Кристофър Прийст
Престиж (39)

32

Не знаех как постига своя номер! Видях го със собствените си очи, наблюдавах, въоръжен с познанието как трябва да бъде наблюдаван един професионален фокусник, погледнах във всички посоки, накъдето илюзионистът по традиция иска да отклони вниманието на публиката си. Напуснах „Хакни Емпайър“, кипящ от гняв. Ядосвах се, че най-добрата ми илюзия е била прекопирана; и още повече, че е подобрена. Но най-лошото от всичко обаче бе фактът, че не знаех как го прави.

Беше един човек. Беше на едно място. Появяваше се на друго. Нямаше как да има двойник или дубльор; а и не можеше да се премества в пространството толкова бързо.

Ревността усилваше гнева ми. В МИГ, запомнящото се име на неговия вариант, на неговия проклет подобрен вариант на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК, без съмнение беше първокласна илюзия, която налагаше нов стандарт в нашето често пъти гледано с насмешка и оставащо неразбрано изкуство. Само заради това му се възхищавах, без значение какви други чувства изпитвах по отношение на него. Заедно с, подозирам, останалите зрители около мен, имах усещането, че ми е оказана честта да стана свидетел на илюзията със собствените си очи. Тръгнах си и когато минавах покрай уличката, където беше служебният вход, за момент изпитах желание да изпратя визитката си в гримьорната на Анджиър, за да го посетя и поздравя лично.

Потиснах този импулс. След толкова години горчиво съперничество не можех да позволя на едно изпипано изпълнение да ме накара да се унижавам пред него.

Върнах се в апартамента в Хорнзи, където бях отседнал по това време, и прекарах безсънна нощ, без да успея да си намеря място в леглото до Олив.

На следващия ден се заех да размишлявам логично и практично по въпроса как постига версията на моя номер. Опитвах се да го проумея.

Признавам още веднъж: не зная как го правеше. Не успях да разгадая тайната по време на представлението, нито след това. Каквито и принципи на илюзионизма да прилагах, не можах да намеря решението.

В сърцето на мистерията лежаха три, вероятно четири или шест от фундаменталните категории на илюзията. Беше постигнал Изчезване, след което Поява на друго място, по някакъв начин се намесваше елементът на Транспозицията и всичко това бе изпълнено в откровена демонстрация на Неподчинение на Природните Закони.

Изчезването на сцената се постига относително лесно. Разполагане на огледала или полуогледала, употреба на светлинни ефекти или „черно изкуство“ от страна на фокусника, паравани, отвличане на вниманието, скрити проходи в пода на сцената и така нататък. Появата на друго място обикновено е въпрос на предварително разполагане на обекта, на негов дубликат… или ако е човек, разполагането на убедителен негов двойник. Едновременното действие на тези два ефекта поражда трети. В объркването си публиката вярва, че е станала свидетел на неподчинение на природните закони.

Закони, които според мен бях видял да се нарушават същата вечер в Хакни.

Всичките ми опити да разреша загадката, като се опирах на конвенционалните принципи на магията, оставаха неуспешни и макар да обмислях съсредоточено отново и отново, дори не се бях доближил до решение, което да ме удовлетворява.

Непрестанно ме разсейваше знанието, че тази великолепна илюзия съдържа в себе си влудяващо проста тайна. Главното правило на магията винаги важи — това, което се вижда, не е онова, което се случва в действителност.

Тази тайна не спря да ми убягва. Имах само две дребни утехи.

Първата беше, че без значение колко блестящ ефект постигаше той, собствената ми тайна си оставаше недостъпна за Анджиър. Не изпълняваше илюзията по моя начин, тъй като никога не би му се удало.

Втората касаеше скоростта. Каквато и да бе тайната му, ефектът от изпълнението на Анджиър не беше толкова бърз, колкото моя. Тялото ми се премества от единия шкаф в другия незабавно. Случва се бързо — подчертавам това. Илюзията работи незабавно. Няма никакво закъснение. Ефектът на Анджиър беше забележимо по-бавен. Във вечерта, в която станах свидетел на илюзията, бях доловил една-две секунди разлика, което значеше, че е с една-две секунди по-бавен от мен.

В един от подходите си в търсене на решение опитах да пресметна съответното време и разстояние. През въпросната нощ, тъй като нямах представа какво ще се случи и не разполагах с научни средства за измерване, всичките ми изчисления си оставаха субективни.

Това е част от метода на илюзиониста. Като не подготвя зрителите предварително, изпълнителят може да използва изненада, за да прикрие следите си. Ако попитате повечето хора, станали свидетели на някой номер, колко време е продължил, те не биха могли да ви дадат точен отговор. Много трикове се базират на идеята илюзионистът да ги изпълни толкова бързо, че неподготвената публика по-късно да се закълне, че случилото се е невъзможно, защото просто не би имало достатъчно време.

Знаейки това, се заставих да помисля внимателно върху видяното, като разигравах наново илюзията в ума си и се опитвах да предположа колко време е изминало всъщност между привидното изчезване на Анджиър и материализирането му на друго място. Накрая стигнах до заключението, че със сигурност не е било по-малко от една-две секунди от първоначалното ми предположение, а може да са изминали и цели пет секунди. За пет секунди в пълна и неочаквана тъмнина един умел фокусник може да извърши доста невидими дела!

Този кратък промеждутък бе очевидната улика към разгадаването на тайната, но все така ми се струваше недостатъчен, за да може Анджиър да е спринтирал почти до дъното на партера.

Две седмици след този случай се обадих на управителя на театъра и отидох да огледам „Хакни Емпайър“ под претекст, че искам да направя измервания преди едно от собствените си представления. Това е нещо нормално в работата на илюзионистите, защото често адаптират изпълненията си според физическите характеристики и ограниченията на театъра. И този път молбата ми бе приета и помощникът на управителя ме посрещна любезно, за да ми съдейства при огледа.

След като открих мястото си от онази вечер, установих, че се намира на малко повече от петнайсет метра от сцената. Опитът ми да разбера точката, където се бе материализирал Анджиър, се оказа по-проблематичен, тъй като разполагах единствено със спомените си за събитието. Застанах до мястото си и опитах да открия позицията му посредством триангулация, като възстанових ъгъла, под който бях обърнал глава, преди да го видя. В крайна сметка най-доброто ми предположение беше, че според мен се бе появил в района на дълга отсечка по стъпалата между редовете: най-близката й точка се намираше на повече от двайсет и три метра от сцената, а най-далечната надхвърляше трийсет.

Останах известно време в центъра на сцената, приблизително на мястото, където се бе намирал върхът на триножника, и се взрях по дължината на централната пътека, чудейки се какво бих измислил аз, за да стигна от едната точка до другата в претъпкана зала, на тъмно, за по-малко от пет секунди.