Кристофър Прийст
Престиж (53)

7

Очите ми бяха полузаслепени от яркия блясък на електрическите пламъци; ушите ми звънтяха от острия им звук; умът ми се рееше замаяно от шока на току-що преживяното.

Тръгнах напред, привлечена от вида на димящата яма. Вече успокоена и очевидно затихнала, продължаваше да ми се струва изпълнена със заплаха, макар все така да се чувствах неудържимо притеглена от нея. Скоро стоях на ръба до майка си. Ръката ми, както толкова често преди това, се вдигна сама и стисна пръстите й. Тя също се взираше надолу с отвращение и неверие.

Ники беше мъртъв. Лицето му беше застинало в предсмъртния писък, а ръцете и краката му бяха в неестествена поза — така, както ги беше размахал в мига, когато баща ми го хвърли в ямата. Лежеше по гръб. При преминаването през електрическото поле косата му се бе изправила и все още стоеше настръхнала около вкамененото му изражение.

Клайв Бордън нададе страховит, нещастен вик на гняв и отчаяние и скочи в ямата. Хвърли се на земята, обви с ръце тялото на сина си, опита нежно да прибере ръцете и краката на момчето към тялото му, залюля лицето му в ръка, притисна бузата му до своята, като през цялото време не спираше да се разтърсва от ужасни ридания, излизащи някъде дълбоко от него.

А майка ми, сякаш осъзнавайки за пръв път, че стоя там до нея, внезапно обви ръце около мен, притисна лицето ми в полите си, след което ме вдигна. Прекоси бързо избата и ме отнесе надалеч от сцената на разигралата се трагедия.

Гледах през рамото й и когато тръгнахме бързо нагоре по стълбите, последното нещо, което видях, бе баща ми. Той се взираше надолу в ямата и по лицето му се бе изписало такова сурово задоволство, че повече от две десетилетия по-късно, все още си го припомням единствено с тръпка на отвращение.

Баща ми знаеше какво ще се случи, беше позволил да се случи, беше го причинил. Всичко в позата на тялото и изражението му казваше: Доказах, че съм прав.

Забелязах също и че Стимпсън, прислужникът, е приклекнал на пода и се държи за него с ръце. Беше привел глава.