Кристофър Прийст
Престиж (1)

1

Всичко започна във влака, с който пътувах за северна Англия, но съвсем скоро щях да открия, че всъщност тази история води началото си от преди повече от сто години.

По онова време не подозирах нищо: пътувах за сметка на вестника по следите на сведения за инцидент в религиозна секта. В скута ми лежеше обемистият плик, който бях получил от баща си същата сутрин — все така неотворен, тъй като когато той ми телефонира, за да ми съобщи за него, умът ми бе на друго място. Точно в този момент вратата на спалнята се затръшна — приятелката ми се готвеше да ме напусне.

— Да, татко — бях казал, докато Зелда профуча край мен заедно с една кутия от компактдисковете ми. — Изпрати го по пощата и ще хвърля един поглед.

След като прочетох сутрешното издание на Кроникъл и си купих сандвич и чаша разтворимо кафе от количката със закуските, отворих плика. Вътре имаше книга с меки корици голям формат, пъхната хвърчаща бележка и употребяван пощенски плик, сгънат на две.

Бележката гласеше:

„Скъпи Анди, ето книгата, за която ти споменах. Мисля, че е изпратена от същата жена, която ми звъня по телефона. Попита ме дали зная къде си. Прилагам плика, в който пристигна книгата. Пощенското клеймо е малко размазано, но може би ще успееш да го разчетеш. Майка ти много ще се радва да научи кога пак ще дойдеш при нас. Какво ще кажеш за следващата събота и неделя?

С обич,

татко.“

Най-после си припомних и част от телефонния разговор с баща ми. Беше споменал, че книгата е пристигнала и че жената, която я е изпратила, изглежда, ми се падала далечна роднина, защото говорела за семейството ми. Трябваше да го слушам по-внимателно.

Книгата обаче беше пред мен. Казваше се „Тайните методи на магията“ от някой си Алфред Бордън. На пръв поглед приличаше на поредната книга за номера с карти и фокуснически трикове, за илюзии, включващи копринени шалове, и така нататък. Единственото любопитно нещо беше фактът, че макар да ми се стори публикувана наскоро, текстът приличаше на факсимиле от доста по-старо издание: типографията, илюстрациите, заглавията на главите, високият стил на написаното — всичко го потвърждаваше.

Не виждах причина подобна книга да ме заинтересува. Само името на автора ми бе познато: Бордън беше рождената ми фамилия, въпреки че при осиновяването ми като малък бях взел фамилията на приемните си родители. Сегашното ми име, пълното ми име по документи, е Андрю Уестли, и въпреки че винаги съм знаел за осиновяването ми, израснах с мисълта за Дънкан и Джилиан Уестли като за мои баща и майка — обичах ги като родители, държах се като техен син. Всичко това продължава да е самата истина. Не изпитвам нищо към истинските си родители. Не ме интересуват нито те, нито защо са ме дали за осиновяване, нито имам желанието да ги издирвам, откакто навлязох в зрялата си възраст. Намират се в далечното ми минало и никога не съм се чувствал обвързан с тях.

Има обаче нещо, свързано с това време, което граничи с фиксидея.

Сигурен съм, или по-точно — почти сигурен, че имам еднояйчен близнак и че с брат ми сме били разделени около времето на осиновяването ми. Нямам представа защо са постъпили така, нито къде може да е той сега, но винаги съм допускал, че е бил осиновен по същото време. Започнах да подозирам за съществуването му едва когато навлязох в юношеска възраст. По случайност се натъкнах на откъс от книга — приключенска история, описание на начина, по който много двойки близнаци са свързани помежду си в необясним и очевидно телепатичен контакт. Дори разделени на стотици мили един от друг или в различни страни, такива близнаци споделят общи усещания за болка, изненада, щастие, потиснатост — всичко се предава от единия на другия и обратно. Моментът, в който прочетох това, бе един от онези мигове в живота, когато внезапно много неща си идват на мястото.

През целия си живот, откакто се помня, изпитвах усещането, че някой друг споделя ежедневието ми. Още като дете, без никакъв опит в живота, като се изключеше това усещане, не мислех много по въпроса, допускайки, че и останалите имат подобни чувства. С възрастта, докато осъзнавах, че никой от приятелите ми не го изпитва, усещането се превърна в загадка. Така че книгата ми донесе огромно облекчение, тя сякаш обясняваше всичко. Имах брат близнак, някъде там.

Чувството за вътрешна връзка, от една страна, е неясно — като усещане, че някой се грижи за мен, дори че ме защитава, но от друга, е далеч по-конкретно. Като цяло е постоянен фон и само понякога до мен достигат отделни „послания“. Остри и извънредно точни, макар че действителното общуване без съмнение остава безсловесно.

Например един-два пъти по време на напиване съм усещал как в мен нараства ужасът на брат ми, че има опасност да пострадам. В един от тези случаи, когато си тръгвах късно вечерта от някакво празненство и се канех да шофирам сам до дома си, сигналът за загриженост, достигнал до мен, бе толкова силен, че изтрезнях! Опитах се да опиша усещането на тогавашните си приятели, но ми отговориха с насмешка. Въпреки всичко същата вечер карах до вкъщи в напълно трезво състояние.

На свой ред и на мен се е случвало понякога да усещам, че брат ми чувства болка, страх или някакъв вид заплаха, и ми се е удавало да му „изпратя“ спокойствие, съчувствие или уверението, че всичко е наред. Това е телепатичен механизъм, който мога да задействам, без в действителност да го разбирам. Доколкото ми е известно, никой не е успял да даде логично обяснение на това явление, макар да се среща често и да е добре документирано.

В моя случай обаче има една допълнителна загадка.

Не само че не успявам да издиря брат си, но поне що се отнася до съществуващите официални документи, никога не съм имал никакъв брат, най-малкото брат близнак. Имам откъслечни спомени от времето преди осиновяването ми, въпреки че тогава съм бил само тригодишен и не помня да съм имал брат. Татко и мама нямат никакви сведения по въпроса; казвали са ми, че когато са ме осиновили, изобщо не е станало дума, че може да имам брат.

Като осиновено дете имам някои законни права. Най-важното от тях е защита от истинските ми родители: не могат да се свържат с мен по какъвто и да е легален начин. Другото право, което имам, е при достигането на пълнолетие да получа отговор на въпросите, които бих имал около осиновяването си. Например мога да науча имената на истинските си родители, както и адреса на съда, където се е състояло осиновяването и където мога да открия съответната документация и да я проуча.

Скоро след осемнайсетия си рожден ден се възползвах от тази възможност, нетърпелив да узная повече за произхода си. Агенцията за осиновяване ме насочи към съда в окръг Илинг, където пазеха документите ми и където открих, че съм даден за осиновяване от моя баща, чието име беше Клайв Александър Бордън. Името на майка ми беше Даяна Рут Бордън (по баща Елингтън), но тя бе починала скоро след раждането ми. Допуснах, че осиновяването се е наложило поради смъртта й, но в действителност се оказа, че се е случило повече от две години след това, а през това време баща ми ме е отглеждал сам. Истинското ми име е Николас Джулиъс Бордън. Не се споменаваше друго дете, осиновено или не.

По-късно сверих тези сведения със семейните архиви в „Сейнт Катринс Хаус“ в Лондон, и се потвърди, че съм единственото дете на семейство Бордън.

Дори и така обаче телепатичният контакт с моя близнак продължаваше през цялото време и никога не е прекъсвал.