителна степен надхвърлят досегашните. От шоуто тази вечер зависи много.

Сега разполагам със свободни час или два, преди да стане време да се отправя обратно към Холоуей Роуд. Планирам да прекарам част от тях с Джулия и децата и да подремна, доколкото е възможно. Толкова съм напрегнат обаче, че сънят ми се струва само като някаква далечна вероятност.

17 февруари 1901

Снощи прекосих напълно безопасно етера от сцената на „Трокадеро“ до кралската ложа. Апаратурата работеше перфектно.

Но публиката не аплодира, защото не видя какво се случи. Когато ръкоплясканията най-сетне се разнесоха, бяха по-скоро развеселени, отколкото ентусиазирани.

Номерът изисква по-сериозен увод, по-ясно усещане за опасност. А към точката на пристигането ми трябва да бъде насочен прожектор, за да привлече вниманието, докато се материализирам. Разговарях по въпроса с Адам и той направи блестящото предложение да инсталирам електрически ключ на апарата, така че прожекторът да не зависи от сценичен работник, а от мен, директно от сцената. Магията непрестанно се подобрява.

Във вторник имаме още едно представление в същия театър.

Оставих най-доброто за последно — успях напълно да скрия шока от изпитания удар. И Джулия, която гледаше шоуто от залата, и Адам, който пък наблюдаваше през една кръпка в оградения параван, твърдят, че възстановяването ми е било почти съвършено. В този случай имах късмета да не привлека незабавно вниманието на публиката, и само те двамата забелязаха единствената слабост, проявена от мен (направих една неизбежна крачка назад).

За самия себе си мога да заявя, че упражненията с апарата смекчиха ужасния шок в сравнение с първите ми опити и че с всеки следващ път става все по-добре. Предвиждам, че до месец ще се справям безпроблемно с външните признаци на ефекта.

Освен това забелязах, че последващото мрачно настроение вече е далеч по-поносимо.

В Дарбишър

23 февруари 1901

Изпълнението ми от вторник, доста подобрено след наученото през уикенда, ми заслужи хвалебствено ревю на страниците на „Сцената“ — резултат, далеч по-благоприятен за мен от всичко, което можех да си представя! Във влака вчера двамата с Джулия си четохме и препрочитахме един на друг думите на журналиста, изпълнени с триумф от несъмнения ефект, който ще окажат върху кариерата ми. Поради временното ни изгнаничество тук в Дарбишър няма да научим за евентуалните осезаеми резултати до завръщането ни в Лондон в началото на другата седмица. Ще изчакам спокойно. Децата са с нас, времето е студено и ясно, а пейзажът на тресавищата ни пленява с пастелните си цветове.

Чувствам, че най-сетне съм на прага на най-добрите години в кариерата си.

В Лондон

2 март 1901

В бележника ми са записани безпрецедентните трийсет и пет ангажимента, потвърдени за периода от следващите четири месеца. Три от тях ще изнеса със собственото си сценично име, а едно от представленията ще се казва Великият Дантон забавлява; в седемнайсет от театрите съм на първо място на плаката; останалите ангажименти се отплащат многократно под формата на хонорари, дори и да не носят особен престиж.

При този богат избор, преди да приемам ангажименти, имам възможност за определени изисквания в техническите характеристики на пространството зад сцената, както и да налагам желанието си за ограждане на апарата. В стандартния ми договор фигурира точка, според която трябва да получа точен план на залата, както и такава, изискваща предварителни проверки и ремонти за подсигуряване на надеждно електрическо захранване от страна на театъра. В два от случаите управата имаше толкова голямо желание да потвърди участието ми, че гарантира прокарването на електричество специално за моето представление.

Ще кръстосам цялата страна. Брайтън, Екситър, Кидърминстър, Портсмут, Ейър, Фолкстън, Манчестър, Шефилд, Абърисуит, Йорк — всички те и още много други ще ме посрещнат на първата ми обиколка, както и в самата столица, където имам няколко други уговорки.

Въпреки предстоящите пътувания обаче (с първокласни влакове и карети, заплащани от друг) програмата ми е повече от разумна и докато малкият ми антураж чертае картата на страната във всички посоки, ще имаме предостатъчно възможности да се отбиваме по необходимост в Колдлоу Хаус.

Агентът ми вече говори за чуждестранни гастроли, може би дори за още едно предстоящо пътуване до САЩ. Тук ще възникнат някои допълнителни проблеми, но нито един не може да надхвърли изобретателността на магьосник в разцвета на силите си.

Чувствам изключително задоволство и надявам се, ми е простено, че го записвам в състояние на небивала самоувереност.

В Саутхамптън

10 юли 1901

Намирам се по средата на едноседмични представления в „Дъчес Тиътър“ в Саутхамптън. Вчера Джулия дойде да ме посети и по моя молба донесе със себе си куфара ми с документи и папки и след като така и така имам достъп до този дневник, изглежда, моментът е подходящ да направя един от периодичните си записи.

От месеци непрестанно ревизирам и репетирам В МИГ, така че повече или по-малко изпълнението е доведено до съвършенство. Всичките ми първоначални надежди се оправдават. Мога да прекосявам етера, без да установя никаква реакция от понесените физически травми. Преходът е гладък и неусетен и от гледна точка на публиката — необясним.

Не е проблем и остатъчният ефект върху ума ми, който при първите ми опити ме беляза по толкова ужасен начин. Не изпадам в агонията на депресията или несигурността. Напротив (и го записвам единствено в този таен, заключващ се дневник, без да съм го споделил с никой друг), раздробяването на части на тялото ми се е превърнало в удоволствие, към което едва ли не съм започнал да се пристрастявам. В началото бях силно обезкуражен от представите ми за смъртта, за живота в отвъдното, а сега всяка вечер изживявам този преход като прераждане, самообновяване. Преди изпитвах тревога пред перспективата да изпълнявам този номер многократно, за да не губя форма, но сега, веднага щом приключа с едно представление, започвам да копнея за следващото.

Преди три седмици по време на една почивка между обиколките по работа, сглобих оборудването на Тесла в работилницата и се подложих на процеса. Не за да изпитам нов подход или техника, не за да усъвършенствам вече съществуващите, а заради самото физическо удоволствие от изживяването.

Освобождаването от останките от престижа, произвеждани при всяко представление, си остава проблем, но след всички тези седмици сме си изработили рутинна програма, така че работата приключва с минимални занимания.

Повечето подобрения са в областта на техниката на представянето. Първоначалната ми грешка беше да допусна, че гениалният ефект сам по себе си ще е достатъчен, за да омагьоса публиката. Но пренебрегвах най-древната аксиома на магията — че чудото в номера трябва да става напълно ясно при представянето му. Зрителите не се лъжат лесно, така че фокусникът трябва да провокира интереса им, да го задържи, след което да прати по дяволите всяко очакване, като изпълни очевидно невъзможното.

Допълвайки апарата на Тесла с цял набор от магически ефекти и похвати (повечето от тях — добре познати на професионалните илюзионисти), правя представянето на В МИГ интригуващо, малко по-ужасяващо и в крайна сметка — смайващо. Не използвам всеки ефект във всяко представление и преднамерено допускам вариации, за да поддържам усещането за нещо ново, а съперниците си — объркани, но ето някои от начините, с които привличам вниманието и заблуждавам публиката си.

Позволявам апаратът да бъде огледан преди задействането му, а в някои случаи и някои театри — и след като е изпълнил предназначението си.

От време на време каня на сцената група очевидци от публиката.

След трансмисията мога да представя лична вещ, която ми е била отстъпена временно от зрител, който пък лично може да я идентифицира.

Позволявам да ме бележат с брашно или тебешир, или нещо подобно, така че когато се появя на другото място, да се вижда без всякаква отсянка на съмнение, че съм същият човек отпреди няколко секунди — видим от всички страни на сцената.

Излъчвам себе си до най-различни точки в театъра, отчасти в зависимост от физическото разположение на сградата, отчасти според ефекта, който желая да постигна. Мога в миг да се пренеса до центъра или задните редове на партера, до първия балкон, до всяка ложа.

Мога да подредя така нещата, че да се излъча до друг сценичен реквизит или определени обекти, поставени на видно място. Понякога например пристигам в голяма мрежа, поклащаща се празна на тавана на залата през цялото шоу. Друг популярен ефект е, когато излъчвам себе си в заключен сандък или шкаф, разположен на подиум пред очите на публиката и заобиколен от доброволци, в случай че опитам да вляза в него през скрито отделение или врата.

Тази свобода обаче ме направи безразсъден. Една вечер по силата на внезапна прищявка се излъчих в пълен с вода стъклен аквариум на сцената. Това беше груба грешка, защото по този начин извърших най-големия грях, който може да допусне един илюзионист: не бях репетирал ефекта и оставих голяма част от него на късмета. Сензационната ми водно-експлозивна поява в аквариума изправи публиката на нокти от вълнение, но също така и едва не ме уби. Дробовете ми незабавно се напълниха с вода и само след няколко секунди се борех за живота си. Спасих се единствено поради бързите действия на Адам Уилсън. Изживяването бе отвратително напомняне за една от по-ранните атаки на Бордън срещу мен.

След този неприятен урок по материализация винаги когато отново ме връхлети изкушението да опитам нов ефект, си давам време да репетирам предварително.

Разбира се, представлението ми в по-голямата си част е съставено от конвенционални илюзии. Имам огромен репертоар от трикове и за премиерата в нов театър сменям програмата. Старая се шоуто ми винаги да е различно, започвайки с познати номера за ловкост, като например ЧАШИ И ТОПКИ или МИСТЕРИОЗНИ ВИНЕНИ БУТИЛКИ. Следват номера с карти за игра, а после, за да украся нещата визуално, изпълнявам поредица от трикове, включващи шалчета, знаменца, хартиени цветя или кърпички. Достигам връхната точка с две-три илюзии, свързани с употребата на маси, шкафове или огледала, като често приканвам доброволци от публиката. В МИГ винаги е финалът на представлението.

В Дарбишър

14 юни 1902

По-зает съм от всякога. Проведох британското турне от август до октомври 1901 година. Отново бях на посещение в САЩ от ноември миналата до февруари тази година. До май месец бях в Европа, а в момента съм зает с удължено турне из британските театри, като този път се концентрирам върху морските курорти.

Планове за бъдещето:

Възнамерявам да си взема продължителна почивка и да прекарвам дълго време със семейството! За целта по-голямата част от септември е запазена свободна, както и първата половина на октомври.

Докато бях в САЩ, направих опит да открия Никола Тесла. Имам някои въпроси, свързани с апарата, както и предложения за подобряване на работата му. Освен това бях сигурен, че ще се заинтересува, като научи колко добре ми е служил досега. Само че Тесла се е скрил вдън земя. Слуховете твърдят, че фалирал и кредиторите са по петите му.

В Лондон

3 септември 1902

Разкритие от голямо значение!

Вчера рано вечерта, докато си почивах между две представления за „Дейлис Тиътър“ в Излингтън на задната врата на театъра дойде човек, който искаше да се срещне с мен. Когато видях визитката му, незабавно се разпоредих да го допуснат до гримьорната ми. Това беше мистър Артър Кьониг, младият журналист от „Ивнинг Стар“, който преди време ми даде толкова храна за размисъл относно Бордън. Не се изненадах, като научих, че понастоящем мистър Кьониг се е издигнал до поста на заместник-редактор по новините във вестника. Годините са прибавили няколко сиви косъма по бакенбардите му и са увеличили със сантиметър-два обиколката на кръста му. Влезе с радушен вид, разтърси десницата ми и ме потупа по раменете.

— Току-що видях матинето ви, мистър Дантон! — каза той. — Приемете сърдечните ми поздравления. Най-после ревютата казват истината за представление по тези места. Признавам, че бях по равно слисан и забавляван.

— Радвам се да го чуя — отвърнах аз, докато давах знак на гримьора да налее на мистър Кьониг малка чаша уиски. Когато той го стори, помолих гримьора да ни остави за петнайсетина минути.

— За ваше здраве, сър! — обяви Кьониг, вдигайки чашата си. — Или, по-скоро да кажа, милорд?

Изгледах го изненадано.

— Откъде, дявол да го вземе, сте научили?

— Как откъде? Новината за смъртта на брат ви стигна до пресата по обичайните пътища и бе отбелязана подобаващо.

— Виждал съм тези съобщения — отговорих. — Никъде не ме споменаваха.

— Мисля, че се дължи на факта, че малко хора на Флийт Стрийт знаят артистичния ви псевдоним. Със задачата да бъдете свързан с Хенри Анджиър трябваше да се заеме искрен почитател.

— Нищо не ви убягва, а? — попитах с неохотна възхита.

— Не и такъв вид информация, сър. Не се тревожете, тайната ви е в безопасност с мен. Допускам, че е тайна?

— Винаги съм държал тези две половини от живота си надалеч една от друга. В този смисъл е тайна и ще се радвам, ако се отнасяте към нея като към такава.

— Имате думата ми, милорд. Благодарен съм за откровеността ви. Приемам, че тайните са хлябът ви, и нямам желание нито да ги разкривам, нито да ги излагам пред публиката.

— Невинаги е било така — посочих. — При последната ни среща…

— Да, мистър Бордън, наистина е така. Това, признавам, беше малко по-различен случай. Имах чувството, че ме предизвиква със своята потайност.

— Знам какво имате предвид.

— Да, сър, мисля, че знаете.

— Кажете ми нещо, мистър Кьониг. Днес сте гледали представлението ми. Какво мислите за последната илюзия?

— Довели сте до съвършенство онова, на което мистър Бордън просто придаде форма.

Това беше музика за ушите ми, но го попитах:

— Твърдите, че сте били слисан от нея, но не се чувствате предизвикан, нали?

— Не. Намирам усещането за мистерия, пред което ни изправяте, за познато. Когато наблюдавате работата на майстор илюзионист, изпитвате любопитство как ли постига чудото, но освен това осъзнавате, че ако ви предложат разяснение, ще почувствате голямо разочарование.

Каза последното с усмивка, след което замълча и отпи щастливо от уискито си.

— Може ли да попитам — казах аз, — на какво дължа удоволствието от това посещение?

— Дойдох да поднеса извиненията си по въпроса с мистър Бордън, вашия съперник. Признавам, че всичките ми заплетени теории за него бяха погрешни, докато вашата собствена, едновременно проста и на място, беше правилна.

— Не ви разбирам.

— Вероятно си спомняте, че когато се видях с вас предния път, поддържах бомбастичната теория, че мистър Бордън изпълнява най-великата илюзия, съществувала досега.

— Помня — отвърнах аз. — И успяхте да ме убедите с доводите си. Бях ви благодарен…

— Вие обаче имахте по-лесно обяснение. Бордън не е един човек, а двама, казахте вие. Близнаци, твърдяхте. Еднояйчни близнаци, и всеки от тях заема мястото на другия, когато възникне необходимост.

— Но вие доказахте, че той работи сам…

— Бяхте прав, сър! Представлението на мистър Бордън наистина е основано на факта, че той има брат близнак. Алфред Бордън е комбинация от две имена: Албърт и Фредрик, еднояйчни братя, които се представят за един човек.

— Това не е вярно! — казах аз.

— Собствената ви теория.

— Поради липса на друга — обясних аз. — Изкарахте ме от заблуждението. Имахте доказателства…

— По-голямата част от които се оказаха косвени, а останалите са фалшифицирани. По онова време бях млад репортер, все още нямах опит в професията. Оттогава се научих да проверявам фактите, след това да ги проверявам втори път, а накрая да ги проверявам още веднъж.

