Кристофър Прийст
Престиж (56)

10

Майка ми почина, когато бях на осемнайсет години. С Розали наполовина очаквахме новината за това да накара баща ни да се върне от изгнание, но не стана така. Продължихме да живеем в къщата, докато съвсем бавно не започна да ни се изяснява, че имението е наше. Реагирахме по различен начин. Постепенно Розали успя да се освободи психологически от мястото и накрая се премести. Аз започнах да попадам в капана му и все още съм тук. Основно ме задържа чувството за вина, която не успявах да отхвърля, за случилото се там долу в избата. Всичко се въртеше около тези събития и накрая разбрах, че трябва да направя нещо, за да се пречистя от случката.

Най-сетне събрах цялата си храброст и слязох в избата, за да открия дали нещо от видяното там все още не е на мястото си.

Реших да го сторя един летен ден, когато ми гостуваха приятели от Шефилд, а къщата бе препълнена със звуците от рокмузика, разговорите и смеха на млади хора. Не споменах пред никого какво планирам, просто се измъкнах от някакъв разговор в градината и влязох в къщата. Бях се подкрепила с три чаши вино.

Скоро след посещението на Бордън ключалката на вратата беше сменена, а след смъртта на майка си я бях сменила за втори път, въпреки че така и не слязох долу Мистър Стимпсън и съпругата му отдавна си бяха заминали, но те и прислугата след тях използваха избата за склад. Винаги съм изпитвала невероятна нервност дори при мисълта да приближа първите стъпала.

През онзи ден обаче не смятах да позволявам на нищо да ме спре. Подготвях се за тази стъпка от известно време. Влязох, заключих вратата отвътре (една от въведените от мен промени), включих електрическото осветление и слязох в избата.

Веднага потърсих с поглед апарата, убил Ники Бордън, но не се изненадах особено, че вече не е там. Кръглата яма обаче все още стоеше в средата на пода, така че отидох при нея и я огледах. Изглежда, бе изградена доста по-късно в сравнение с останалата част на многопластовия под. Ясно бе, че е изкопана съгласно предварителен план, защото на равни интервали в бетонните стени бяха забити известен брой стоманени скоби — както предположих, за да носят дървените пръти на апарата. На тавана над ямата, точно над центъра й, имаше голяма електрическа разпределителна кутия. От нея тръгваше дебел кабел до трансформатор, инсталиран в единия край на избата — кутията му беше ръждясала и покрита с мръсотия.

Забелязах, че радиално от разпределителната кутия на тавана започваха множество обгорени следи и макар някой да бе нанесъл покритие от бяла блажна боя върху тях, все още личаха.

Като се изключеше това, нямаше и намек, че апаратът някога е бил на това място.

Открих го няколко минути по-късно, когато отидох да проуча колекцията от сандъци, кутии и големи мистериозни предмети, подредени по протежение на по-голямата част на една от стените. Бързо си дадох сметка, че тук са събрани магическите принадлежности на прадядо ми, вероятно след смъртта му. В предната част, без да бият на очи, стояха два здрави дървени сандъка — бяха толкова тежки, че не успях да ги помръдна, какво остава да ги изнеса от избата сама. На единия, макар и силно избледнял от времето, имаше надпис: „Денвър, Чикаго, Бостън, Ливърпул (Англия)“. Към сандъка все още стоеше, закована с телбод, митническа товарителница, която се оказа толкова прогнила, че се разпадна в ръката ми, когато я докоснах. След като я разгледах по-подробно на светлината на най-близката крушка, видях, че нечия ръка е изписала на нея с калиграфски букви: „Съдържание — Научни Инструменти“. Двата сандъка имаха метални пръстени от двете си страни за по-лесно вдигане с товарен кран, както и дръжки за пренасяне на ръка.

Опитах да отворя по-близкия от двата, борейки се неумело с капака в търсене на начин да го поместя, когато за моя изненада той сам се вдигна с лекота, очевидно балансиран от вътрешен механизъм. Веднага разбрах, че съм открила детайлите на електрическия апарат от онази нощ, но тъй като сега беше разглобен, заплахата от присъствието му отсъстваше.

