Кристофър Прийст
Престиж (38)

31

Реших, че трябва да видя с очите си новата илюзия на Анджиър и когато в края на октомври чух, че изнася представления в продължение на две седмици в „Хакни Емпайър“, тихомълком си купих билет за партера. „Емпайър“ е дълбок, тесен театър с дълги, едва проходими пътеки между редовете и зала, която е полутъмна по време на представлението, така че отговаряше съвсем точно на целите ми. От мястото ми се откриваше добър изглед към сцената, но не бях чак толкова близо, че Анджиър да ме забележи.

Не пропуснах основната част на представлението му, по време на която изпълни напълно компетентно илюзии от стандартния фокуснически репертоар. Стилът му си го биваше, говореше забавно, асистентката му беше красива, а умението му да забавлява бе над средното. Носеше добре ушит вечерен костюм и беше пригладил изискано косата си с брилянтин до пълен блясък. Още в тази част на представлението обаче отбелязах измъченото му лице, както и други белези, намекващи за влошено здраве. Движеше се сковано и на няколко пъти пощади лявата си ръка, сякаш беше по-слаба от другата.

Най-накрая, след един определено забавен номер, включващ бележка, написана от човек от публиката и появяваща се в запечатан плик, Анджиър стигна до заключителната илюзия. Започна със сериозна реч, която набързо записах в бележника си. Ето какво каза:

Дами и господа! С бързото напредване на новия век виждаме навсякъде около себе си чудесата на науката. Тези изумителни постижения се умножават почти всеки ден. Какъв ли възхитителен напредък ще сме постигнали в края на новия век, който малцина от събралите се сред нас ще доживеят? Хората биха могли да полетят, да разговарят помежду си през океаните, да прекосят небесата.

И все пак никое чудо, създадено от науката, не може да се сравнява с две от най-великите загадки на времето… човешкия ум и човешкото тяло.

Тази вечер, дами и господа, ще се опитам да извърша подвиг в магията; подвиг, съдържащ в себе си чудесата на науката и човешкия ум. Никой друг сценичен изпълнител в света не може да повтори онова, на което ще станете свидетели със собствените си очи!

С това той вдигна театрално здравата си ръка и завесите се разделиха. Там под светлините на прожекторите се намираше апаратът, който бях дошъл да зърна.

Беше доста по-голям, отколкото очаквах. Илюзионистите обикновено предпочитат да работят с компактно изработен реквизит, за да увеличат мистерията около начина му на употреба. Оборудването на Анджиър на практика изпълваше сценичното пространство.

В центъра на сцената бяха издигнати три метални пръта, съединени в триножник на върха, поддържащи лъскава метална сфера с диаметър около петдесет сантиметра. Под върха на триножника имаше само толкова място, колкото да застане изправен човек. Точно над върха и под сферата имаше цилиндричен детайл от дърво и метал, прикрепен здраво към съединението. Този цилиндър бе изработен от дървени пръти на отличимо разстояние един от друг, около които стотици пъти бяха навити тънки проводници. От мястото, където седях, прецених, че цилиндърът е висок най-малко метър и двайсет и поне толкова широк. Въртеше се бавно, улавяше и отразяваше прожекторите в очите ни. По стените на залата се стрелкаха начупени светлини.

На около три метра от устройството имаше втори кръг от осем метални пръти, пак със сериозно количество намотки около тях. Бяха монтирани на повърхността на сцената, разположени концентрично около триножника. Тези пръти отстояха на големи, равни разстояния един от друг. Публиката виждаше съвсем ясно главната част на апарата.

Бях напълно неподготвен за тази гледка, очаквайки някакъв вид магически шкаф горе-долу със същия размер като този, който аз използвах. Апаратът на Анджиър бе толкова голям, че никъде на сцената не оставаше място за втори шкаф, в който да се скрие.

Умът ми на фокусник препусна, опитвайки да предвиди как ще се развие илюзията, как би се различавала от моята собствена и къде ли се криеше тайната. Първо впечатление — изненада пред гигантските размери на машината. Второ впечатление — забележително делнично изглеждащата външност на апарата. Като се изключеше въртящият се цилиндър над върха на триножника, липсваха ярки цветове, отвличащи вниманието светлини или нарочно черни места. По-голямата част от устройството изглежда беше изработена от нелакирано дърво или неполиран метал. Имаше кабели и жици, водещи в няколко посоки. Трето впечатление — никакъв намек за онова, което ще се случи. Нямах представа на какво трябваше да прилича апаратът. Магическият реквизит често използва познати форми, за да заблуди публиката. Например може да прилича на обикновена маса, на стълба, на моряшки сандък; но оборудването на Анджиър не търсеше прилика с нищо познато.

