Кристофър Прийст
Престиж (11)

4

Тъй като работилницата на баща ми се развиваше добре, родителите ми можеха да си позволят да ме изпратят в Учебната академия „Пелъм“, благопристойно училище, ръководено от двете госпожици Пелъм на Ист Борн Стрийт непосредствено до останките на средновековната градска стена, недалеч от пристанището. Там, сред неизкоренимата смрад на гниеща риба, покриваща плажа и околностите на пристанището, както и сред непрестанното, но красноречиво магарешко кряскане на хранещи се гларуси, получих познания по четене, писане и аритметика, а също и скромни напътствия по история, география и изключително затрудняващия ме френски език. Всичко това в по-късните години от живота щеше да ми бъде добре дошло, а безплодните ми усилия да науча френски щяха да придобият ироничен оттенък от факта, че сценичното ми превъплъщение на зряла възраст е в ролята на френски професор.

Пътят ми за и от училище минаваше през хребета на Уест Хил, който бе застроен само в непосредствена близост до дома ни. По-голямата част от него се виеше из стръмни пътеки и дъхави тамарискови храсти, колонизирали огромна част от откритите пространства на Хейстингс. По онова време Хейстингс се радваше на период на разцвет и навсякъде изникваха нови къщи и хотели, посрещащи летните му посетители. Виждах малка част от това развитие, защото училището се намираше в Стария град, а курортната част застрояваха отвъд Уайт Рок, бившето скалисто възвишение. Един ден, още в детството ми, за мое най-голямо очарование то бе вдигнато във въздуха с помощта на динамит, за да направи място на удължението на крайбрежния булевард. Въпреки всичко това животът в древния център на Хейстингс си течеше един и същ от стотици години.

Мога да разкажа много неща за баща си, и лошо, и хубаво, но за да остана в границите на собствената си история, ще се съсредоточа върху хубавото. Обичах го и научих от него много за направата на дървените шкафове, които, непреднамерено от негова страна, са отговорни за състоянието и името, които съм си създал. Мога да свидетелствам, че баща ми бе трудолюбив, честен, трезв, интелигентен и по свой собствен начин — щедър. Към своите работници се отнасяше справедливо. Понеже не беше човек, боящ се от Бога, и не ходеше на църква, държеше семейството му да живее в границите на добронамерените светски схващания, според които не биваше да причиняваш зло или да вредиш на околните нито с действие, нито с бездействие. Беше блестящ майстор на шкафове и добър колар. В края на краищата осъзнах, че каквито и емоционални изблици да ни се бе налагало да понасяме (защото имаше такива), гневът му навярно се дължеше на вътрешно безсилие, макар че от какво и до каква степен — така и не успях да разбера със сигурност. Въпреки че самият аз никога не се превърнах в жертва на най-лошите му моменти, израснах, изпитвайки лек страх от баща си, и все пак го обичах от дъното на душата си.

Името на майка ми беше Бетси Мей Бордън (по баща Робъртсън), името на баща ми — Джоузеф Андрю Бордън. Имах общо седем братя и сестри, но поради преждевременна смърт в ранна възраст познавах само пет от тях. Не бях нито най-голямото, нито най-малкото дете, нито любимец на който и да е от родителите си. Израснах в относително разумна хармония с повечето, ако не и с всички, мои братя и сестри.

На дванайсетгодишна възраст прекъснаха обучението ми в училището, за да стана чирак и да изучавам занаята на майстор на каруци в работилницата на баща си. Тук започна животът ми на възрастен, едновременно в смисъл, че вече прекарвах повече време сред възрастни, отколкото сред други деца, както и поради факта, че истинското ми бъдеще започна да се изяснява. Имаше два ключови фактора.

Първият, най-просто казано, бяха заниманията с дърво. Бях израснал, навикнал на вида и мириса му — познавах ги достатъчно добре, но имах само бегла представа какво е усещането да го държиш, да го разцепваш или разрязваш. Още от мига, в който започнах да работя целенасочено с дърво, се научих да го уважавам и да осъзнавам какво може да бъде постигнато с него. Дървото, когато му бъде позволено да отлежи добре и отрязано по-подходящ начин, за да изпъкне най-добре тъканта му, е красиво, силно, леко и пластично. Може да бъде изрязано почти във всякаква форма; може да бъде вградено или залепено за почти всеки друг материал. Можете да го боядисвате, лакирате, избелвате, огъвате. То е нещо изключително и едновременно с това широко разпространено, така че когато един предмет, изработен от дърво, е близо до вас, придобивате тихо усещане за нормалност, но и почти не го забелязвате.

