Кристофър Прийст
Престиж (58)

12

Докато Андрю Уестли и Кейт Анджиър стояха заедно над остатъците от храната, вечерта бе настъпила и дъждът се бе превърнал в сняг, който все още се сипеше. Отначало разказът й като че не предизвика никаква реакция в него, защото просто се взираше в празната си чаша за кафе и си играеше с лъжичката в чинийката. После заяви, че има нужда да се поразходи малко. Прекоси помещението до прозореца, за да погледа градината навън, сложил ръце на врата си, раздвижвайки глава наляво и надясно. Над имението се бе спуснал непрогледен мрак. Кейт знаеше, че Андрю едва ли вижда нещо навън. Главният път се намираше зад къщата и доста по-ниско. От тази страна бяха само ливадата, гората, издигащият се хълм, а отвъд тях — скалистите чукари на Кърбар Едж. Известно време той остана неподвижен. Кейт не виждаше лицето му и допусна, че или е затворил очи, или се взира невиждащо в мрака.

Накрая той каза:

— Мога да споделя само онова, което ми е известно. Изгубих връзка с брат ми приблизително на същата възраст, която ти описа. Може би това обяснява всичко. Но раждането му не е отбелязано в архивите, така че не мога да докажа, че съществува. Знам, че е реален. Вероятно си чувала, че близнаците имат нещо като връзка помежду си? Ето защо съм сигурен. Другото, което знам, е, че по някакъв начин той е обвързан с този дом. Още откакто пристигнах днес, усещам, че е тук. Не разбирам как е възможно и не мога да го обясня.

— Аз също проверих архивите — каза тя. — Единствено дете си. Няма и намек за близнак, брат или сестра.

— Дали някой не е подправил архивите? Възможно ли е?

— Разбира се и аз си зададох същия въпрос. Ако момчето е било убито, това не би ли дало на някой достатъчна причина да фалшифицира сведенията за него?

— Може би. Със сигурност мога да кажа, че не си спомням нищо. Абсолютно нищо. Не помня дори баща си. Известно ми е само името му, Клайв Бордън. Очевидно няма как загиналото дете да съм аз, пълен абсурд е даже да го допуснем. Трябва да е бил някой друг.

— Но той е твой баща… а Ники е бил единствено дете.

Андрю обърна гръб на прозореца и се върна обратно при стола си.

— Има само две или три възможности — каза той. — Аз съм бил момчето, убили са ме и сега пак съм жив. В това няма никаква логика. Или загиналото момче е било моят брат близнак, а човекът, който го е убил — допускаме, че това е баща ти, — по-късно е успял да подправи официалните документи. Откровено казано, и това не ми се вярва. Или си се объркала, Ники Бордън е оцелял и може би аз съм или не съм онова дете. Или… предполагам, че е възможно и да си си измислила всичко.

— Не. Не съм. Знам какво видях. А и майка ми на практика го призна. — Тя взе книгата на Бордън и я отвори на една страница, която си беше отбелязала с листче хартия. — Има и друго обяснение, но и то е ирационално като другите. Ако през онази нощ не си бил убит, тогава може би става дума за някакъв трик. Апаратът, който видях тогава, беше фокуснически реквизит, изработен за изпълнение на сценични илюзии.

Тя обърна книгата и я вдигна, за да му я покаже, но той махна с ръка:

— Цялата история е абсурдна — каза той.

— Видях как се случи.

— Според мен грешиш или се е случило с някой друг. — Той отново обърна очи към прозорците и дръпнатите настрани завеси, след което погледна разсеяно часовника си. — Имаш ли нещо против да се обадя по мобилния си телефон? Трябва да кажа на родителите си, че ще закъснея. Исках и да звънна в апартамента си в Лондон.

— Мисля, че трябва да останеш за през нощта. — Това го накара за кратко да се усмихне широко и Кейт осъзна, че се е изразила по грешния начин. Намираше го за относително привлекателен по един безобидно грубоват начин, но очевидно не беше от хората, които се отказват с лека ръка, когато става дума за секс. — Имах предвид, че мисис Мейкин може да приготви стаята за гости.

— Щом трябва.

Преди да седнат да вечерят, помежду им се бе проточил онзи момент. Вероятно му беше сипала прекалено много от ръженото уиски или пък бе наблегнала твърде много на големите различия между нейното и неговото семейство. Или пък беше комбинация от двете. Дотогава по-скоро й харесваше как я зяпа — открито и безсрамно, през целия следобед, час и половина преди това, точно преди да седнат да вечерят. Тя беше дала ясно да се разбере, че няма нищо против двамата да опитат ново сближаване между семействата. Само те двамата, последното поколение. Част от нея си оставаше поласкана, но онова, което той имаше предвид, не беше онова, което имаше предвид тя. Подмина забележката му възможно най-деликатно.

