Кристофър Прийст
Престиж (19)

12

Тъй като Анджиър намери мястото си в тази история, ще опиша проблема, пред който той ме изправи за пръв път, и ще разкажа в подробности за началото на нашия спор. Съвсем скоро ще стане очевидно, че аз започнах враждата, и в никакъв случай не се опитвам да отбягна тази отговорност.

Все пак бях подведен, придържайки се към онова, което считах за високи морални подбуди, а когато осъзнах какво съм сторил, опитах да поднеса извиненията си. Ето откъде тръгна всичко.

В периферията на професионалното фокусничество съществуват малцина индивиди, които виждат в илюзионизма лесен начин да заблудят лековерните и състоятелните. Използват същите трикове и реквизит както и истинските фокусници, но създават впечатлението, че ефектът е „реален“.

Вижда се, че разликата между изкуството на сценичния илюзионист, който играе ролята на магьосник, и въпросните индивиди е само крачка. Тя обаче е решаваща.

Например понякога откривам представлението си с илюзия, наречена КИТАЙСКИ ПРЪСТЕНИ. Започвам, като заемам позиция в средата на осветената сцена и държа небрежно пръстените. Не загатвам по никакъв начин какво се каня да сторя с тях. Публиката вижда (или си мисли, че вижда, или допуска да й се стори, че вижда) десет големи отделени един от друг пръстена, изработени от лъскав метал. Показвам ги на неколцина нейни представители и им позволявам да ги подържат и огледат, за да установят от името на всички, че пръстените са солидни, без снадки, непрекъснати. След това си ги взимам обратно и за изумление на всички незабавно ги съединявам в една непрекъсната верига от брънки и ги вдигам така, че да го видят. Свързвам или разделям пръстени след докосване от страна на наблюдател на точното място, където се случва свързването или разединението. Свързвам някои от тях във фигури с разпознаваеми очертания, а после също толкова небрежно ги разделям, като ги прокарвам през ръката или врата си. В края на номера ме виждат (или си мислят, че виждат, и т.н.) да държа десет, отделени един от друг, солидни пръстени.

Как се постига? В действителност отговорът е, че такъв трик може да бъде изпълнен само след години упражнения. Разбира се, има тайна, но тъй като КИТАЙСКИТЕ ПРЪСТЕНИ все още е популярен номер, който продължава да се изпълнява на много места, не мога с лека ръка да разкрия каква е тя. Това е трик, илюзия, за която се съди не по очевидната чудодейна тайна, а по умението и артистичния усет, с които се изпълнява.

А сега насочете вниманието си към друг фокусник. Той изпълнява същата илюзия, използвайки идентична тайна, но на висок глас твърди, че свързва и разединява пръстените по вълшебен начин. Нима на представлението му няма да се гледа по-различно? На всички ще им се струва, че е не толкова умел, колкото забулен в мистерия и могъщество. Ще бъде не просто артист, който забавлява, а чудотворец, преодоляващ природните закони.

Ако аз или който и да е друг илюзионист бяхме там, бихме казали на публиката: „Това е просто трик! Пръстените не са онова, което изглеждат, че са. Не видяхте това, което си мислехте, че виждате.“

На което чудотворецът би отговорил (заблуждаващо): „Онова, което току-що показах на публиката, бе породено от свръхестественото. Щом твърдите, че е просто илюзия, тогава, моля, обяснете как се постига.“

И в този момент няма да има какво да му отвърна. Не бих могъл да разкрия тайния механизъм на номера — налага ми го професионалната чест.

Така че чудото ще си остане чудо.

Когато започнах да се занимавам професионално с илюзионизъм, бе излязла модата хората да говорят с духове от отвъдното, така нареченият „спиритизъм“. Някои от тези сеанси се представяха открито на театралната сцена; други се провеждаха по-прикрито в ателиета или частни домове. Всички те имаха общи черти. Предполагаше се, че дават надежда на наскоро опечалените или възрастните хора, създавайки впечатлението, че има живот след смъртта. В преследване на това убеждение от ръце в ръце преминаваха доста пари.

От гледната точка на професионалния илюзионист спиритизмът имаше две показателни страни. Първо, използваха се стандартни фокуснически техники. Второ, изпълнителите винаги твърдяха, че ефектът се дължи на свръхестествени сили. С други думи, се предявяваха измамни претенции за чудодейни „сили“.

Ето какво ме вбесяваше. Тъй като триковете можеха да бъдат повторени с лекота от всеки сценичен илюзионист, достоен за името на професията си, беше най-малко дразнещо да се представят като свръхестествени явления, чиято проява следователно „доказва“ съществуването на отвъдно, че духовете могат да ходят, мъртвите да говорят и така нататък. Беше лъжа, но такава, каквато трудно можеш да обориш.

Пристигнах в Лондон през 1874 година. Под наставничеството на Джон Хенри Андерсън и патронажа на Невил Маскълин започнах да си търся ангажименти в театралните и мюзикхоловете, пръснати из цялата столица. В онези дни имаше търсене на сценични илюзионисти, но Лондон бе пълен с добри фокусници и влизането в кръга на избраните не беше лесно. Успях да заема скромно място в този свят, приемайки всякаква работа, и макар фокусите ми винаги да се посрещаха добре, издигането ми се бавеше. От зараждането на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК по онова време ме деляха дълги години, въпреки че ако бъда напълно откровен, бях започнал да планирам тази велика илюзия още като обикновен чирак в работилницата на баща си в Хейстингс.

В онези дни илюзионистите, занимаващи се със спиритизъм, често поместваха реклами за услугите си във вестниците и месечниците и някои от подвизите им се радваха на широки обсъждания. Спиритизмът се представяше пред населението като по-вълнуващ, мощен и действен вид магия в сравнение с онази на сцената. При това положение щом човек е достатъчно умел, че да накара някоя млада дама да изпадне в транс и да издигне тялото й във въздуха, защо тогава тези умения не бъдат насочени в полезна посока за общуване с наскоро починалите? Защо не наистина?