— Вижте, Кьониг — казах аз. — Проучих случая и сам. Случаят ме интересуваше особено силно. Прегледах болничните регистри за датата му на раждане, сведенията в училището, което е посещавал…

— Отдавна фалшифицирани, мистър Анджиър. — Той ме погледна въпросително, сякаш за да се увери, че се обръща към мен по правилния начин. Кимнах и репортерът продължи: — Братята Бордън са изградили живота си около поддържането на тази илюзия. Не може да им се има никакво доверие.

— Но аз разследвах случая особено внимателно. Известно ми е, че има двама братя с тези имена, но единият е с две години по-млад от другия!

— И двамата по една случайност са родени през май, ако си спомням добре. Не се изискват големи умения във фалшификацията една дата да бъде променена от 8 май 1856 на 18 май 1858 година.

— Видях снимка, на която братята са снимани заедно.

— Да, и то така лесно откриваема. Трябва да е била подхвърлена за заблуда на противника. Паднахме право в капана.

— Но двамата братя очевидно не си приличат един на друг. Видях портрета със собствените си очи!

— Както и аз. Всъщност дори имам копие в офиса си. Разликите във външния им вид са забележителни. Но разбира се, най-малкото вие трябва да сте наясно за възможностите на сценичния грим, подплънките за скули и така нататък?

Бях като поразен от гръм от новините и се взирах в пода, неспособен да събера мислите си.

— Тревожно и интригуващо, нали? — каза Кьониг. — Сигурно и вие го чувствате. И с двама ни се подиграха майстори на шегата.

— Сигурен ли сте? — настоях аз. — Напълно сигурен?

Кьониг кимна.

— Например виждали ли сте двамата братя заедно?

— Това е в основата на увереността ми. Само веднъж, и то за съвсем кратко, двамата се срещнаха в мое присъствие.

— Следяхте ли ги?

— Следях единия — поправи ме Кьониг. — Тръгнах по стъпките на мистър Бордън от дома му през една августовска вечер. Вървеше сам през Риджънтс Парк, като на пръв поглед крачеше бавно, сякаш на разходка. Следвах го от разстояние стотина метра. Докато вървеше по вътрешната Кръгла алея, срещу него се зададе мъж. Когато стигнаха един до друг, двамата спряха за около три секунди и размениха няколко думи. След това продължиха по пътищата си. Сега обаче Бордън носеше малко кожено куфарче. Мъжът, с когото бе разговарял, скоро ме подмина, и точно тогава видях, че изглежда точно като Бордън.

Наблюдавах замислено Кьониг.

— Откъде сте сигурен, че… — обмислих внимателно за някаква възможност да е допуснал грешка. — Откъде сте сигурен, че човекът, който се е отдалечил от вас, не е бил мъжът, разговарял с Бордън? Бордън може просто да се е върнал по стъпките си. И ако е станало така, възможно ли е да сте се разминали с човека, когото сте следили?

— Знам какво видях, милорд. Носеха различни дрехи, вероятно за заблуда, но благодарение на този факт успях да ги отлича един от друг. Срещнаха се, разговаряха, продължиха по пътя си и бяха абсолютно еднакви.

Умът ми бе изострен до крайност. Размишлявах усилено за механиката при изграждането на една театрална илюзия. Ако беше вярно, че са близнаци, значи и двамата братя трябваше да присъстват по време на всяко представление. Това означаваше, че сценичните работници неизбежно щяха да са запознати с тайната. Вече ми беше известно, че Бордън не огражда сцената, а и винаги има мотаещи се зад кулисите хора, които виждат повече, отколкото трябва. През цялото време, докато изпълнявах илюзията с размяната с двойника, го осъзнавах с пълна сила. Но ако можеше да се вярва на Кьониг, тайната на Бордън беше останала непокътната в продължение на много години. Ако изпълнението на Бордън се основаваше на еднояйчни близнаци, със сигурност тайната трябваше да е станала известна на всички още преди години?

Какво друго обяснение можеше да има? Единственото възможно обяснение би било, че опазваха тайната си преди и след шоуто. Че Бордън-1, да използваме това условно означение, пристигаше в театъра с оборудването и реквизита, а Бордън-2 вече беше скрит някъде из тях. Бордън-2 се появяваше чинно по време на представлението, а Бордън-1 заемаше мястото му в скривалището сред реквизита.

Признавах, че е изпълнимо, и ако от тях се искаше само това, може би бих го приел. Многото години, прекарани в обиколки от една театрална зала на друга, товарът от най-дребните практически подробности при дългите пътувания с влак, наемането на помощници, осигуряването на подслон и така нататък ме караха да си задавам неизбежни въпроси. Бордън трябваше да работи с екип: ingenieur, разбира се, една или две сценични асистентки, неколцина хамали и превозвачи, импресарио. Ако всички тези хора бяха запознати с тайната, то тогава способността им да я опазват бе забележителна.

От друга страна, което бе далеч по-вероятно в светлината на човешката природа, ако не можеше да им се вярва, Бордън-1 и Бордън-2 трябваше да са се впуснали във всестранно разработена заблуда.

Освен всичко друго съществуваше и всекидневието на театралния живот. Например в дните, когато имаше матинета, какво щеше да прави Бордън-2 (скритият в апарата) между представленията? Оставаше ли скрит, докато брат му разпускаше в зелената стая заедно с останалите артисти? Или излизаше, без да го забележи някой, и се спотайваше сам в гримьорната до започването на следващото представление?

Как излизаха или влизаха в театрите, без да ги забележат? Портиерите изпълняват ревностно длъжността си, а в някои театри се славят с такава педантичност в желанието си да проверяват самоличността и намеренията на всеки, че дори известни актьори треперят при мисълта да закъснеят или да направят опит да пуснат незабелязано любимия си зад кулисите. Винаги има и странични пътища за влизане в сградите, обикновено през прозорците или направо през парадния вход, но това още веднъж изисква постоянната нужда от съблюдаване на тайната, щателна подготовка и готовност да бъдат понесени значителни физически несгоди.

— Виждам, че ви дадох повод за сериозен размисъл — каза Кьониг, като прекъсна мислите ми.

Държеше празната си чаша за уиски така, сякаш се канеше да поиска още едно, но тъй като се нуждаех от време да обмисля внимателно всичко, му я отнех донякъде безцеремонно.

— Този път сигурен ли сте във фактите? — попитах аз.

— Сигурен до мозъка на костите си, сър. Във всяка една своя дума.

— Миналия път ми предоставихте една-две насоки, за да проверя сам твърденията ви. Предлагате ли нещо подобно и сега?

— Не… предлагам ви единствено думата си. Видях лично двамата и що се касае до мен, не е необходимо друго доказателство.

— Може би не и на вас. — Изправих се, за да покажа, че разговорът е приключил.

Кьониг си взе шапката и палтото и тръгна към вратата, която задържах отворена пред него.

Казах му възможно най-небрежно:

— Не показахте никакво любопитство към начина, по който изпълнявам моята илюзия.

— Предполагам, че е магия, сър.

— Следователно не подозирате, че и аз имам еднояйчен близнак?

— Известно ми е, че нямате.

— Значи сте ме разследвали — казах. — Ами Бордън? Пита ли се той как постигам ефекта?

Мистър Кьониг ми намигна изразително.

— Сигурен съм, че мистър Бордън и брат му не биха искали да знаете, че са настръхнали от любопитство, сър. — Той протегна ръка и аз я разтърсих. — Още веднъж, приемете поздравленията ми. Ако ми позволите да отбележа, ужасно се зарадвах да ви заваря в такова добро здраве.

Преди да успея да отговоря на последното, вече си беше тръгнал, но мисля, че зная какво имаше предвид.

В Лондон

7 септември 1902

Краткият ми сезон в „Дейли“ завърши, мога да прекъсна работата в Лондон за известно време и да прекарам дългоочаквания от мен месец с Джулия и децата в Дарбишър. Утре заминавам на север. Уилсън тръгна преди мен, за да се заеме с обичайните задачи около останките от престижа.

Тази сутрин заключих сигурно апарата на Тесла в работилницата, платих на помощниците си за следващите няколко седмици, уредих всички сметки, които не търпяха отлагане, и разговарях надълго и широко с Ънуин за предстоящите ми ангажименти през есента и зимата. Вече ми се струва, че ще бъда зает от средата на октомври чак до март или април следващата година. Очакваните приходи от тези представления, дори и след като се приспаднат всички непредвидени разноски, ще ме направят по-богат в сравнение и с най-невъздържаните ми младежки мечти. До края на следващата година по всяка вероятност ще съм стигнал до момента, от който никога повече няма да ми се налага да работя.

Което пък ме води и до разяснението на последната забележка на Кьониг. След като я описах по-рано, чувствам, че трябва да я разясня.

Преди няколко месеца, докато се впусках в началните етапи по усъвършенстването на В МИГ, ми хрумна интересна нова добавка към илюзията. Провокира я онова усещане в началото, че по някакъв начин оцелявах отвъд смъртта. Посредством добре пресметната употреба на осветление и грим, в края на всяко изпълнение, след като прекосявах етера, започнах да си придавам по-уморен вид. Изглеждах изтощен от суровите условия на начинанието. Мъж, който флиртува със смъртта, и безпогрешните признаци за това най-сетне започват да си проличават.

Този ефект вече е рутинна част от представлението ми. По време на шоуто се движа предпазливо, сякаш щадя крайниците си от усилието, обръщам се леко сковано в кръста и гърба, ходя с отпуснати рамене. Придавам си вид, че се справям със ситуацията и като че не ме е грижа. След като изпълня В МИГ и щом веднъж видят, че съм се появил като по чудо и без драскотина, позволявам на светлината да свърши противното си задължение. Докато финалната завеса се спуска, в очите на повечето зрители изглеждам като човек, чието място вече не е на този свят.

Като се изключи самият ефект, имам наум дългосрочна стратегия. Казано простичко, планирам и се подготвям за собствената си смърт. В крайна сметка свикнал съм с тази мисъл. С години играех ролята на мъртвец, а Джулия от своя страна — тази на вдовица. И след толкова много преминавания през дяволското изобретение на Тесла идеята, че мога да инсценирам собствената си смърт, е съвсем естествена.

Желанието ми е следващата година да се оттегля завинаги от сцената. Искам да се освободя от безкрайните гастроли, дългите пътувания, преспиването по театри, непрестанната борба с театралните собственици. До гуша ми е дошло от необходимостта да държа в тайна делата си и непрестанно да очаквам следващата поредица атаки от страна на Бордън.

Най-вече обаче децата ми растат бързо и да бъда до тях. Едуард скоро ще замине за университета, а момичетата без съмнение ще се омъжат.

По това време догодина ще бъда, както казах, финансово независим и ако инвестирам разумно, имението Колдлоу ще може да осигури охолен живот на семейството ми за остатъка на моя и техния живот. Що се отнася до останалата част от света, животът на Великия Дантон, на Рупърт Анджиър, ще намери своя злощастен край, предизвикан от усилията, вложени в кариерата му, някъде през есента на 1903 година.

Междувременно, без излишен шум и разяснения, 14-ят граф Колдърдейл ще поеме контрол над наследството си.

Така че това е разяснението на забележката на Кьониг по повод „изненадващо“ доброто ми здраве. Той е интелигентен човек с проницателно око, който знае за мен повече, отколкото ми се иска.

Докато съм на тази тема — размишлявах върху теорията му, че Бордън не е един човек, а двама. Все още не съм сигурен.

И не защото самите предпоставки не са за вярване — в края на краищата моят собствен Кътър беше успял да се справи със същото, — но заради безбройните последици от това да живееш в измама. Още докато Кьониг беше в гримьорната ми, се сетих за няколко.

Ами всекидневието им? Никой артист не работи постоянно, колкото и да е успешна кариерата му. Настъпват периоди за отдих, доброволно или по необходимост. Явяват се забавяния между отделните ангажименти. Турнета или представления могат да бъдат отложени точно преди откриването. Има празници, болести, кризи в семейството.

Ако Бордън не е един, а двама души, и единият винаги се укрива, за да може другият да изглежда „единственият“ Алфред Бордън, къде и как се укрива? Какво се случва в живота на скрития човек, докато не съществува? Как поддържа контакт с брат си? Срещат ли се понякога и как съумяват да наредят нещата така, че никой да не ги забележи?

Още колко души са посветени в измамата и откъде Бордън може да знае, че тайната му е в сигурни ръце?

Като говорим за други хора — ами съпругата на Бордън? А децата му?

Ако Бордън е двама души, не е възможно и двамата да са съпруг на жената и баща на децата. Кой от тях е съпругът, кой бащата? Съпругата на Бордън е жена с добро потекло и почти сигурно не е глупава. Всъщност какво знае тя за Бордън?

Държи ли я на тъмно за истината около действителната му самоличност?

Възможно ли е тайната и измамата да бъдат прикрити с успех в живота, в дома на двама съпрузи, в семейното ложе? Не е ли заподозряла нещо, не съзира ли някаква разлика между двамата мъже?

Ами хората от миналото в семейството му, шегите под сурдинка и клюките, общите спомени, въпросите на физическата близост? Мислимо ли е изобщо двамата мъже да са се отдали на измислицата дотам, че дори личният им живот да се е превърнал в поредица от мистерии, свързани с една най-обикновена сценична илюзия?

Ако не друго, обратното е още по-трудно за вярване — че съпругата на Бордън е наясно с истината и поради някаква причина е готова да я поддържа.

Ако това е вярно, постановката със сигурност би се провалила още преди години.

Един от двамата братя неизбежно щеше да се превърне във второстепенна част от цялото: един от тях (нека още веднъж го нарека Бордън-2) няма да е човекът, който е присъствал по време на церемонията по встъпването си с брак с нея. Следователно в нейните очи не би бил на първо място в сравнение с Бордън-1, а и какво произтича от това относно съпружеските им задължения?

Нещо повече — Бордън-2 не би бил истинският баща на децата. (За да не изпадам в неловки размисли, ще допусна, че Бордън-2, който не е присъствал на сватбата, е същият Бордън-2, който не е баща на децата.) Следователно Бордън-2 би бил чичо на децата, откъснат от тях — емоционално и физически. Съпругата, майката, няма как поне по някакъв начин да не го подценява.

Подобна ситуация е заредена с изначална нестабилност.

И двете обяснения са толкова невероятни, че съм принуден да повярвам на третото: братята Бордън преднамерено не са казали истината на съпругата и са направили опит да я измамят, но самата тя е направила измамата незначителна. С други думи е установила какво се случва (и как иначе?), но поради свои собствени причини е решила да замълчи.

Въпреки факта, че и тази теория съдържа своите собствени мистерии, я намирам за най-правдоподобна, но дори и така да е, много трудно е да се повярва в цялата тази работа.

Бих стигнал и стигам далеч, за да опазя тайните си, но няма да позволя на потайността да ме обсеби напълно. Възможно ли е Бордън и неговият предполагаем брат да са дотам обсебени, колкото твърди Кьониг?

Все още не мога да реша окончателно.

В крайна сметка няма значение, защото една илюзия си остава илюзия и всеки, който е виждал такава, знае, че пред очите му се разиграва измама. Джулия пострада ужасно заради тази вражда и пак заради нея по една дяволски щастлива случайност не се разделих с живота си. Вярвам, че Бордън е човек, който би превърнал тайните си във фетиш и за мое нещастие се оказах на пътя му.

