Кристофър Прийст
Престиж (31)

24

Представлението ми винаги започва с номера КИТАЙСКИ ПРЪСТЕНИ. Това е изпълнение, което ми доставя голямо удоволствие, а публиката го обожава, без значение дали го е виждала и преди. Пръстените блестят ярко в светлините на прожекторите, дрънкат металически един в друг, а ритмичните движения на ръцете на илюзиониста и лекото свързване и отделяне като че ли винаги хипнотизира зрителите. Този номер не може да бъде отгатнат, освен ако не стоите на няколко сантиметра от изпълнителя — толкова близо, че да се протегнете и да му вземете пръстените. Винаги очарова, неизменно създава наелектризиращо усещане за мистерия и чудо.

След като приключа успешно, избутвам напред МОДЕРНИЯ ШКАФ, който дотогава е стоял в дъното на сцената. На около метър от светлините на авансцената завъртам шкафа, за да покажа двете му страни и гърба. Полагам особена грижа да видят, че минавам зад него, за да зърнат краката ми през пролуката между пода на сцената и дъното на шкафа.

Публиката е отбелязала, че никой не се е прилепил към гърба на шкафа, а сега са сигурни и че никой не може да се крие под него. Когато отворя вратичката, вляза вътре и дръпна резето на задния панел, зрителите получават възможност да надникнат през откритото пространство. Виждат и как отново преминавам, този път отзад напред, и как затварям задния панел. Предната вратичка остава разтворена и докато аз съм зает зад шкафа, използват възможността да се разгледат по-внимателно във вътрешността му. Само че няма какво да видят: шкафът е, и няма как да бъде иначе, съвсем празен. След това бързо затръшвам предната вратичка, завъртам го на колелцата му и разтварям задната. Вътре — красива, голяма, облечена в бухнала рокля, усмихната и махаща с ръце в тясното пространство — се намира млада жена. Тя слиза на сцената, покланя се сред избухналите бурни аплодисменти и напуска сцената.

Избутвам шкафа в страничната част на сцената, където тихомълком го поверявам на Томас Елборн.

И така, следващият номер. Този не е толкова бляскав, но включва двама-трима души от публиката. Във всяко магическо представление има минутка-две, отделени за трикове с карти. Фокусникът трябва да демонстрира ловкостта на ръцете си, иначе има опасност колегите му да си помислят, че си служи само с механични устройства. Пристъпвам под светлините на авансцената и завесите се спускат зад мен. Това се прави отчасти за да създаде затворена, интимна атмосфера за триковете с карти, но най-вече за да дам възможност на Томас да подготви реквизита за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК.

След като приключа с картите, трябва да наруша усещането за мълчалива концентрация, така че се заемам с появата на разноцветни предмети. От ръцете, ръкавите и джобовете ми неспирно бликат знаменца, ленти, ветрила, балони и копринени шалчета, създаващи около мен ярък хаос.

Асистентката ми приближава от сцената зад мен, очевидно за да събере изпопадалия реквизит, но в действителност за да ме снабди с още от плътно опакованите материали за този номер. Към края ярко оцветената хартия и копринените шалчета са образували около краката ми купчина, висока няколко сантиметра. Приемам избухналите аплодисменти.

Докато зрителите все още ръкопляскат, завесите зад мен се вдигат и в полумрака се вижда реквизитът за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Асистентите ми бързо се появяват на сцената и пъргаво разчистват разноцветните конфети.

Връщам се на авансцената, заставам лице в лице със зрителите и се обръщам директно към тях, говорейки на английски със силен френски акцент. Разяснявам, че онова, което ще изпълня, е станало възможно единствено благодарение на откриването на електричеството. Изпълнението черпи енергия от земните недра. Впрегнати са невъобразими сили, които дори аз не разбирам напълно. Обяснявам, че ще станат свидетели на истинско чудо, чудо, в което човек си играе с живота и смъртта точно така, както моите предшественици са хвърляли зарове с надежда да избегнат гилотината.

Докато говоря, светлините на сцената стават по-ярки и се отразяват в полираните метални пръти, златните намотки на проводниците, лъскавите стъклени глобуси. Апаратът е красиво произведение на изкуството, но това е заплашителна красота, защото всички са чували за смъртоносния ефект от допира с електрически ток. Вестниците постоянно огласяват ужасяващи истории за смъртни случаи и изгаряния, причинени от новата сила, отскоро достъпна в много градове на страната.

