Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (46)

4

По-късно дочух конски тропот и се обърнах. Елизабет ме настигна.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Обратно на моста.

— Недей. Няма смисъл. От Гилдията за тракция изключиха генератора.

Посочих към слънцето.

— И затова сега то е сфера.

— Да.

Продължих да вървя.

 

 

Елизабет повтори онова, което беше казала преди. Умоляваше ме да се вслушам в здравия разум. Не спираше да повтаря, че единствено възприятието ми за света е изкривено.

Продължих да мълча.

Тя не беше ходила в миналото. Никога не се беше отдалечавала от града на повече от няколко мили на север или на юг. Тя не беше с мен, когато видях реалностите на този свят.

Възприятието ли промени физическите измерения на Лусия, Росарио и Катерина? Нашите тела бяха почувствали сексуалното изживяване: аз познавах реалните последици от това възприятие. Възприятието на бебето ли го накара да откаже млякото на Росарио? Само моето възприятие ли накара дрехите на момичетата да се разкъсат, докато телата им се деформираха вътре в тях?

— Защо не ми каза всичко това, когато беше в града предишния път? — попитах аз.

— Защото тогава не знаех. Трябваше да се върна в Англия. И знаеш ли какво? Никой в Англия не се заинтересува. Опитах се да намеря някой, който би могъл да прояви някаква загриженост за теб и твоя град… но намерих такъв човек. В този свят се случват много неща, настъпват големи и вълнуващи промени. Никой не го е грижа за града и неговите хора.

— Ти се върна — казах аз.

— Аз видях твоя град с очите си. Знаех какво планирате да направите — ти и другите. Трябваше да разбера за Дистейн… някой трябваше да ми обясни за транслатерацията. Днес тя е рутинна технология, но не знаех как действа.

— Разбира се от само себе си — отвърнах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако генераторът е изключен, както ти казваш, няма да има повече проблеми. Аз просто трябва да продължа да гледам към слънцето и да си казвам, че то е сфера, независимо на какво друго може да ми прилича.

— Но само ти виждаш нещата така — отговори тя.

— И виждам, че грешиш. Знам какво виждам.

— Не, не знаеш.

Няколко минути по-късно край нас премина голяма тълпа мъже, отправили се на юг към града. Повечето от тях носеха личния си багаж. Никой не ни поздрави.

Закрачих по-бързо, като се опитвах да я оставя след себе си. Тя ме следваше, водейки коня си за юздите.

 

 

Строителната площадка на моста беше пуста. Тръгнах по брега към меката жълтеникава пръст и се качих на моста. Вълните се разбиваха на брега, но тук, под мен, водата беше спокойна и чиста. Обърнах се и погледнах назад. Елизабет стоеше на брега с коня си и ме гледаше. Няколко секунди се взирах в нея, после се наведох и събух ботушите си. Отидох до самия край на моста. Вдигнах поглед към слънцето. То се спускаше към североизточния хоризонт. По свой собствен начин беше красиво. С изящна, енигматична форма, много по-въздействаща от една обикновена сфера. Съжалявах само, че никога не успях да го нарисувам добре.

Скочих от моста с главата надолу. Водата беше студена, но усещането — приятно. Изплувах на повърхността, прииждащата вълна ме блъсна обратно към най-близкия пилон на моста и аз се изтласках от него. С мощни загребвания заплувах на север.

Чудех се дали Елизабет продължава да гледа, затова се обърнах по гръб и се задържах на повърхността. Тя се беше отдалечила от билото и бавно яздеше с коня си по неравната повърхност на моста. Когато стигна до края, спря.

Без да слиза от коня, тя погледна към мен.

Продължих да плувам по гръб, исках да видя дали ще ми махне с ръка. Слънцето я къпеше в мека златиста светлина на фона на тъмносиньото небе зад нея.

Отправих поглед на север. Слънцето залязваше и почти целият му широк диск се беше скрил зад хоризонта. Изчаках, докато се скрие и последният му заострен връх светлина. С падането на мрака заплувах към брега сред шума на разбиващите се вълни.