Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Prestige, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Тушков, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2018 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2019 г.)
Издание:
Автор: Кристофър Прийст
Заглавие: Престиж
Преводач: Петър Тушков
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо издание
Издател: Издателство „Август“
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: Английска
Художник: Николай Пекарен
ISBN: 978-954-9688-54-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7545
История
- —Добавяне
36
Мястото ми по време на второто шоу на Анджиър, на което присъствах, се намираше на втория ред на партера. Докато излизаше на сцената, Анджиър ми хвърли кратък поглед, но се бях дегизирал изкусно и бях напълно уверен, че не ме е разпознал. От опит знаех, че понякога можеш да доловиш предварително кои зрители биха изявили желание да участват като доброволци и че повечето фокусници имат обичая да оглеждат набързо и дискретно първите редове.
Когато Анджиър се захвана с номерата с карти и призова за доброволци от публиката, се изправих с престорено колебание и както се очакваше, бях поканен на сцената. Щом се озовах в близост до Анджиър, осъзнах колко е нервен. Докато напредвахме през забавния процес на избиране и криене на картите, почти не ме погледна. Изпълних всичко, което се искаше от мен, понеже не желаех да съсипвам шоуто му.
Когато номерът завърши, асистентката му бързо се приближи зад мен, улови ме за ръката учтиво, но твърдо и ме поведе към кулисите. На другите представления доброволецът бе слязъл сам надолу по рампата, а асистентката се беше завърнала бързо в центъра на сцената, където имаха нужда от нея за следващата илюзия.
Знаейки това, използвах открилата се възможност. Под прикритието на шума от аплодисментите й казах с провинциалния акцент, който използвах като част от дегизировката си:
— Всичко е наред, миличко. Ще си намеря мястото.
Тя се усмихна с благодарност, потупа ме по ръката и насочи вниманието си към Анджиър.
Докато ръкоплясканията замираха, той се бе заел да изнася масата си с реквизит. Никой от двамата не гледаше в мен. По-голямата част от публиката наблюдаваше Анджиър.
Отстъпих назад и хлътнах сред прикритието на кулисите. Наложи се да отметна едно платнище, закриващо тесния проход в тежката завеса на паравана.
Един сценичен работник моментално ми прегради пътя:
— Съжалявам, сър — каза високо той. — Не е позволено зад сцената.
Анджиър беше само на няколко стъпки от нас и тъкмо подхващаше следващия си номер. Ако започнех да споря с мъжа, Анджиър без съмнение щеше да ни чуе и осъзнае, че нещо не е наред. Озарен от внезапно вдъхновение, посегнах и смъкнах шапката и перуката си:
— Аз съм част от представлението, проклет глупак такъв! — казах забързано, но тихо, използвайки нормалния си глас. — Не ми пречи!
Сценичният работник се смути, но промърмори някакво извинение и ми направи път. Промъкнах се покрай него. Бях прекарал доста време в планиране къде ли щеше да бъде най-добре да започна с претърсването за някакви доказателства. Тъй като бяха оградили сцената с параван, беше най-вероятно да открия търсеното на долното ниво. Минах по един къс коридор и скоро стигнах стълбите, водещи към пространството под сцената.
Заедно със сервизната рампа и крановете на тавана, пространството под сцената е една от най-важните площи в театъра. Тук имаше няколко прохода и стълби за сцената, както и ролково-верижни лебедки за издигане на декорите. Няколко големи декора бяха поставени на колички, вероятно предназначени за следващи представления. Навлязох без бавене между различните съоръжения. Ако шоуто беше сериозна продукция с множество сцени и честата им смяна, в пространството под сцената щяха да се навъртат поне неколцина техници, управляващи техниката, но тъй като магическите представления до голяма степен зависят от реквизита, който илюзионистът сам предоставя, техническите изисквания са ограничени основно до завесите и осветлението. Тъй че макар да почувствах облекчение, не се изненадах, че наоколо е безлюдно.
Почти в дъното на пространството под сцената най-сетне открих онова, което търсех, като в началото почти не си дадох сметка, че е така. Натъкнах се на два големи, здраво сковани сандъка, снабдени с множество скоби за издигане и местене, надписани съвсем ясно: ЛИЧНО — ВЕЛИКИЯТ ДАНТОН. Непосредствено до тях имаше обемист трансформатор, чийто модел не ми беше познат. Собственото ми представление също използваше подобно устройство за захранване на електрическата пейка, но не беше нищо особено, без излишни настройки. Трансформаторът на Анджиър внушаваше сурова мощ. Когато го доближих, забелязах, че излъчва силна топлина, а някъде от дълбините му се разнасяха мощни вибрации.
Наведох се над трансформатора, опитвайки да проумея как работи. Над себе си чувах стъпките на Анджиър по сцената и високия глас, с който се обръщаше към присъстващите в залата. Представях си как крачи напред-назад, докато произнася речта си за чудесата на науката.
Внезапно трансформаторът изщрака силно и ме хвърли в тревога, когато от решетката на горния му панел избликна рядък, но задушлив, син дим. Бръмченето стана по-интензивно. Отначало отстъпих, но нарастващото притеснение ме застави отново да се приближа.
Чувах как на няколко метра над главата ми Анджиър продължава да кръстосва сцената с отмерени стъпки, очевидно без да е наясно какво се случва долу.