Но така също и за мой късмет, като директно последствие от враждата, попаднах на илюзия, от която ще спечеля цяло състояние.

Някъде между Уейкфийлд и Лийдс

27 ноември 1902

След продължителната и приятна почивка в Дарбишър с Джулия и децата съм отново на турне. Утре е премиерата в „Кинг Уилям Тиътър“ в Лийдс, където до края на следващата седмица ще играя два пъти на ден.

След това се отправям за Довър, където съм на първо място на афиша на „Овърклиф Тиътър“. След това за Портсмут за седмицата преди Коледа.

Аз съм един уморен, но щастлив човек.

Понякога хората забелязват външността ми и коментират добронамерено дали не се чувствам уморен. Придавам си храбър вид при този въпрос.

1 януари 1903

И така, достигнах годината, в която Рупърт Анджиър ще изостави своя живот. Все още не съм определил твърдата дата на кончината ми, но няма да бъде преди завършека на американското ми турне.

След три седмици заминаваме от Ливърпул за Ню Йорк и ще отсъстваме до април. Проблемът с освобождаването от останките от престижа е само отчасти разрешен, но ме разведрява фактът, че ще изпълнявам В МИГ средно само веднъж седмично. Ако е необходимо, ще постъпвам както преди, но Уилсън твърди, че е намерил решение. Във всеки случай шоуто ще продължи.

Джулия и децата ще бъдат с мен по време на онова, което по-късно ще стане известно като моя прощален гастрол.

20 април 1903

Наредих на Ънуин да продължи да приема ангажименти до края на годината и за началните месеци на 1904 година. Само че до края на септември ще съм мъртъв. Вероятно ще се случи в събота, 19 септември.

В Лоустофт

15 май 1903

След замайващия апогей на представянето ми в Ню Йорк, Вашингтон, Балтимор, Ричмънд, Сейнт Луис, Чикаго, Денвър, Сан Франциско, Лос Анджелис… съм в Лоустофт, Съфък. В САЩ може и да натрупах състояние, но на места като „Павилиън Тиътър“ в Лоустофт си изкарвах прехраната.

Утре откривам за цяла седмица.

20 май 1903

Тази вечер отложих и двете си представления, утрешните са в опасност и докато записвам тези думи, с безпокойство очаквам идването на Джулия.

Аз съм глупак, проклет, невъзможен глупак!

Миналата вечер — по средата на второто представление. Едва успявам да се заставя да го напиша.

Така че се налага да се овладея.

Наскоро добавих към репертоара си нов трик с карти за игра. При него представител на публиката се качва на сцената. Тегли карта и пише името си на лицевата й страна. Откъсвам ъгълчето на картата и го давам на съхранение при доброволеца. Останалата част от картата поставям в плик, който запалвам. Когато пламъците угаснат, предизвиквам появата на голям портокал. Разрязвам го на две и всички откриват, че съдържа подписаната карта, а откъснатото ъгълче все така, разбира се, съвпада.

Снощи доброволецът беше, както смятах, местен мъж: висок и плещест, с червендалесто лице, а когато заговори, чух съфъкско произношение. Бях го забелязал по-рано по време на представлението, седнал в центъра на първия ред, и щом зърнах това добродушно, безхитростно лице, го набелязах като евентуален доброволец. Веднага щом призовах за желаещи да се качат на сцената, той наистина изяви желание — нещо, което трябваше да ме предупреди, че се задават неприятности. Докато изпълнявах номера обаче, си оставаше съвършеният доброволец и дори на няколко пъти изтръгна смях от публиката с непретенциозното си чувство за хумор и очевидни наблюдения. („Вземете си карта“, казах аз. „Какво? Искате да си я взема за вкъщи ли, сър?“, каза мъжът с широко отворени очи и очевидно нетърпелив да ми угоди.)

Как не можах да позная в него Бордън?! Дори ми го намекна, защото името, което написа на картата, беше Ал Редбоун, доста близка анаграма, но аз залисано я взех за истинското му име.

С приключването на номера с картите разтърсих ръката му, благодарих му по име и се присъединих към аплодисментите на публиката, докато Хестер, настоящата ми асистентка, го отвеждаше към рампата за редовете.

Не забелязах, че малко по-късно мястото му си остана празно, докато аз приближавах началото на В МИГ.

Обзет от треската, предхождаща изпълнението, отбелязах несъзнателно отсъствието му. Знаех, че има нещо нередно, но увлечен от представлението, не можех да кажа какво точно.

Докато електрическият ток започваше да протича през апарата на Тесла, дългите пипала на разрядите от високо напрежение се увиваха около мен и очакването на публиката достигна връхната си точка, най-сетне наистина забелязах, че го няма. Значимостта на този факт ме порази незабавно като мълния.

В този момент вече беше прекалено късно; апаратът бе задействан, а аз — решен да доведа номера до закономерния му край.

В този момент от изпълнението нищо не може да бъде променено. Дори избраната от мен точка на пристигане. Настройката на координатите е твърде деликатна и отнема време, така че се прави преди представлението. Предната вечер бях настроил апарата и за двете вчерашни представления, така че да се озова в най-високата ложа вляво от сцената, която според уговорката с управата трябваше да остане празна и в двата случая. Ложата се намираше на приблизително същата височина като първия балкон и се виждаше от почти цялата зала.

Бях изчислил така нещата, че да се материализирам на самия парапет на ложата, уловен от лъча на прожектора с лице към редовете под мен, очевидно борейки се да запазя равновесие, размахал ръце, с извито от напрежение тяло и така нататък. По време на първото представление всичко протече точно според плана и магическата ми трансформация предизвика писъци, предупредителни викове и разтревожени гласове сред публиката, последвани от гръмовни аплодисменти, след като се спуснах на сцената с хвърленото ми от Хестер въже.

За да пристигна на парапета на ложата с лице към публиката долу, трябваше да застана в апарата на Тесла с гръб към ложата. Публиката няма как да го знае, разбира се, но позата на тялото ми преди излъчването се пресъздава съвсем точно в мига на пристигането. Следователно от мястото си в апарата нямаше начин да видя къде ще пристигна.

След като знаех, че Бордън е някъде наблизо, ме връхлетя ужасяващото чувство, че отново ще ме саботира! Ами ако се спотайваше във вътрешността на ложата и ме блъснеше, когато пристигнех на ръба? Усещах как електрическото напрежение се натрупва неизбежно около мен. Не успях да се въздържа и погледнах обезпокоено към ложата. Едва я различавах през смъртоносните синьо-бели електрически искри. Всичко изглеждаше наред. Нищо нямаше да попречи на пристигането ми и макар да не виждах столовете в самата ложа, изглеждаше празна.

Намеренията на Бордън бяха далеч по-зловещи и секунда по-късно открих какви. В самия момент, когато се обърнах, за да хвърля поглед към ложата, се случиха две неща едновременно.

Първо, излъчването на тялото ми започна.

Второ, електрическото захранване на апарата беше прекъснато и той моментално спря да работи. Сините огньове изчезнаха, а електрическото поле се разпадна.

Останах на сцената, в дървената клетка на апарата, пред очите на публиката. Взирах се през рамо към ложата.

Излъчването беше прекъснато! Но беше започнало, преди захранването да спре и сега виждах собствения си образ на парапета.

Там стоеше моят призрак, моят doppelganger, замръзнал така, както бях стоял в частта от секундата, когато се обърнах, за да погледна, наполовина извит, наполовина приклекнал, гледащ настрани и нагоре.

Беше прозрачно, нематериално мое копие, частичен престиж.

Докато гледах към него, този мой образ се изправи стреснато, размаха ръце и рухна назад, изчезвайки от погледа ми в ложата!

Ужасен от видяното, пристъпих извън намотките на клетката на Тесла. Точно навреме, прожекторът се включи и обля в светлина цялата ложа, за да улови възнамеряваната от мен материализация. Хората от публиката погледнаха към ложата, наполовина очаквайки изпълнението на номера. Започнаха да ръкопляскат, също толкова бързо надигналият се шум замлъкна. Нямаше нищо за гледане.

Стоях сам на сцената. Илюзията ми беше съсипана.

— Завеса! — извиках към кулисите. — Спуснете завесата!

Сякаш измина цяла вечност, но най-сетне техникът ме чу и спусна завесата, отделяйки ме от публиката. Хестер изтича към мен. Знакът, който очакваше, за да се завърне на сцената, бяха приеманите от мен аплодисменти на публиката от мястото ми на перилата на ложата, и нито миг преди това.

— Какво стана? — извика тя.

— Мъжът, който извикахме от публиката. Къде е той?

— Не зная! Мислех, че се е върнал на мястото си.

— По някакъв начин се е промъкнал зад сцената. Работата ти е да провериш тези хора да слязат от сцената!

Отстраних я гневно от пътя си и вдигнах дебелата тъкан на завесата. Пропълзях под нея и тръгнах към светлините на авансцената. Електрическото осветление в залата се беше включило, а публиката бавно се придвижваше към изходите между редовете. Хората очевидно бяха озадачени и недоволни, но вече не обръщаха внимание на сцената.

Вдигнах очи към ложата. Прожекторът беше изключил и в мъждивата светлина на електрическите крушки не се виждаше нищо.

Изпищя жена, после втори път. Намираше се някъде в сградата зад ложите.

Спуснах се бързо към кулисите и пресрещнах търсещия ме Уилсън.

Останах без дъх, защото внезапно почувствах необяснимо затруднение в дишането си и го накарах да разглоби и опакова апарата възможно най-бързо. Подминах го тичешком и се насочих към стълбището за балкона и ложите. Зрителите бяха започнали да слизат и когато се хвърлих между тях, проправяйки си път, зароптаха гневно срещу липсата ми на възпитание, очевидно без да разпознават в мен изпълнителя, който току-що се бе провалил така грандиозно пред очите им. Анонимността на неуспеха връхлита внезапно.

Всяка следваща стъпка ми се струваше все по-трудна. Дъхът хриптеше в гърлото ми и чувствах как сърцето ми бие така, сякаш току-що бях изкачил на бегом цял хълм. Винаги съм се поддържал в добра форма и физическите упражнения никога не са ме затруднявали, но внезапно се почувствах като инвалид или човек с наднормено тегло. Още преди да се изкача по първите стъпала вече не можех да продължа, а слизащата тълпа беше принудена да ме заобикаля. Подпрях се на парапета от ковано желязо, за да си поема дъх. Починах си няколко секунди и продължих нагоре.

Едва бях направил няколко крачки, когато ме разтърси ужасна кашлица — и то с такава сила, че останах изумен.

Намирах се на края на физическите си сили. Сърцето ми биеше като чук, в ушите ми ритмично пулсираше кръв, от мен течеше пот, а от сухата, болезнена кашлица останах без дъх и дробовете ми като че ли колабираха. С мъка си поемах въздух, а щом все пак успявах да вдишам съвсем леко, веднага получавах нов пристъп от ужасни, изтощителни хрипове. Не можех да се държа на крака и се отпуснах на каменните стъпала, докато последните неколцина зрители минаваха покрай мен, а обувките им — само на сантиметри от жалката ми глава. Докато лежах там, нито знаех, нито ме беше грижа какво ли си мислеха за мен.

Най-накрая Уилсън ме намери. Вдигна ме на ръце като дете, а аз не спирах да се опитвам да поема дъх.

Сетне сърцето и дишането ми се успокоиха и внезапно усетих как се вледенявам. Болката в гърдите ми беше непоносима и дишах трудно.

Най-после попитах:

— Видя ли какво се случи?

— Алфред Бордън трябва да се е промъкнал зад сцената, сър.

— Не това! Искам да кажа: какво се случи, когато прекъсна захранването?

— Бях на мястото си пред пулта, мистър Анджиър. Както обикновено.

Мястото на Уилсън по време на В МИГ е зад кулисите, невидим за зрителите, защото го закрива ограждащият параван. Въпреки че във всеки момент е в контакт с онова, което върша, през по-голямата част от времето за изпълнение на илюзията не може да ме види.

Задъхано му описах призрачния остатък от престижа, когото бях зърнал за кратко. Уилсън изглеждаше объркан, но незабавно предложи да изтича до ложата. Стори го, докато аз лежах неудобно и безпомощно на студените голи стъпала. А когато минута или две се завърна, Уилсън ми съобщи, че столовете в горната ложа са съборени на пода, но няма нищо друго. Наложи ми се да приема думите му. Отдавна ми е известно, че Уилсън е умен и надежден помощник.

Помогна ми да сляза по стълбището и да се върна обратно на сцената. По това време се бях възстановил достатъчно, за да стоя прав без чужда помощ. Огледах горната ложа и вече празната зала, но не се виждаше и следа от остатъка от престижа.

Трябваше да освободя съзнанието си от тази мисъл. Много повече ме тревожеше фактът, че изведнъж ме беше обхванала физическа слабост. Всяко движение бе усилие, а кашлицата отново започваше да се заражда експлозивно в гърдите ми, готова да избухне всеки момент. Опасявайки се от завръщането й, нарочно ограничавах движенията си до минимум, като се мъчех да успокоя дишането си.

Уилсън нае файтон, откара ме в безопасност до хотела и веднага се погрижи да изпратят съобщение на Джулия. Извика и доктор, който, когато най-после се появи, ме прегледа набързо. Обяви, че не открива нищо нередно, така че му платих и го отпратих, решен на сутринта да потърся друг лекар. Дълго време не успявах да заспя, но накрая се унесох.

Днес сутринта се събудих, чувствайки се по-укрепнал, и слязох без чужда помощ по стълбите. Уилсън ме чакаше във фоайето на хотела с новините, че Джулия ще пристигне по обед. Междувременно обяви, че изглеждам зле, въпреки настояванията ми, че съм започнал да се възстановявам. След закуска обаче осъзнах, че почти нямам сили.

С неохота трябваше да отложа и двете тазвечерни представления и, докато Уилсън беше в театъра, записах случилото се тук.

В Лондон

22 май 1903

По настояване на Джулия и съветите на Уилсън, отмених останалите си ангажименти в Лоустофт. Следващата седмица също е отменена — тя трябваше да е кратък сезон в „Корт Тиътър“ в Хайгейт. Все още не съм решил какво да правя с шоуто в „Астория“ в Дарби, насрочено за първата седмица на юни.

Опитвам се да си придавам уверен вид по въпроса, но много дълбоко в сърцето си храня страх. Накратко, боя се, че никога повече няма да мога да играя на сцена. След нападението на Бордън срещу мен се превърнах полуинвалид.

Като броим човека, който дойде да ме прегледа в хотела в Лоустофт, както и личния ми лекар тук в Лондон, ме преглеждаха трима доктори. Всички твърдят, че съм добре и че нямам симптоми за някакво заболяване. Оплаквам се, че не мога да дишам, така че ми преслушват гърдите, след което дават предписания за повече чист въздух. Обяснявам, че когато се изкачвам по стълбите, сърцето ми препуска, но след прегледа ми казват единствено, че трябва да внимавам как се храня и да не се натоварвам толкова. Заявявам, че се изморявам лесно, а те ме съветват да си почивам и да си лягам рано.

Личният ми лекар в Лондон взе проба от кръвта ми, защото настоях да направи някакви обективни изследвания дори и само за да успокои страховете ми. Заключението му беше, че кръвта ми е необичайно „рядка“, като подобно състояние не е нещо необичайно за мъж на моята възраст, и ми предписа тонизиращо средство с повече желязо.