Апаратът за НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК е проектиран така, че да им напомни за тези злощастни истории. Снабден е с безброй електрически крушки, някои от които започват да греят още докато говоря. От едната страна се вижда голяма стъклена сфера, в чиято вътрешност вълнуващо припукват и съскат ярки електрически дъги. Главната част на апарата, както предполага публиката, е дълга дървена пейка, разположена на метър от пода на сцената. Виждат всичко през нея, около нея, под нея. В единия край, до осветената от волтови дъги стъклена камера, е платформата, опасана със свободно висящи и опасно оголени проводници. Над нея има балдахин, от който висят много електрически крушки. От другата страна се намира по-малък конус, декориран със спирала от по-малки крушки. Този конус е монтиран на карданно съединение, което позволява насочването му в различни посоки. По цялата предна част има малки ниши и рафтове, където очакват оголени клеми. Всичко това излъчва висок, бучащ звук, сякаш във вътрешността му е скрита неимоверна енергия.

Разяснявам на публиката, че бих поканил доброволци, които да огледат с очите си устройството, ако не беше голямата заплаха за личната им безопасност. Намеквам за по-ранни злополуки. Вместо това, казвам аз, съм разработил няколко прости демонстрации на силата, заключена в машината. Позволявам на малко магнезиева прах да падне върху два оголени контакта, а ярката бяла светкавица ослепява зрителите от първите редове! Докато облакът от пушек се вдига нагоре, пускам лист хартия върху друга полуразкрита част на апарата. Листът незабавно избухва в пламъци и димът също се издига към сервизната галерия на тавана. Бученето става все по-заплашително. Машината изглежда като жива, едва удържаща страховитата си енергия.

В лявата част на сцената се появява асистентката ми, бутаща шкаф на колелца. Направен е от тежко дърво, но тъй като е на колела, тя може да го завърти във всички посоки, за да го огледа публиката. След това спуска предната част и страничните панели, за да покаже, че е празен.

Обръщам се с тъжно изражение към публиката и давам сигнал на момичето, а то ми донася две големи тъмнокафяви ръкавици, изработени така, че да изглеждат като от кожен материал. След като съм ги нахлузил на ръцете си, ме отвежда до апарата, за да застана зад него. Зрителите все още виждат част от тялото ми и са убедени, че няма скрити огледала или паравани. Спускам двете си облечени в ръкавици ръце към платформата, но едновременно с това звукът от електрическо напрежение рязко се усилва и възниква нов ярък електрически разряд. Отстъпвам назад, сякаш съм бил поразен.

Момичето се отдръпва от машината, леко смутено. Прекъсвам въведението и я умолявам да напусне сцената заради собствената си безопасност. Отначало тя отказва, но след това с радост се скрива зад кулисите.

Посягам към насочващия се конус, хващам го предпазливо с облечените ми в дебела кожа ръце и го премествам внимателно, докато върхът му не се насочи право в шкафа.

Илюзията наближава връхната си точка. Откъм оркестъра в ниското под сцената се разнася барабанен бой. Още веднъж поставям ръце на платформата и по магически път всички крушки засияват ярко. Заплашителното бучене се усилва. В началото сядам на платформата и се завъртам така, че краката ми остават протегнати навън, а после се отпускам и лягам напълно, обграден от доказателствата за разрушителна електрическа енергия навсякъде около мен.

Вдигам ръце и махам първо едната, а после другата ръкавица. Ръцете ми се отпускат през ръба под нивото на платформата. Едната от тях, тази в полезрението на публиката, докосва небрежно контакта, върху който по-рано се е възпламенил хартиеният лист.

Блясва ярка, ослепителна светлина и всички крушки по апарата изгасват в пълен мрак.

В същия миг… аз изчезвам от платформата.

Шкафът се разтваря с трясък и всички ме виждат, свит във вътрешността му.

Превъртам се бавно извън него и рухвам на пода, окъпан в светлините на сцената. Постепенно идвам на себе си. Изправям се. Премигвам в ярките светлини. Обръщам се с лице към публиката. Поглеждам платформата, посочвам къде съм бил, обръщам се към шкафа точно зад мен и посочвам къде съм пристигнал.

Правя своя поклон.

Публиката е станала свидетел на магическото ми преобразяване. Пред очите им съм бил катапултиран от силата на електричеството от единия край на сцената до другия. Три метра празно пространство. Шест метра, девет метра, в зависимост от размера на театъра.

Човешкото тяло — излъчено на разстояние в рамките на миг. Чудо, нещо невъзможно, илюзия…

Асистентката ми се завръща на сцената. Хващам я за ръка, усмихвам се и се покланям, докато аплодисментите не стихнат и завесата се спусне пред мен.