Кристофър Прийст
Престиж (52)

6

Двете с Розали бяхме оставени сами, принудени да избираме между два ужаса. Единият бе да останем сами в познатата обстановка на всекидневната, другият — да последваме възрастните надолу по стъпалата. Държах се за по-голямата си сестра, обвила и двете си ръце около крака й. Нямаше и следа от мисис Стимпсън.

— Ще отидеш ли при тях? — попита Розали.

— Не! Ти иди! Погледни и ми кажи какво правят!

— Качвам се в детската стая — заяви тя.

— Не ме оставяй! — извиках. — Не искам да остана тук сама. Не се качвай!

— Можеш да дойдеш с мен.

— Не. Какво ще направят на Ники?

Розали вече се отскубваше от мен и ме удряше грубо по рамото с ръка, за да ме отблъсне. Лицето й бе побеляло, а очите й бяха полузатворени. Трепереше.

— Прави каквото искаш! — каза тя и макар пак да се опитах да я уловя, успя да се изплъзне и изтича вън от стаята. Тръгна по страшния коридор, покрай отворената врата, зави на каменните плочи в основата на стълбището и се затича нагоре по него. По онова време сметнах, че презира страха ми, но от разстоянието на годините подозирам, че се бе изплашила повече от мен.

Все едно, открих, че съм останала съвсем сама и тъй като Розали ми го бе наложила, следващото ми решение беше по-лесно. Обзе ме усещане за спокойствие, което укроти въображението ми. Беше просто друг вид страх, но ми позволи да се размърдам. Знаех, че не мога да остана на мястото си, но знаех и че нямам сили да последвам Розали по онези далечни стълби. Оставаше ми само една посока. Прекосих малкото разстояние до отворената кафява врата и погледнах надолу.

Двете електрически крушки на тавана осветяваха пътя пред мен, но в дъното имаше друга врата, която водеше встрани, и по стъпалата се разливаше много по-ярка светлина. Стълбището изглеждаше голо и обикновено, изненадващо чисто, без следа от никаква опасност — свръхестествена или друга. Чувах гласовете им някъде там.

Спуснах се по стълбите тихичко, понеже не желаех да ме забележат, но щом стигнах най-долу и надникнах в главното помещение на избата, осъзнах, че няма нужда да се крия. Възрастните си имаха работа.

Бях достатъчно голяма, за да разбера донякъде какво се случва, но не и за да успея да си припомня разговорите им. Когато стигнах долу, баща ми и Клайв Бордън отново спореха, като този път основно се чуваше Бордън. Майка ми стоеше встрани заедно със Стимпсън. Ники все още се притискаше към гърдите на баща си.

Размерите, дълбочината и чистотата на избата напълно ме смаяха. Нямах представа, че нашият дял от къщата разполага с такова пространство под земята. От детската ми гледна точка таванът беше висок и се простираше във всички посоки към боядисаните в бяло стени, които сякаш се намираха някъде в далечината. (Въпреки че всеки зрял човек може да се придвижва в избата, без да навежда глава, таванът не е толкова висок, колкото в основните помещения на горните етажи и, разбира се, размерите на избата не надхвърлят тези на самата къща.)

Голяма част от пространството долу бе запълнено със складирани вещи от къщата: много от мебелите, изнесени по време на войната, все още се намираха там, покрити с бели чаршафи, за да не се прашат. По протежението на едната стена имаше купчина картини в рамки, обърнати обратно. Част от пространството, намиращо се по-близо до стълбището, отделено с тухлена стена, беше преустроено за съхранение на вино. В далечната част на избата, трудно забележима от мястото ми, имаше друга голяма купчина от грижливо подредени сандъци и ракли.

Цялостното впечатление от избата бе обширно, прохладно, изчистено. Мястото се използваше, но и го поддържаха. Но в онзи момент нищо от това не ми направи истинско впечатление. Всичко, което описвам дотук, е сглобено от различни спомени и неща, които отдавна са ми познати.

През онзи ден онова, което грабна вниманието ми в момента, когато стигнах дъното на стълбите, беше апаратът, издигащ се насред избата.

Първата ми мисъл бе, че е някакъв вид плитка клетка, защото представляваше кръг от осем здрави дървени пръти. Чак тогава осъзнах, че е сглобен в яма на пода. За да се озове в него, човек трябваше да слезе в нея, така че в действителност беше с по-големи размери. Баща ми стоеше в средата и се виждаше само от кръста нагоре. Освен това над главата му имаше някакви кабели и нещо, чиято форма не успях да определя, което се въртеше по централната си ос, блестеше и просветваше под лъчите на крушките в избата. Баща ми се трудеше здравата; беше ясно, че има някакъв контролен пулт под линията на погледа ми; стоеше приведен и като че напомпваше с ръка нещо.

Майка ми се бе дръпнала назад и гледаше съсредоточено. До нея стоеше Стимпсън. Двамата не обелваха дума.

Клайв Бордън чакаше близо до един от дървените пръти и наблюдаваше как баща ми работи. Синът му Ники се притискаше изправен в ръцете му, беше обърнал глава и също наблюдаваше. Бордън казваше нещо, а баща ми, без да спира да помпа, отговори на висок глас, придружавайки думите си с енергични жестикулации. Знаех си, че баща ми е в опасно настроение — от онзи вид, от който с Розали си патехме, когато го ядосахме до точката, когато се чувстваше длъжен да ни докаже нещо, колкото и да беше глупаво.