Анджиър започна изпълнението на номера.

На сцената като че ли нямаше огледала. Всяка част на апарата се виждаше директно и докато Анджиър правеше своята подготовка, се движеше из сцената, влизаше през процепите, минаваше бързо зад прътите, винаги на открито, никога на едно и също място за дълго време. Наблюдавах краката му — те често са онази част от анатомията на фокусника, която не бива да се изпуска от поглед, когато се движи около и най-вече зад реквизита (необяснимо раздвижване може да укаже наличието на огледало или някакво друго устройство), но Анджиър крачеше спокойно и напълно нормално. Като че ли нямаше скрити проходи, които би могъл да използва. Сцената бе покрита с голям, непрекъснат гумен лист, затрудняващ допълнително достъпа до пространството отдолу.

Но най-любопитното от всичко беше, че в илюзията нямаше ясно различим смисъл. Магическите устройства често са предназначени за подготвяне или заблуда на очакванията на зрителя. Имаме кутията, която очевидно е прекалено малка, за да побере човек (и все пак ще се окаже, че е напълно възможно), или стоманеното платно, през което нищо не може да премине, или заключения сандък, откъдето бягството би било невъзможно. Във всеки един случай илюзионистът си служи с предположенията, които са направили зрителите от гледката пред себе си. Оборудването на Анджиър не приличаше на нищо, което бях виждал дотогава, и беше невъзможно да се предположи само от един бегъл поглед за какво е предназначено.

Междувременно Анджиър крачеше наляво-надясно по сцената и не спираше да говори за мистериите на науката и живота.

След това се върна в средата и се обърна с лице към нас:

— Добри ми джентълмени, дами, мога ли да помоля някой от вас да изпълни ролята на доброволец? Не е необходимо да се тревожите какво ще се случи. Имам нужда от вас просто за да бъдете мои свидетели.

Стоеше в блясъка на прожекторите, леко наведен и подканяше членовете на публиката от първите редове на плюшените седалки. Потиснах внезапното си желание да се втурна напред и да предложа услугите си, за да огледам по-отблизо машината, но знаех, че ако го сторя, Анджиър моментално ще ме разпознае и вероятно щеше да прекрати представлението незабавно.

След обичайното нервно колебание един мъж се изправи и се качи на сцената по страничната рампа. Докато го правеше, отнякъде се появи един от помощниците на Анджиър, с поднос, отрупан с няколко предмета, чието предназначение съвсем скоро стана ясно, тъй като с всеки един от тях можеше да се маркира с цел по-късна идентификация. Имаше две-три мастилници с различен цвят; купа с брашно; тебешири, парчета въглен за рисуване. Анджиър подкани доброволеца да избере някой от тези предмети и когато мъжът се спря на купата с брашно, Анджиър му обърна гръб и го подкани да го изсипе по сакото му. Мъжът го стори сред бял облак, който се издигна зрелищно над сцената в светлините на прожекторите.

Анджиър отново се обърна с лице към публиката и помоли доброволеца да избере мастилница. Мъжът избра тази с червеното мастило. Анджиър поднесе покритите си с брашно ръце, за да го полеят с него.

Така маркиран, Анджиър помоли мъжа да заеме мястото си. Прожекторите помръкнаха с изключение на един-единствен ярък лъч.

Разнесе се неестествен, пращящ звук, сякаш се разкъсваше самият въздух, и за мое изумление от лъскавата сфера изскочи и отлетя встрани синьо-бяла мълния. Тя се местеше ужасяващо бързо и напълно произволно във вътрешността на пространството зад външния кръг от метални пръти, откъдето в същия момент преминаваше Анджиър. Мълнията припукваше и съскаше така, сякаш притежаваше свой собствен злокобен живот.

Електрическият разряд изведнъж се раздели на две, а сетне се утрои, като допълнителните мълнии плъзнаха змиевидно наоколо, сякаш претърсваха затвореното пространство. Една от тях неминуемо откри Анджиър, веднага се уви около него и сякаш го освети в синкавозелена светлина, грееща не само около, но и от вътрешността на тялото му. Той приветства разряда, като вдигна здравата си ръка, завъртя се и позволи на гърчещия се, съскащ огън да го обгърне напълно.

Появиха се още мълнии, зловещо поразяващи всичко около него. Той не им обърна внимание, както бе пренебрегнал останалите. Всяка една като че нападаше на свой ред; ако някоя отскочеше от него като камшик, веднага следваше друга или две едновременно, прорязващи го като неспирно виещ се пламък.