Накратко, дървото е идеалният материал в ръцете на илюзиониста. Като син на собственика на работилницата не се радвах на привилегировано отношение. Още първия ден ми възложиха най-грубата и трудна работа в двора — заедно с друг чирак трябваше да работим на големия ръчен трион. Дванайсетте часа работа на ден (започвахме в 6:00 ч. сутринта и приключвахме в 8:00 ч. вечерта само с по три кратки почивки за храна) заздравиха тялото ми като никоя друга работа, за която мога да се сетя, и ме научиха да изпитвам страх и уважение към стройните купчини нарязан дървен материал. След това посвещение, което продължи няколко месеца, ме прехвърлиха на не толкова физически натоварващата, но изискваща по-голяма прецизност работа по отрязването, навиването и шлайфането на дърво за спици и колела. Тук вече общувах редовно с майсторите колари и останалите работници на баща ми и виждах по-рядко своите връстници сред чираците.

Една сутрин, около година след като бях напуснал училище, в двора на работилницата се появи строител на име Робърт Нунан, за да извърши отдавна отлагания ремонт и измазване на една от задните стени, повредена по време на буря още преди години. С идването на Нунан се прояви и вторият основополагащ фактор в бъдещия ми живот.

Зает с работата, едва му бях обърнал внимание, но един следобед, когато ни разпуснаха за обяд, Нунан се приближи и седна с мен и останалите мъже на дървената маса, където се хранехме. Извади тесте карти и попита дали някой сред присъстващите не би се решил да „намери дамата“. Част от по-възрастните мъже го взеха на подбив и опитаха да предупредят останалите, но неколцина от нас останаха да гледат. От ръка на ръка започнаха да се предават малки суми пари; не и моите, понеже не разполагах с излишни, но един-двама от останалите работници имаха желание да заложат по някой пенс.

Онова, което ме очарова най-силно, бе елегантният, естествен начин, по който Нунан манипулираше картите. Беше толкова бърз! Толкова сръчен! Говореше меко и убедително, показвайки ни лицата на три карти за игра, после ги обръщаше и подреждаше на малката кутия пред себе си с бързи, но плавни движения, а накрая ги разбъркваше с дългите си пръсти, правеше кратка пауза и ни предизвикваше да познаем коя от картите е дамата. Работниците не успяваха да следят светкавичните му движения и откриваха картата по-рядко от мен (макар че и аз по-често грешах, отколкото се оказвах прав).

След това попитах Нунан:

— Как го правиш? Ще ми покажеш ли?

Отначало се опита да ми замаже очите с приказки за това как, ако си нямам работа, дяволът щял да ми намери, но аз настоявах.

— Искам да знам как го правиш! — извиках. — Дамата е между другите две карти, но ги разместваш само два пъти и вече не е там, където си мисля! Каква е тайната?

Така че един обед, вместо да изпразни джобовете на останалите работници, той ме отведе до уединения ъгъл на навеса и ми показа как да манипулирам трите карти по такъв начин, че ръката да излъже окото. Дамата и някоя от другите две карти се хващаха леко между палеца и средния пръст на лявата ръка, една над друга; третата карта се държеше с дясната ръка. Когато подреждаше картите, кръстосваше ръцете си, докосвайки с върховете на пръстите си повърхността, правейки мигновена пауза, за да даде да се разбере, че дамата е оставена първа. Всъщност почти винаги другата карта се плъзваше тихомълком преди дамата. Това е класически трик, чието правилно име е МОНТЕ С ТРИ КАРТИ.

Когато схванах идеята, Нунан ми показа още няколко техники. Научи ме как да скривам картата в дланта си, как да разбърквам тестето така, че в крайна сметка поредността им да си остане същата, как да цепя и винаги най-отгоре или най-отдолу в дадена ръка да се оказва точно определена карта, как да разгръщам тестето пред някой и да го принуждавам всеки път да избира точно определена карта и никоя друга. Демонстрира всичко това по-скоро небрежно и хвалейки се, отколкото с цел да ме научи на нещо, вероятно без да подозира изостреното внимание, с което попивах видяното. Когато приключи, опитах фалшивото разместване с дамата, но картите се пръснаха във всички посоки. Опитах отново. И отново. Още веднъж и още веднъж, дълго след като самият Нунан бе изгубил интерес и се бе запилял нанякъде. До вечерта на първия ден, останал сам в спалнята си, бях овладял до съвършенство МОНТЕ С ТРИ КАРТИ и се заех с изучаването на другите техники, които бях видял.

Един ден, след като приключи с боядисването, Нунан напусна двора на работилницата и изчезна от живота ми. Никога повече не го видях. След себе си остави впечатлителен младеж, развил натраплива необходимост. Не възнамерявах да спирам пред нищо, преди да съм овладял напълно изкуството, което, както вече знаех (от една книга, заета по спешност от библиотеката), се наричаше Фокусничество.

Интересът към фокусничеството, ловкостта на ръката, илюзионизмът заеха централно място в живота ми.