Кристофър Прийст
Престиж (33)

26

Животът в апартамента ми в Хорнзи, район на северен Лондон на няколко мили от къщата в Сейнт Джоунс Уд, имаше много недостатъци. Бях подбрал един от десетте в сградата на тиха странична уличка, просто защото анонимността му, изглежда, отговаряше на нуждите ми. Намираше се на втория етаж в задната част на скромен дом от средата на века, в ъгъла, така че макар да имаше няколко прозорци с изглед към заобикалящата ни неголяма градина, в него се влизаше през една-единствена врата от общото стълбище.

Почти веднага след като се нанесох, започнах да съжалявам за избора си. По-голямата част от другите наематели бяха семейства от средна ръка със скромни домакинства; например във всички останали апартаменти на моя етаж живееха деца и постоянно имаше движение на всякакви видове домашна прислуга. Фактът, че живеех сам, особено в апартамент с такива размери, очевидно привличаше вниманието на съседите ми. Макар да давах ясно да се разбере, че не желая да ме въвличат в разговори, някои случайни срещи си оставаха неизбежни и скоро се почувствах изложен на предположенията им за мен. Знаех, че трябва да сменя адреса, но по времето, когато наемах апартамента, жадувах да разполагам със сигурно убежище, където да отсядам между представления, и дори да се преместех, бях сигурен, че и на новото място ще привличам любопитството на околните. Реших да възприема поведение на учтива неутралност и започнах да се прибирам и излизам възможно най-дискретно, като се стремях да не общувам прекалено много със съседите си и да не изглеждам потаен. Накрая като че ли им станах безинтересен. Англичаните по традиция проявяват толерантност към ексцентриците и прибиранията ми в късните часове, самотният ми живот без прислуга, неизясненият начин, по който си изкарвах хляба, започнаха да им се виждат безвредни и обичайни.

Като се изключи това, дълго след нанасянето ми животът в апартамент ми се струваше неудобен. Наех го без обзавеждане и тъй като необходимостта налагаше да вливам по-голямата част от доходите си в къщата в Сейнт Джоунс Уд, в началото можех да си позволя само евтини и некачествени мебели. Главният източник за отопление беше една готварска печка, за която трябваше да се носят дърва от двора долу.

Непосредствено до печката беше страшно горещо, но в останалата част от апартамента почти не се усещаше. Изобщо не можеше да се говори за килими.

Тъй като апартаментът беше мое убежище, от решаващо значение беше да го направя възможно най-удобен, място за тих живот, понякога за продължително време.

Като се оставеха настрана физическите несгоди, които постепенно започнаха да намаляват, докато лека-полека се сдобивах с практичните вещи, които исках, най-лошото си оставаха самотата и чувството, че съм откъснат от семейството си. Така и не намерих лек за тях, нито тогава, нито сега. В началото, когато ставаше дума само за раздялата със Сара, беше достатъчно непоносимо, но по време на трудното износване на близнаците, често бях в агония от тревоги по нея. Стана дори още по-трудно след раждането на Греъм и Хелена, най-вече когато някой от тях се разболееше. Знаех, че за семейството ми се грижат и че ги закрилят с любов, че прислугата ни е предана и надеждна и че ако някой се разболее, разполагахме с достатъчно средства, за да си позволим най-доброто лечение, но нищо от това така и не запълни празнината напълно, макар донякъде да се успокоявах и утешавах с мисълта, че всичко е наред.

В годините, през които планирах ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК и неговото модерно продължение, както и цялостната насока на кариерата ми на фокусник, така и не ми бе хрумнало, че ако един ден се задомя, всичко може да рухне.

Много пъти съм се изкушавал да се откажа от сцената, никога повече да не изпълнявам илюзията, изобщо да изоставя правенето на фокуси — винаги защото внезапно ме връхлитаха чувство за дълг към любимата жена и трескава обич към децата.

В онези дълги дни в апартамента в Хорнзи, а понякога и през седмиците, когато представлението ми не беше включено в театралния сезон, разполагах с повече от достатъчно време за размисъл.

Най-важното, разбира се, е, че не се отказах.

Не го направих през първите трудни години. Продължих, когато репутацията и приходите ми започнаха да се покачват неудържимо. И не се отказвам сега, когато в общи линии онова, което е останало от знаменитата ми илюзия, е само обкръжаващата я загадка.

В последно време обаче нещата са доста по-поносими. През първите две седмици, откакто Олив Уенскъм започна работа при мен, случайно открих, че е отседнала в хотел за търговски пътници близо до „Юстън Стейшън“, доста съмнителен адрес. Тя обясни, че фокусникът от Хампшир й е подсигурил квартира за периода на работата им, но разбира се, се е отказала от нея при напускането си. По това време двамата с Олив редовно се възползвахме и споделяхме интимно кушетката в дъното на работилницата. Не ми отне дълго, за да осъзная, че след като сега работеше за мен, аз също можех да й осигуря квартира.

Всички решения от подобно естество се подчиняваха на Договора, но в този случай беше просто формалност. Няколко дни по-късно Олив се премести в апартамента ми в Хорнзи. Където отседна и живее и досега.

Нейното разкритие, което щеше да промени всичко, дойде няколко седмици по-късно.