Мирисът на тези разряди съвсем скоро достигна и до носовете на публиката. Вдишвах го заедно с останалите, като потръпвах вътрешно при мисълта какво ли може да съдържа. В този мирис имаше нещо неземно, атомистично, сякаш представляваше освобождението на сила, която до този момент е оставала забранена на човека, а сега, освободена, се превръщаше в зловонния дъх на чистата ярост.

Докато край него една през друга се стрелкаха още и още електрически дъги, Анджиър се приближи до триножника в сърцето на този пъкъл, точно под източника. Щом се оказа там, изглежда, се озова в безопасност. Очевидно неспособни или нежелаещи да се насочат натам, откъдето идваха, ярките разряди го напуснаха и с непоносим трясък започнаха да се забиват в прътите по външния кръг. Секунди по-късно от всеки прът се виеше по една мълния, съскаща и плюеща, огъваща се неуморно, но удържана на място.

По този начин осемте замайващи потока от електричество оформиха нещо като навес над арената, в чийто център стоеше Анджиър, сам. Внезапно единственият прожектор също изгасна, а всички останали други светлини на сцената помръкнаха. Сега го осветяваше единствено светлината от нажежените до бяло разряди. Стоеше неподвижно, вдигнал здравата си ръка, с глава на два-три сантиметра от металния цилиндър, откъдето се излъчваше електричеството. Казваше нещо, обръщение към публиката, което обаче си остана неразбираемо за мен в шума и трясъка над него.

Спусна ръце и две-три секунди запази мълчание, оставяйки се в ръцете на страховития спектакъл, който беше създал.

После изчезна.

В един момент Анджиър се намираше на мястото си; в следващия го нямаше. Апаратът му издаде разкъсващ писък и като че се разтърси, но заедно с това ярките разряди мигновено умряха. Пипалата им изсъскаха и се изпариха като неголеми фойерверки, след което изтляха. Сцената потъна в мрак.

Стоях изправен; без да го осъзнавам напълно, стоях прав от известно време. Заедно с останалите зрители стояхме там като поразени. Човекът беше изчезнал пред очите ни, без да остави и следа.

Долових раздвижване по редовете зад мен и като всички други се обърнах, за да видя какво става. Имаше твърде много глави и тела, които ми пречеха да виждам — някакво разместване в притъмнената зала! За щастие осветлението се включи, един от управляваните от човек прожектори се премести от мястото си високо над ложите и острият му лъч откри случващото се.

Анджиър беше там!

Членовете на театралния персонал бързаха към него, докато част от зрителите се опитваха да го докоснат, а той бе там, на крака и ги отблъскваше.

Залиташе надолу по пътеката между редовете, упътен обратно към сцената.

Опитах да отхвърля изненадата си и бързо да оценя ситуацията. Не можеше да са изминали повече от секунда-две между изчезването му от сцената и появата му между редовете. Хвърлих няколко погледа от и към сцената, като се помъчих да пресметна разстоянието. Мястото ми се намираше на поне осемнайсет метра от сцената, а Анджиър се бе появил почти в дъното на редовете, близо до един от изходите за публиката. Намираше се далеч зад мен, поне още дванайсет метра.

Възможно ли беше да е пробягал трийсет метра само за една секунда под прикритието на тъмнината?

И тогава, и сега въпросът си остава реторичен. Това очевидно не можеше да се направи без използването на магическа техника.

Но коя?

Докато напредваше между редовете към сцената, той за миг се изравни с мен и преди да продължи нататък, се препъна в едно от стъпалата. Бях сигурен, че не ме е забелязал, защото се виждаше, че очите му не регистрират никого от публиката. Държеше се като човек, измъчван от силна болка; лицето му изглеждаше изтерзано, движенията на тялото му показваха непоносима болка. Залиташе като пияница или инвалид, или като човек, който най-сетне се е уморил от живота. Видях, че лявата му ръка, онази, за която бе полагал особена грижа да не натоварва, виси отпуснато край тялото му, полепнала с брашно, смесено с тъмночервено мастило. Хвърленото по гърба на сакото му брашно все още се забелязваше в същата странна форма, отпечатана от несръчната асистенция на доброволеца, няколко секунди по-рано и на трийсет метра от него.

Всички аплодирахме, като немалко от хората свиреха и надаваха одобрителни викове, а с приближаването му до сцената се появи лъчът на втори прожектор, който го съпроводи нагоре по рампата. Той тръгна уморено към средата на сцената, където най-после изглежда се посъвзе. Още веднъж, облян в светлина, прие овациите на зрителите, поклони се дълбоко пред тях и им благодари, като раздаваше въздушни целувки с усмихнат и тържествуващ вид. Стоях сред множеството, смаян от видяното.

Зад него завесите се спуснаха дискретно и скриха машината.