Във вътрешността на устройството се разнесе ново изщракване, този път придружено от особено заплашително стържене, сякаш режеха ламарина. Димът се изливаше навън още по-бързо от преди, а когато заобиколих от другата страна на трансформатора, открих, че няколко дебели метални намотки са се нагорещили до червено.
Навсякъде около мен цареше хаосът на пространството под сцената. Имаше тонове дървен реквизит, смазани лебедки, километри въжета, безброй предмети с неизвестно предназначение, купища смачкана хартия, огромни декори, изрисувани с маслени бои. Цялото място бе склад за подпалки, а в центъра му имаше нещо, което като че се канеше всеки миг да избухне в пламъци. Стоях там, парализиран от ужасяваща нерешителност — възможно ли беше Анджиър и асистентите му да не знаят какво се случва долу?
Трансформаторът издаде нова поредица от остри звуци, а от решетката му още веднъж изригна дим. Започваше да изпълва дробовете ми и да ме задавя. В отчаянието си потърсих с очи пожарната кофа.
Чак тогава видях, че трансформаторът се захранваше от дебел изолиран кабел, идващ от голяма разпределителна кутия, закрепена на задната стена. Хвърлих се към нея. Имаше шалтер за централно включване и изключване и без да се замислям повече, хванах здраво ръчката и я дръпнах надолу.
Пъклената работа на трансформатора мигновено спря. От решетката продължаваше да излиза парлив син дим, но и той намаляваше бързо.
Над главата ми се разнесе тежък удар, последван от мълчание.
Изминаха секунда или две, през които се взирах в пода на сцената над мен, изпълнен с разкаяние.
Чувах забързани стъпки и гласа на Анджиър, крещящ ядосано. Долавях и публиката — доста по-смътно, — нито надаваше радостни викове, нито ръкопляскаше. Хаосът от тичащи крака и викове на висок глас се увеличаваше. Каквото и да бях сторил, бе хвърлило в безпорядък илюзията на Анджиър.
Бях дошъл в театъра, за да разкрия загадката, а не да прекъсвам представлението, но пак се провалих. Научих единствено, че използваше по-мощен трансформатор от моя и че неговият беше пожароопасен.
Осъзнах, че ако остана, ще бъда разкрит, така че побързах да се отдалеча от охлаждащия се трансформатор и се насочих към изхода. Дробовете започваха да ме болят от вдишания дим, а главата ми бе замаяна. Над мен, на сцената и особено в дъното й, чувах как много хора се суетят напред-назад, факт, който можех да използвам в своя полза. Някъде в сградата, не много далеч, някой започна да пищи. Отдаваше ми се възможност да се измъкна в настаналото объркване.
Хукнах нагоре по стълбите, като взимах по две стъпала наведнъж, решен да не спирам за нищо на света и видях изумителна гледка!
Главата ми беше размътена от дима, от силното вълнение от стореното или от страх да не ме заловят. Не е възможно да съм мислел ясно.
На върха на стълбището стоеше самият Анджиър — чакаше ме, вдигнал ръце в гнева си. Но ми се видя, че е приел формата на призрак! Зърнах светлините зад него — по силата на някаква магия те като че ли прозираха през тялото му. Моментално ме връхлетяха няколко предположения — ефектът вероятно се дължеше на специалните дрехи, които носеше, за да изпълни успешно номера си!
Специално обработена материя! Нещо, което ставаше прозрачно! Правеше го невидим! Това ли е тайната му?
Точно в този миг устременото ми нагоре тяло се сблъска с него и двамата се проснахме на пода. Той се опита да ме сграбчи, но какъвто и да бе материалът, с който беше намазан, му попречи да ме улови здраво. Успях да се освободя и изплъзна надалеч от него.
— Бордън! — гласът му прозвуча дрезгаво от гняв, нищо повече от вледеняващ шепот. — Спри!
— Беше злополука! — извиках аз. — Стой надалеч от мен!
Изправих се и побягнах от него, като го оставих да лежи на пода. Хвърлих се неудържимо по някакъв тесен коридор, а звукът от обувките ми отекваше в ярко боядисаните тухли, завих на ъгъла, продължих по други стръмни стъпала, спринтирах по дълъг тесен тунел и стигнах до гишето на портиера. Той вдигна изненадано поглед, докато го подминавах като вятър, но нямаше надежда да ми прегради пътя или да ме спре.
Секунди по-късно излязох през задния вход и забързах по мъждиво осветената уличка към брега.
Тук си починах за момент с лице към морето, наведен напред, с подпрени на коленете ръце. Закашлях се няколко пъти, болезнено, като се мъчех да изхвърля остатъците от дима от дробовете си. Беше приятна суха вечер в началото на лятото. Слънцето току-що бе залязло и цветните светлини по крайбрежния булевард се пробуждаха. Имаше прилив и вълните се разбиваха леко в стените на дигата.
Зрителите излизаха от „Павилиън“ и се пръскаха в различните посоки на града. Много от хората изглеждаха слисани, вероятно поради внезапния начин, по който бе приключило представлението. Тръгнах по крайбрежния булевард заедно с тълпата, а като стигнах главната търговска улица, обърнах гръб на морето и се насочих към железопътната гара.
Много по-късно, дълго след полунощ, пристигнах в лондонската си къща. Децата ми спяха по стаите си, Сара излъчваше топлина до мен, а аз лежах в мрака, питайки се какво ли се беше случило тази вечер.