След като докторът си тръгна, предприех една проста стъпка — премерих се на теглилката, — и с изумителен резултат.

По всичко изглежда, съм изгубил близо тринайсет килограма. През по-голямата част от живота ми на зрял човек тежах около седемдесет и шест килограма. Беше просто едно от онези неща, които не се променяха. Тази сутрин открих, че съм малко над шейсет и три килограма.

В огледалото не забелязвам промяна. Лицето ми не е изпито, очите ми не са кървясали, скулите ми не са изпъкнали, челюстта ми не е ъгловата. Наистина — имам изморен вид и кожата ми е леко жълтеникава, което не е обичайно за мен, но не изглеждам като човек, неспособен да изкачи няколко стъпала, без да остане без дъх, докато стигне догоре. Нито като някой, който току-що е изгубил почти една шеста от обичайното си тегло.

След като няма нормална или логична причина за всичко това, трябва да е предизвикано от незавършената трансмисия на апарата на Тесла. Първият удар се е състоял. След това електрическата информация е била изпратена само частично. Намесата на Бордън е настъпила, преди да се състои вторият удар, предотвратявайки пълното разглобяване и сглобяване в двата края на излъчването.

За пореден път намесата на този човек ме отведе на прага на смъртта!

По-късно

Джулия обяви, че основната й цел е да възстанови здравето ми, като ме храни добре, тъй че днешният обяд бе обилен. Някъде по средата обаче почувствах умора и гадене и не успях да приключа. Току-що подремнах малко.

Когато се събудих, ме връхлетя идея, чиито последици все още обмислям.

Нека споделя сред тези поверителни страници, че винаги, когато съм използвал апарата на Тесла досега, без значение дали по време на представление или репетиции, непременно слагам две-три златни монети в джоба си. Причината за това би следвало да е очевидна. Новопридобитото ми богатство не се дължи само на хонорари от представления.

За да бъда напълно откровен, Тесла ме предупреди да не го правя. Той е високоетичен човек и ме запозна докрай с мнението си по въпроса с фалшифицирането. Каза ми също, че зад предупреждението му стоят научни подбуди, че апаратът е калибриран за телесното ми тегло (в допустимите граници с оглед на безопасността) и че присъствието в мен на малки, но масивни обекти като например златни монети може да внесе неточности в излъчването на далечни разстояния.

Тъй като имам доверие в научните познания на Тесла, отначало реших да взимам със себе си само хартиени пари, но по този начин неминуемо създавах дубликати с еднакви серийни номера. Все още при всяко изпълнение взимам със себе си банкноти с голяма парична стойност, но в повечето случаи предпочитам да нося злато. Така и не се натъкнах на никой от проблемите с неточността, за които ме предупреждаваше Тесла, може би защото разстоянията, които прекосявам, са толкова къси.

Днес следобед, след като поспах, потърсих трите монети, които носех със себе си във вторник вечерта. Веднага щом ги претеглих на ръка, бях сигурен, че тежат по-малко отпреди, а когато ги премерих на везните в кантората, сравнявайки ги с иначе идентични на външен вид монети, които не са преминавали през трансмитера, открих, че наистина са по-леки.

Изчислих, че те също са изгубили около седемнайсет процента от масата си. Изглеждат по същия начин, имат същите размери като обикновените монети, дори звънтят по същия начин, когато бъдат пуснати върху каменен под, но по един или друг начин са изгубили част от теглото си.

29 май 1903

През седмицата нямаше видимо подобрение. Оставам все така отслабнал. Въпреки че съм добре, в смисъл че нямам треска, никакви наранявания, болка или други симптоми за заболяване, и при най-малкото физическо натоварване, ме обзема слабост. Джулия не се отказва от усилията си да подобри здравето ми с храна, но възвърнах само част от предишното си тегло. И двамата се преструваме, че оздравявам, но по този начин отричаме очевидното — никога няма да възстановя онази част от мен, която изчезна.

Въпреки тази натрапена ми физическа слабост умът ми продължава да работи нормално и това допринася допълнително за безсилието, което изпитвам.

С неохота, но следвайки съветите на най-близките ми хора, отмених всички бъдещи ангажименти. За да откъсна мислите си от всичко това, понякога задействам апарата на Тесла и излъчвам през него малки количества злато. Не съм алчен и нямам желание да привличам внимание върху себе си, ставайки прекомерно богат. Нуждая се от точно толкова пари, колкото да осигуря благосъстоянието на семейството си в дългосрочна перспектива. В края на всяка трансмисия внимателно претеглям всяка монета, но всичко е наред.

Утре се връщаме в Колдлоу Хаус.

В Дарбишър 18 юли 1903

Великият Дантон е покойник. Смъртта на илюзиониста Рупърт Анджиър настъпи в резултат на травми, получени след инцидент по време на изпълнение в „Павилиън Тиътър“ в Лоустофт. Почина в дома си в Хайгейт, Лондон, като остави след себе си вдовица и три деца.

14-ят граф Колдърдейл е все така жив, макар и в не така цветущо здраве. Споходиха го смесените чувства от възможността да прочете собствения си некролог в „Таймс“ — привилегия, която имат малцина. Разбира се, некрологът нямаше автор, но заключих, че не е писан от Бордън. Оценката на кариерата ми бе в естествената светлина на правдивостта и позитивното отношение, и в добавка към това не долових нито завистта, нито скритата неприязън, които в такива случаи лесно се забелязват, когато подканят съперник и колега на покойника да се заеме с миналото му. За мен донякъде е облекчение, че Бордън не е бил намесен.

Аферите на Анджиър понастоящем са в ръцете на адвокатска фирма. Разбира се, той е починал в истинския смисъл на думата, а тялото му наистина е положено в ковчег. Това за мен бе неговата последна илюзия: да осигури собствения си труп с цел да бъде погребан. Официално Джулия е негова вдовица, а децата — негови сираци. Всички присъстваха на погребението му в гробището „Хайгейт“ — церемония, проведена в тесен семеен кръг. По лична молба на вдовицата пресата остана на разстояние и не присъстваха нито почитатели, нито обожатели на покойника.

Същия ден отпътувах анонимно за Дарбишър в компанията на Адам Уилсън и семейството му. Двамата с Гъртруд се съгласиха да останат с мен, за да ми правят компания срещу възнаграждение. Имам възможност да им се отплатя богато.

Три дни по-късно тук пристигнаха Джулия и децата. Засега тя си остава вдовицата Анджиър, но след като избледнеем в спомените на хората, тихомълком ще се превърне, както й се полага по право, в лейди Колдърдейл.

Мислех, че съм навикнал да преживявам собствената си смърт, но този път го сторих по начин, който няма да мога да повторя. Тъй като няма как да се върна обратно на сцената и сега съм в ролята, която моят брат по-рано ми отказа, откривам, че започвам да се питам с какво да изпълвам предстоящите дни.

След неприятния шок на случилото се с мен в Лоустофт, започнах да се приспособявам към новия си начин на живот. Не се влошавам и състоянието ми си остава стабилно. Нямам физическата енергия и сили, но едва ли е вероятно внезапно да се подкося и да умра. И тукашният доктор повтаря онова, което чувах в Лондон: очевидно не страдам от нищо, което добрата храна, упражненията и оптимизмът да не излекуват след време.

Откривам, че се заемам с живота, който си бях представял след завръщането си от Колорадо. Из къщата и из имението има много недовършена работа и тъй като нищо тук не е подхващано както трябва с десетилетия, мястото е доста запуснато. За щастие и за разлика от друг път семейството ми разполага с финансовите възможности да се справи с най-сериозните проблеми.

Накарах Уилсън да монтира апарата на Тесла в мазето, като му обясних, че от време на време ще упражнявам В МИГ, за да бъда готов за завръщането си на сцената. Разбира се, целта на употребата му е съвсем друга.

19 септември 1903

Просто отбелязвам, че днес е денят, на който първоначално планирах смъртта на Рупърт Анджиър. Отмина, като всички останали, тихо и (като се има предвид непрестанните грижи по здравословните ми проблеми) спокойно.

2 ноември 1903

Възстановявам се от пристъп на пневмония. Едва не ме довърши! От края на септември лежах в Кралската болница в Шефилд и оцелях само по някакво чудо. Днес е първият ден, в който успях да остана достатъчно дълго прав, за да попиша. Изгледът от прозореца към тресавищата е великолепен.

30 ноември 1903

Възстановяване.

Почти си възвърнах състоянието, в което се намирах при завръщането си от Лондон. Тоест официално в добро здраве, неофициално — не особено добре.

15 декември 1903

Адам Уилсън дойде в библиотеката ми в десет и половина днес сутринта, за да ме информира, че имам посетител, които иска да ме види. Беше Артър Кьониг! Взрях се изненадано във визитката му, чудейки се какво ли иска.

— Кажи му, че в момента не съм на разположение — отвърнах на Адам и отидох в кабинета си, за да помисля.

Възможно ли беше посещението му да има нещо общо с погребението ми? Фалшифицирането на собствената ми смърт можеше да ме изправи пред неловката ситуация стореното от мен да се окаже незаконно, макар че не бих могъл да си представя на кого би навредило. Фактът, че Кьониг беше дошъл и ме очакваше долу, говореше, че му е известно, че цялото погребение беше инсценирано. Дали нямаше да направи опит да ме изнудва по някакъв начин? Все още не се доверявам напълно на мистър Кьониг, нито разбирам докрай мотивацията му.

Оставих го да чака долу в продължение на петнайсет минути, след което помолих Адам да го въведе.

Кьониг очевидно беше в сериозно настроение. След като се здрависахме, го настаних в едно от удобните кресла срещу писалището ми. Първите му думи бяха уверението, че посещението му не е свързано с неговата позиция във вестника.

— Тук съм в ролята си на пратеник, милорд — каза той. — Действам на своя глава от името на трета страна, която е запозната с интересите ми в света на магията и ме помоли да се свържа с жена ви.

— Да се свържете с Джулия? — попитах с откровена изненада. — Че какво имате да й казвате?

Кьониг, изглежда, изпитваше силно неудобство.

— Вашата съпруга, милорд, е вдовицата на Рупърт Анджиър. Именно поради тази причина ме натовариха със задачата да се свържа с нея. Но помислих, като се има предвид случилото се в миналото, че ще е по-мъдро първо да дойда при вас.

— Какво става, Кьониг?

Носеше със себе си малко кожено куфарче, което сега вдигна и сложи в скута си.

— Третата… страна, от чието име действам, се е натъкнала на бележник, частни мемоари и има предположения, че съпругата ви ще изрази интерес да се запознае с тях. По-специално се смята, че лейди Колдърдейл, или по-точно мисис Анджиър, би желала да закупи бележника. На тази, ъ-ъ, трета страна не й е известно, че вие, милорд, все още сте жив, така че не само се оказвам в позицията да предам доверието на личността, изпратила ме със заръката, но и на човека, с когото би трябвало да разговарям. Но при тези обстоятелства наистина чувствам, че…

— На кого е принадлежал бележникът?

— Лично на Алфред Бордън.

— У вас ли е?

— Разбира се.

Кьониг бръкна в куфарчето и извади от него бележник с платнена подвързия, от онези, които обикновено вървят със заключваща се закопчалка. Подаде ми го, за да го разгледам, но тъй като бе заключен, не успях да надникна в него. Когато отново вдигнах очи към Кьониг, той държеше ключа.

— Клиентът ми… иска петстотин лири в замяна, сър.

— Истински ли е?

— Може да сте сигурен. Достатъчно е да прочетете само няколко реда, за да се уверите и сам.

— Но струва ли си петстотинте лири?

— Подозирам, че за вас ще струва много повече. Написан е с почерка на Бордън и се отнася директно за тайните на магиите му. Излага становището си за илюзионизма и разяснява как постига много от триковете си. Намеква се и за скритата тайна на двамата близнаци. Намирам го за особено интригуващо четиво и гарантирам, че ще се съгласите с мен.

Завъртях книгата в ръце, като все още се колебаех.

— Кой е клиентът ви, Кьониг? Кой иска парите? — Изглеждаше неспокоен, очевидно ненавикнал в новата си роля. — Вече казахте, че сте предали клиента си. Да не би внезапно да ви налегнаха скрупули?

— Има още подробности, милорд. От поведението ви подозирам, че все още не сте чули новините, които нося. Известно ли ви е, че Бордън наскоро е починал? — Без съмнение стреснатото ми изражение му даде търсения отговор. — И по-точно, вярвам, че е починал един от двамата братя.

— Звучите несигурно — казах. — Защо?

— Защото няма неоспоримо доказателство. И двамата знаем колко маниакално прикриваха начина си на живот братята Бордън, затова няма нищо чудно, че оцелелият би продължил да живее, както досега, въпреки че брат му е починал. Не беше лесно да проследя истината.

— Откъде сте научили тогава? А, разбирам… третата страна, която ви е наела.

— Има и косвени улики.

— Например?

— Знаменитата илюзия вече не е включена в програмата на Професора. Присъствах на негови представления на няколко пъти и не я изпълни дори веднъж.

— Възможни са много причини — отбелязах. — Аз също съм присъствал на шоуто му няколко пъти и не я изпълняваше всеки път.

— Така е. Най-вероятно защото за изпълнението й са нужни и двамата братя.

— Мисля, че трябва да ми кажете името на клиента си, Кьониг.

— Милорд, вярвам, че някога сте познавали американка на име Олив Уенскъм.

Записах името тук по начина, по който осъзнавам, че го каза, но в изненадата на момента си помислих, че казва „Оливия Свенсън“. Поради това помежду ни възникна недоразумение. Отначало си мислех, че и двамата говорим за една и съща жена, но след като уточни името, реших, че има предвид някой друг. Най-после си припомних, че Оливия беше взела името на майка си, когато кандидатстваше за асистентка на Бордън.

— Поради някои причини, към които със сигурност бихте проявили разбиране — произнесох, когато изяснихме недоразумението, — никога не говоря за мис Свенсън.

— Да, да. И поднасям извиненията си, задето я споменавам. Само че е дълбоко замесена по въпроса с бележника. Разбирам, че мис Уенскъм, или Свенсън, както я познавате вие, преди години е работела за вас, но е преминала в лагера на Бордън. Известно време е работела като сценична асистентка на Бордън, но не е продължило дълго. Някъде тогава, мисля, сте изгубили контакт с нея.

Потвърдих, че е така.

— Оказва се — продължи Кьониг, — че близнаците Бордън притежават тайна квартира в Северен Лондон. По-точно апартамент с няколко стаи в заможната част на Хорнзи, и тъкмо там единият брат е живеел инкогнито, докато другият се е радвал на удобствата на дома им в Сейнт Джонс Уд. Разменяли са местата си редовно. След нейното… предателство, мис Уенскъм е била настанена в апартамента в Хорнзи и оттогава живее там. И ще продължи да живее там, ако съдебните процедури срещу нея се провалят.

— Съдебни процедури?

Започвах да изпитвам затруднения пред този внезапен водопад от информация.

Кьониг продължи:

— Получила е нареждане да освободи квартирата заради неплатен наем и следващата седмица ще бъде изведена принудително от имота. Като чуждестранен гражданин без местоживеене, ще се изправи пред перспективата да я депортират.

Поради тази причина и се обърна към мен, тъй като й беше известен интересът ми към мистър Бордън. Помислила е, че мога да й помогна.

