Кристофър Прийст
Престиж (2)

2

Книгата бе публикувана в САЩ от „Довър Пъбликейшънс“. Беше красиво изработено издание с меки корици. Илюстрацията на корицата изобразяваше сценичен фокусник, облечен във вечерно сако, насочил изразително ръце към дървен шкаф, откъдето в същия момент се появява млада дама. Жената имаше ослепителна усмивка и беше облечена с костюм, който в онези времена вероятно биха сметнали за предизвикателен.

Под името на автора бе написано: „Под редакцията и с бележки на лорд Колдърдейл“.

В долната част на корицата видях кратко описание с удебелени бели букви: „Знаменитата книга на тайните, над която тегне клетва за вечно мълчание“.

На задната корица имаше по-дълго и по-подробно описание:

 

 

Публикувана за пръв път в Лондон през 1905 година от специализираното издателство „Гудуин & Андрюсън“, тази книга се е продавала единствено на професионални фокусници, готови да положат клетва за мълчание относно съдържанието й. Бройките от първото издание са изключителна рядкост и за обикновения читател е на практика невъзможно да се сдобие с някоя от тях.

Това ново общодостъпно издание е в пълния си несъкратен вид и съдържа всички оригинални илюстрации, както и бележки и допълнителни разяснения от британския граф Колдърдейл, виден изследовател на магическите практики от този период.

Авторът е Алфред Бордън, създател на легендарната илюзия НОВИЯТ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Бордън, чийто сценичен псевдоним е Le Professeur de Magie^[1], е един от водещите илюзионисти от първото десетилетие на нашия век. Насърчаван в ранните си години от Джон Хенри Андерсън и в качеството си на протеже на Невил Маскелин, Бордън е съвременник на Худини, Дейвид Девант, Чунг Линг Су и Буатие де Колта. Живее в Лондон, Англия, но често изнася турнета в САЩ и Европа.

Макар и да не е наръчник с инструкции в точния смисъл на думата, тази книга е написана с дълбоко разбиране на магическите методи и ще позволи както на лаици, така и на професионалисти да вникнат със забележителна дълбочина в ума на един от най-великите илюзионисти, живели някога.

 

 

Откритието, че мой предшественик е бил илюзионист, беше забавно, но темата не ме вълнуваше особено. По принцип намирам някои магически трикове за досадни; най-вече фокуси с карти, и не само. Илюзиите, които понякога показват по телевизията, са впечатляващи, но никога не съм изпитвал болезненото любопитство да науча как точно се правят. Чувал съм, че колкото по-ревностно един илюзионист опазва тайната на фокуса, толкова по-банална се оказва истината накрая.

Книгата на Алфред Бордън съдържаше обширен раздел, посветен на триковете с карти, и друг, описващ номера с цигари и монети. Бяха придружени с разяснителни илюстрации и инструкции. В края на книгата имаше глава за сценични фокуси с много рисунки на шкафове със скрити отделения, кутии с фалшиви дъна, маси с повдигащи устройства, скрити зад завеси, и всякакви други механични приспособления. Прехвърлих няколко страници.

Първата половина на книгата не беше илюстрирана. Състоеше се от дълъг разказ за живота на автора и схващанията му за магията. Започваше със следните думи:

 

 

Пиша през 1901 година.

Името ми, истинското ми име, е Алфред Бордън. Историята на моя живот е историята на тайните, с които живях. Тези тайни са описани тук за пръв и последен път; това е единственият екземпляр.

Роден съм през 1856 година на осмия ден от месец май, в крайбрежния град Хейстингс. Бях здраво, жизнерадостно дете. Баща ми беше занаятчия, майстор на каруци и бъчвар. Домът ни…

 

 

За миг си представих автора на книгата, седнал, за да напише мемоарите си. Без особена причина го виждах като висок, чернокос мъж, със строго и брадато лице, леко прегърбен, с тесни очила за четене, работещ в светлия ореол на самотна лампа, поставена до лакътя му. Представих си останалата част от дома, потънала в почтителна тишина, за да може господарят да пише на спокойствие. Реалността без съмнение едва ли съвпадаше с представите ми, но стереотипите за предшествениците ни се изкореняват трудно.

Питах се каква ли е връзката ми с Алфред Бордън. Ако бях негов пряк наследник, с други думи — ако не беше мой братовчед или чичо, то тогава беше мой пра- или прапрадядо. Щом беше роден през 1856 година, значи по времето, когато е написал книгата, трябваше да е бил в средата на четирийсетте си години; следователно изглеждаше напълно вероятно да не е баща на баща ми, а по-ранен негов предшественик.

Уводът беше написан в същия стил като основния текст, с няколко дълги разяснения как точно се е зародила книгата, която очевидно се базираше на личния дневник на Бордън — непредназначен за очите на широката публика. Колдърдейл значително бе разширил и разяснил разказа и бе добавил описания към повечето от триковете. Нямаше допълнителна биографична информация за Бордън, но предполагах, че ще открия такава, ако прочета цялата книга.

Не виждах как страниците й биха могли да ми разкрият каквото и да е за брат ми. Той си оставаше единственият ми интерес сред членовете на рожденото ми семейство.

