Кристофър Прийст
Престиж (48)

2

Баща ми е лорд Колдърдейл, шестнайсетият с тази титла. Фамилното ни име е Анджиър, а малките имена на баща ми — Виктор Едмънд; баща ми е синът на единствения син на Рупърт Анджиър, Едуард. Следователно Рупърт Анджиър, илюзионистът, известен като „Великия Дантон“, е мой прадядо и 14-ти граф Колдърдейл.

Майка ми се казваше Дженифър, но у дома баща ми винаги я наричаше Джени. Срещнали са се, докато баща ми е работел за Външното министерство, където е прекарал цялата Втора световна война. Не беше дипломат от кариерата, но по здравословни причини не са го взели в армията, така че вместо това се е записал доброволец за цивилна служба. В университета се е занимавал с немска литература и през 30-те години е прекарал известно време в Лайпциг, така че в очите на Британското правителство е притежавал полезни военновременни умения. Преводите на прихванати съобщения на германското военно командване очевидно са вървели заедно с тях. С майка ми са се запознали през 1946 година по време на пътуване с влак от Берлин за Лондон. Тя била медицинска сестра, работеща за окупационните сили в немската столица и се завръщала в Англия след края на назначението си.

Оженили са се през 1947 година и горе-долу по същото време баща ми е бил освободен от поста си във Военното министерство. Дошли да живеят тук в Колдлоу, където сме родени със сестра ми. Не ми е известно много за годините, изминали преди да се появим на този свят, нито защо родителите ми са изчакали толкова дълго, без да създадат семейство. Пътували са доста, но вярвам, че основната причина се корени по-скоро в опит да избегнат скуката, отколкото в положителното желание да посетят нови места. Бракът им никога не е бил напълно безпроблемен. Известно ми е, че майка ми за кратко го е напускала в края на 50-те, защото много години по-късно случайно чух разговор между нея и сестра й, моята леля Карълайн. Сестра ми Розали е родена през 1962 година, а аз съм я последвала през 1965 година. По това време баща ми е бил почти на петдесет, а майка ми — в края на трийсетте си години.

Подобно на повечето хора, не си спомням много от първите години в живота ми. Помня, че къщата винаги ми се струваше студена и без значение колко одеяла трупаше майка ми на леглото или колко гореща беше бутилката с вода в него, винаги се чувствах простинала до костите. Вероятно си спомням само една зима или един месец, или една седмица от зимата, но дори и сега ми се струва така, сякаш никога не е било иначе. Къщата няма как да бъде отоплявана както трябва през зимата. Вятърът се извива през долината от октомври до средата на април. Снегът се задържа по около три месеца годишно. Винаги сме използвали дърва за огрев от имението, и все още го правим, но те не са ефикасно гориво като въглищата или електричеството. Обитавахме най-малкото крило на къщата и в детството си имах съвсем бегла представа за размерите й. На осем години ме изпратиха в пансион за момичета в Конгълтън, но като малка прекарвах по-голямата част от времето с майка си. Когато навърших четири години, започнах да посещавам детската градина Колдлоу, а по-късно — основното училище в Болдън, следващото село по пътя за Чапъл. Водеха ме и ме взимаха от училището с черния „Стандарт“ на баща ми, управляван внимателно от мистър Стимпсън, който заедно със съпругата си представляваше целият ни домашен персонал. Преди Втората световна война са имали прислуга в пълен набор, но по време на конфликта всичко това се е променило. От 1939 до 1940 година къщата е използвана отчасти за евакуацията на хора от Манчестър, Шефилд и Лийдс и отчасти като училище за децата. През 1941 година са я дали на Кралските военновъздушни сили и оттогава семейството не е живяло в основната й част. Онази част, където живея аз, е и крилото, където израснах.