— Като се обърнете към мен за пари.

Лицето на Кьониг се изкриви нещастно.

— Не съвсем, но…

— Продължавайте.

— Вероятно ще ви бъде интересно да научите, че мис Уенскъм не е знаела, че е имало двама братя, и че и до ден-днешен отказва да повярва, че са я измамили.

— Веднъж я попитах същото — казах аз, припомняйки си мрачния ни разговор в театъра в Ричмънд. — Тогава заяви, че Бордън е само един човек. Подозренията ми й бяха известни. Но сега просто не мога да го повярвам.

— Починалият от братята е бил докаран болен в апартамента в Хорнзи. По описанието заключих, че е получил сърдечен удар. Мис Уенскъм е повикала личния лекар на Бордън и след като са изнесли тялото, е дошла полицията. Когато им разкрила кой е починалият, си тръгнали, за да направят допълнителни проучвания, но така и не се върнали. По-късно се свързала с лекаря, за да открие, че е неконтактен. Асистентът му й съобщил, че мистър Бордън наистина е постъпил в болница, но се е възстановил и е бил изписан. Тъй като мис Уенскъм била с него, когато починал, не можела да повярва. Отново се обърнала към полицията, но за нейно изумление те също го потвърдили… Чух всичко това от самата мис Уенскъм. И така, от казаното от нея заключавам, че е нямала представа, че Бордън поддържа второ жилище. Изиграл я е напълно. Поне що се отнася до нея, е била с Бордън ден и нощ, а в останалите случаи винаги е знаела къде се е намирал.

Докато ме угощаваше с историята си, Кьониг се бе навел напрегнато напред в стола.

— Но ето че Бордън умира внезапно, а тя остава стъписана и разстроена, както всеки в нейното положение, но няма причина да вярва, че в това има нещо необичайно. И със сигурност е умрял, според нея. Тя твърди, че е останала с трупа повече от час, преди да пристигне докторът, и по това време тялото е било изстинало. Лекарят е направил оглед и е потвърдил смъртта, след което заявил, че ще подпише смъртния акт, когато се върне в клиниката. И въпреки това сега тя е изправена пред отрицанието на всички, свързани със случая, както и пред неоспоримия факт, че Алфред Бордън играе на сцената, изпълнява магиите си и определено не е мъртъв.

— Ако смята, че Бордън е един човек, тогава как, за бога, се справя с тези доказателства? — прекъснах го аз.

— Попитах я, разбира се. Както ви е известно, тя има опит в света на илюзиите. Твърди, че след продължителен размисъл е достигнала до печалното заключение, че Бордън е използвал магически техники, за да фалшифицира смъртта си, например като е изпил някакво лекарство, и че всичко е просто една заплетена измислица, за да успее да я напусне безнаказано.

— Казахте ли й, че са близнаци?

— Да. Изсумтя дори само от идеята и ме увери, че ако една жена живее в продължение на пет години с някой мъж, би научила всичко за него. Отхвърли с абсолютна сигурност теорията, че е възможно да са двама души.

(И преди съм отбелязвал собствените си въпроси за отношението на близнаците Бордън с неговите/техните съпруга и деца. Към тях сега се прибавят други. Изглежда, любовницата също е била измамена, но не желае да го признае, или пък просто никога не е знаела.)

— Значи този бележник внезапно се е появил, за да разреши всичките й проблеми — казах аз.

Кьониг остана загледан замислено в мен, след което отвърна:

— Не всички, но най-належащите. Милорд, мисля, че в знак на добрата ми воля трябва да ви позволя да разгледате бележника, без да ми обещавате да го купите.

Подаде ми ключа и се отпусна назад в креслото си, докато аз отварях закопчалката.

Бележникът беше изписан със ситен почерк, излят в равномерни и подравнени редове, на пръв поглед нечетлив. След като огледах началните страници, започнах да прелиствам останалите, сякаш прокарвах пръстите си през ръбовете на тесте карти. Инстинктът ми на илюзионист ми подсказваше да не свалям гарда пред измамите на Бордън. Всички тези години на вражда ми разкриха докъде е способен да стигне, за да ми причини болка или да ме изложи. Бях прелистил около половината страници на бележника, когато спрях. Взрях се в него, замислен дълбоко.

Възможно беше това да е една от най-изпипаните атаки на Бордън срещу мен. Разказът на Кьониг за Оливия, смъртта на Бордън в апартамента й, удобното разкритие за съществуващ дневник, който съдържа най-ценните му професионални тайни — всичко можеше да е изфабрикувано.

Разполагах само с думата на Кьониг. Какво щеше да съдържа бележникът, ако беше поредният номер? Заплетен лабиринт от лъжи, чиято цел бе да ме подмамят да сторя нещо необмислено? Възможно ли беше нещо в бележника, посредством Оливия Свенсън, да застраши единствената ми останала стабилност, а именно по чудо възстановения ми брак с Джулия?

Стори ми се, че дори само като държа бележника, се излагам на опасност.

Размишленията ми бяха прекъснати от гласа на Кьониг:

— Да допусна ли, милорд, че мога да отгатна какви мисли ви минават през ума?

— Не, не можете да допуснете — отговорих.

— Съмнявате се в мен — настоя Кьониг. — Мислите, че Бордън ме е купил или изнудил по някакъв начин, за да ви го дам. Така ли е? — Не му отговорих, но продължавах да държа бележника наполовина разтворен, загледан в него.

— Има начини да потвърдите онова, което ви казах — продължи Кьониг. — Преди месец на съдебно заседание в Хампстед имаше изслушване на иска на хазяина срещу мис Уенскъм. Можете да прегледате сам съдебните регистри. Съществуват и регистрите на болницата „Уитингтън“, където е била докарана жертва на сърдечен удар на възраст и с физическия облик, отговарящи на тези на Бордън, в деня, когато според твърденията на мис Уенскъм той е починал. Съществуват и писмените сведения, че същия ден местен лекар е взел трупа със себе си.

— Кьониг, преди десет години пак ме изпратихте по фалшива следа — казах аз.

— Вярно е. Съжалявам непрестанно за стореното и вече ви казах, че тази грешка се дължи на всеотдайността ми на вашата кауза. Давам ви думата си, че бележникът е истински, че обстоятелствата, при които се сдобих с него, отговарят на описанието ми и че освен това живият Бордън отчаяно се опитва да си го възвърне.

— Как му е убягнал? — попитах.

— Мис Уенскъм е осъзнала потенциалната му стойност, може би като нещо, което би могло да бъде публикувано като книга. Когато нуждата от пари я притиснала, помислила, че може да ви свърши работа, или както схващала скорошните събития — че може да струва нещо за вашата вдовица. Естествено, скрила дневника. Самият Бордън не е имал начин да се срещне с нея, но със сигурност не е съвпадение, че преди десет дни в апартамента й е влизано с взлом и мястото е било преобърнато с главата нагоре? Не са взели нищо. Бележникът, който тя е съхранявала на друго сигурно място, останал в нейно притежание.

Отворих го на мястото, където бе спрял пръстът ми, осъзнавайки, че прокарването на пръстите ми по позлатените ръбове на страниците приличаше досущ на разбъркването на картите и внушаването на доброволеца от страна на илюзиониста коя карта да избере. Тази мисъл се потвърди, когато очите ми откриха един ред в средата на дясната страница и видях написано там собственото си име. Сякаш Бордън ми бе внушил да погледна страницата.

Вгледах се внимателно в ръкописа и скоро успях да разчета какво се казваше в останалата част на изречението: „Това е истинската причина, поради която Анджиър никога няма да разкрие цялата мистерия, освен ако аз сам не му връча отговора.“

— Иска петстотин лири, казвате?

— Да, милорд.

— Ще ги има.

19 декември 1903

Посещението на Кьониг ме изтощи и веднага след като си тръгна (с шестстотин лири, като допълнителните сто лири се дължаха отчасти на грижите, които си бе създал досега, и отчасти на мълчанието и отсъствието му оттук нататък), се оттеглих в леглото си, където останах до вечерта. Описах случилото се с него тогава, но през следващия и по-следващия ден бях прекалено изтощен да правя опити за нещо повече от това да хапна малко и да спя дълго и непробудно.

Вчера най-сетне имах възможност да почета малко от бележника на Бордън. Както сам Кьониг бе предрекъл, намирам го за изключително увлекателно четиво.

Показах някои откъси на Джулия, която е не по-малко заинтригувана. Настроена е по-непримиримо срещу самодоволния му тон от мен и ме подканя да не изразходвам безценна енергия, като отново започна да се ядосвам заради него.

Всъщност не ме обзе гняв, макар начинът, по който изопачава някои събития с мое участие, да е едновременно жалък и дразнещ. По-интересното е, че най-после имам доказателство, че „Алфред Бордън“ е продукт на конспирацията между двама близнаци. Никъде не го признават, но се вижда, че в бележника са писали две ръце.

Обръщат се един към друг в първо лице единствено число. Отначало ми се стори объркващо, какъвто и вероятно е бил замисълът, но когато обърнах внимание на Джулия върху това, тя отбеляза, че очевидно не са очаквали някой друг да го прочете.

Това навежда на мисълта, че се наричат един друг „аз“ по силата на навика, което, на свой ред, води до заключението, че са го правили през по-голямата част от живота си. Докато по принуда чета между редовете на бележника, осъзнавам, че всяко събитие в живота на двамата е обединено в едно общо изживяване. Сякаш от детството си насам са живели в подготовка за илюзия, в която единият потайно заема мястото на другия. Заблудиха мен и голяма част от зрителите, които са гледали тази илюзия, но нима в края на краищата измаменият не е самият Бордън?

Два живота, побрани в един, означава, че двата живота е трябвало да бъдат разполовени. Докато единият е живял в света, другият се е спотайвал в ада, бил е невеществен, бродещ призрак, doppelganger, остатък от престижа на илюзията.

Повече по темата утре, стига да имам силите.

25 декември 1903

Къщата и имотът са откъснати напълно от тежкия снеговалеж, преминал през Пенините в последните два дни. Ние обаче сме на топло и добре запасени, и нямаме желание да ходим където и да е. Хапнахме прекрасно на коледната вечеря, а сега децата се занимават с подаръците си, докато двамата с Джулия прекарваме времето си в почивка.

Все още не съм й казвал за новото тревожно заболяване, което измъчва тялото ми. На гърдите ми са се появили няколко морави язви, а също по горните части на ръцете и бедрата и макар да ги намазах с антисептичен мехлем, все още не показват признаци за подобрение. Веднага щом започне затоплянето, трябва пак да повикам доктора.

31 декември 1903

Докторът ми препоръча да продължа лечението с антисептик, който най-сетне като че ли започна да действа. Преди да си тръгне, отбеляза в присъствието на Джулия, че тези неприятни и болезнени кожни обриви може би са симптом за по-сериозни проблеми, свързани с тялото или кръвта ми. Всяка вечер преди лягане Джулия внимателно промива язвите ми. Продължавам да губя тегло, въпреки че в последно време тенденцията се забавя.

Честита Нова година!

1 януари 1904

Отбелязвам настъпването на новата година с мрачната мисъл и силното съмнение, че няма да доживея да видя края й.

Отвличам вниманието си от личните тревоги с четене на бележника на Бордън. Прочетох го от край до край и признавам, че бях погълнат от него. Откривам, че не се въздържам да си водя бележки за методите, възгледите, пропуските, грешките, самозаблужденията му и прочее.

Колкото и да се страхувам от него и да го мразя (така и не успявам да забравя, че все още е жив и здрав някъде по света), намирам схващанията му за магията за провокативни и стимулиращи.

Споменах го на Джулия и тя е съгласна с мен. Не го казва на глас, но долавям усещането й — а и аз на свой ред започвам да изпитвам същото чувство, — че с Бордън може би бихме били по-добри сътрудници, отколкото врагове.

Боледувах сериозно и поне две седмици бях сигурен, че съм на прага на смъртта. Симптомите бяха ужасяващи: непрестанно гадене и повръщане, разрастване на язвите, парализа на десния крак, напълно разранена уста и почти непоносима болка в кръста. Не е необходимо да споменавам, че през по-голямата част от времето бях в санаториум в Шефилд.

Сега обаче като че ли се случва малко чудо и откривам, че започвам да се възстановявам. Язвите и раничките се изчистиха, без да оставят следа, и си възвърнах усещането — а оттам и подвижността — на крака. Намалява и общото чувство за болка и неразположение. През последната седмица бях вкъщи и макар да прекарвам дните си на легло, с всеки изминал ден съм във все по-добро разположение на духа.

Днес станах от леглото и седя в едно от удобните кресла в оранжерията. Наблюдавам околната местност и дърветата в далечината; отвъд тях се издигат скалистите върхове на Кърбар Едж, които все още са заснежени. В отлично разположение на духа съм и препрочитам бележника на Бордън. Тези два последни факта са взаимно свързани.

6 април 1904

Прочетох разказа на Бордън общо три пъти, съставяйки подробна анотация и индекс към него. Джулия ще изготви нов ръкопис с моите добавки и разяснения към текста.

Въпреки че подобрението в заболяването ми продължава, трябва да погледна фактите в очите и да обобщя, че като цяло здравето ми се влошава. Така че ще направя признанието, че през последните месеци от живота си възнамерявам да възнеса едно последно отмъщение срещу врага си. Той е отговорен за това мое състояние и пак той трябва да си плати. Сдобиването с бележника му ми предостави такава възможност. Възнамерявам да се разпоредя да бъде публикуван.

Литературата, посветена на магията, не се намира лесно. Разбира се, по този въпрос са написани и публикувани много книги, но като се изключат повечето, предназначени за деца, както и няколко тома за общоизвестни илюзии и обикновени трикове, тези книги не излизат от печатниците на големите издателства. Рядко или почти никога не могат да бъдат открити в обикновените книжарници. Вместо това с тях се занимават определен брой специализирани издатели и се разпространяват само сред общността на илюзионистите. Често тиражът им достига четири-пет бройки и поради това са изключително скъпи. Сдобиването с такива книги е трудна и скъпа работа и много фокусници успяват да попълват колекциите си едва когато някой от колегите им почине и роднините му започнат да разпродават. През годините самият аз натрупах малка библиотека по темата и често съм се обръщал към тези книги, за да пригодя една или друга вече съществуваща илюзия. В това отношение не се различавам от останалите илюзионисти. Читателите на такива книги не са много, но съставят една от най-съсредоточените и информирани публики, които човек може да си представи.

Докато четях бележника на Бордън, на няколко пъти ми хрумваше, че заслужава да бъде издаден в полза на неговите колеги магьосници. Съдържа доста чувствителна информация за изкуството на техниката и магията. Каквито и да са били някога намеренията му (заявява не особено убедително, че думите му са предназначени единствено за очите на най-близките и „наследниците“ му, както с радост си ги представя), сам никога не би могъл да публикува този дневник. Колко небрежно от негова страна да го изпусне от погледа си!

Считам, че последното, което съм длъжен да сторя, е да се уверя, че е публикуван, така че когато завърша анотирания му вариант, ще се погрижа да бъде сторено.

Ако ме надживее, което е доста вероятно, ще открие, че отмъщението ми е фино и многостранно.