В този момент мобилният ми телефон започна да звъни. Беше Соня, секретарката на моя редактор — Лен Уикъм. Веднага си помислих, че Лен я е накарал да се свърже с мен, за да провери, че пътувам във влака.

— Анди, има промяна в плановете относно колата — каза тя. — Наложи се Ерик Ламбърт да я откара за ремонт на спирачките, така че е в гаража.

После ми даде адреса. Тъкмо наличието на тази кола в Шефилд — навъртяла доста километри и всеизвестна с навика си да се разваля — бе попречило да пътувам със собствения си автомобил. Лен никога не би одобрил пътните разноски при положение че имах на разположение служебно превозно средство.

— Каза ли Чичо нещо повече? — попитах.

— Например?

— Репортажът още ли е на дневен ред?

— Да.

— Имаме ли някаква нова информация от агенциите?

— Получихме потвърждение по факса от Калифорнийския щатски затвор. Франклин все още е зад решетките.

— Добре.

И двамата прекъснахме. Без да прибирам телефона, набрах номера на родителите си и разговарях с баща си. Казах му, че съм на път за Шефилд, че оттам ще взема кола за окръг Пийк и че ако нямат нищо против (разбира се, че нямаха), мога да се отбия и да преспя за вечерта. Баща ми звучеше доволен. Двамата с Джилиан все още живееха в Уинслоу, Чешър, и откакто работех в Лондон, ги посещавах по-рядко.

Казах му, че съм получил книгата.

— Имаш ли представа защо са ти я изпратили? — попита той.

— Ни най-малка.

— Ще я прочетеш ли?

— Не е точно от любимите ми четива. Вече я прегледах. Може би по-късно ще я погледна пак.

— Анди, забелязах, че е написана от някой си Бордън.

— Да. Тя спомена ли го?

— Не. Не мисля.

След като прекъснах, прибрах книгата в чантата си и се загледах в нижещия се през прозореца пейзаж. Небето беше сиво и дъждовните капки оставяха дълги резки по стъклото. Опитах се да мисля за произшествието, което ме бяха изпратили да разследвам. Работех за Кроникъл и пишех за една от рубриките във вестника — позиция, която звучи далеч по-грандиозно на думи, отколкото в действителност. Всъщност баща ми също беше бивш вестникар и на младини бе работил за манчестърския Ивнинг Пост, вестник от издателската група на Кроникъл. За него бе въпрос на чест, че съм успял да се сдобия с тази работа, макар отдавна да подозирах, че е пуснал връзките си, за да ми я уреди. Не бях роден журналист и не се справях добре със стажа във вестника. Едно от сериозните ми дългосрочни притеснения е, че някой ден ще ми се наложи да обясня на баща си защо съм напуснал тази престижна според него работа в един от най-известните британски вестници.

Междувременно се боря някак и кретам напред. Задачата, с която ме бяха натоварили в този момент, отчасти беше последствие от друга история, която бях отразил няколко месеца по-рано — за група НЛО-ентусиасти. Оттогава Лен Уикъм, отговорният ми редактор, ме прикрепяше към всеки случай, свързан със сборища на вещици, левитация, спонтанни самозапалвания, тайнствени житни кръгове и всичко останало, свързано с теми от отвъдното. Вече бях открил, че в повечето случаи, щом веднъж навлезеш в тях, почти нямаше нещо за казване, както и че забележително малка част от статиите ми успяваха да видят бял свят. Въпреки това Уикъм продължаваше да ме изпраща, за да ги отразявам.

Този път имаше допълнителна особеност. С известно задоволство Уикъм ме бе информирал, че някой от сектата е телефонирал, за да попита дали Кроникъл ще отразява историята, и ако е така, дали могат да разговарят лично с мен. Бяха чели някои от предишните ми репортажи и смятаха, че демонстрирам нужната степен искрен скептицизъм, за да отразя по надежден начин събитията в статията си. Независимо от това — или може би тъкмо поради това, само „изглежда“, и този път ме бяха пратили за зелен хайвер.

Калифорнийската религиозна група, наричаща себе си Църквата на добрата вест за Исуса Христа, бе сформирала общност в голяма провинциална къща в окръг Дарбишър. Преди няколко дни някаква жена бе починала от естествена смърт. Присъствали личният й лекар и дъщеря й. Докато лежала парализирана на смъртния си одър, в стаята влязъл мъж. Застанал до леглото и направил успокоителен жест с ръка. Жената починала не след дълго, а мъжът напуснал стаята, без да говори с другите двама. Само че дъщерята на жената и двамата членове на сектата, влезли в стаята по времето, когато той се намирал там, и го разпознали като човека, основател на организацията им. Ставаше дума за отец Патрик Франклин. И сектата бе израснала около него заради твърденията му, че има способността да се намира едновременно на две места.

Произшествието си струваше да се отрази поради следните причини. Първата беше едновременната поява на Франклин на две места, на която бяха станали свидетели хора извън кръга на сектата, сред които имаше и жена със солидна професия и местна репутация. Втората причина — във въпросния ден местонахождението на Франклин можеше да бъде потвърдено със сигурност: знаеше се, че пребивава в Калифорнийския щатски затвор и както Соня току-що бе казала по телефона, все още се намираше там.