Към вътрешната страна на капака бяха прикрепени няколко големи картонени листове, все още в добро състояние и непожълтели дори на преклонна възраст, върху които със ситен, но изискан и четлив почерк бяха изписани инструкции. Прегледах първите няколко:

1. Открийте, измерете и тествайте местното заземление. Ако не съответства, не продължавайте. Виж (27) по-долу за инструкции по инсталацията, проверката и тестването на заземителната връзка. Винаги сверявайте цвета на кабелите; вижте приложената графика.

2. [Ако не се употребява в САЩ или Великобритания.] Открийте, измерете и тествайте местен източник на електрическо захранване. Използвайте инструмента от Чанта за инструменти 4.5.1, за да установите вида, напрежението и честотата на тока. Направете справка с (15) по-долу за начина на свързване към главния трансформатор.

3. Докато сглобявате апарата, тествайте надеждността на местното електрическо захранване. Ако има разлики в рамките на ±25V, не правете опит да работите с апарата.

4. Когато боравите с компонентите, винаги носете защитни ръкавици, налични в Чанта за инструменти 3.19.1 (резервен чифт в 3.19.2).

И така нататък, изчерпателен списък с инструкции за сглобяване, много от тях включващи технически или научни термини и фрази. (След това се погрижих да ми направят копие, което пазя в къщата.) Списъкът бе подписан с инициалите „Ф.К.А.“.

От вътрешната страна на капака на втория сандък открих списък с подобни инструкции, в които се обръщаше внимание на безопасното изключване на апарата, разглобяването и съхраняването на частите му в сандъците по правилните им места.

В този момент най-после започна да ми става ясно кой беше моят прадядо всъщност. Онова, което искам да обясня, е чувството за направеното от него, на какво е бил способен, какво е постигнал в живота си. Дотогава за мен си оставаше просто предшественик, дядо, чиито вехтории се мотаеха из къщата. За пръв път успявах да го зърна такъв, какъвто сигурно е бил. Тези сандъци, с техните щателни инструкции, бяха негови, а инструкциите бяха написани от — или по-скоро за — него. Дълго стоях там и си представях как разопакова апарата с помощниците си, как се състезават с времето, за да подготвят всичко преди първото представление. Все още не знаех нищо за този човек, но най-сетне бях получила възможност да проумея какво е правил и донякъде — как го е правил.

По-късно през годината разгледах подробно останалите му вещи и това допълнително ми помогна да придобия представа какъв човек е бил. Стаята, която беше ползвал за кабинет, бе пълна с изрядно картотекирани документи: сметки, списания, кореспонденция, договори за ангажименти, пътни листове, плакати, театрални програми. На това място бе описана голяма част от живота му, а в избата имаше още — костюми и принадлежности от представленията му. Голяма част от костюмите се бяха разпаднали от старост и ги изхвърлих, но реквизитът беше в работно състояние или най-малкото годен да бъде ремонтиран, и тъй имах нужда от пари, продадох най-добрите образци на колекционери. Освен това се освободих и от колекцията му от книги, посветени на илюзионизма. От идващите купувачи научих, че голяма част от колекцията на Рупърт Анджиър е ценна, но само в парични измерения. За модерните илюзионисти в нея нямаше нищо повече освен сантиментална стойност. Повечето илюзии, изпълнявани от Великия Дантон, можеха да се класифицират като обичайни и за експерта или колекционера не съдържаха изненади. Не продадох електрическия апарат. Все още е там долу, в онези сандъци.

По някакъв неочакван начин самият акт на слизането в избата бе успял да ме отдалечи от детските ми страхове. Промяната може би се дължеше на факта, че междувременно годините ме бяха превърнали в зрял човек, или че в отсъствието на останалата част от семейството на практика бях поела ролята на глава на домакинството. Каквато и да е причината, когато излязох през старата кафява врата и я заключих зад себе си, вярвах, че съм отхвърлила нещо нежелано, което дотогава бе обсебвало живота ми.