На първо място, Бордън ще се ужаси от откритието, и то съвсем скоро, че най-големите му професионални тайни са били публикувани без неговото съгласие. Огорчението му ще се задълбочи, щом осъзнае, че зад това стоя аз. И ще бъде още по-объркан, когато открие, че съм успял да го сторя от гроба. (Вярва, че вече съм мъртвец — заключение, до което стигнах от съдържанието на самия бележник.) И най-накрая, ако прочете бележките към книгата, ще се изправи пред същината на изтънченото ми отмъщение.

Накратко казано, подобрих неговия текст, внасяйки допълнителна яснота, разгърнах много от интересните по-общи теми, които просто е обрисувал, като илюстрирам увлекателната му теория за Договора с многобройни примери и описания на методите на доста от великите илюзионисти. Прибавих детайлни описания на всеки трик, за който ми е известно, че е измислил сам, както и на онези, които знам, че е способен да изпълни, и във всеки от случаите разяснявам по такъв начин, че да не разкрия най-важната му тайна.

Преди всичко обаче изострям мистерията, заобикаляща илюзията, която той нарича НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, но не издавам нищо. Фактът, че Бордън всъщност е бил двама братя близнаци, дори не е намекнат. Тайната, обсебила живота на тези двама мъже, си остава тайна.

Следователно оцелелият Бордън ще осъзнае, че аз имам последната дума, че враждата е приключила и че тържествувам. Нарушавайки личното му пространство, показвам, че го уважавам. От това се надявам да научи, че враждебността, която се породи помежду ни, беше безполезна и унищожителна, че докато неспирно се обстрелвахме един друг, пропилявахме талантите си. Трябваше да бъдем приятели.

Ще му оставя всичко това, за да може през остатъка от живота си да размишлява върху него.

Има и едно допълнително отмъщение, действащо по силата на пропуска. Никога няма да разкрие тайната на апарата на Тесла.

25 април 1904

Работата по текста на Бордън върви добре.

Миналата седмица писах до три специализирани издателства в областта на илюзиите, две в Лондон и едно в Устър. Представих се като любител на магията, намекнах, без да уточнявам, че през годините съм използвал позицията си на състоятелен човек, за да поддържам и спонсорирам различни сценични илюзионисти и обясних, че съм редактирал мемоарите на един от водещите ни илюзионисти (на този етап не споменавам името. Освен това се поинтересувах и дали по принцип биха проявили интерес да публикуват книгата.

Засега две от издателствата отговориха. И двете писма не обещават нищо, но ме насърчават да им изпратя материалите. Тези отговори ми напомниха, че не трябваше да признавам личното си финансово състояние, дори и само като намек. Всяко от писмата дава да се разбере, че е по-вероятно да срещна разбиране, ако имам възможност да допринеса към разходите на издателя по отпечатването.

Естествено, в днешно време това не е проблем за мен, но дори и така, преди да вземем окончателното решение, с Джулия очакваме третия отговор.

18 май 1904

С приключването на работата по него, изпратихме завършения ръкопис на издателя, когото избрахме на първо място.

2 юли 1904

Дадох съгласието си за договор за публикация с господата Гудуин & Андрюсън от Олд Бейли, централен източен Лондон.

Ще публикуват книгата на Бордън преди края на тази година в първоначален тираж от седемдесет и пет екземпляра на цена три гвинеи всеки. Обещаха изобилни илюстрации и наситена рекламна кампания с лични писма до редовната им клиентела. Съгласих се да доплатя сто лири към разходите по отпечатването. А сега, след като мистър Гудуин прочете ръкописа, дори ми предложиха няколко нови идеи за представянето.

4 юли 1904

През последните четири седмици подобрението ми престана да се чувства и предишната болест се завърна с нова сила. Първо се появиха старите зачервени подутини, а ден-два по-късно раничките в устата и по гърлото. Преди три седмици ослепях с едното око; другото го последва след два дни. През последната седмица не успявам да задържам твърда храна, но Джулия ми носи бульон по три пъти на ден, който ме поддържа жив. Изпитвам такива болки, че не мога да надигна глава от възглавницата. Докторът идва два пъти дневно, но твърди, че съм прекалено слаб, за да ме откарат до болницата. Симптомите ми са така тревожни, че не мога да ги опиша в подробности, но според разясненията на доктора поради някаква причина естествените ми съпротивителни сили срещу инфекциите са били нарушени. Доверил е на Джулия (от която научих впоследствие), че ако гръдният ми кош отново се инфектира, няма да мога да се боря повече.

5 юли 1904

Прекарах една некомфортна нощ и призори вярвах, че това ще бъде последният ми ден на тази земя. Но ето че пак наближава полунощ и продължавам да се държа.

По-рано тази вечер започнах да кашлям и докторът незабавно дойде да ме прегледа. Предложи да ме изкъпят с влажни кърпи, от което ми стана малко по-добре. Не мога да помръдна никоя част от тялото си.

В три без петнайсет тази сутрин животът ми приключи от внезапен разрив на сърцето, последван от кашлица и в резултат — вътрешен кръвоизлив.

Смъртта ми бе продължителна, болезнена, кървава и дълбоко разтърсваща за Джулия и децата, както и за мен самия. Всички останахме в шок от това злощастие и събитието ни накара да потънем в скръб.

Смъртта обсеби целия ми живот!

Някога, по напълно безобиден начин, се престорих на мъртъв, за да може Джулия да избегне скандала и да заживее като вдовица. По-късно всеки път, когато използвах апарата на Тесла, прибавях по малко от усещането за смъртта към живота си, понякога по няколко пъти седмично. Когато положиха Рупърт Анджиър в гроба, за да се състои фалшивата му смърт, бях жив свидетел на ставащото.

Изигравал съм смъртта многократно. Постепенно тя стана нещо нереално. Изглежда ми в реда на нещата по силата на някакъв парадокс явно винаги да оцелявам.

Сега видях как умирам на собственото си смъртно ложе от ракови разсейки, а след това, след тази противна и болезнена смърт, съм тук, за да я отбележа в дневника си. Сряда, 6 юли 1904 година: денят, в който умрях.

Никому не бива да позволяват да вижда нещастието, на което бях принуден да стана свидетел.

По-късно

Заех една техника от Бордън, за да мога да бъда аз и едновременно да бъда себе си.

Аз, който пиша тези думи, не съм същият аз, който умря.

През онази вечер в Лоустофт, когато Бордън предизвика повредата в апарата на Тесла, се превърнахме в двама души. Два живота, двама Рупърт Анджиър. Поехме по различните си пътища. Събрахме се отново, откакто в края на март се върнах в Колдлоу Хаус, точно когато започна временното ми подобрение от карциномите.

Докато все още бях жив, поддържах илюзията, че съм един човек. Единият умираше в леглото си, а другият записваше грижите, които го терзаеха. От 26 март насам всички записи в този дневник са направени от мен.

Всеки от нас е престижът, остатъкът от илюзията на другия.

Моят мъртъв престиж лежи мъртъв на долния етаж в отворения си ковчег и след два дни ще бъде положен в семейната гробница. Аз, неговият жив престиж, продължавам напред.

Аз, многоуважаемият Рупърт Анджиър, 14-ят граф Колдърдейл, съпруг на Джулия, баща на Едуард, Лидия и Флорънс, Господарят на Колдлоу Хаус в окръг Дарбишър, Англия.

Ще разкажа историята си утре. Събитията от изминалия ден ме оставиха, подобно на всички други в домакинството, прекалено обезсърчен за каквото и да е друго освен тъга.

7 юли 1904

Днес започва остатъкът от живота ми. Що за надежди може да храни някой като мен? Ето я моята история.

1

Появих се вечерта на 19 май 1903 година в празна ложа, гледаща към партера на „Павилиън Тиътър“ в Лоустофт. Животът ми започна с опит да запазя равновесие върху дървения парапет, от който почти незабавно паднах по гръб. Рухнах на пода на ложата, като съборих столовете около мен.

В този момент ме интересуваше единствено ужасяващата мисъл, която само миг преди това се бе появила в ума ми: че по някакъв начин Бордън се е прокраднал в ложата и ме очаква. Очевидно грешах! Докато размахвах ръце и крака сред столовете и се мъчех да се ориентирам, осъзнах, че макар Бордън да беше саботирал по някакъв начин апарата, все пак излъчването се беше състояло и се бях пренесъл. Бордън го нямаше.

Прожекторът се включи и обля в ярка светлина ложата. Бяха изминали не повече от две-три секунди. Помислих си: все още има шанс да спася илюзията! Мога да пропълзя обратно до парапета, да измисля нещо!

Претърколих се, застанах на ръце и крака и тъкмо се канех да се изправя на перилата, когато за мое изумление откъм сцената се разнесе глас, който извика да спуснат завесата. Придвижих се напред, като все така се държах ниско, и надникнах към сцената. Завесата наистина вече се спускаше, но преди да препречи погледа ми, за момент зърнах себе си, своя престиж, застанал неподвижно на сцената.

Вградено в основата на апарата на Тесла, има отделение, където по време на трансформацията остатъкът от престижа пада автоматично. Старото ми тяло, престижът, по този начин изчезва от очите на публиката, за да има илюзията максимално въздействие.

Този път намесата на Бордън трябваше да е попречила на нормалната работа на отделението, оставяйки престижа пред очите на всички!

Мислех трескаво. Адам Уилсън и Хестер бяха зад кулисите и трябваше да се справят със спешната ситуация зад спуснатите завеси. Аз самият бях жив и здрав и в пълно съзнание. Осъзнах, че съм длъжен да се добера възможно най-бързо зад кулисите и да се изправя веднъж завинаги срещу Бордън.

Излязох от ложата, затичах се по коридора и започнах да се спускам по стълбите.

Подминах една от разпоредителките. Спрях рязко пред нея и попитах нетърпеливо:

— Видяхте ли някой да напуска театъра?

Гласът ми бе прозвучал като дрезгав шепот!

Вторачената право в мен жена закрещя ужасено. За момент останах напълно безпомощен, оглушен от невероятния писък, който издаваше. Тя си пое дъх, очите й се изцъклиха и завъртяха, а после пак закрещя. Осъзнах, че прахосвам време, така че положих ръка на рамото й, за да я отместя внимателно настрани. Дланта ми потъна в плътта на рамото й!

Когато стигнах долу и се огледах за вратата към сцената, разпоредителката беше паднала на стълбите, трепереше и стенеше. Блъснах вратата и отскочих стреснато още веднъж, щом почувствах, че ръцете и лактите минават през дървото. Бях прекалено зает със спешната необходимост да открия Бордън и нямах време да обърна достатъчно внимание.

Покрай мен забързано изтича Адам Уилсън, без да ме забележи. Извиках след него, но ме чу толкова, колкото и ме видя. Спрях за момент, като се мъчех да се сетя къде е най-вероятно да открия Бордън. По някакъв начин беше прекъснал електрическото захранване за апарата, което значеше, че кой знае как се е добрал под сцената. С Уилсън бяхме включили всичко в таблото, което управата на театъра наскоро бе инсталирала.

Открих стълбището, водещо надолу, но още на първото стъпало чух, че някой тича тежко срещу мен. Само след миг се появи самият Бордън. Все още носеше нелепите си провинциални дрехи на дръвник и грима по лицето. Взимаше по две стъпала наведнъж. Замръзнах. Когато се озова на не повече от метър и половина от мен, вдигна глава, за да види къде отива. Вместо това видя мен! Още веднъж станах свидетел на съвсем същото ужасено изражение, разкривило чертите и на разпоредителката. Ускорението на Бордън продължи да го носи право към мен, но лицето му бе парализирано от шока и протегна ръце пред себе си, сякаш за да се защити. Почти незабавно след това се сблъскахме.

Двамата се проснахме на каменния под в коридора. За миг се оказа върху мен, но успях да се измъкна. Посегнах към него.

— Стой далеч от мен! — извика той, като се помъчи да се изправи, препъна се и залитна.

Хвърлих се след него и го улових за глезена, но той се отскубна, като виеше от страх.

Изкрещях срещу него:

— Бордън, трябва да престанем с тази опасна вражда! — Само че гласът ми пак прозвуча дрезгаво и беззвучно, повече като придихание, отколкото като звук.

— Не исках да стане така! — извика той.

Изправи се на крака и побягна от мен, като не преставаше да се озърта през рамо с ужасено изражение. Отказах се от борбата и му позволих да избяга.

2

След онази вечер се завърнах в Лондон, където живях в продължение на следващите десет месеца по свой собствен избор и решение, в полусвяст.

Нещастният случай с апарата на Тесла се бе отразил на тялото и душата ми по фундаментален начин, поставяйки ги в опозиция. Физически бях превърнат в призрак на предишния си аз. Живеех, дишах, хранех се, изхвърлях телесни отпадъци, чувах и виждах, усещах топлина и студ, но физически си оставах привидение. В светла нощ, ако човек не се вглеждаше достатъчно проницателно в мен, изглеждах горе-долу нормален, макар и измъчен. Когато времето беше облачно или се намирах в стая с изкуствено осветление след здрач, приличах на призрак. Виждаха ме, но и виждаха през мен. Очертанията ми се забелязваха и ако някой се взреше продължително, би различил лицето, дрехите и така нататък, но за повечето хора си оставах само едно противно видение от призрачното отвъдно. Разпоредителката и Бордън реагираха така, сякаш бяха видели дух, и то с право. Бързо научих, че ако позволявам да ме виждат при такива обстоятелства, не само всявам смут сред хората, които се сблъскват с мен, но излагам и себе си на опасност. Когато са изплашени, хората реагират непредсказуемо. Веднъж или два пъти напълно непознати дори хвърляха предмети по мен, сякаш за да ме задържат на разстояние. Един от тези предмети се оказа запалена маслена лампа, която едва не ме улучи. Така че по правило след този случай гледах по възможност да не се набивам на очи.

За сметка на това обаче умът ми внезапно се почувства освободен от ограниченията на тялото. Винаги бях с изострено внимание, мислех светкавично и позитивно по начини, които дотогава единствено бях долавял в себе си. Един от създадените по този начин парадокси беше, че обикновено се чувствах силен и способен, докато в действителност не можех да се справям с повечето задачи във физическия свят. Трябваше да се науча да държа предмети като например писалки или прибори за хранене, защото и при най-малкото невнимание се изплъзваха от пръстите ми.

Намирах се в непоносима и мрачна ситуация и през по-голямата част от времето новооткритата ми умствена енергия бе насочена под формата на чиста омраза и страх към онзи от двамата Бордън, който ме бе нападнал. Този човек продължаваше да изсмуква силите ми, точно както действията му бяха изсмукали живота от тялото ми. Като цяло бях станал невидим за света, нещо като мъртвец.

3

Не ми отне дълго време, преди да открия, че когато пожелая, мога да бъда видим или невидим.

Ако се движех по тъмно, облечен в сценичните дрехи, с които бях пострадал при представлението, можех да отида почти навсякъде незабелязан. Ако исках да се придвижвам нормално, носех други дрехи и използвах грим, за да придам на чертите си по-веществен вид. Не изглеждах съвършено; очите ми имаха тревожно хлътнал вид, а веднъж някакъв човек в един мъждиво осветен омнибус на висок глас привлече вниманието на всички към необяснимата пролука между ръкава и ръкавицата ми, при което се наложи да се отдалеча възможно най-бързо.

Парите, храната, удобствата не бяха проблем за мен. Или взимах онова, което искам, докато съм невидим, или плащах за необходимото. Такива дреболии не си заслужават допълнителни обяснения.

Истински се тревожех за добруването на моя престиж.

