Кристофър Прийст
Престиж (16)

9

Когато бях на шестнайсет години, през 1872 година, Джон Хенри Андерсън пристигна в Хейстингс със своето Пътуващо магическо представление и прекара цяла седмица в театър „Гейъти“ на Куинс Роуд. Посещавах представлението му всяка вечер, като си купувах билет толкова по-близо до сцената, колкото можех да си позволя. За мен беше немислимо да пропусна дори едно-единствено негово шоу. По онова време той бе не само водещ сценичен илюзионист със собствено представление, не само се славеше като изобретател на многобройни главозамайващи номера, но му се носеше и славата на човек, който подпомага и окуражава прохождащи фокусници.

Всяка вечер мистър Андерсън изпълняваше един определен трик, станал известен в света на илюзионизма като МОДЕРНАТА ИЛЮЗИЯ С ШКАФ. По време на изпълнението му канеше на сцената малка комисия от доброволци от публиката. Тези мъже (винаги бяха мъже) му помагаха да изнесе на сцената висок дървен шкаф на колелца, които го издигаха над сцената достатъчно, за да не остане място за съмнение, че никой не би могъл да влезе в него през отвор на дъното. После подканваше комисията да огледа внимателно шкафа отвътре и отвън, за да се увери, че е празен, да го обърнат от всички страни, за да види и публиката същото, дори някой от групата да влезе вътре за момент, за да се докаже, че във вътрешността му не би могъл да се крие друг човек. След това заедно затваряха вратичката на шкафа и го заключваха с тежки катинари. Докато комисията все още се намираше на сцената, мистър Андерсън още веднъж завърташе шкафа, за да покаже на публиката, че е здраво заключен, след което с бързи движения сваляше катинарите, разтваряше рязко вратичката… и от него излизаше красива млада асистентка, носеща бухнала рокля и голяма шапка.

Всяка вечер, когато мистър Андерсън избираше доброволци от публиката, се изправях, нетърпелив да ме изберат, и всяка вечер той ме подминаваше. Колко силно исках само да ме посочат! Исках да разбера какво е да си на сцената, под светлините, пред публиката. Исках да бъда съвсем близо до мистър Андерсън, докато изпълняваше своята илюзия. И определено ми се искаше да хвърля един по-задълбочен поглед върху изработката на шкафа. Разбира се, знаех каква е тайната на МОДЕРНИЯ ШКАФ, защото вече бях научил или разгадал механиката на всички съвременни сценични илюзии, но да видя отблизо реквизита на един от най-добрите фокусници по онова време щеше да ми предостави златна възможност да го проуча. Тайната на точно тази илюзия е в направата на шкафа. Уви, такъв шанс не ми се откри.

След последното шоу от краткото му турне в града, събрах кураж и отидох при задната врата за сцената с намерението да причакам мистър Андерсън, когато излиза от театъра. Не бях чакал повече от минута и портиерът излезе от малката си стаичка, за да говори с мен, като наведе леко глава настрани и с известно любопитство ми каза:

— Извинете ме, сър, но получих инструкции от мистър Андерсън, ако се появите на този вход, да ви поканя при него в гримьорната.

Излишно е да казвам, че бях изумен!

— Сигурни ли сте, че е имал предвид мен? — попитах аз.

— Да, сър, напълно.

Все така озадачен, но изключително доволен и развълнуван, последвах упътванията на портиера през тесните коридори и стълбища и скоро открих гримьорната на звездата. Вътре…

Вътре последва кратък и вълнуващ разговор с мистър Андерсън. Не ми се иска да го повтарям тук, отчасти защото беше прекалено отдавна и без съмнение съм забравил доста подробности, но и отчасти защото едва наскоро успях да преодолея срама от младежкия си ентусиазъм. Седмицата, прекарана по предните редове на представленията му, ме бе убедила, че е блестящ изпълнител с дар слово и сценичен талант, безпогрешен във всяка една от своите илюзии. Срещата с него едва ли не ме остави онемял от вълнение, но когато най-сетне успях да си отворя устата, открих, че от нея се излива поток от похвали и ентусиазъм.

Въпреки всичко това обаче разговорът засегна две теми, които са до голяма степен интересни.

Първата бе във връзка с разяснението му защо не ме бе избрал за доброволец от публиката. Каза, че едва не ме е повикал още на откриването, защото пръв бях скочил на крака, но нещо го накарало да размисли. А така също и че когато ме забелязал на последвалите представления, осъзнал, че със сигурност съм колега илюзионист (как радостно подскочи сърцето ми от подобно признание!), и следователно предпазливостта го заставила да не допусне да стана част от номера. Нямал представа, и наистина нямаше начин да бъде напълно сигурен, че не изпитвам подмолни намерения. Много фокусници, особено прохождащите, не се свенят и опитват да си присвояват идеи от своите по-утвърдени колеги, така че напълно разбирах предпазливостта на мистър Андерсън. Независимо от това той поднесе извиненията си за проявеното недоверие.

Вторият въпрос произтичаше от първия. Беше разбрал, че вероятно сега правя първите си стъпки в кариерата. С тези намерения бе така добър да напише препоръчително писмо, с което да се представя в „Сейнт Джордж Хол“ в Лондон, където щях да получа възможност да се запозная със самия Невил Маскълин.

Някъде по това време вълнението ме надви напълно и споменът за младежките ми словоизлияния става прекалено болезнен.

Около шест месеца след забележителната ми среща с мистър Андерсън наистина се осмелих да се представя на мистър Маскълин в Лондон и може да се каже, че чак тогава започна истинската ми кариера на професионален фокусник. Това в общи линии е историята за запознанството ми с мистър Андерсън, а посредством него — и с мистър Маскълин. Не възнамерявам да се спирам по-подробно върху всички тези или каквито и да е други стъпки, които предприех, докато усъвършенствах майсторството си и развивах свое успешно сценично шоу, като само ще подчертая факта, че притежават допирна точка с основната тема на този разказ. Имаше продължителен период, по време на който учех занаята посредством заниманията си с него и до голяма степен — като не се занимавах с него по начина, по който възнамерявах. Тези времена от живота ми не ме вълнуват особено.

В именно тази моя среща с мистър Андерсън има една важна уговорка. Той и мистър Маскълин са единствените утвърдени илюзионисти, които познавам отпреди моят Договор да придобие настоящата си форма, следователно те са единствените мои колеги, посветени в тайната на моя номер. Мистър Андерсън, със съжаление трябва да отбележа, вече е покойник, но семейство Маскълин, в това число мистър Невил Маскълин, все още работят активно в света на магията. Зная, че мога да се доверя на мълчанието им; в действителност се налага да им имам доверие. Фактът, че понякога тайните ми са били изложени на опасност, не е отговорност, която съм готов да оставя на прага на мистър Маскълин. В никакъв случай — защото виновникът ми е добре познат.

Сега ще се върна към главната насока на този разказ, което и възнамерявах да сторя, преди да прекъсна.