Осъзнах, че Бордън провокираше това му настроение, може би напълно съзнателно.

Пристъпих напред, но не към някой от възрастните, а към Ники. Момченцето бе попаднало в капана на нещо, което нямаше как да разбере, и първият ми инстинкт беше да се спусна към него, да го взема за ръка и може би да го отведа надалеч от опасната игра за възрастни.

Бях изминала половината разстояние до групата им напълно незабелязана от тях, когато баща ми извика:

— Всички назад!

Майка ми и Стимпсън, които вероятно знаеха какво ще се случи, незабавно отстъпиха на няколко крачки. Тя каза нещо с тон, който за нея бе неестествено висок, но думите й бяха удавени в засилващите се звуци от устройството. То бучеше и съскаше неуморно, опасно. Клайв Бордън не беше помръднал и стоеше само на трийсетина сантиметра от ръба на ямата. Все още никой не ме забелязваше.

Внезапно от върха на устройството се разнесе поредица от силни трясъци и едновременно с всеки от тях се появяваше и дългият змиевиден камшик на електрически разряд. Още с изскачането си разрядите се протягаха дебнещо като пипалата на някакво ужасяващо, опипващо за плячка създание от дълбините на морето. Шумът бе непоносим: всяка светкавица, всяка поклащаща се антена от оголена енергия бе придружена от остър, съскащ звук, достатъчно висок, че от него да ме заболят ушите. Баща ми вдигна очи към Бордън и на лицето му се появи познато, триумфиращо изражение.

— Сега вече знаеш! — изкрещя му той.

— Изключи го, Виктор! — извика майка ми.

— Мистър Бордън настояваше! Ето го, мистър Бордън! Удовлетворихме искането ви!

Бордън стоеше все така поразен, съвсем наблизо до извиващите се електрически разряди. Държеше момченцето си в ръце. Виждах лицето на Ники и знаех, че е не по-малко изплашен от мен.

— Това нищо не доказва! — викна Бордън.

В отговор баща ми дръпна една голяма метална ръчка, монтирана на един от стълбовете във вътрешността на машината. Плъзналите на зигзаг лъчи от енергия веднага станаха двойно по-дебели и започнаха да се вият още по-заплашително около дървените прегради на клетката. Шумът бе оглушителен.

— Влизай, Бордън — извика баща ми. — Влез и провери сам!

За мое изумление баща ми излезе от ямата и стъпи на пода между два от дървените пръти. В същия момент няколко електрически лъча блеснаха през него и просъскаха ужасяващо около тялото му. За момент се оказа обграден от тях, погълнат в огъня им. Сякаш се сля с електричеството и засия отвътре — фигура, излъчваща зловеща заплаха. После направи още крачка и се освободи от разрядите.

— Да не те е страх, а, Бордън? — извика високо той.

Бях достатъчно близо, за да забележа, че косата на баща ми се е изправила, а космите по ръцете му са настръхнали. Дрехите бяха увиснали странно по тялото му, сякаш раздути, а в разширените ми от ужас очи кожата му грееше в синьо след банята от електричество.

— Проклет да си, проклет да си! — изкрещя Бордън.

Той се обърна към баща ми и му подаде грубо загубилото ума и дума от страх дете. Ники опита да се задържи за баща си, но Бордън го отблъсна. Баща ми прие момчето с нежелание, взимайки го неловко в прегръдките си. Ники крещеше от ужас и се бореше да го освободят.

— Скачай! — извика на Бордън баща ми. — Остават само няколко секунди!

Бордън пристъпи напред и се озова на самия ръб на електрическата зона. Баща ми стоеше до него, докато в същото време Ники протягаше ръце и пищеше за татко си. Сините змии на разрядите се движеха като полудели само на сантиметри пред Бордън. И неговата коса се бе изправила и виждах как стиска и разпуска юмруци. За момент главата му се отпусна напред и заедно с това един от електрическите камшици незабавно го откри, уви се около врата и раменете му, после пропълзя по гърба му и се заби със силен пукот в пода между обувките му.

Той се стресна и отскочи назад, а аз почувствах съжаление към него.

— Не мога! — каза той, останал без дъх. — Изключи тази проклетия!

— Нали това искаше?

Баща ми бе вбесен до крайност. Той пристъпи напред, надалеч от Клайв Бордън и право в смъртоносната електрическа канонада. Пет-шест пипала се увиха около него и момчето още в същия миг, като обляха и двамата в зловещата синьо-зелена светлина. Косата му настръхна и му придаде още по-ужасен вид.

Баща ми хвърли Ники в ямата.

После отстъпи надалеч от преградната електрическа стена.

Докато падаше и размахваше хаотично ръце и крака във въздуха, Ники изпищя отново, един-единствен отчаян писък. Беше непрекъснат вик, изтъкан от чист ужас, самота и страх да не бъдеш изоставен.

Преди да се удари в земята, устройството избухна в светлина. От кабелите над него подскочиха пламъци и се разнесе разтърсващ трясък. Дървените пръти сякаш се огънаха навън от вътрешното налягане и докато камшиците от светлина се оттегляха в себе си, издадоха скърцане, подобно на това от остра стомана, стържеща в стомана.

И изведнъж всичко свърши. Във въздуха висеше гъст и тежък синкав дим и се разстилаше по тавана на избата. Устройството най-сетне се бе смълчало, без да върши нищо. Ники лежеше неподвижно на твърдата земя под машината.

Струваше ми се, че някъде в далечината продължавам да чувам ехото на ужасния му писък.