От една вестникарска статия разбрах, че бързият поглед, който бях хвърлил към сцената, напълно ме бе подвел. В статията се твърдеше, че Великият Дантон е пострадал сериозно по време на представление в Лоустофт, че е бил принуден да отмени бъдещите си ангажименти, но си почива в домашна обстановка и завръщането му се очаква веднага щом се възстанови.

Научих го с облекчение, но се изненадах силно! Онова, което бях зърнал, докато се спускаха завесите, според мен бе собственият ми остатък от илюзията, замръзнал в полумъртво — полуживо състояние, което наричах „престиж“. Престижът е тялото източник при пренасянето, останало в апарата на Тесла, сякаш мъртво. Укриването и освобождаването от тези тела престижи беше един от най-големите проблеми, които ми се наложи да разреша, преди да представя илюзията пред публика. Всяко следващо представление създаваше поредния престиж.

След новините за влошено здраве и отменени ангажименти осъзнах, че през онази нощ се бе случило нещо различно. Пренасянето се бе състояло само частично, а жалкият резултат се явявах аз. По-голямата част от мен бе останала неизлъчена.

Намесата на Бордън бе повлияла зле и на мен, и на моя престиж. И двамата бяхме изправени пред проблеми. Аз бях заприличал на призрак, моят престиж бе с влошено здраве. И докато той имаше вещественост и свободата да се движи из света, от момента на нещастието бе осъден на смърт; междувременно аз бях осъден на живот сред сенките, но здравето ми си оставаше непокътнато.

През юли, два месеца след Лоустофт, докато все още опитвах да се справя с последиците от катастрофата, моят престиж, изглежда, взе сам решението да оповести смъртта на Рупърт Анджиър. Точно същото бих сторил, ако бях на негово място. В момента, в който си го помислих, осъзнах, че той бях аз. За пръв път бяхме стигнали до едно и също решение, но независимо един от друг. Започвах да осъзнавам, че макар да съществувахме разделени, си оставахме една и съща личност.

Скоро след това моят престиж се завърна в Колдлоу Хаус, за да се заеме с наследството си. За пореден път знаех, че бих постъпил точно като него.

Реших за известно време да остана в Лондон. Имах зловещо задължение и исках да приключа с него в пълна тайна, без да рискувам действията ми да бъдат приписани на името на Колдърдейл.

Накратко — реших, че проблемът с Бордън най-сетне трябваше да бъде разрешен. Планирах да го убия, или по-точно — да убия един от двама им.

Тайният двоен живот на Бордън превръщаше убийството в практично отмъщение. Беше подправил официалните сведения, разкриващи съществуването на близнаците, и бе живял живот, в който едната му половина оставаше скрита. След като само единият Бордън живееше в рамките на закона, какво ме спираше да убия другия? Най-сетне щях да сложа край на тази измама, като от моя гледна точка стореното щеше да бъде едновременно удовлетворително и ефикасно. Освен това си давах сметката, че в призрачното си състояние, както и при положение, че човек с моята самоличност беше погребан и оплакан публично, аз, Рупърт Анджиър, нямаше как да бъда заловен или дори заподозрян в престъпление.

Така че дадох ход на своите планове в Лондон. Възползвах се от невидимостта си, за да следя Бордън, докато той продължаваше да си живее и работи спокойно. Наблюдавах го в семейната им къща, как подготвя и репетира изпълнения в работилницата си, докато представяше илюзиите си, стоях невидим сред театралните кулиси, проследих го до тайното убежище в северен Лондон, което споделяше с Оливия Свенсън… а веднъж дори зърнах Бордън с неговия брат близнак, за миг, срещащи се потайно на смрачената улица, предаващи си забързано информация, спешна работа, която трябваше да бъде свършена лично и незабавно.

Чак когато го видях с Оливия, реших, най-сетне, че трябва да умре. Към болката от възмущението се прибавяха достатъчно чувства в наследство от старото предателство.

Решението да извършиш предумишлено убийство е най-трудната част от ужасното дело — твърдя го със сигурност. Макар и провокиран често, вярвам, че съм внимателен и сдържан човек. Въпреки че никога не изпитвам желанието да наранявам когото и да било, през целия си съзнателен живот съм изпадал в ситуации, при които съм се заклевал, че ще „убия“ или „натрия носа“ на Бордън. Тези клетви, промърморени насаме, а често и съвсем мълчаливо, са обичайните безсилни бълнувания на онеправданата жертва — позиция, в която Бордън нерядко ме е поставял.

В онези дни никога не мислех сериозно да го убивам, но атаката в Лоустофт промени всичко. Бях запратен в света на призраците, а другият ми аз линееше. По един напълно реален начин през онази вечер Бордън бе убил и двама ни и горях за отмъщение.

Мисълта за убийството ми вдъхваше такова удовлетворение и вълнение, че се промени самата ми личност. Аз, човекът отвъд смъртта, живеех, за да убивам.

Щом веднъж взех решението, изпълнението на престъплението не можеше да чака. В смъртта на един от близнаците Бордън виждах ключа към собствената си свобода.

Но до онзи момент нямах опит в насилието и преди да правя каквото и да било, трябваше да реша как да подходя най-добре. Търсех някакъв незабавен и личен modus operandi, при който Бордън, докато умира безпомощен, да осъзнае кой и защо го убива. Чрез простия метод на елиминацията реших да го намушкам. За пореден път представата за това ужасно дело надигна в мен опияняващо очакване.

Оправдавах намушкването по следния начин: отровата действаше прекалено бавно, прилагането й беше опасно и безлично, застрелването беше шумно и пак му липсваше личният контакт. Повече или по-малко си оставах неспособен на действия, разчитащи на силата, така че всичко, свързано с тях, като удар по главата или удушаване, не беше във физическите ми възможности. След известно експериментиране открих, че ако държа нож с дълго острие и с двете ръце, здраво, но не стегнато, мога да замахна с достатъчна сила, за да пронижа плътта на човек.

4

Два дни след като приключих подготовката, проследих Бордън до „Куинс Тиътър“ в Балъм, където името му беше на първо място в афиша. Беше сряда, когато има матине и вечерно представление. Знаех, че по свой обичай Бордън се оттегля в гримьорната си между представленията, за да подремне на кушетката.

Изгледах представлението му от смрачените кулиси, а след това го последвах по тъмните коридори и стълби до гримьорната. Когато се озова вътре и остана сам и общата врява зад сцената се поуспокои, отидох до мястото, където бях скрил оръжието си. Върнах се предпазливо в коридора пред стаята на Бордън, като се придвижвах от един тъмен ъгъл на друг само когато бях сигурен, че наоколо нямаше никого.

Носех сценичния си костюм от Лоустофт, обичайното ми облекло, когато исках да се придвижвам незабелязано, но ножът бе обикновен. Ако някой ме забележеше, щеше да му се стори, че ножът се носи във въздуха съвсем сам.

Пред стаята на Бордън застанах тихо в една сенчеста ниша срещу вратата, успокоих дишането си и се помъчих да овладея лудешките удари на сърцето си. Преброих бавно до двеста.

След като още веднъж се уверих, че наоколо няма никой, отидох до вратата и се подпрях на нея, като притиснах внимателно, но силно лицето си към дървото. След няколко секунди предната част на главата ми премина през нея и огледах стаята. Беше запалена само една лампа, хвърляща сумрачно сияние в малката, неподредена стая. Бордън лежеше на кушетката със затворени очи, а ръцете му бяха сключени на гърдите.

Стиснах здраво ножа, отворих вратата и влязох вътре. Бордън се размърда и погледна към мен. Затворих вратата и я залостих отвътре.

— Кой е там? — попита Бордън, като присви очи.

Не бях дошъл, за да си говоря с него. Направих две крачки през тясната пътека, която ни делеше, скочих на кушетката и пропълзях върху му. Седнах на стомаха му и издигнах ножа над него.

Бордън забеляза ножа и се съсредоточи върху мен. В сумрака се забелязвах едва-едва. Виждах очертанията на ръцете си, докато седях над него — острието трепереше над гърдите му. Вероятно съм бил ужасяваща гледка. От два месеца не се бях бръснал или подстригвал, а лицето ми бе изпито. Бях подкосен от страх и отчаян. Седях на корема му. Държах нож и се подготвях да го пронижа смъртоносно.

— Какво си ти? — възкликна Бордън. Държеше призрачните ми китки и се опитваше да ме отблъсне, но за мен не представляваше трудност да се освободя от него. — Кой…

— Приготви се да умреш, Бордън! — извиках, като знаех, че ще чуе единствено дрезгавия и ужасяващ шепот, който можех да издавам.

— Анджиър? Моля те! Не знаех какво правя! Не исках да ти навредя!

— Ти ли го направи? Или другият?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ли беше, или твоят брат близнак?

— Нямам брат!

— Ще умреш! Кажи ми истината! Това е последната ти възможност!

— Сам съм!

— Твърде късно! — извиках и приближих ръцете си по начина, по който знаех, че ще мога да нанеса най-силен удар с ножа. Ако започнех да го намушквам безредно, щях да изпусна оръжието, така че притиснах върха на ножа към гърдите над сърцето му и приложих постепенния натиск, който щеше да прокара острието право през целта. Почувствах как платът на ризата му се разкъсва, а върхът на ножа потъва в плътта под нея.

Сетне съзрях изражението на лицето на Бордън. Беше замръзнал от страх пред мен. Ръцете му бяха някъде над главата ми и се мъчеха да ме отблъснат. Челюстта му бе увиснала, езикът му се подаваше напред, а от двете страни по бузите му от ъгълчетата на устата се стичаше слюнка. Гръдният му кош се разтърсваше конвулсивно от трескави вдишвания.

От устата му не излизаха думи, но правеше опити да проговори. Чувах съскането и пищенето на човек, който се давеше в собствения си ужас.

Осъзнах, че вече не е в разцвета на силите си. Косата му беше посивяла. Кожата около очите му бе прорязана от бръчки и умора. По врата му се бяха образували гънки. Лежеше под мен и се бореше за живота си с невеществен демон, седнал върху гърдите му с нож и готов да го убие.

Мисълта ме отврати. Не можех да доведа убийството докрай. Не можех да убия по този начин.

От мен се изляха всичкият страх, гняв и напрежение.

Захвърлих настрани ножа и се отдръпнах от него. Отстъпих, на свой ред беззащитен и като вкаменен от онова, което можеше да стори.

Той остана на кушетката, продължавайки да диша мъчително, потръпващ от ужас и облекчение. Стоях смирено там, парализиран от ефекта, който бях оказал върху този човек.

Най-накрая той се успокои.

— Кой си ти? — попита той, а гласът му прекъсваше неравно, като при последната дума почти достигна фалцет.

— Аз съм Рупърт Анджиър — отвърнах дрезгаво.

— Но ти си мъртъв!

— Да.

— Как тогава…?

Казах:

— Не биваше да започваме всичко това, Бордън. И убийството ти не е начин да сложим край.

Стоях смирен от отвратителната мисъл за онова, което се канех да сторя, и първоначалното чувство за благоприличие, управлявало живота ми до този момент, започна да се завръща с пълна сила. Как изобщо си представях, че бих могъл да извърша хладнокръвно убийство? Обърнах натъжено гръб на Бордън и минах направо през дървената врата. Докато преминавах бавно през нея, още веднъж чух как пищи от ужас.

5

Опитът ми за покушение върху живота на Бордън ме хвърли в отчаяние и отвращение. Знаех, че съм извършил предателство срещу себе си, бях предал своя престиж (който не подозираше за действията ми), бях предал Джулия, децата, името на баща си, всеки свой приятел. Ако все още се нуждаех от доказателство, че враждата ми с Бордън е била бездънна грешка, най-после разполагах с него. Нищо от стореното помежду ни в миналото не можеше да оправдае такова брутално падение.

Изпаднал в състояние на безутешност и апатия, се завърнах в стаята си, като си мислех, че повече няма какво да сторя за живота си. Вече нямаше за какво да живея.

6

Възнамерявах да залинея и умра, но съществува искрица живот дори и в такива като мен, която винаги препречва пътя на подобни решения. Мислех, че ако не се храня и не пия вода, смъртта просто ще последва, но на практика открих, че жаждата те обсебва по такъв начин, че се изисква далеч по-голяма решимост от моята, за да й се противопоставиш. Всеки път, когато приемах по няколко капки, за да я утоля, отлагах края с още малко. Същото важи и за храната. Гладът е чудовище.

След известно време постигнах съгласие със себе си и останах жив, жалък обитател на полусвят, който бе породен колкото по моя, толкова и по вина на Бордън, или поне така започваше да ми се струва.

Прекарах по-голямата част от зимата в това злощастно състояние — провалил се дори и в желанието си да се самоунищожа.

През февруари почувствах, че в мен се надига нещо неясно. Отначало си помислих, че се усилва загубата, която изпитвах от Лоустофт насам, фактът, че никога повече нямаше да видя Джулия или децата. Бях отхвърлил мисълта, вярвайки, че нуждата ми да ги видя не е толкова силна, колкото ужасното въздействие, което външният ми вид щеше да предизвика в тях. С неусетното отминаване на месеците тази тъга бе започнала да ме терзае неудържимо, но около мен не успявах да доловя нищо, което би я подтикнало да се разрасне.

Чак когато се замислих за живота на моя друг аз, на престижа, останал след случилото се в Лоустофт, почувствах как сетивата ми се изострят. Незабавно разбрах, че той е в беда.

Беше му се случило някакво нещастие или го заплашваха (може би някой от семейство Бордън?), или пък здравето му се бе влошило по-бързо, отколкото очаквах. Беше болен, може би умираше. Трябваше да бъда до него, да му помогна както и с каквото мога.

По това време самият аз също не бях в цветущо здраве. В добавка към отслабеното ми тяло след нещастния случай, лошата ми диета и липсата на упражнения ме бяха превърнали в истински скелет. Излизах рядко от мръсната стая, и то само нощем, когато никой не можеше да ме види. Знаех, че представлявам противна гледка, бях същински вампир във всеки един смисъл на думата. Перспективата за едно продължително пътуване до Дарбишър ми се струваше изпълнена с опасности.

Затова се заех съзнателно да подобря външността си. Започнах да приемам нормално количество храна и напитки, подрязах дългата си рошава коса и си откраднах нови дрехи. За да се възстановя до състоянието дори след Лоустофт, ми бяха необходими няколко седмици, но почти веднага се почувствах по-добре и настроението ми се подобри.

Срещу това разполагах с познанието, че болката, която изпитваше моят престиж, е почти непоносима.

Неизбежно всичко ме насочваше към завръщането в семейния дом и през последната седмица на март си купих билет за нощния влак до Шефилд.

7

Знаех само едно за това как ще се отрази завръщането ми вкъщи. Внезапната ми поява нямаше да изненада онази част от мен, която наричах престиж.

Пристигнах в Колдлоу Хаус в средата на утринта, в светъл, пролетен ден, така че в ярката, постоянна слънчева светлина физическият ми вид бе максимално веществен. Дори и по този начин ми беше известно, че изглеждам изненадващо, защото по време на краткото ми пътуване по светло с файтон от гарата в Шефилд, а след това с омнибус и отново с файтон, бях привлякъл не един въпросителен поглед от случайните минувачи. В Лондон бях навикнал на всичко това, но и лондончани на свой ред са свикнали всеки ден да се разминават със странни обитатели на града. Тук в провинцията един скелетоподобен мъж с тъмни дрехи и широка шапка, с неестествен цвят на кожата, неравно подстригана коса и подозрително хлътнали очи ставаше обект на любопитство и тревога.

