Кристофър Прийст
Престиж (50)

4

Сега обаче се връщам към онзи късен следобед от посещението на Клайв Бордън в Колдлоу Хаус и се опитвам да възстановя какво се е случило, докато ние децата играехме на горния етаж.

Баща ми е полагал огромни усилия да демонстрира гостоприемство, предлагайки питиета, отваряйки някое хубаво вино, за да отпразнуват случая. Вечерята би била пищна. Поинтересувал се е искрено добре ли е преминало пътуването с кола на мистър Бордън или за мнението му по някоя тема от новините, може би дори как вървят нещата при него като цяло. Това бе начинът, по който баща ми винаги се държеше, изправен пред социална ситуация, чийто резултат не можеше да предвиди или контролира. Измамна, разумна фасада на благоприличен английски джентълмен, лишена от заплашителни мотиви, но напълно неуместна за случая. Сигурна съм, че всичко това на практика е направило още по-трудно каквото и да е сдобряване помежду им.

Междувременно майка ми би играла своята по-деликатна роля. В представите ми тя е много по-отворена за напрежението, съществуващо между двамата мъже, но в случая е с вързани ръце, тъй като в известен смисъл е външен човек. Вярвам, че едва ли е казала и две думи, поне през първия час или там някъде, но не би пропуснала нуждата да се фокусира върху единствената обща тема помежду им. Би опитвала, ненатрапливо и проницателно, да насочи разговора тъкмо в тази посока.

Трудно ми е да говоря за Клайв Бордън, защото почти не го познавах, но вероятно той е предложил да се срещнат. Сигурна съм, че никой от родителите ми не би го сторил пръв. Трябва да е имало някаква скорошна размяна на писма, довела до поканата. След като сега ми е известно какво е било финансовото му положение по това време, си мисля, че може би е хранел надежди да спечели нещо, ако поправи нещата със семейството ни. Или може би най-сетне се е натъкнал на нечии семейни мемоари, които биха обяснили или извинили поведението на Алфред Бордън. (Тогава книгата на Бордън е била отпечатана, разбира се, но малцина извън кръговете на илюзионистите са знаели за нея.) От друга страна може би е открил за съществуването на дневника на Рупърт Анджиър. Почти сигурно е, че е водел такъв заради манията му за дати и подробности.

Сигурна съм, че зад идеята за срещата е лежал опит враждата да бъде прекратена, без значение кой го е предложил. Онова, което видях тогава и си спомням досега, бе достатъчно радушно, поне в началото. В края на краищата срещата беше лице в лице — повече, отколкото поколението на родителите им бе успяло да постигне някога.

Старата вражда стоеше зад нея, независимо от всичко. Никоя друга тема не обединяваше семействата ни така здраво, нито ги разделяше по толкова неизбежен начин. Любезността на баща ми и нервността на Бордън накрая са се изчерпали. Някой от тях би казал: е, има ли нещо ново за случилото се?

Идиотската ситуация в тази задънена улица надвисва навсякъде около мен, като се замисля за онази вечер. Всяка следа от нуждата за опазване на професионална тайна, която някога бе ограничавала прадядовците ни, трябваше да е умряла заедно с тях. Никой техен потомък от която и да е страна на семействата не е фокусник, нито пък някой от нас е проявявал любопитство към илюзиите. Ако изобщо има човек с по-общ интерес по темата, това съм аз, и то само заради опитите ми да разбера случилото се. В този процес се запознах с няколко книги в областта на илюзионизма и биографиите на двама или трима от големите фокусници, повечето модерни трудове, най-старата от тях — тази на Алфред Бордън. Известно ми е, че изкуството на илюзионизма е напреднало от края на миналия век и че популярните навремето трикове отдавна са излезли от мода, заменени от по-модерни изпълнения. Във времената на прадядовците ни например дори не са чували за номера с привидно разрязаната наполовина жена. Тази добре позната илюзия се появява чак през 20-те години, дълго след като Дантон и Професорът са били мъртви. В същината на илюзионизма е изпълнителите да измислят все по-смайващи магии. Магията на Le Professeur в днешно време би изглеждала изтъркана, по никой начин забавна, мудна и преди всичко лишена от мистерия. Номерът, който го е направил богат и известен, би изглеждал като музеен експонат и всеки уважаващ себе си илюзионист е способен да го повтори без излишни трудности и дори да му придаде още по-смайващ вид.

Въпреки това враждата е продължила повече от век. В деня на посещението на Клайв Бордън най-после ни извикаха от детската стая, за да вечеряме с възрастните. Харесвахме Ники и на тримата ни беше приятно, че ни сложиха да седнем от една и съща страна на масата. Спомням си вечерята ясно, но само защото Ники беше с нас. Със сестра ми си мислехме, че се държи странно, за да ни забавлява, но сега осъзнавам, че няма как преди това да е сядал на официално подредена маса, нито да са му прислужвали други хора. Просто не знаеше как да се държи. Баща му понякога се обръщаше остро към него, за да му се скара или да го умири, но с Розали не спирахме да подстрекаваме момченцето. Нашите родители не ни казваха нищо просто защото почти никога не ни казваха нищо. Те не бяха този тип родители, които налагат дисциплина и не биха си помислили да ни смъмрят пред непознат.

Без да го съзнаваме, грубото ни поведение без съмнение е допринесло за напрежението между възрастните. Високият глас на Клайв Бордън се превърна в надменен, стържещ звук, които започваше да не ми харесва. И родителите ми не го приемаха добре, след което всякаква преструвка за учтивост беше изоставена. Започнаха да спорят и баща ми се обърна към него с тон, който обикновено го чувахме да употребява в ресторантите, ако обслужването беше бавно. Към края на вечерята баща ми бе наполовина пиян, наполовина — вбесен; майка ми беше пребледняла и мълчеше, а Клайв Бордън (предполагам, повече от подпийнал) не спираше да говори за несгодите си. Мисис Стимпсън побърза да ни изведе в съседната стая, нашата всекидневна.

Поради някаква причина Ники се разплака. Каза, че искал да си отиде у дома, а щом с Розали опитахме да го успокоим, ни нападна с ритници и юмруци.

Бяхме виждали баща си в такова настроение и преди.

— Страх ме е — казах на Розали.

— И мен — отвърна тя.

Вслушахме се към двойната врата, свързваща двете помещения. Чухме надигнати гласове и продължително мълчание. Баща ми крачеше напред-назад, чаткайки нетърпеливо с обувките си по излъскания паркет.