— В състояние ли си да караш в снега след толкова алкохол? — каза тя сега.

— Да.

Но не стана от стола. Тя остави книгата на Бордън на масата между тях, разтворена, със страниците надолу.

— Какво искаш от мен, Кейт? — попита той.

— Вече не съм сигурна. Може би никога не съм била съвсем наясно. Мисля, че се е получило така и когато Клайв Бордън е дошъл при родителите ми. И двете страни са чувствали, че трябва да изгладят нещата, положили са всички усилия, но старите различия са си оставали.

— Интересува ме само едно. Моят брат близнак е някъде тук. В тази къща. Откакто следобед ми показа вещите на дядо си, го усещам. Повтаря ми да не си тръгвам, да дойда, да го намеря. Никога не съм усещал по-силно присъствието му в себе си. Каквото и да твърдиш, каквото и да твърдят архивите, мисля, че през 1970 година тук е дошъл брат ми и според мен по някакъв начин никога не е напуснал къщата.

— Въпреки факта, че нямаш брат близнак. И двамата го знаем.

— Да, въпреки това.

Тя чувстваше, че са достигнали задънената улица, пред която сама бе изправена от дълги години. Сигурната смърт на едно малко момче, което по-скоро се беше оказало живо. Срещата с момчето вече като мъж не променяше нищо. Беше и едновременно с това не беше той.

Тя си наля още капка бренди, а Андрю попита:

— Мога ли да проведа тези разговори някъде на спокойствие?

— Остани тук. През зимата тази стая е най-топлото място в цялата къща. Аз искам да проверя нещо.

Докато излизаше от помещението, чу как той започна да набира номера на клавиатурата на телефона си. Тя мина по главния коридор и надникна през предната врата. Снегът вече беше натрупал стабилно десетина сантиметра. Винаги валеше спокойно тук, по алеята на завет пред къщата, но знаеше, че по-надолу, където минаваше главният път, снегът вече е образувал преспи покрай живия плет и банкета. Не се чуваше шум от преминаващи коли, макар обикновено да достигаше ясно до къщата. Заобиколи отзад и видя, че снегът вече се трупа по стените на бараката за дърва. Вятърът навяваше неспирни снежинки в мрака. Мисис Мейкин беше в кухнята и я помоли да подготви стаята за гости.

След като мисис Мейкин разчисти остатъците от вечерята, двамата с Андрю останаха в трапезарията. Седнаха от двете страни на камината и разговаряха за най-различни неща от всекидневието. Тя му разказа за местния съвет, откъдето искаха част от земята й за застрояване. По-късно той й разказа за проблемите си с момичето, с което живееше и което го бе изоставило и накарало да си задава несигурно въпроса дали иска отново да бъде с нея.

Кейт беше уморена и разговорът не вървеше.

В единайсет го придружи до горе и му показа къде е стаята за гости, както и банята, която можеше да използва. По-скоро за нейна изненада не последва второ предложение, той й благодари учтиво за гостоприемството, пожела й лека нощ и това беше. Кейт се върна в трапезарията, където беше оставила някои от документите на прадядо си. Вече бяха подредени спретнато; вероятно се дължеше на някаква наследствена черта, която не й позволяваше да разхвърля хартия навсякъде. На една част от нея винаги й се беше искало да е разхвърляна, небрежна, свободна, но вродената й природа не го позволяваше.

Седна в по-близко разположеното до камината кресло и почувства как огънят огрява краката й. Хвърли още една цепеница в пламъците.

След като Андрю си беше легнал, изведнъж бе престанало да й се спи. Не се беше уморила толкова от самия него, колкото от усилието да му говори, да извлича всички тези спомени от детството. Говоренето за тях беше нещо като прочистване, освобождаване от насъбралата се отрова, и сега се чувстваше по-добре.

Остана седнала край огъня, замислена за случката в миналото, опитвайки, както винаги в продължение на четвърт век, да открие значението й. Все още се вледеняваше от спомена за нея. А момчето, което Андрю наричаше свой брат, беше в сърцето й — заложник на миналото.

Точно тогава в стаята влезе мисис Мейкин и Кейт я попита дали може да й направи чаша безкофеиново кафе, преди да стане време за лягане. Послуша новините в полунощ по „Рейдио 4“, като отпиваше от кафето, а по-късно и Би Би Си Уърлд Сървис. Не я ловеше сън. Гостната, където беше Андрю, се намираше точно над главата й и чуваше, че често се върти в старинното легло. Знаеше колко студена може да бъде тази стая. В нея беше прекарала детството си.