Отидох направо пред къщата и почуках няколко пъти по вратата. Можех да вляза и сам, но нямах представа какво ме очаква вътре. Реших, че ще е най-добре непредизвестеното ми завръщане да се развива стъпка по стъпка.

Хътън отвори вратата.

Свалих си шапката и останах неподвижно пред него. Преди да ме огледа както трябва, се канеше да каже нещо, но щом ме видя, замълча. Взираше се в мен, онемял, с безизразно лице. Познавах го достатъчно добре, за да си дам сметка, че мълчанието разкрива смайването му.

Щом му дадох достатъчно време да приеме кой съм, казах:

— Хътън, радвам се пак да се видим.

Той отвори уста, за да проговори, но от нея не излезе нищо.

— Сигурен съм, че знаеш какво се случи в Лоустофт, Хътън — продължих. — Аз съм злощастното последствие от събитието.

— Да, сър — каза най-сетне той.

— Може ли да вляза?

— Да известя ли лейди Колдърдейл, че сте тук, сър?

— Преди да се видя с нея, бих желал да разменя няколко думи насаме с теб, Хътън. Сигурен съм, че е вероятно идването ми да предизвика безпокойство.

Отведе ме във всекидневната до кухнята и ми сипа чаша чай от чайника, който тъкмо бе сварил. Отпих от чашата пред него, без да зная как да обясня. Хътън, човекът, на чието самообладание винаги съм се възхищавал, скоро пое нещата в свои ръце.

— Смятам, че би било най-добре, сър — каза той, — ако изчакате тук, докато аз съобщя за пристигането ви на лейди Колдърдейл. След това вярвам, че тя ще поиска да ви види. Заедно най-добре ще решите как да продължите нататък.

— Кажи ми, Хътън. Как е моят…? Искам да кажа, как е здравето на…?

— Лорд Колдърдейл е тежко болен, сър. Все пак прогнозите са отлични и тази седмица го изписаха от болницата. Възстановява се в градинската стая, където преместихме леглото му. Вярвам, че в този момент лейди Колдърдейл е с него.

— Това е невъзможна ситуация, Хътън — осмелих се да отбележа.

— Такава е, сър.

— И по-точно за теб, имам предвид.

— За мен, за вас и за всички, сър. Разбирам какво се е случило в онзи театър в Лоустофт. Лорд Колдърдейл, тоест вие, сър, ми довери подробностите. Без съмнение си спомняте, че неведнъж взимах участие в освобождаването от останките от престижа. Разбира се, в тази къща няма тайни, милорд, както сте наредили.

— Тук ли е Адам Уилсън?

— Да, тук е.

— Радвам се да го чуя.

След малко Хътън излезе и като се забави няколко минути, се завърна с Джулия. Тя изглеждаше изморена и косата й бе вдигната на кок. Спусна се право към мен и двамата се прегърнахме достатъчно топло, но изпитвахме видима нервност. Докато я държах в прегръдките си, усетих колко е напрегната.

Хътън се извини и когато останахме сами, с Джулия се уверихме един друг, че не съм някакъв противен натрапник. Дори аз понякога се бях съмнявал в собствената си самоличност по време на онези дълги зимни месеци. Съществува един вид лудост, при която самозаблудата измества реалността и много пъти едно такова може би физическо неразположение като че ли обяснява всичко; че някога съм бил Рупърт Анджиър, но старият живот вече ми е отнет и са ми останали единствено спомените; или пък например, че съм някаква друга злощастна душа, която в лудостта си е успяла да убеди себе си, че е Анджиър.

Още при първата удала ми се възможност разясних на Джулия ограниченията на телесното ми съществуване. Казах й как ще избледнея от поглед, ако не ме огрява ярка светлина, как без да искам, мога да минавам през твърди предмети.

Сетне тя ми разказа за карциномите, от които аз, моят престиж, страда и как по силата на някакво чудо, изглежда, се е излекувал от тях, позволявайки ми, позволявайки на него да се завърне у дома.

— Ще се възстанови ли напълно? — попитах разтревожено.

— Хирургът каза, че възстановяването понякога настъпва спонтанно, но други пъти подобрението е само временно. Вярва, че в този случай той, ти… — Беше готова да заплаче, така че взех ръката й. Тя се стегна и заговори по-сериозно: — Вярва, че отдихът ще бъде кратък. Туморите са злокачествени, с множество разсейки и в различно напреднал стадий.

След което ми довери какво е развитието на скорошните събития, които буквално ме смаяха. Именно от нея научих, че Бордън, и по-точно един от двамата близнаци Бордън, е починал и че бележникът му е в мое, наше притежание.

Тези новини ме изненадаха. Например научих, че Бордън бе починал само три дни след неуспешното ми покушение срещу живота му.

Двете събития ми се струваха тясно свързани. Джулия твърдеше, че според някои е получил сърдечен удар. Питах се дали не го бе сполетял след ужаса, който бях всял в него? Припомних си изтерзаните звуци, които издаваше, затрудненото му дишане, цялостния му нездрав и отслабнал вид. Знаех, че сърдечният удар може да бъде причинен от стрес, но до този момент допусках, че след оттеглянето ми Бордън е дошъл на себе си и впоследствие се е възстановил до нормалното си състояние.

Разказах всичко на Джулия, но тя като че ли реши, че двете събития не са свързани.

Още по-интересна бе новината за бележника на Бордън. Джулия ми каза, че е прочела част от него и че сред страниците му са описани много от илюзиите на Бордън. Попитах я дали аз, моят престиж, има някакви планове за бележника, но тя отвърна, че болестта е прекъснала всичко. Спомена и че споделя угризенията ми на съвестта по отношение на Бордън и че моят престиж е почти на същото мнение.

Попитах:

— Къде е той? Трябва да бъдем заедно.

— Скоро ще се събуди — отговори Джулия.

8

Срещата ми със самия мен трябва да е била една от най-необичайните в историята! Двамата се допълвахме до съвършенство. Всичко, което не ми достигаше, беше в него; всичко, което имах аз, той бе изгубил. Разбира се, че бяхме еднакви, по-еднакви и от еднояйчни близнаци.

Когато някой от двамата говореше, другият с лекота можеше да довърши изречението. Движехме се по един и същ начин, имахме едни и същи жестове и маниери, хрумваха ни едни и същи мисли в един и същ момент. Знаех всичко за него и той знаеше същото за мен. Липсваха ни единствено отделните изживявания от последните месеци, но щом си ги разкажехме един на друг, отпадаха дори тези разлики. Той се разтрепери при описанието на посегателството ми върху живота на Бордън, а аз страдах от болките и злощастието на болестта му.

Но сега бяхме заедно и вече нищо нямаше да ни раздели. Помолих Хътън да приготви за мен второ легло в оранжерията, за да могат двете ни половини да бъдат една с друга през цялото време.

Всичко това нямаше как да е в тайна от останалата част на домакинството, така че скоро отново бях сред децата си, сред Адам и Гъртруд Уилсън, както и мисис Хътън, домашната ни помощница. Всички възкликваха, виждайки неземния двойствен ефект, който създавахме. Побиват ме тръпки от мисълта как ли ще се отрази това разкритие за баща им върху децата ми в бъдеще, но аз, другата моя половина и Джулия сме съгласни, че истината е за предпочитане пред поредната лъжа.

Не се мина дълго обаче, преди смразяващите карциноми да придадат спешен оттенък на времето, което прекарвахме заедно, и тогава най-сетне осъзнахме, че ако оставаше нещо за правене, то сега беше моментът.

9

От началото на април до средата на май работихме заедно по редактирането на Бордъновия бележник, за да го подготвим за издателя. Моят брат близнак (или поне ми бе по-удобно да мисля по този начин за моя престиж) скоро отново се разболя и макар да бе свършил голяма част от първоначалната работа по книгата, аз приключих работата по нея и преговарях с издателя.

Пак аз, използвайки самоличността му, продължих да поддържам неговия дневник, докато не почина.

И така се случи, че вчера двойният ни живот стигна до своя край чрез смъртта му и заедно с това настъпва краят на моята кратка житейска история.

Сега съществувам само аз, и за пореден път живея отвъд смъртта.

8 юли 1904

Тази сутрин слязох с Уилсън в избата, където огледахме апарата на Тесла. Беше в пълно работно състояние, но тъй като не го бях ползвал от дълго време, прегледах бележките на мистър Али, за да се уверя, че всичко е на мястото си. Винаги съм изпитвал удоволствие от съвместната работа с далечния мистър Али. Добросъвестните му указания са незаменими.

Уилсън ме попита дали да не разглобим устройството.

Помислих за момент и казах:

— Да го оставим за след погребението.

Церемонията е планирана за утре, по обед.

След като Уилсън се качи горе, а аз заключих входната врата за избата, задействах устройството и го използвах, за да излъча още златни монети. Мислех за бъдещето, за своя син, 15-ия граф, за своята съпруга, овдовялата лейди. Това бяха отговорности, които нямаше как да посрещна изцяло. За пореден път почувствах как смазващата тежест на собствената ми неефикасност препъва не само мен, но и невинното ми семейство.

Не съм броил състоянието, които сме създали с устройството, но моят престиж ми показа съкровището, което е натрупал в едно затворено и заключено отделение в най-тъмния ъгъл на избата. Отброих на око около две хиляди лири за непосредствените нужди на Джулия и добавих няколкото мои нови монети към останалото. Колкото и още да създадем, никога няма да са достатъчни.

Все пак ще се погрижа устройството на Тесла да се запази непокътнато. Инструкциите на Али ще останат заедно с него. Един ден Едуард ще открие този дневник и ще осъзнае за какво най-добре може да бъде използван дупликиращият апарат.

По-късно

До погребението има само няколко часа и не мога да отделя много време в писане на тези страници. Следователно нека отбележа следното.

Часът е осем вечерта и се намирам в градинската стая, която споделях със своя престиж, преди той да почине. Красивият залез позлатява височините на Кърбар Едж и макар това помещение да гледа встрани от залязващото слънце, над себе си виждам докоснат от кехлибарени нишки облак. Преди няколко минути обиколих тихо имението, вдишвайки летния аромат, вслушан в леките звуци на тези хълмисти земи, които като дете обичах толкова силно.

Вечерта е чудесна и топла и мога да планирам края, самия край.

Аз съм остатък от самия себе си. Животът буквално вече не си струва да бъде живян. Състоянието ми забранява всичко, което обичам. Семейството ми ме приема. Знаят кой съм и какво съм, както и че обстоятелствата, довели ме дотук, не са предизвикани по моя воля. Все едно, човекът, когото обичаха, е мъртъв и аз не мога да го заменя. За тях ще бъде по-добре да си тръгна, за да могат най-сетне да започнат да скърбят свободно и докрай за покойника. В израза на скръбта се крие възстановяването от самата скръб.

А и не съществувам законно по никакъв начин: илюзионистът Рупърт Анджиър е мъртъв и погребан, и утре ще изпратят по пътя на вечния му покой 14-ия граф Колдърдейл.

Съществуването ми е непрактично. Мога да водя само един презрян полуживот. Не мога да пътувам необезпокоявано, освен ако не се дегизирам неубедително или не поемам риска да плаша хората до смърт, излагайки и себе си на опасност. Единственото, което очаквам от живота, е да бъда призрак на самия себе си, завинаги надвиснал в покрайнините на истинския живот на моето семейство, обсебил собственото си минало и тяхното бъдеще.

Така че сега това трябва да приключи и ще умра.

Но проклятието на живота също не иска да ме напусне! Вече зная колко яростно гори духът му в мен, както и че не само убийството, но и самоубийството е извън възможностите ми. Веднъж пожелах да умра, но желанието ми не се оказа достатъчно силно. Мога да се принудя да умра само като убедя сам себе си, че има надежда да не успея.

Щом приключа със записките, ще скрия този дневник заедно с предишните му томове някъде сред престижите, положени в гробницата. Тогава ще отключа отделението в избата, за да може синът ми или неговият син някой ден да открият златото там. Този дневник не бива да бъде открит, преди златото да влезе в употреба, защото бележките ми са самопризнание за фалшификацията, която извърших.

След като сторя всичко това, отново ще включа устройството на Тесла и ще го използвам за последен път.

Съвсем сам, без да знае никой, ще се излъча през етера за най-сензационната поява в кариерата си.

Прекарах последния час в измерване и проверка на координатите до най-малкия остатък, който може да бъде изчислен. Подготвям се, репетирам, сякаш ще ме гледа хилядна публика. Но тази магия трябва да се състои докато съм сам, без свидетели.

Възнамерявам да излъча себе си в мъртвото тяло на моя престиж, където ще настъпи краят ми!

Ще пристигна в него. В това не може да има никакво съмнение, защото апаратът на Тесла никога не е давал отклонения в точността. Но какъв ще е резултатът от този мъртвешки съюз?

Ако се проваля, ще се материализирам във вътрешността на бедното, превзето от рака, тяло на моя престиж, мъртъв от два дни, вкочанен в rigor mortis. Аз също ще умра на място и дори няма да разбера. Утре, когато полагат тялото му, ще ме положат с него.

Все пак вярвам, че има шанс и за друг резултат — такъв, който отговаря на отчаяната ми нужда да живея. Тази материализация може и да не ме погуби!

Сигурен съм, почти сигурен, че пристигането на тялото ми в моя престиж ще възвърне живота в него. Ще бъде нова среща, финално единение.

Останалото от мен ще се спои с него и отново ще бъдем едно цяло.

Имам духа, с който той не разполагаше. Ще съживя тялото му с душата си. Имам волята за живот, която му бе отнета, така че ще му я възвърна. Разполагам с жизнената искра, която сега му липсва. Ще изцеря язвите, раните и туморите му с чистотата на моето здраве, ще накарам кръвта още веднъж да изпълни артериите и вените му, ще размекна вкочанените мускули и стави, ще придам цвят на бледата му кожа и двамата наново ще придадем цялост на моето тяло.

Лудост ли е да смятам, че нещо подобно е възможно?

Ако е така, то нека съм луд, защото ще живея.

Достатъчно луд съм, още докато планирам всичко това, да вярвам, че има място за надежда. Тази надежда ми позволява да не се отказвам и да продължавам.

Лудото, съживено тяло на моя престиж ще се надигне от отворения ковчег и бързо ще напусне този дом. Всичко, което сега ми е забранено, ще остане зад гърба ми. Обичах този живот и докато го живях, обичах други, но тъй като единствената ми останала надежда за живот е да сторя нещо, което всеки нормален човек би намерил за осъдително, трябва да се превърна в изгнаник, да изоставя любимите си хора, да тръгна по света, да направя каквото мога с намереното там.

Ще го сторя сега!

Ще се отправя сам към края.

Бележки

[1] Морска болест (фр.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кристофър Прийст Престиж (59)

Метаданни

Данни

Престиж

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част четвъртаРупърт Анджиър

Историята на моя живот

Историята на моя живот

LE PROFESSEUR DE MAGIE

В ТОЗИ ТЕАТЪР — ПРЕЗ ЦЯЛАТА СЛЕДВАЩА СЕДМИЦА!

НЕ ПРИБЛИЖАВАЙ!

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

1

2

3

4

5

6

7

8

9

Кристофър Прийст
Престиж (59)

Част четвърта
Рупърт Анджиър